Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan Wakes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Левиатан се пробужда

Книга първа от поредицата „Експанзията“

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова

 

James S. A. Corey

Leviathan Wakes

Copyright © 2011 by James S. A. Corey

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-284-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

20.
Милър

Милър седеше в едно открито кафене под високия купол на тунела. Наоколо имаше градинки с култивирана трева, покривът сияеше в яркобяло. Станция Церера бе като отвързан от пристана кораб. Орбиталните механици и инерцията я задържаха там, където е била винаги, но ситуацията се бе променила. Отбранителните системи си бяха същите. Същото беше и напрежението в хидравличните врати на космопорта. Но това, което бяха изгубили, бе ефимерното политическо равновесие, а то бе всичко.

Милър се наведе напред и отпи от кафето.

В градинките играеха деца. Той ги смяташе за деца, но си спомняше, че на тяхната възраст вече се имаше за голям. Петнайсет-шестнайсетгодишни. На ръцете им имаше превръзки със знака на СВП. Момчетата говореха с високи гневни гласове. Приказваха нещо за тирания и свобода. Момичетата ги гледаха как се перчат. История, стара като света, независимо дали се разиграва на един малък къс скала, заобиколен от вакуум, или в резерват за шимпанзета на Земята. Дори в Пояса младежта израстваше с усещането за неуязвимост, за безсмъртие, с непоклатимата увереност, че за теб нещата ще бъдат различни. Законите на физиката ще се изменят, ракетите никога няма да попаднат в целта си, въздухът няма да изсвисти към нищото. Може би за другите хора — събраните от кол и въже бойни кораби на СВП, ледените влекачи, марсианските разрушители, „Скопули“, „Кентърбъри“, „Донагър“, за стотиците малки съдове, загинали при незначителни стълкновения в различни места на системата, превърнали се в бойно поле, — но не и за теб. И когато младият човек извади късмет да надживее този оптимизъм, той се превръща в някой като Милър — с мъничко страх, мъничко завист и съкрушителната увереност колко е крехък животът. Но все пак в банковата му сметка имаше тримесечна заплата и достатъчно свободно време, а и кафето не беше лошо.

— Искате ли нещо друго, сър? — попита келнерът. Не изглеждаше по-възрастен от децата в тревата. Милър поклати глава.

Бяха изминали пет дни, откакто „Звезден лабиринт“ му прекрати договора. Губернаторът на Церера бе заминал, тайно, с някой от корабите в порта, преди новината за смяната на властта да се разпространи. Съюзът на външните планети обяви присъединяването на Церера към тяхната организация и никой не се опита да възрази. Милър прекара първия си ден на безработен в наливане с алкохол, дълбоко уверен, че постъпва правилно и както всички останали в подобно положение.

На втория ден трябваше да преживее махмурлука. На третия вече му беше скучно. Навсякъде из станцията полицията демонстрираше силата, която той бе очаквал — нещо като превантивно миротворчество. Редките политически протести и манифестации бяха разпръснати бързо, очевидно гражданите на Церера не проявиха интерес към тях. Погледите им бяха отправени към мониторите — към войната. Няколко разбити глави и хвърлени в затвора размирници нямаха значение. И Милър не носеше никаква лична отговорност за тези неща.

На четвъртия ден той провери терминала си и установи, че осемдесет процента от запитванията за портовите регистри са успели да пристигнат, преди Шадид да спре достъпа му. Над хиляда посещения, като всяко от тях можеше да се окаже следа към изчезналата Джули Мао. Досега поне нямаше марсиански термоядрени бомби, пратени да превърнат Церера в облак. Нямаше ултиматуми да се предадат, нито готови да превземат малката планета сили. Всичко това би могло да се промени в миг, но докато се случи, Милър продължаваше да пие кафе и да преглежда корабните регистри, по един на всеки петнайсет минути. Предполагаше, че ако корабът на Холдън е последният в тези записки, ще го открие след около шест седмици.

„Адрианопол“, минотърсач трето поколение, бе посетил Палада в определения от Милър срок. Той надзърна в регистрацията, за пореден път подразнен от това колко малко информация се съдържа там. Притежание на Стрего Антъни Абрамович. Осем регистрирани технически нарушения, забранен достъп до Ерос и Церера като опасен за космопорта. Глупак, който сякаш се моли да му се случи нещастие, но летателният план изглеждаше напълно легален и историята на кораба бе достатъчно дълга, за да намирисва на изфабрикувана. Милър изтри записа.

