Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (19)

18.
Милър

Гибелта на „Донагър“ удари Церера като чук, стоварващ се върху гонг. Новинарските емисии се надпреварваха да показват заснети с мощни телескопи кадри от битката, повечето от тях, ако не и всички, фалшиви. Из Пояса се носеше мълва за съществуването на таен флот на СВП. Шестте кораба, справили се с марсианския флагман, бяха обявени за герои и мъченици. Лозунги като „Направихме го веднъж, можем пак да го направим“ и „Да хвърлим още камъни“ се мъдреха на всякакви места.

„Кентърбъри“ бе размътил водата в Пояса, но „Донагър“ бе направил нещо по-лошо. Той бе отнел страха. Поясните бяха получили внезапна, решителна и неочаквана победа. Сега всичко им се струваше възможно и надеждата ги подмамваше.

Това щеше да изплаши Милър, ако беше трезвен.

Алармата му звънеше от десет минути. Докато я слушаше, без да предприема нищо, дразнещото бръмчене се обогатяваше с нови, непознати полутонове. Имаше една постоянно издигаща се мелодия, следвана от трепкащи перкусии и дори лека музика. Илюзия. Звукови халюцинации. Глас във вятъра.

На малката масичка, където обикновено стоеше шише с вода, се мъдреше останалата от снощи бутилка гъбен бърбън. Все още имаше няколко пръста на дъното. Милър погледна светлокафявата течност и си помисли как ли ще му се отрази, ако сръбне от нея.

Предимството да губиш илюзиите си, помисли си той, е, че поне преставаш да се преструваш. През всичките тези години бе вярвал, че го уважават, че го бива в работата, че жертвите, които прави, са за добро. А сега се оказа, че е просто един алкохолик, лекуващ душевните си рани с анестетик. Шадид смяташе, че е нещастник. Мус — че е цената, която трябва да плати, задето не е спала с някого, когото не харесва. Единственият, който може би го уважаваше, бе Хейвлок, човек от Земята. Всичко това донякъде бе успокояващо. Можеше да престане да се прави на друг. Ако остане в леглото, заслушан в алармата, значи просто отговаря на очакванията на другите. В това няма нищо срамно.

И все пак, имаше работа за вършене. Той се пресегна и изключи алармата. Миг преди да го стори, долови в звука глас — тих, но настойчив. Женски глас. Не разбра какво му казва. Но тъй като беше в главата му, сигурно щеше да получи друга възможност по-късно.

Той се надигна от леглото, глътна няколко таблетки против главоболие и обезводняване, закуцука до банята и източи порцион за ден и половина гореща вода, настръхнал под душа и загледан в порозовяващите си крака. Облече последния кат чисти дрехи. Закуската беше пръчица пресирана мая и гроздов подсладител. Изля бърбъна в рециклатора, без да го допие, само за да си докаже, че може да си надвие.

Мус седеше на бюрото. Вдигна глава, когато влезе.

— Чакам лабораторните анализи за изнасилването на осемнайсето ниво — съобщи тя. — Обещаха да са готови до обяд.

— Ще видим — промърмори Милър.

— Имам потенциален свидетел. Момиче, което е било с жертвата по-рано същата вечер. Твърди, че си е тръгнала, преди да се случи нещо, но охранителните камери не го потвърждават.

— Искаш ли да я разпитам? — попита Милър.

— Още не. Но ако ми потрябва театър, ще те извикам.

— Съгласен.

Милър не погледна след нея. След като поседя известно време втренчен в празното пространство, той отвори шкафчето си, прегледа несвършената работа и се зае да разчиства.

Докато работеше, в ума му за милионен път се превърташе бавно унизителният разговор с Шадид и Доус. „Холдън е при нас. А вие не успяхте да откриете дори какво е станало със снаряжението ви.“ Сръчка тези думи, както език се пъха в дупката на липсващ зъб. Звучаха достоверно. Отново.

И все пак, може би бяха заблуда. Измислена на момента история, за да подсили унижението му. В края на краищата нямаше доказателства, че Холдън и екипажът му са оцелели. И какви доказателства би могло да има? „Донагър“ е унищожен заедно с корабния дневник. Ако са се измъкнали, станало е със спасителен катер или с някой от онези марсиански ескортни кораби. Но нямаше начин кораб да се отърве от подобно премеждие и да не попадне във всички новини. Такова нещо не можеш да запазиш в тайна.

