Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (15)

14.
Милър

„Ксинглонг“ загина глупаво. По-късно всички научиха, че е само един от хилядите незабележими междуастероидни минотърсачи. Поясът гъмжеше от тях — обикновено бяха притежание на пет до шест семейства, спестили достатъчно, за да платят лиценза и наема. Когато се случи това, собствениците бяха изостанали с три вноски и банката им — Банка за инвестиране и развитие — бе поставила кораба под запор. Което и бе причината — вслушвайки се в здравия разум — да изключат своя идентификатор. Скромни, отрудени хорица, които се опитваха да оцелеят.

Ако някой реши да нарисува плакат, олицетворяващ поясната мечта, трябва да изобрази на него „Ксинглонг“.

„Сципион Африкански“, патрулен разрушител, бе на път да се прибере обратно на Марс в края на своята двегодишна обиколка из Пояса. И двата кораба се бяха насочили към едно пленено от гравитацията кометно тяло на неколкостотин хиляди километра от Хирон, за да попълнят водните си запаси.

Когато минотърсачът се появи за пръв път в обхвата на „Сципион“, той изглеждаше като носещо се с висока скорост тяло без опознавателни сигнали, летящо приблизително в тяхна посока. Официалната марсианска преса подчертаваше, че „Сципион“ се опитвал многократно да установи връзка. Нелегалните емисии на СВП твърдяха, че това е лъжа и че нито една релейна станция из Пояса не е засичала подобни сигнали. Всички обаче бяха съгласни в едно — „Сципион“ бе открил стрелба с отбранителните си късообхватни оръдия и бе превърнал минотърсача в сияещ облак.

Реакцията бе предсказуема като елементарна физика. Марсианците изпратиха още няколко десетки кораби, за да помогнат за „поддържането на реда“. Пропагандистите на СВП призоваваха към започването на военни действия и малко от независимите станции не бяха склонни да се съгласят с тях. Големият неумолим часовник на войната бе отброил още една минута към кръвопролитието.

А някой на Церера бе измъчвал осем или девет часа марсиански гражданин на име Енрике Дос Сантос, преди да закове останките му на стената на водния резервоар в девети сектор. Идентифицираха го по терминала, оставен на пода заедно с годежната халка и тънък кожен портфейл с кредитни карти и трийсет хиляди нови йени, използвани на Европа. Мъртвият марсианец бе забоден на стената с пневматично шило. Пет часа след това въздушните рециклатори все още не можеха да премахнат миризмата. Наложи се да остържат нещастника от стената.

Милър не спираше да се учудва колко умиротворени изглеждат мъртвите хора. Колкото и ужасни да бяха обстоятелствата, те винаги приличаха на заспали. Чудеше се, когато дойде неговият ред, дали ще го споходи подобно спокойствие.

— Камерите за наблюдение? — попита той.

— Изключени от три дни — докладва новият му партньор. — Изпотрошени са от хлапета.

Октавия Мус бе работила в отдела за престъпления против личността, преди „Звезден лабиринт“ да бъде разтърсен от увеличаващата се вълна от насилие. Оттам я бяха прехвърлили в групата по изнасилванията. После, няколко месеца по-късно, в отдела за детска престъпност. Ако тази жена все още имаше душа, вероятно бе смачкана и натикана някъде твърде навътре, за да може да се прояви. В очите й никога не се виждаше нещо повече от лека изненада.

— Знаем ли кои хлапета?

— Някакви отрепки от горните етажи — отвърна тя. — Задържани, глобени и освободени отново в дивия свят.

— Би трябвало пак да ги приберем — рече Милър. — Ще бъде интересно да узнаем дали някой им е платил да счупят точно определени камери.

— Готова съм да се обзаложа, че няма да открием връзка.

— В такъв случай откъде този, който го е извършил, е знаел, че камерите не работят?

— От някого в поддръжката.

— Или е ченге.

Мус облиза устни и сви рамене. Семейството й живееше от три поколения на Пояса. Имаше роднини на кораби като този, който „Сципион“ бе разрушил. Кожата и костите, висящи на стената пред тях, не я учудваха. Когато изпуснеш чук при тяга, той пада на пода. А когато собственото ти правителство убие шест етнически китайски минотърсачи, логично е в отговор някой да те прикове към живата скала на Церера с еднометрово титаниево шило. Око за око.

— Сигурно ще има последствия — заключи Милър, имайки предвид „Това не е труп, а плакат, който призовава към война“.

— Няма да има — възрази Мус. „Войната и без това дойде, със или без плакат.“

— Може и да си права — въздъхна Милър. — Всъщност, права си със сигурност. Но не и те.