„Шибаният задник“, товарен шлеп, пътуващ по курса Луна-Ганимед-Пояса. Притежава се от Лунната корпорация МИОФБ. Една бърза проверка в обществения регистър на Ганимед показа, че е напуснал тамошния порт в указаното време и не си е направил труда да въвежда нов план на полета. Милър чукна с нокът по екрана. Такива неща се случваха и властите по правило си затваряха очите. Твърде биещо на очи, за да се използва като прикритие. Изтри и този запис.

Терминалът изписука. Пристигащо съобщение. Милър го отвори. Едно от момичетата на площадката извика, друго се разсмя. Над главата му изпърха врабче, борещо се с постоянния бриз на рециклатора.

Хейвлок определено изглеждаше по-добре, отколкото на Церера. По-щастлив. Тъмните кръгове под очите му бяха изчезнали, чертите на лицето му — омекнали, сякаш бе отпаднала необходимостта да променя вида си, за да не изглежда чужд на Пояса.

— Милър! — заговори той от записа. — Чух, че Земята отрязва Церера точно преди да получа твоето съобщение. Лош късмет. Съжалявам, че Шадид те е изгонила. Между нас казано, тя е един помпозен идиот. Дочух да се говори, че Земята прави всичко възможно да не бъде намесена във войната, включително е готова да се раздели със станциите си. Знаеш как е. Когато от едната ти страна е застанал питбул, а от другата ротвайлер, първото, което правиш, е да пуснеш пържолата.

Милър се разсмя.

— Подписах договор с полицейската фирма „Протоген“, доста голяма частна компания с връзки с армията. Заплатата е достатъчно голяма, за да си затваряш очите пред тяхната грандоманщина. Договорът трябваше да е за Ганимед, но с дивотиите, които се случват напоследък, кой знае къде ще ме пратят? Оказа се, че „Протоген“ има тренировъчна база в Пояса. Не бях чувал за това, а то било сериозна школа. Научих, че търсят полицаи, и с радост бих те препоръчал. Искам само да потвърдиш и ще те свържа с отдела за набиране на служители. Може би ще е по-добре да се махнеш от този проклет камък.

Хейвлок му се усмихна.

— Пази се, партньоре — завърши землянинът. — И дръж връзка.

„Протоген“. „Розова вода“. „Ал Абик“. Малки охранителни фирми, използвани от големите трансорбитални компании като частни армии и наемнически сили, за да постигат целите си. „Анан Сек“ бе взел договора за Палада и го държеше от години, макар седалището му да бе на Марс. СВП сигурно също наемаха хора, но едва ли щяха да го вземат.

Беше изминало доста време от последните му опити да си търси работа. Беше си мислил, че е приключил с това и ще си умре на Церера, с договор за тукашната полиция. Но сега, когато събитията го бяха изхвърлили на улицата, беше му странно да мисли за подобни неща. Сякаш се намираше в онзи миг на безтегловност между удара и болката. Наистина трябваше да си потърси нещо подходящо. Да се занимава с каквото й да било, вместо да праща съобщения на стари приятели. Имаше фирми които щяха да му помогнат. Баровете на Церера наемаха бивши ченгета. Големите магазини също. Нямаше никакъв смисъл да виси по кафенета и да зяпа малките деца в градинките. Нито да се рови в един случай, който трябваше отдавна да е приключил.

„Дейгън“ бе пристигнал на Церера съвсем малко преди определения срок. Притежание на „Капиън колектив“, които, сигурен бе в това, бяха параван на СВП. Ето една подходяща кандидатура. Само че маршрутът на полета бе въведен няколко часа след взривяването на „Донагър“ и изходният протокол от Йо изглеждаше съвсем легален. Милър го премести в папката с кораби, оставени за повторна проверка.

„Росинант“, собственост на лунния „Силенсио Кърант Холдингс“, беше газов влекач, акостирал на Тихо часове преди края на срока. „Силенсио Кърант“ бе средна по размери компания без видими връзки със СВП и летателният план изглеждаше напълно редовен. Милър постави пръст върху бутона за изтриване, но се спря. После се облегна назад.