Всъщност, вероятно можеш. Но ще е ужасно трудно. Той присви замислено очи. Хм. Как може да се скрие оцелял кораб?

Милър извади евтин навигационен планшет, който бе купил преди пет години във връзка с разследване на контрабанда, и въведе датата и позицията на кончината на „Донагър“. Всеки съд, летящ без ъпстейнов двигател, щеше да е още там някъде и марсианските бойни кораби досега да са го засекли и унищожили. Така че, ако Доус не му хвърляше прах в очите, корабът трябваше да е с ъпстейнов двигател. Той направи няколко бързи изчисления. Ако двигателят е достатъчно мощен, беглецът би могъл да стигне Церера за по-малко от месец. Да речем, за три седмици.

Разглежда данните близо десет минути, но така и не му хрумна нова идея. Стана, сипа си кафе и извади записа от разпита на един работник по поддръжката. Лицето на мъжа бе продълговато, мъртвешко и зловещо. Камерата не бе успяла да го фиксира добре и картината непрестанно подскачаше. Мус попита мъжа какво е видял и Милър се наклони напред, за да прочете изписаните в субтитри отговори, като търсеше неправилно разпознати от машината думи. Трийсет секунди по-късно механикът произнесе „долнопробна курва“, а текстът беше „долна урва“. Милър го поправи, а умът му продължаваше да работи.

Между осемстотин и деветстотин кораба пристигат на Церера всеки ден. Хиляда, за по-сигурно. Ако прибави по два дни пред и зад триседмичната граница, това прави само четири хиляди посещения. Доста са, но задачата не е неизпълнима. Ганимед е другата възможност. Заради развитата агрикултура там пристигат по стотина кораба дневно. Но и това няма да натовари много програмата. Ерос. Тихо. Палада. Колко кораба пристигат дневно на Палада?

Беше пропуснал почти две минути от записа. Пусна го отново, опита да не се разсейва, но след половин час се отказа.

Десетте най-натоварени космопорта в определения двудневен обсег около предполагаемото пристигане на кораб с ъпстейнов двигател, стартирал от мястото, където бе унищожен „Донагър“, бяха приели приблизително двайсет и осем хиляди кораба. Би могъл да ги намали до седемнайсет хиляди, ако изключи станциите и космопортовете, обслужвани от марсиански военни и научни екипи, както и почти всички вътрешни планетни станции. В такъв случай колко време ще му отнеме да провери всички портови регистри, ако допусне за миг, че е достатъчно глупав да се заеме с подобна задача? Нека бъдат 118 дни — ако не яде и не спи. При десетчасов работен ден без никакви други занимания би могъл да се справи за по-малко от година.

Всъщност имаше начин да стесни обхвата на издирване. Достатъчно е да търси само ъпстейнови двигатели. По-голямата част от трафика в тези портове е локален транспорт. Малки йонни влекачи, управлявани от минотърсачи и куриери. Космическият транспорт бе твърде скъп, за да се произвеждат много и мощни кораби. Така че, като зачеркне тези, които вероятно ще са около три четвърти, връща се в четирихилядния обсег. Все още стотици часове работа, но може би ще успее да измисли още някакъв начин да ги отсее, да се съсредоточи само върху най-вероятните… Например, ако корабът не е въвеждал план на полета преди унищожаването на „Донагър“.

Интерфейсът за преглеждане на портовите регистри бе стар и неудобен и почти не се отличаваше на Ерос, Ганимед, Палада и така нататък. Милър разхвърли основанията за запитване върху седем различни случая, включително и един негов отпреди месец, по който бе само консултант. Портовите регистри бяха публични и достъпни и не се налагаше да предявява детективско удостоверение, за да влиза в тях. Ако има късмет, Шадид едва ли ще го следи на толкова повърхностно ниво като разглеждане на публични регистри. Но дори и да го прави, може би ще получи отговорите, преди тя да се усети.

Никога не знаеш какъв ще ти е късметът, докато не опиташ. Пък и какво толкова имаше да губи?

Когато на терминала му се появи повикване от лабораторията, той едва не подскочи. Лаборантката бе сивокоса жена с неестествено младежко лице.

— Милър? Мус при теб ли е?

— Не — отвърна той. — Отиде на разпити.

Почти бе сигурен, че бе казала това. Лаборантката сви рамене.

