Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan Wakes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Левиатан се пробужда

Книга първа от поредицата „Експанзията“

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова

 

James S. A. Corey

Leviathan Wakes

Copyright © 2011 by James S. A. Corey

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-284-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

44.
Милър

Милър седеше сам, загледан през големите панорамни прозорци, но без да вижда гледката. Дестилираното от парникова гъба уиски, поставено на ниската масичка до него, беше точно толкова, колкото в началото, когато го купи. То не беше напитка, а разрешение да седне. На Церера винаги имаше скитници. Мъже и жени, чийто късмет им е изневерил. Без място, където да отидат, без приятели, които да помолят за помощ. Без връзки с огромната мрежа на човечеството. Винаги бе изпитвал симпатия към тях, бяха негови душевни роднини.

Сега и той бе част от това откъснато от света племе.

Нещо ярко проблясваше върху корпуса на гигантския заселнически кораб — може би предавателна станция, изпращаща сложни кодирани сигнали. Недалеч от „Науву“, сгушен сред постоянната, наподобяваща кошер активност около станция Тихо, се различаваше сводът на „Росинант“ — като дом, който някога е имал. Спомни си историята за Мойсей и обетованата земя, която виждал, но така и не достигнал. Милър се зачуди как ли би се почувствал старият пророк, ако го бяха допуснали за кратко — за ден, седмица, година, — а после пак да го прокудят в пустинята. Най-добре никога да не напуска пустинята.

Джули Мао седеше до него, сгушена в миниатюрната част от съзнанието му, която бе издълбала за себе си.

„Аз трябваше да те спася — помисли си той. — Да те намеря. Да узная истината.“

„И не го ли стори?“

Той й се усмихна и тя му отвърна с усмивка, уморена от света, колкото беше и той. Защото в края на краищата той я бе намерил. Беше узнал кой я е убил и Холдън беше прав. Беше си отмъстил. Направи всичко, което си бе обещал. Само че това не го спаси.

— Желаете ли нещо?

За един кратък миг си помисли, че Джули е казала тези думи. Сервитьорката отвори уста да го попита отново, преди той да поклати глава. Не би могла. А и да можеше — той не би могъл да си го позволи.

„Знаеш, че нямаше да продължи дълго — рече Джули. — Холдън. Неговият екипаж. Знаеш, че мястото ти не е там. Мястото ти е при мен.“

Внезапен прилив на адреналин пробуди умореното му сърце. Той се огледа, но Джули бе изчезнала. Беше се разсеяла като мимолетна халюцинация. И все пак. „Мястото ти е при мен.“

Зачуди се колцина от хората, които познаваше, бяха тръгнали по този път. Ченгетата имаха склонността да захапват дулото на оръжията си още далеч преди човечеството да се издигне нагоре по гравитационния кладенец. Ето и той, без дом, без приятел, с повече кръв по ръцете си през последните месеци, отколкото през цялата му кариера. Ранни суицидни подбуди — така го бе нарекъл служебният психиатър от Церера, който от време на време им изнасяше лекции. Неща, от които трябва да се пази, като срамни въшки или висок холестерол. Нищо страшно, ако бъдеш предпазлив.

И той беше. Поне за известно време. Ето докъде го докара това.

Изправи се, поколеба се за кратко, взе чашата и гаврътна уискито на един дъх. Течен кураж — така го наричаха — и изглежда, вършеше работа. Извади терминала, прати повикване за разговор и се помъчи да се успокои. Още не се бе предал. Ако иска да живее, ще му трябва работа.

* * *

Сабез нихтос, папка — рече Диого. Хлапето бе облякло мрежеста риза и панталони с кройка колкото модерна, толкова и грозна. В предишния си живот Милър щеше да го сметне за прекалено млад, за да свърши нещо свястно. Но сега просто чакаше. Ако нещо можеше да зарадва Диого, това бе обещанието да си намери ново убежище. Тишината се проточи. Милър стисна устни да не заговори, от страх, че ще започне да се моли.

— Хм… — промърмори тихо Диого. — Има един омбре, който би могъл да помогне. Оръжие и око.

— Нямам нищо против охранителната работа — заяви Милър. — Каквото и да е, само да плаща сметки.

Ил конверса а до. Ще чуя какво се говори.

— Благодаря ти за всичко, което правиш — отвърна Милър и кимна към леглото. — Нещо против, ако аз…

Ми кама ес су кама — рече Диого. Милър се излегна.

Диого се пъхна под душа и шумът от плискаща се по тялото му вода заглуши бръмченето на въздушния рециклатор. Дори на борда на кораба Милър не бе живял с някого в толкова интимна близост. Но въпреки това не беше се стигнало по-далече от това да нарича Диого приятел.

