Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (46)

45.
Холдън

Наоми говореше насън. Едно от десетината неща, които Холдън не знаеше за нея преди тази нощ. Макар че неведнъж бяха спали в съседни противоускорителни кресла, досега не бе я чувал. Но когато устните й опираха голите му гърди и помръдваха лекичко, той започна да долавя откъслечни думи. Не разбираше обаче какво казва.

Освен това имаше белег на гърба, точно над левия бут. Беше дълъг десетина сантиметра, с неравни краища, сякаш от разкъсване. Наоми никога не би се замесила в бой в бар, така че сигурно беше от работата. Може би се бе пъхнала на някое тясно място, докато корабът маневрира. Всеки достатъчно опитен пластичен хирург би могъл да го премахне. Това, че не я интересуваше, бе още нещо, което научи за нея след тази нощ.

Наоми престана да помръдва с устни и произнесе съвсем ясно:

— Жадна съм.

Холдън се измъкна изпод нея и се отправи към кухнята. Искаше да й угоди и знаеше, че това е типично за всички нови любовници. През първите няколко седмици щеше да изпълнява всяка нейна прищявка. Поведение, което според някои бе заложено на генетично ниво у мъжете, тяхната ДНК искаше да се подсигури, че първият път не е било случайно.

Апартаментът й бе с различно разположение от неговия и той се чувстваше неуверено в тъмнината. Потършува слепешката из миниатюрната кухня, търсейки чаши. Намери една и я напълни. Наоми вече седеше в леглото. Чаршафът се бе отместил от слабините й. Голотата й в сумрака накара члена му да се пробуди.

Наоми плъзна поглед по голото му тяло, спря се на средата, отпи от чашата и попита:

— Това за мен ли е?

Холдън не знаеше за кое точно пита и затова отговори лаконично:

— Да.

* * *

— Спиш ли?

Наоми бе опряла лице на корема му и дишаше равномерно, но за негова изненада, каза:

— Не.

— Може ли да поговорим?

Тя се претърколи настрани и зарови лице във възглавницата. Косата й се спусна на лицето. Холдън се пресегна и я повдигна нагоре. От този мил, интимен жест на гърлото му заседна буца.

— Пак ли искаш да приказваме за сериозни неща? — попита тя, притворила очи.

— Да — рече той, наведе се и я целуна по челото.

— Предишният ми любовник бе преди повече от година — поде тя. — Аз съм серийна моногамна и доколкото знам, от това не можеш лесно да се отървеш. Достатъчно е да ме предупредиш отрано и няма да ти се сърдя, когато решиш да приключим връзката между нас. Приятна ми е идеята, че връзката ни е нещо повече от секс, но от опит знам, че тези неща се нуждаят от време, за да се развият. Запазила съм яйцеклетки в криобанки на Луната и Европа, ако това те интересува. — Тя се подпря на лакът и го погледна. — Покривам ли минимума?

— Не — рече той. — Но съм съгласен с условията.

Тя се изтегна по гръб и изпусна протяжна въздишка.

— Добре.

Холдън искаше да я прегърне, но тялото му лепнеше от пот и затова хвана ръката й. Жадуваше да й каже, че тя значи нещо за него, че между тях вече е повече от секс, но думите, които му идваха наум, звучаха фалшиво и префърцунено.

— Благодаря ти — прошепна вместо това, но тя вече похъркваше тихичко.

* * *

На сутринта отново се любиха. След дългата безсънна нощ усилието бе малко по-голямо от обичайното за Холдън, но имаше и удоволствие, сякаш не толкова умопомрачителният секс наваксваше с нежност и милувки. След като свършиха, той отиде в кухнята да прави кафе и го поднесе в леглото. Посръбваха, без да говорят, и като че ли стеснението, изчезнало помежду им през нощта, пак се завръщаше с утринното сияние на лампите.

Наоми остави чашката на масичката и докосна подпухналия му нос.

— Грозно е, нали? — попита той.

— Не. Преди беше прекалено перфектен. Сега изглеждаш по-солиден.

Холдън се разсмя.

— Все едно описваш някой шишко или учител по история.

Наоми също се засмя и докосна лекичко с върховете на пръстите гърдите му. Не беше в опит да го възбуди, а по-скоро да го изследва отблизо. Холдън не помнеше кога за последен път е изпитвал подобна близост. Възнамеряваше да прекара целия ден с нея в леглото и вече прелистваше мислено списъка на ресторантите, доставящи храна по домовете, когато неговият терминал на шкафчето зазвъня.

— По дяволите — изруга той.