— Хм, терминалът й не отговаря. Исках да ви осведомя, че имаме положителен резултат по запитването във връзка с изнасилването, което разследвате. Не е бил приятелят. Шефът й го е направил.

Милър кимна.

— Прати ли го за съдебна заповед? — попита той.

— Аха — отвърна тя. — Вече е във файла.

Милър го отвори: ЗВЕЗДЕН ЛАБИРИНТ, С РАЗРЕШЕНИЕТО НА СТАНЦИЯ ЦЕРЕРА, НАРЕЖДА ЗАДЪРЖАНЕТО НА ИМАНУЕЛ КОРВУС ДОУД, ВЪВ ВРЪЗКА С УЧАСТИЕТО МУ В ИНЦИДЕНТ ККС-4949321. Подписът на съдията премигваше в зелено. Той усети, че на устните му изгрява усмивка.

— Благодаря — рече.

Докато напускаше участъка, някой от отряда за борба с порока го попита къде отива. Отвърна, че излиза да обядва.

Счетоводна фирма „Араня“ държеше офиси в приятна част на правителствения квартал в седми сектор. Милър рядко бе идвал тук, но заповедта за арест важеше за цялата територия на станцията. Той се приближи към секретаря на регистратурата — хубавец местна порода, с извезан на елека звезден символ — и обясни, че иска да разговаря с Имануел Корвус Доуд. Мургавото лице на секретаря стана пепелявосиво. Милър се отдръпна назад, без да запречва изхода, но остана близо до него.

Двайсет минути по-късно на входа се появи възрастен мъж с хубав костюм. Той пристъпи право към Милър и го огледа от главата до петите.

— Детектив Милър? — попита мъжът.

— Вие сигурно сте адвокатът на Доуд — каза бодро Милър.

— Така е и бих искал да зная…

— Разбира се — прекъсна го Милър. — Веднага ще ви осветля.

Офисът бе чист и просторен, с небесносини стени, озарени отвътре. Доуд седеше на масата. Беше достатъчно млад, за да има арогантен вид, но и достатъчно възрастен, за да се плаши. Милър му кимна.

— Вие ли сте Имануел Корвус Доуд? — попита той.

— Преди да продължите, детектив — намеси се адвокатът, — клиентът ми в момента участва във важни преговори на много високо равнище. Сред клиентите му има хора, вземащи дейно участие във военната промишленост. Така че, ако възнамерявате да му предявявате някакви обвинения, трябва да ви предупредя, че ние можем и ще запишем всичко, което правите, и ако допуснете дори само една грешка, ще понесете отговорност.

— Господин Доуд — заяви Милър. — Това, което смятам да сторя, буквално е единственото хубаво нещо през този ден. Така че, ако се опитате да се възпротивите на ареста, това само може да ме зарадва.

— Хари? — Доуд погледна към адвоката си. Гласът му леко потрепери.

Адвокатът поклати глава.

Когато се озоваха в полицейската кола, Милър си позволи няколко секунди на доволно съзерцание. Доуд седеше отзад с оковани с белезници ръце и макар минувачите да се спираха, за да го погледнат, той не каза нищо. Милър извади ръчния си терминал, отбеляза часа на ареста, възраженията на адвоката и още няколко дребни детайла. Млада жена със строго кремаво костюмче се спря при вратата. Милър не я познаваше, тя нямаше връзка със случая, по който работеше. Обърна се и завъртя глава, за да погледне Доуд, свел унизено поглед. Жената продължаваше да гледа към Милър. После кимна отривисто. „Благодаря ви.“

След което влезе през вратата.

Два часа по-късно Милър приключи с документацията по случая и прати Доуд в килията.

След три часа и половина пристигнаха първите портови регистри.

А пет часа по-късно правителството на Церера рухна.

* * *

Макар че участъкът се пръскаше по шевовете, вътре цареше тишина. Детективи и младши следователи, патрулиращи полицаи и чиновници, висши и нисши служители, всички се бяха събрали при Шадид. Тя стоеше на подиума, с изопната назад коса. Беше облякла парадната униформа, но бе свалила знаците. Гласът й бе неуверен.

— Сигурно всички сте чули, но от този момент вече е официално. ООН, в отговор на молбата на Марс, изтегля своите наблюдатели и… преустановява протекцията си над станция Церера. Това е мирен преход. Не става въпрос за преврат. Ще го повторя отново. Това не е преврат. Земята се изтегля оттук, но никой не ни налага волята си.

— Глупости — извика някой. Шадид вдигна ръка.