На Тихо нямаше кой знае колко възможности, не разполагаше и с добри препоръки. Малцината, които го познаваха, едва ли щяха да се застъпят за него. Но все щеше да се намери нещо. Колкото да се изправи на крака и да се опита да бъде различен отпреди.

Стига, разбира се, Марс или Земята — която от тези две сили надделее във войната — да не реши да изтрие от звездната карта СВП и станциите, лоялни към него. Или онази протомолекула да се измъкне от Ерос и да унищожи някоя планета. Или станция. Или самия него. Понякога потръпваше от мисълта, че на „Роси“ бе останал лабораторен материал. Ако нещо се случи с него, Холдън и Наоми, Алекс и Еймъс могат да се присъединят към Джули, преди това да сполети Милър.

Повтаряше си, че вече не е негов проблем. И въпреки това се надяваше с тях всичко да бъде наред. Желаеше им най-доброто, макар да не можеше сам да се надява на същото.

— Ой, папка — обади се Диого от коридора. — Чу ли, че Ерос отново говори?

Милър се подпря на лакът.

Си — кимна Диого. — Каквато и да е онази гадост, започнала е да предава. Различават се дори отделни думи. Имам го на запис. Искаш ли да го чуеш?

„Не — помисли си Милър. — Вече видях онези коридори. Това, което сполетя онези нещастници, за малко да сполети и мен. Не искам да имам нищо общо с това поругаване.“

— Защо не? — чу гласа си.

Диого вдигна ръчния си терминал и въведе нещо на екранчето. Терминалът на Милър изписука в знак, че е получил адреса.

Чика пердида в оперативния център го смеси с бхангра — рече Диого и размърда таз в такт с ритъма. — Жестоко, а?

Диого и останалите наемници от СВП бяха проникнали със сила на ценна изследователска станция, бяха се изправили срещу една от най-могъщите и зли компании в историята на могъществото и злото. А сега композираха музика с писъците на умиращите. И танцуваха под звуците й в долнопробни клубове. „Какво ли е — мислеше си Милър — да си млад и лишен от душа.“

Но не. Това не беше честно. Диого беше добро хлапе. Просто бе твърде наивен. С времето вселената щеше да се погрижи за този му недостатък.

— Жестоко — повтори Милър. Диого се ухили.

Записът бе застинал на пауза, в очакване. Милър изключи осветлението и се отпусна на малкото легло. Не искаше да знае. Но трябваше.

В началото звукът не беше нещо особено — електрически стенания и силен статичен пукот. После, някъде в дълбините отзад се долови музика. Хор от цигулки, надпреварващи се в слабо кресчендо. А сетне, съвсем ясно, сякаш човекът говореше в микрофон — един глас.

— Зайци и хамстери. Екологична дестабилизация, овално и синьо като лунни лъчи. Август.

Със сигурност не беше човек. Компютърните системи на Ерос можеха да генерират всякакъв набор от напълно убедителни диалекти и гласове. Мъжки, женски и детски. Колко ли милиони часове информация се съдържаше в тези компютри из станцията?

Отново електронни вибрации като чуруликания на птички. И нов глас — този път женски и мек — с пулсиращ ритъм зад него.

— Пациентът се оплаква от сърцебиене и нощно изпотяване. Началото на симптомите е отпреди три месеца, но анамнестично…

Гласът изчезна, заменен от ритъма. Подобно на старец с мозък, надупчен като швейцарско сирене, сложната система, вдъхваща живот на Ерос, постепенно умираше, променяше се и обезумяваше. И благодарение на „Протоген“ Милър можеше да слуша целия този процес.

— Не съм му казвал, не съм му казвал, не съм му казвал. Изгревът. Никога не съм виждал изгрева.

Милър затвори очи и неусетно се унесе в дрямка под звуците и музиката от Ерос. Докато съзнанието му постепенно угасваше, той си представи нечие тяло в леглото до него — топло и живо, дишащо бавно в ритъм с шумовете от записа.

* * *

Мениджърът бе слаб мъж с перчем над веждите като застинала морска вълна. Канцеларията му бе съвсем малка, изпълнена с шумовете от инфраструктурата — вода, въздух, енергия, — с които й въздействаше Тихо. Бизнес в тясната ниша между кабели, канали и тръби — импровизиран и евтин. Самото дъно.

— Съжалявам — заяви мениджърът. Милър усети, че стомахът му се свива. От всички унижения във вселената точно това не бе предвидил. Той почувства нарастващ гняв.

— Мислите, че не мога да се справя ли? — попита, опитвайки се да говори с мек глас.

— Въпросът не е в това — отвърна мъжът. — Просто… вижте, между нас да си остане, но търсим фигурант, разбирате ли? Нечие малко братче, полуумно хлапе, което да наглежда този склад. Вие имате такъв богат опит. За какво са ни познанията ви по овладяване на улични бунтове? Или процедурите при криминално разследване? В тази работа дори не се изисква оръжие.