— Не е нужно да отговаряш — предложи Наоми и продължи с изучаването на корема му. Наведе се и го целуна по гърдите.

— Нали не си забравила какво се случи през последните няколко месеца? — попита Холдън. — Ако не е грешен номер, трябва да е поредната история за края на света, изискваща евакуация на станцията до пет минути.

— Много смешно — промърмори тя.

Холдън въздъхна и взе терминала от масичката. На екранчето премигваше името на Фред.

— Фред е — обяви той.

Наоми спря да го целува и седна.

— Значи новините едва ли са добри.

Холдън чукна екрана да приеме разговора и рече:

— Фред?

— Джим. Ако имаш възможност, намини да се видим. Важно е.

— Добре — отвърна Холдън. — Ще бъда при теб до половин час.

Той прекъсна връзката и метна терминала през стаята върху купчината с дрехи.

— Ще взема един душ и ще ида да видя какво иска Фред — рече, отметна чаршафа и се надигна.

— Да дойда ли и аз? — попита тя.

— Шегуваш ли се? Повече никога няма да те изпусна от очи.

— Само не ме плаши — каза тя усмихнато.

* * *

Първата неприятна изненада, когато пристигнаха, бе седящият в кабинета на Фред Милър. Холдън му кимна отсечено и се обърна към Фред:

— Дойдохме. Какво има?

Фред ги покани да седнат и рече:

— Обсъждахме как да процедираме с Ерос.

Холдън сви рамене.

— Добре. И какво решихте?

— Милър смята, че някой ще се опита да кацне там и да вземе образци от протомолекулата.

— Малко ми е трудно да повярвам, че който и да било би извършил нещо толкова глупаво — заяви Холдън.

Фред се изправи и натисна нещо на бюрото. Екранът, на който допреди миг се виждаше „Науву“, се смени с двуизмерно изображение на Слънчевата система, а малки точици с различни цветове показваха местонахождението на флотовете. Яростнозелени светлинки заобикаляха Марс. Имаше доста червени и жълти точки в Пояса и външните планети. Вероятно червеното обозначаваше Марс.

— Хубава карта — рече Холдън. — Вярна ли е?

— Приблизително — отвърна Фред. С няколко бързи почуквания той даде увеличение на един участък от Пояса. Средата на екрана се изпълни от буца с форма на картоф и трепкащ до нея надпис „Ерос“. Две малки зелени точки се приближаваха към станцията.

— Това е земен научноизследователски кораб на име „Чарлс Лайъл“, летящ с максимално ускорение към Ерос. Придружава го, по наша преценка, ескортен кораб от клас фантом.

— Земният братовчед на „Роси“ — поклати глава Холдън.

— Всъщност корабите от клас фантом са сравнително по-стари модели и се използват предимно за охрана на конвои, но въпреки това в СВП нямаме какво да му противопоставим — каза Фред.

— Тъкмо от този тип кораби, които би трябвало да ескортират научноизследователски съдове — промърмори Холдън. — Как са стигнали дотам толкова бързо? И защо са само два?

Фред върна картата обратно и на нея отново се виждаше цялата Слънчева система.

— Лош късмет. „Лайъл“ се е завръщал на Земята след картографска експедиция на извънпоясни астероиди, когато получил заповед за промяна на курса. Бил единственият достатъчно близо. Земята вероятно е решила да си вземе проба, докато още никой не знае какво става.

Холдън погледна Наоми, но лицето й оставаше непроницаемо. Милър го разглеждаше като ентомолог, който се чуди къде да го прободе с карфицата.

— Значи знаят, така ли? — попита Холдън. — За „Протоген“ и Ерос?

— Така предполагаме — отвърна Фред.

— И искаш да ги прогоним? Мисля, че ще успеем, но това само ще подтикне Земята да прати повече кораби. Няма да спечелим много време.

Фред се усмихна.

— Не ни и е нужно — успокои го той. — Имаме план.

Холдън кимна в очакване да го чуе, но Фред се отпусна назад. Милър се изправи и смени картината на екрана с близък план на Ерос.

„Сега ще разберем защо Фред държи този чакал до себе си“ — помисли си Холдън, но не каза нищо.

Милър посочи изображението.

— Ерос е стара станция. Твърде претрупана. Има твърде много пролуки в обшивката, повечето от малки сервизни шлюзове — заговори бившият детектив. — Големите докове са събрани в пет масивни комплекса около станцията. Готвим се да изпратим шест транспортни кораба на Ерос, заедно с „Росинант“. „Роси“ ще попречи на научноизследователския кораб да се скачи, а транспортните кораби ще заемат всеки от петте дока.