— Ако искаш, иди потърси роднините. А аз ще прегледам записите. Не са изгорили пръстите му тук, в коридора, значи са го домъкнали отнякъде.

— Аха — кимна Милър. — Имам готов образец на съчувствено писмо. Съпруга?

— Не зная — сви рамене тя. — Не сме търсили.

Милър се върна в участъка и се тръшна на стола си. Мус вече си имаше свое бюро, през две сепарета от неговото, устроено по вкуса й. Бюрото на Хейвлок бе празно и старателно почистено, сякаш чистачите бяха искали да премахнат дори миризмата на земния натрапник от тяхното добропорядъчно поясно кресло. Милър отвори досието на убития и потърси роднини. Джун Йи Дос Сантос, работи на Ганимед. Женени от шест години. Нямат деца. Е, това поне е добре.

Той потърси готовия формуляр на писмото и попълни празните места. „Скъпа госпожо Дос Сантос, с прискърбие трябва да Ви съобщя и така нататък. Вашият (той прелисти менюто) съпруг беше уважаван и ценен член на церерското общество и Ви уверявам, че ще бъде направено всичко възможно да открием убиеца или убийците и те да получат заслуженото наказание. Ваш…“

Нехуманно послание. Безлично, студено и пусто като вакуум. Онези остатъци от плът върху стената бяха принадлежали на истински човек, със страсти и страхове — човек като всеки друг. Въпреки това не му оставаше нищо друго, освен да прати писмото с ясното съзнание за болката, която причинява.

Дъската за текущи разследвания бе плътно изписана. Престъпленията продължаваха да бележат трайна тенденция към нарастване. „Така значи ще изглежда“ — помисли си той. Без размирици. Без престрелки в коридорите и ожесточени схватки за всяка позиция. Само увеличаващ се брой неразкрити убийства.

Той се поправи: Така ще изглежда оттук нататък.

Което не правеше по-лесна следващата му задача.

Шадид беше в кабинета си.

— Какво мога да направя за теб? — попита тя.

— Необходимо ми е разрешение за достъп до протоколи от разпити — рече той. — Не е съвсем по правилата. Та си мислех, че ще е най-добре да се обърна към теб.

Шадид се облегна назад.

— Подай молба, ще я прегледам. Какво се опитваш да откриеш?

Милър отговори веднага, сякаш бе очаквал точно този въпрос.

— Джим Холдън. Землянинът от „Кентърбъри“. Марс вероятно трябва вече да го е прибрал и искам да ни бъде осигурен достъп до разпитите на екипажа му.

— Работиш ли по случай, който има връзка с „Кентърбъри“?

— Ами да — смънка той. — Нещо подобно.

— Я да чуем — погледна го тя. — Разкажи ми.

— Става дума за онази странична задача. Джули Мао. Докато тършувах около нея…

— Прочетох доклада ти.

— Значи си наясно, че е била свързана със СВП. Доколкото разбрах, работила е на транспортен кораб, който извършвал куриерски услуги за СВП.

— Имаш ли доказателства за това?

— Не — каза Милър. — Всичко е неофициално.

— И е свързано с марсианския флот и унищожаването на „Кентърбъри“?

— Тя е била на „Скопули“ — обясни Милър. — Използвали са го като примамка, за да спрат „Кентърбъри“. Въпросът е, че в прословутото си съобщение Холдън твърди, че е заварил „Скопули“ без екипаж на борда и със задействан радиофар, произведен на Марс.

— И ти смяташ, че в цялата тази история има нещо, което може да ти помогне?

— Няма как да разбера, докато не се уверя — рече Милър. — Но ако Джули не е била на кораба, значи някой я е отвел.

Усмивката на Шадид не стигна до очите й.

— Какво очакваш — че марсианският флот любезно ще ти предостави всичко, което е измъкнал от Холдън с мъчения?

— Ако Холдън е видял нещо на онзи кораб, нещо, което да ни даде някаква идея какво може да се е случило с Джули и другите…

— Мисля, че не си наясно с цялостната картинка — прекъсна го тя. — Марсианският флот не е целял само унищожаването на „Кентърбъри“. Направили са го, за да провокират реакция от страна на Пояса — за да имат извинение да ни нападнат и превземат. Единствената причина, поради която „разпитват“ оцелелите, е, за да не може никой друг да се добере преди тях до онези нещастници, Холдън и хората му или вече са мъртви, или им промиват мозъците с най-нови марсиански технологии.