— Не ме интересува — отвърна Милър. — Трябва ми какво да е.

Мъжът въздъхна и сви рамене като поясен.

— Трябва ви нещо друго — отсъди той.

Милър се опита да не се разсмее, от страх смехът да не прозвучи като ридание. Той се загледа в евтината пластмасова стена зад мениджъра, докато човекът започна да се чувства неудобно. Това беше задънена улица. Милър бе твърде опитен, за да започне от ниско ниво. Знаеше прекалено много, за да се учи на първите стъпки.

— Е, добре — рече той накрая и мъжът отсреща въздъхна, поне бе така добър да си придаде засрамен вид.

— Мога ли да попитам — подхвърли той — защо напуснахте предишната си работа?

— Церера премина в други ръце — отвърна Милър, докато си нахлупваше шапката. — Не ме включиха в новата група. Това е всичко.

— Церера?

Мениджърът изглеждаше объркан и Милър на свой ред се сконфузи. Той погледна ръчния си терминал. Вътре бе служебният му архив, така, както го бе представил. Мениджърът не би могъл да го пропусне.

— Аз съм оттам — поясни той.

— Като полицай. Но аз имах предвид последната ви работа. Разбирам защо не сте вписали в архива си службата при СВП, но сигурно си давате сметка, че знаем за участието ви… нали се сещате, за станцията. И прочее.

— Вие смятате, че съм работил за СВП? — попита Милър.

Мъжът премигна.

— Ами да.

Което, в края на краищата, бе самата истина.

* * *

Нищо не се бе променило в кабинета на Фред Джонсън и същевременно промяната бе пълна. Мебелите, миризмата във въздуха, усещането, че е в нещо средно между личен кабинет и контролен център. Заселническият кораб отвън би могъл да е с половин процент по-близо до завършването си, но в действителност едва ли бе така. Залозите в играта се бяха променили и това, което в началото бе война, сега бе нещо съвсем друго. Нещо по-голямо. То сияеше в очите на Фред и караше плещите му да се изправят.

— Бихме могли да използваме специалист с вашите умения — съгласи се Фред. — Човек винаги се спъва в дребните камъчета. Като например — когато не умее да обискира заподозрения. Ей такива неща. Охраната на Тихо си разбира от работата, но напуснем ли веднъж станцията и озовем ли се с бой на някоя друга, едва ли ще са толкова добри.

— А не очаквате ли в бъдеще това да ви се случва все по-често? — попита Милър в неумел опит да се пошегува. Фред не отговори. За миг Джули се появи до генерала. Милър виждаше отраженията на двамата в екраните, замисления мъж и веселия призрак. Може би Милър грешеше поначало и разделението между Пояса и вътрешните планети бе нещо, надхвърлящо политиката и снабдяването с ресурси. Знаеше не по-зле от всеки друг, че Поясът предлага по-опасен и по-труден живот, отколкото Марс и Земята. И въпреки това той бе неудържим зов за хора от дъното на гравитационния кладенец, които идваха тук, за да се изправят срещу мрака на космоса.

Подтикът да изследваш, да завладяваш нови територии, да напуснеш родния дом. Да отидеш колкото се може по-далече във вселената. И сега, когато „Протоген“ и Ерос предлагаха възможността да се превърнат в богове, да претворят човечеството в същества, които биха могли да надживеят досегашните човешки надежди и въжделения, Милър започна да осъзнава колко трудно е за хора като Фред да удържат на изкушението.

— Ти уби Дрезден — заяви Фред. — Това е проблем.

— Трябваше да се случи.

— Не съм сигурен — поклати глава Фред, но говореше предпазливо. Напрегнато. Милър се усмихна тъжно.

— Затова и трябваше — рече той.

Тихият кашлюкащ смях подсказа на Милър, че Фред го разбира. Когато полковникът завъртя глава към него, погледът му беше твърд.

— Когато се стигне до преговори, някой ще трябва да отговаря за това. Ти уби беззащитен човек.

— Така е — потвърди Милър.

— И когато дойде това време, ще те хвърля на лъвовете като първия чип в залагането. Няма да те защитавам.

— Не съм искал да ме защитаваш — заяви Милър.

— Дори това да означава един бивш поясен полицай да свърши живота си в затвор на земните сили?

Беше евфемизъм и двамата го знаеха. „Мястото ти е при мен“, бе казала Джули. Какво значение наистина как ще стигне дотам?

— Не съжалявам за нищо — заяви той и миг по-късно осъзна, че това е самата истина. — Ако има съдия там някъде, който иска да ме разпитва, готов съм да отговарям. Търся работа тук, а не закрила.