— Ще карат ли хора? — попита Холдън.

— Да, но не за да слизат в станцията — обясни Милър. — Само за работа отвън. Както и да е, шестият транспортен кораб ще евакуира екипажите на останалите пет. На всеки от тях ще са складирани по няколко десетки термоядрени бойни глави, свързани с корабни дистанционни детектори. Опита ли се друг кораб да се скачи със станцията, ще предизвика атомна експлозия с мощност от порядъка на неколкостотин мегатона. Би трябвало да е достатъчно, за да разруши нашественика, но дори и да не успее, доковете ще бъдат твърде повредени, за да могат да се използват.

Наоми се покашля.

— Хм, ООН и Марс разполагат със сапьорски екипи. Сигурно знаят как да неутрализират поставени мини.

— Ако имат достатъчно време — съгласи се Фред.

Милър продължи, сякаш не го бяха прекъсвали.

— Бомбите са само втората линия на задържане. „Росинант“ ще е първата, бойните глави са след него. Опитваме се да спечелим достатъчно време, за да успеят хората на Фред да подготвят „Науву“.

— „Науву“? — едва не подскочи Холдън, а Наоми подсвирна тихо. Милър й кимна, сякаш очакваше да го аплодират.

— „Науву“ ще потегли на дълга параболична орбита, за да набере скорост. Ще се сблъска с Ерос при ускорение и под ъгъл, който да го запрати към Слънцето. А също и да детонира бомбите. След сблъсъка и взрива предполагаме, че повърхността на Ерос ще е твърде гореща и радиоактивна, за да може някой да се приземи върху нея, без да се опече… — Милър кимна и седна, показвайки, че е приключил. Озърна се, сякаш в очакване на реакция.

— Това ли е твоята идея? — погледна го Холдън.

— „Науву“ беше част от нея. Но не знаехме за „Лайъл“, когато я обсъждахме. Бойните глави са допълнителна импровизация. За да ни спечели време.

— Съгласен — одобри Холдън. — Не бива да позволим на когото и да било да се докосне до Ерос и мисля, че това е най-добрият начин да се справим. Готов съм да участваме. Докато вие вършите вашата работа, ще прогоним научноизследователския кораб.

Фред се наведе напред във фотьойла и се усмихна топло.

— Знаех, че ще ни подкрепиш. Милър беше по-скептично настроен.

— Очаквах да се сепнеш, когато става въпрос да се пратят милион и половина души в Слънцето — обясни детективът с безрадостна усмивка.

— На станцията няма хора. А какво е твоето участие във всичко това? Да не си вече полузащитник на свободна практика?

Прозвуча малко по-неприятно, отколкото му се искаше, но Милър не изглеждаше обиден.

— Аз ще координирам сигурността.

— Сигурността? Каква сигурност?

Милър се засмя. Смехът бе като отклик на смешен виц, разказан на погребение.

— В случай, че нещо изпълзи от някой шлюз и поиска да се повози на автостоп — обясни той.

Холдън се намръщи.

— Не ми харесва мисълта, че тези твари биха могли да съществуват във вакуум. Никак не ми харесва.

— Повишим ли веднъж повърхностната температура на Ерос до приятните десет хиляди градуса, смятам, че това повече няма да има значение — заяви Милър. — А дотогава е най-добре да вземем мерки.

Холдън си помисли, че би искал да притежава увереността на детектива.

— А какви са шансовете при взрива Ерос да се разпадне на милиони части, които да се пръснат из цялата Слънчева система? — попита Наоми.

— Фред е събрал група от най-добрите инженери, които ще изчислят всичко до последната десета, за да сме сигурни, че това няма да се случи — успокои я Милър. — Все пак Ерос е построен тъкмо от хора на „Тихо“. Тук се съхраняват чертежите.

— И тъй — намеси се Фред. — Да поговорим за последния проблем.

Холдън чакаше.

— Ти все още държиш мостри от протомолекулата — погледна го Фред.

Холдън кимна.

— Е, и?

— Е… последния път, когато те пратихме на мисия, корабът ти едва не беше разрушен. След като приключим с Ерос, твоят ще е единственият наличен образец вън от материалите, които вероятно се държат на Феба. Не виждам причина да ти позволя да го задържиш. Когато заминеш, мострата трябва да остане тук, на Тихо.

Холдън се изправи и поклати глава.

— Фред, симпатизирам ти, но не мога да оставя това нещо на човек, който гледа на него като на чип за наддаване.