— Чух всякакви приказки — заговори отново тя. — Не искам да ги чувам и от вас. Губернаторът ще направи официално изявление в началото на следващата смяна и тогава ще научим повече подробности. А дотогава договорът на „Звезден лабиринт“ все още е в сила. В момента се съставя преходно правителство от представители на местния бизнес и профсъюзите. Ние все още сме законът на Церера и очаквам от вас да се държите подобаващо. Искам да се явите навреме за своите смени. Никой да не закъснява. Искам да се държите с нужния професионализъм и в пределите на установената практика.

Милър погледна към Мус. Косата й все още бе разчорлена от възглавницата. И за двамата беше след полунощ.

— Някакви въпроси? — попита Шадид с тон, който внушаваше, че не трябва да има.

„Кой ще плаща на «Звезден лабиринт»? — мислеше Милър. — Чии закони ще защитаваме? Какво е накарало Земята да се откаже от най-големия космопорт в Пояса? Кой ще преговаря за мир сега?“

Мус улови погледа му и се усмихна.

— Май ни отсвирват — рече Милър.

— Все някога щеше да стане — съгласи се тя. — По-добре да вървя. Трябва да се отбия на едно място.

— На горното ниво?

Мус не отговори, защото не се налагаше. На Церера нямаше закони. Имаше полиция. Милър се отправи към квартирата си. Станцията жужеше като кошер, астероидът под краката му вибрираше от безбройните скачващи скоби и реакторни ядра, тръби, рециклатори и пневматични системи. Астероидът беше жив и той бе забравил за дребните признаци, които го доказват. Шест милиона души живееха тук, дишаха този въздух. Зачуди се дали някой вече не ги е зачеркнал.

Нима се е стигнало дотам, че вътрешните планети са готови да изгубят една голяма станция? Изглеждаше сякаш Земята изоставя Церера. СВП щеше да я замести, независимо дали го иска или не. Вакуумът във властта бе твърде голям. После Марс ще предизвика СВП. И тогава… тогава какво? Ще ги разпилеят на прах? Ще стоварят десант и ще наложат военно положение? Не можеше да повярва. Очевидно ставаше въпрос за огромни средства. Само таксите за гориво биха заситили икономиката на цяла една страна. Колкото и да не искаше, трябваше да признае, че Шадид и Доус са били прави. Церера под земно управление бе най-добрата възможност да се преговаря за мир.

Има ли човек на Земята, който да не иска този мир? Някой или нещо, достатъчно могъщо, за да накара мудната бюрократична машина на ООН да се задейства?

— Какво е то, Джули? — попита той в пространството. — Какво си видяла там, че да си заслужава Марс и Поясът да се изтребят взаимно?

Станцията продължаваше да жужи, тих, постоянен ромон, твърде слаб, за да чуе гласовете в него.

* * *

На сутринта Мус не дойде на работа, но имаше съобщение в терминала му, че ще закъснее. „Почистване“ — бе едничкото обяснение.

На пръв поглед на станцията сякаш нищо не се бе променило. Същите хора отиваха на същите места, за да вършат същата работа. Но това не беше истина. Нивото на енергия бе друго. Хората се усмихваха, смееха се и се кълчеха. Беше като маниакалност и паника, пресети през филтъра на нормалността. Нямаше да продължи дълго.

Те бяха последната преграда между Церера и анархията. Те бяха законът и отговорността някой побъркан да не отвори шлюзовете или да отрови рециклаторите сега лежеше на техните плещи. На хора като него. Може би трябваше да се стегне, да отговори на изискванията на момента, както се опитваха да правят останалите. Но дори само мисълта за това го изморяваше.

Шадид мина край него и го тупна по рамото. Той въздъхна, надигна се и я последва. В кабинета й отново завари Доус, който имаше недоспал вид. Милър му кимна. Шадид скръсти ръце, а погледът й не бе тъй пронизващ, както обикновено.

— Играта загрубя — поде тя. — Изправени сме пред нещо, с което досега не сме се сблъсквали. Нуждая се от група хора, на които бих поверила и живота си. Разбра ли ме?

— Да — отвърна той. — Разбрах ви. Ще спра да пия и ще се стегна.

— Милър, ти не си лош човек. На времето беше добро ченге. Но не ти вярвам и нямаме време да започваме отначало. — Никога досега не я бе чувал да му говори толкова кротко. — Уволнен си.