— Не можем да знаем със сигурност…

— А дори и да получим подробен доклад от разпитите, той няма да ти послужи за нищо, Милър. Марсианските военни няма да го разпитват за „Скопули“. Защото „Скопули“ е тяхна примамка.

— Това ли е официалната позиция на „Звезден лабиринт“? — попита Милър. Думите едва излетяха от устата му и той осъзна, че е допуснал грешка. Лицето на Шадид се изопна и помрачня. Милър чак сега си даде сметка за заплахата, която се съдържаше в изказването му.

— Само подлагам на съмнение достоверността на източника на информация — подчерта Шадид. — Не можеш да отидеш при заподозрян и да го питаш накъде да продължиш с разследването. А и спасяването на Джулиет Мао сега не е най-важната ти задача.

— Не съм казал, че е — възрази Милър, но гласът му звучеше отстъпчиво.

— Дъската отвън е пълна с престъпления и продължава да се тъпче. Сега най-важната задача е безопасността на обществото. Ако задачата ти няма пряка връзка с това, по-добре се заеми с нещо друго.

— Но войната…

— Не е твоя работа — отново го прекъсна Шадид. — Церера е нашият дом. Искам от теб окончателен доклад за Джулиет Мао. Ще го пратя по съответните канали. Направихме каквото ни е по силите.

— Но аз не мисля…

— Аз пък мисля — изгледа го строго Шадид. — Свършихме каквото можахме. Престани да хленчиш като девойка, разкарай си задника от кабинета ми и отивай да ловиш престъпници. Детектив.

— Да, капитане — надигна се Милър.

Когато се върна, Мус седеше на бюрото му с чаша силен чай или кафе в ръка. Тя кимна към монитора. На него трима поясни — двама мъже и жена — излизаха от вратата на склада, понесли оранжев пластмасов контейнер, Милър повдигна вежди.

— Наети са от независима газодоставяща компания. Азот, кислород. Основни атмосферни продукти. Нищо екзотично. Изглежда, тези типове са се разправили с нещастния копелдак в един от складовете на компанията. Изпратих съдебномедицински експерти да огледат мястото и да потърсят биологични материали.

— Добра работа — кимна Милър.

Мус сви рамене. „Просто добре свършена работа.“

— Къде са заподозрените? — попита Милър.

— Отлетели са вчера. Според корабното досие летят към Йо.

— Йо?

— Централата на Земно-Марсианската коалиция — обясни Мус. — Искаш ли да се обзаложим дали изобщо ще се появят там?

— Готово — прие Милър. — Залагам петдесетачка, че няма.

Мус се разсмя.

— Включих ги в списъка на издирваните лица — продължи тя. — Където и да се покажат, местните власти ще получат известие и ще знаят, че се издирват във връзка със случая „Дос Сантос“.

— Което означава, че случаят е приключен — довърши Милър.

— Още една победа за добрите — съгласи се Мус.

Останалата част от деня премина трескаво. Три нападения, две от тях политически и едно — домашно. Мус и Милър очистиха и трите от дъската преди края на смяната. Утре щяха да ги чакат нови.

След като напусна участъка, Милър спря при будка за бърза храна близо до станцията на метрото и си поръча купичка парников ориз и щампован протеин, който носеше гръмкото название „пиле терияки“. Около него в тунела обикновените граждани четяха новини или слушаха музика. Млада двойка в другия край си шепнеше и се кикотеше. Навярно бяха на не повече от шестнайсет. Или седемнайсет. Той видя ръката на момчето да се плъзга под ризата на момичето. Тя не възрази. Възрастна жена, седнала на отсрещната пейка, извърна с недоволно сумтене глава.

Всичко е заради тези хора, помисли си Милър. Обикновени хора, живеещи своя малък живот в една каменна топка, заобиколена от враждебен вакуум. Ако позволят станцията да се превърне в бойно поле, да бъде нарушен редът, всички тези хора ще станат месо за скотобойна. Да не се случи това зависеше от служители като него, Мус и Шадид.

„Ако е тъй — заговори един тих глас в него, — защо да не е твоя работа да попречиш на Марс да пусне върху нас бомбата и да разцепи Церера като яйце? Коя е по-голямата заплаха за онзи тип там — няколко нелицензирани проститутки или война между Пояса и Марс?“

Какво лошо може да стане, ако разбере какво се е случило на „Скопули“?

Разбира се, той знаеше отговора на тези въпроси. Не можеше да прецени колко е опасна истината, докато не я узнае — което само по себе си бе достатъчно добра причина да продължава да я търси.