Защо един газов влекач ще лети между Палада и Тихо? И двете станции са потребители на газ. Да се лети от един консуматор до друг без междинна спирка е изпитан начин да избягваш портовите такси. Той поиска предишния курс, отвел „Росинант“ на Палада откъдето и да било, и се облегна отново, докато чакаше. Ако файлът е прехвърлен на Церера, отговорът би трябвало да пристигне до минута-две. Но програмата посочи очакван отговор след час и половина, което означаваше, че запитването е било препратено на Палада. Нямаше го в местната база данни.

Милър се почеса по брадичката, обрасла с петдневна брада. На устните му затрептя усмивка. Той изпрати ново запитване, този път за значението на думата „Росинант“. Оказа се, че буквално означава „вече не е товарен кон“. Ставаше въпрос за коня на Дон Кихот.

— Ти ли си това, Холдън? — попита той екрана. — Отишъл си да се бориш с вятърните мелници?

— Сър? — приближи се келнерът, но Милър го отпрати с жест.

Очакваха го още стотици записи и десетина в папката за повторен преглед. Милър, ги заряза, загледан в запитването към Тихо, сякаш би могъл да ускори появата му само с усилие на волята. После бавно отвори съобщението от Хейвлок, натисна бутона за отговор и погледна към малката камера в ъгъла.

— Ей, партньоре — поде той. — Благодаря за предложението. Може и да го приема, но има някои неща, които бих искал да свърша, преди да се махна оттук. Знаеш как е. Но ще те помоля за една услуга. Трябва да проследя един кораб, а разполагам само с файла от обществения регистър, пък и Церера може вече да е във война с Марс. Кой знае, кой знае? Както и да е, ако смяташ, че би могъл да ми помогнеш с оня кораб, пиши. А аз ще те почерпя при възможност.

Той млъкна. Но трябваше да добави още нещо.

— И ти се пази, партньоре.

После прегледа съобщението. На екрана изглеждаше уморен, усмивката му леко престорена, а гласът — малко по-висок, отколкото го чуваше в главата си. Но беше казал каквото трябваше да каже. Изпрати го.

Ето докъде го бе докарал. Лишен от право на достъп до всякаква важна информация, с конфискувано оръжие — макар че имаше някои нещица, скрити вкъщи — и топящи се спестявания. Сега се налагаше да се моли за неща, които инак щяха да са му подръка, да надхитря системата за всяко късче информация. Беше ченге, а го превърнаха в мишка. „Нищо — рече си той. — Доста добра работа върша и за мишка.“

Звукът от взрива дойде откъм оста на станцията, последван от изплашени викове. Децата в тревата спряха играта и се озърнаха. Милър скочи. Имаше дим, но не виждаше пламъци. Вятърът се засили, изтласкван от автоматично ускорилите дейността си рециклатори — сензорите, изглежда, не смятаха, че така могат да разпалят пожара. Последваха три бързи изстрела и гласове, които сякаш пееха дрезгаво. Милър не успя да различи думите, но ритъмът му говореше достатъчно. Не беше нито бедствие, нито пожар, нито нашествие. Просто поредният уличен бунт.

Децата закрачиха нататък. Милър улови едно за лакътя. Момиченце, сигурно нямаше и шестнайсет, с черни очи и лице с перфектна сърцевидна форма.

— Не отивай там — посъветва я. — Повикай приятелите си и тръгнете в обратна посока.

Момичето го погледна, ръката му бе върху нейната, долиташе далечната шумотевица.

— Не можеш да помогнеш — добави той.

Тя си освободи ръката.

— Но мога да опитам, нали? — заяви тя. — И ти можеш — така казват хората.

— Току-що го направих — каза Милър, извади терминала си и се отдалечи. Зад гърба му шумът от бунта нарастваше. Но предполагаше, че полицията ще се погрижи за това.

* * *

През следващите четиринайсет часа информационната мрежа съобщи за пет бунта на станцията и незначителни разрушения. Някой, чието име изобщо не беше чувал, обяви триетапен полицейски час — хора, намиращи се на улицата два часа преди или след смяната си, щяха да бъдат арестувани. Който и да дърпаше конците сега, вероятно си мислеше, че може да затвори по домовете им шест милиона души и по такъв начин да създаде стабилност и мир. Интересно какво ли смяташе по въпроса Шадид?