— Не мисля, че си в положение да… — поде Фред, но Холдън вдигна пръст и го прекъсна. Докато Фред го зяпаше учуден, той извади ръчния си терминал и го включи на канала на екипажа.

— Алекс, Еймъс, някой от вас да е на кораба?

— Аз съм тук — отвърна Еймъс след секунда. — Тъкмо довършвах…

— Блокирай шлюзовете — нареди Холдън. — Още сега. Преустанови достъпа. В случай че не ти се обадя до час или ако някой се опита да си пробие път на борда, искам да напуснеш Тихо колкото се може по-бързо. Оставям на теб да избереш посоката. Ако е необходимо, проправи си път с огън. Разбра ли ме?

— Тъй вярно, капитане — отвърна Еймъс. Ако Холдън бе поискал да му донесе чаша кафе, вероятно щеше да звучи по същия начин.

Фред не сваляше от него втренчен поглед.

— Фред, не ме принуждавай да предприемам крайни мерки — предупреди го Холдън.

— Ако си мислиш, че можеш да ме заплашваш, грешиш — каза Фред с равен и твърд глас.

Милър се засмя.

— Кое е смешно? — попита го Фред.

— Това не беше заплаха — обясни Милър.

— Така ли? А как би го нарекъл?

— Просто установяване на фактите — отвърна Милър. Той се протегна бавно. — Ако на борда беше Алекс, навярно би си помислил, че капитанът се опитва да сплаши някого и че ще се откаже в последната минута. Но Еймъс? Еймъс ще си пробие път с огън дори ако това означава да загине заедно с кораба.

Фред се намръщи и Милър поклати глава.

— Това не е блъф — добави той. — Не го карай да сваля картите.

Фред присви очи и Холдън за миг се зачуди дали този път не е прекалил. Едва ли щеше да е първият човек, когото Фред Джонсън би наредил да бъде застрелян. А и Милър стоеше до него. Неуравновесеният детектив вероятно щеше да го гръмне при първия намек, че идеята е добра. Тъкмо Милър разклащаше доверието на Холдън към Фред.

Толкова по-изненадан остана, когато Милър го спаси.

— Виж — заговори детективът. — Няма съмнение, че Холдън е най-подходящата кандидатура за опазване на онази гадост, докато решиш какво да правиш с нея.

— Хайде, убеди ме — подкани го Фред, но в гласа му се долавяше гняв.

— След като уредим въпроса с Ерос, той и „Роси“ ще станат първа плячка за вълците. Някой може да се ядоса достатъчно, за да реши да им види сметката просто ей така.

— И защо тогава мострата да е на по-безопасно място при него? — попита Фред, но Холдън вече разбираше накъде бие Милър.

— Защото няма да са толкова настървени да се разправят с мен, ако им кажем, че държа записките от лабораторните изследвания на „Протоген“ и образец от протомолекулата — обади се той.

— Вярно е, че мострата няма да е на по-безопасно място — съгласи се Милър. — Но така е по-вероятно мисията да успее. А нали това е важното? Освен това, той е идеалист — продължи Милър. — Можеш да му предложиш злато колкото теглото му и най-много да се обиди, че се опитваш да го подкупиш.

Наоми се разсмя. Милър я погледна, за миг краищата на устните му се разтеглиха в усмивка, сетне извърна очи към Фред.

— Да не искаш да кажеш, че на него може да му се има доверие, а на мен — не? — попита Фред.

— Мислех по-скоро за екипажа — рече Милър. — Холдън държи малко хора, но те изпълняват каквото им нареди. Смятат го за праведен и сигурно е така.

— Моите хора също ме следват — подхвърли Фред.

Усмивката на Милър бе уморена.

— В СВП има всякакви хора — изтъкна той.

— Залогът е твърде висок — упорстваше Фред.

— Не съм твърдял, че планът ми е перфектен — сви рамене Милър. — Но засега нямаш друг.

В присвитите очи на Фред се четяха равни дози раздразнение и гняв. Той размърда устни беззвучно, преди да заговори.

— Капитан Холдън? Разочарован съм от липсата на доверие към мен след всичко, което направих за вас.

— Ако човешката раса все още съществува след месец, готов съм да се извиня — отвърна Холдън.

— Потегляйте с екипажа си за Ерос, преди да съм променил решението си.

Холдън се надигна, кимна на Фред и излезе. Наоми вървеше до него.

— Уф, близко беше — рече тя с въздишка.

Когато излязоха навън, Холдън каза:

— Мисля, че Фред беше на косъм да нареди на Милър да ме застреля.

— Милър е на наша страна. Още ли не си го разбрал?