Андерсън Доус, човекът от СВП, седеше на сгъваемо столче срещу квартирата на Милър и четеше книга. Истинска книга — пожълтели страници, подвързани в кожени корици. Милър бе виждал такива неща само на снимки, мисълта за толкова тежък предмет, който да съдържа едва някой и друг мегабайт, му се струваше безкрайно архаична.

— Добър ден, детектив.

— Господин Доус.

— Надявах се да поговорим.

Милър беше доволен — когато влязоха вътре, — че беше оправил по-рано. Всички бирени бутилки бяха изхвърлени в рециклатора. Масите и шкафовете бяха почистени. Възглавниците на кушетката и креслата бяха подредени. Докато Доус се настаняваше, Милър си помисли, че е свършил всичко това, защото подсъзнателно е очаквал тази среща.

Доус постави книгата на масата, бръкна в джоба на якето си и му подаде тънък черен филмодиск. Милър го взе.

— Какво ще видя на него? — попита той.

— Нищо, което да не можете да потвърдите от записите — отвърна Доус.

— Записът бил ли е коригиран?

— Да — призна Доус. Усмивката му с нищо не подобряваше външния му вид. — Но не от нас. Питахте за полицейското снаряжение за борба с безредиците. С разрешението на сержант Паулайн Триколоски е било прехвърлено на специален отряд двайсет и три.

— Специален отряд двайсет и три?

— Да — натърти Доус. — Такъв отряд не съществува. Нито Триколоски. Снаряжението е било прибрано в сандъци, запечатано и доставено в космопорта. Товарният кораб, който го е взел, е регистриран на корпорация „Гато Прето“.

— „Черната котка“?

— Познавате ли ги?

— Внос-износ, същото като всички останали — повдигна рамене Милър. — Разследвахме ги като вероятна подставена служба на Лока Грейга. Но така и не успяхме да открием връзка.

— Били сте на прав път.

— Можете ли да го докажете?

— Това не е моя работа — заяви Джоус. — Но информацията може да ви заинтересува. Ето данните от товарителниците на кораба при напускането на космопорта и пристигането на Ганимед. Там е с три тона по-лек, без да се брои инерционната маса. И времето на полета е по-дълго от орбиталните проекции.

— Някой ги е пресрещнал — досети се Милър. — Прехвърлили са снаряжението на друг кораб.

— Ето ви отговорите — кимна Доус. — И на двата въпроса. Снаряжението е откарано от станцията от местна престъпна организация. Няма доказателства за това, но смятам, че са откарали и персонал, който да го използва.

— Но къде?

Доус вдигна ръце. Милър кимна. Някъде на друга станция. Случаят е приключен. Още една победа за добрите.

По дяволите.

— Аз изпълних моята част от сделката — продължи Доус. — Поискахте информация. Получихте я. А сега — ще изпълните ли и вие своята?

— Да се откажа от разследването на случая „Мао“ — произнесе Милър с равен глас. Не беше въпрос и Доус не реагира сякаш го е взел за такъв. Милър се облегна в креслото.

Джулиет Андромеда Мао. Богата наследница от вътрешната система, станала куриер на СВП. Състезателка със скутери. Кафяв колан по жиужицу, с перспективи да получи и черен.

— Разбира се, какво толкова? — подхвърли той. — И без това не смятах да я пращам у дома, ако я открия.

— Така ли?

Милър разпери ръце в жест, който означаваше „разбира се, че не“.

— Тя е добро хлапе — добави той. — Как бихте се почувствали, ако сте зрял човек и майка ви все още може да ви прибере у дома за ухото? Глупава работа от самото начало.

Доус се усмихна отново.

— Радвам се, че казвате това, детектив. И няма да забравя останалата част от нашата уговорка. Когато я намеря, ще ви съобщя. Имате думата ми.

— Благодарен съм за това — кимна Милър.

Настъпи мълчание. Милър не можеше да прецени дали е неловко, или изразява взаимно разбиране. Може би имаше по малко и от двете. Доус се изправи и протегна ръка. Милър се здрависа с него. Доус си тръгна. Две ченгета, служещи на различни каузи. Може би наистина имаха нещо общо.

Което не пречеше на Милър да излъже.

Той включи кодиращата програма на терминала, свърза я с камерата в стаята и заговори в обектива.

— Сър, ние с вас не се познаваме, но се надявам да ми отделите няколко минути, за да ми помогнете. Аз съм детектив Милър от полицейска служба „Звезден лабиринт“. Работя по договор на Церера и ми беше възложена задача да открия дъщеря ви. Имам няколко въпроса.