Зад пределите на Церера нещата бяха дори по-зле. Астрономическата лаборатория за наблюдение на открития космос на Тритон бе превзета от банда минотърсачи — симпатизанти на СВП. Те завъртяха обратно предавателите и излъчваха местонахождението на всеки марсиански кораб в системата, както и детайлни изображения от повърхността на Марс, на които можеха да се различават дори полуголи курортистки в куполните паркове. Носеха се слухове, че към станцията били изстреляни термоядрени ракети и до седмица предавателите щели да се превърнат в космически прах. Земните и лунните компании продължаваха прогресивното си изтегляне надолу в гравитационния кладенец. Нито една от тях, нито който и да било от Земята дръзна да прати съобщението: Разчитайте на нас. Марс пращаше призиви за солидарност, Поясът апелираше за правосъдие или, макар и с други думи, заявяваше на своята люлка, че може да върви на майната си.

Нещата все още не бяха извън контрол, но доближаваха предела. Още няколко инцидента и вече нямаше да има значение как е започнало, нито какво е заложено на карта. Марс знаеше, че Поясът не може да победи, а Поясът знаеше, че няма какво да губи. Сигурна рецепта за смърт в мащаби, каквито човечеството досега не бе виждало.

И подобно на Церера, Милър също нямаше какво да направи. Освен да потърси Джеймс Холдън, да се опита да разбере какво е станало със „Скопули“, да проследи докрай Джули Мао. В крайна сметка е детектив. С това се занимава.

Докато си събираше багажа в квартирата, той не спираше да разговаря с нея. Опита се да й обясни защо се е отказал от всичко, за да я намери. След откриването на „Росинант“ му беше трудно да не мисли за себе си, като за „кихотичен“.

В представите му Джули се смееше, беше трогната. Смяташе го за тъжен, нещастен малък човечец, след като за цел в живота си бе поставил нейното издирване. Понякога плачеше и го прегръщаше. Седеше с него на някаква наблюдателна площадка и гледаше звездите.

Успя да побере в раница всичко, което смяташе, че ще му потрябва. Два ката дрехи, документите и ръчния терминал. Снимка на Кандис от добрите й дни. Разпечатки на файловете по издирването на Джули, преди Шадид да изтрие записите му, включително и три нейни снимки. Беше изненадан, че след толкова години не можа да добави нищо повече към оскъдния си багаж. Но вероятно така бе най-добре.

Последния ден обиколи из станцията, без да се съобразява с полицейския час, за да се сбогува с неколцината, на които би могъл да липсва или те да му липсват. За негова изненада Мус, която винаги бе изглеждала напрегната и дистанцирана в полицейския участък, го прегърна толкова силно, че ребрата му изпукаха.

Купи си билет за пасажерски кораб до Тихо. Успя да изтегли около четвърт от спестяванията си. Хрумна му, не за първи път, че трябва да открие Джули бързо или да си намери работа, с която да се издържа, докато продължава разследването. Но засега не бе успял, а и вселената не изглеждаше достатъчно стабилна, за да си прави планове за бъдещето.

Сякаш за да го докаже, терминалът му изписука тъкмо когато се редеше на опашка за качване на борда.

— Ей, партньоре — обади се Хейвлок. — Помниш ли услугата, която ми поиска? Имам нещо. Твоят обект току-що е въвел летателен план за Ерос. Пращам информацията от публичния регистър. Бих ти пратил и повече, но тези типове от „Протоген“ са ужасно мнителни. Споменах за теб в отдел „Кадри“ и жената там изглеждаше заинтригувана. Дръж връзка, а? Скоро пак ще те потърся.

Ерос.

Страхотно.

Милър кимна на жената зад него, напусна опашката и се отправи към близката будка. Успя да върне билета, преди да прекратят качването на борда, макар и за част от цената, и си купи друг билет — за Ерос. Можеше и да е по-лошо. Би могъл да е на път, когато получи съобщението. Трябва да започне да вярва в добрия си късмет, не в лошия.

Потвърждението за купуване на билета дойде с мелодичен звън на терминала.

— Надявам се да съм прав — рече той на Джули. — Ако Холдън не е там, ще се почувствам доста глупаво.

В мислите му тя се усмихна закачливо.

„Животът е риск“ — рече тя.