Фред седеше в креслото, присвил замислено очи. Милър се наведе напред.

— Поставяш ме в трудно положение — заговори Фред. — Казваш само верни неща. Но ми е трудно да повярвам, че ще се придържаш към тях. Не мога да те приема в моя екип, това би подкопало позицията ми при мирните преговори.

— Рисковано е — съгласи се Милър. — Но аз съм бил на Ерос и на станция Тот. Летял съм на „Росинант“ с Холдън и екипажа му. Когато се стигне до анализ на протомолекулата и как се забъркахме в тази история, няма друг в по-добро положение да ти осигурява информация. Може би зная твърде много. Тъкмо затова съм и достатъчно ценен, за да ме задържиш.

— Или твърде опасен.

— Да. Това също.

За кратко се възцари тишина. Върху корпуса на „Науву“ заблестяха златистозеленикави светлинки и скоро угаснаха.

— Консултант по безопасността — обяви неочаквано Фред. — Независим. Няма да ти дам чин.

„Ръцете ми са прекалено изцапани за СВП“ — помисли си Милър, но в душата му блесна надежда.

— Съгласен, ако върви и с място за спане — рече той. Това щеше да е само докато свърши войната. А после пак ще стане месо за машината. Но все пак е по-добре от нищо.

Фред се облегна назад. Фотьойлът му изсвистя леко и се нагласи към новото положение.

— Е, добре — поде той. — Ето я и първата ти задача. Искам да чуя мнението ти. Кой е най-големият ми проблем?

— Заразяването — отвърна Милър.

— Смяташ, че трябва да държа в тайна информацията за станция Тот и протомолекулата?

— Разбира се, че не можеш — отбеляза Милър. — Първо, защото вече са въвлечени твърде много хора. И второ, защото един от тях е Холдън и ако досега не е пуснал информацията по всички канали, ще го стори съвсем скоро. Пък и не можеш да предлагаш мир, без да обясниш какво всъщност става. Рано или късно ще се разчуе.

— И какъв е твоят съвет?

За миг Милър се озова на мъртвата станция, заслушан в странните й шумове. Гласовете на умиращите го зовяха през вакуума.

— Да охраняваш Ерос — рече. — Всички страни ще поискат образци от протомолекулата. Преустановяването на достъпа до нея е единственият начин да си осигуриш място на масата за преговори.

Фред се засмя.

— Приятна мисъл. Но как предлагаш да опазим нещо с размерите на станция Ерос, ако Земята и Марс докарат флотилиите си?

Добър въпрос. Милър усети прилив на тъга. Макар че Джули Мао — неговата Джули — отдавна беше мъртва, имаше чувството, че я предава с думите си.

— Тогава ще трябва да се отървеш от нея — обяви той.

— И как да го направя? — попита Фред. — Дори да натъпчем този къс скала с термоядрени бойни глави, къде е гаранцията, че някое малко парченце няма да се удари в друга колония надолу по кладенеца? Да взривиш подобно нещо е като да духнеш глухарче на вятъра.

Милър никога не бе виждал глухарче, но схвана проблема. И най-малка частица от субстанцията, вирееща сега на Ерос, щеше да е достатъчна, за да започне отново този зловещ експеримент. Субстанцията се хранеше с радиация, така че всеки атомен взрив би ускорил процеса на нейното разрастване по неведоми пътища. Ако искат да са сигурни, че нито една протомолекула няма да избяга от станция Ерос, трябваше да я разглобят на съставящите я атоми…

— Ох — въздъхна Милър.

— Ох?

— Да. Защото предложението няма да ти хареса.

— Да чуем.

— Добре. Ти сам попита. Ще запокитим Ерос в Слънцето.

— В Слънцето — повтори Фред. — Имаш ли представа за каква огромна маса става въпрос?

Милър кимна към широкия прозорец и корабостроителницата зад него. Към „Науву“.

— Това чудовище има свръхмощни двигатели — изтъкна. — Пращаш най-бързите си кораби на Ерос, за да не позволят на никого да попадне на станцията. После засилваш „Науву“ към Ерос. Изблъскваш го надолу към Слънцето.

Фред придоби замислен, пресметлив израз.

— Трябва да се увериш, че никой няма да се качи на станцията, докато не достигне короната. Трудна задача, но Марс и Земята ще са заинтересувани да не позволяват на противника да получи това, което нямат.

„Джули, съжалявам, но не можах да измисля нещо по-добро. Но пък ще бъде страхотно погребение.“

Фред дишаше бавно и равномерно, загледан в нещо, което само той можеше да види. Милър не го прекъсна, макар че тишината стана тягостна. След около минута Фред пое рязко и решително въздух.

— Мормоните ужасно ще се ядосат — рече той.