Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan Wakes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Левиатан се пробужда

Книга първа от поредицата „Експанзията“

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова

 

James S. A. Corey

Leviathan Wakes

Copyright © 2011 by James S. A. Corey

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-284-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

16.
Милър

Милър гледаше новините от Марс заедно с останалите служители в участъка. Подиумът беше увит в черно, което беше лош знак. Отзад висеше знамето със самотната звезда и трийсетте райета на Марсианската конгресна република. Всъщност не беше едно, а цели осем знамена. Това бе още по-лошо.

— Подобно нещо не може да се случи без старателна подготовка — говореше марсианският президент. — Информацията, която са се опитали да откраднат, би изложила на риск сигурността на Марсианския флот. Те се провалиха, но с цената на живота на две хиляди и осемдесет и шестима доблестни марсиански граждани. Поясът се подготвя от години за подобна агресия.

Поясът, помисли си Милър. Не СВП — Поясът.

— През седмицата след първите новини за атаката ние регистрирахме трийсет опита за нападения срещу марсиански кораби и бази, включително станция Палада. Ако бяхме изгубили тамошните рафинерии, икономиката на Марс щеше да понесе невъзвратима загуба. Пред лицето на една въоръжена и организирана противозаконна сила ние нямаме друг избор, освен да наложим военна блокада на станциите, базите и корабите от Пояса. Конгресът издаде нова разпоредба за всички флотски части, които в момента не са включени в активни коалиционни действия, и ние се надяваме, че нашите братя и сестри от Земята ще одобрят съвместните маневри на Коалицията възможно най-скоро. Новият мандат на Марсианския флот включва задължението да се осигури безопасността на всички честни граждани, да бъдат неутрализирани или унищожени всички инженерни инсталации, осигуряващи прикритие за вражески настроени елементи, и да наложи справедливо наказание на виновниците за атаките. Имам удоволствието да ви съобщя, че първоначалните ни действия доведоха до разрушаването на осемнайсет нелегални военни кораба и…

Милър изключи монитора. Това е то. Тайната война излизаше от килера. С право татко Мао искаше да измъкне Джули, но бе закъснял. Сега неговата скъпа дъщеричка бе изложена на рискове, както всички останали.

В най-добрия случай това означаваше военно положение и постоянно следене на персонала и жителите на цялата станция на Церера. Официално станцията беше неутрална. Нито СВП, нито който и да било друг, я притежаваше. А „Звезден лабиринт“ беше земна компания, без договорни и служебни отношения с Марс. В най-добрия случай Марс и СВП щяха да продължат войната си извън станцията. В най-лошият на Церера щяха да избухнат нови размирици. И още смърт.

Не, това не беше вярно. В най-лошия вариант Марс или СВП можеха да изберат станцията за пример за назидание и да я замерят с термоядрен камък. Или да взривят реактора на някой кораб в доковете. Ако нещата излязат извън контрол, това означаваше шест или седем милиона мъртви и краят на всичко, което Милър бе познавал.

Странно, но тази мисъл му донесе облекчение.

Очакваше нещо подобно от седмици насам. Всички знаеха, че ще се стигне до това. Но докато не се случваше, всяка усмивка, шега или подмятане в службата или метрото беше като опит да се избегне неумолимото. Той не можеше да излекува тумора на войната, не можеше дори да забави разпространението му, но поне би могъл вече да признае, че съществува. Милър се протегна, дояде последните няколко хапки от гъбената извара, допи течността, която не приличаше особено на кафе, и излезе, за да се опита да опазва мира по време на война.

Мус го посрещна с разсеяно кимване. Дъската бе отрупана с нови случаи — престъпления, които предстоеше да разследват, документират и отпишат. Два пъти повече от вчера.

— Лоша нощ — подхвърли Милър.

— Можеше да е и по-лоша — тросна се Мус.

— Така ли?

— Ако „Звезден лабиринт“ беше марсианска компания. Докато Земята поддържа неутралитет, не се налага да се превръщаме в Гестапо.

— И колко, според теб, ще продължи това?

— Кой може да знае? Ето какво ще ти кажа. Ако усетя, че наближи, дано ми остане време да отскоча до вътрешността. Там има един тип… докато работех в отдела по изнасилвания, така и не можахме да го притиснем с факти.

— Защо чакаш? — попита Милър. — Можем да идем още сега, да му теглим куршума и да се приберем за обяд.

— Да, но нали знаеш как е. Опитваме се да останем професионалисти. Пък и без това на дъската няма свободно място.

Милър се отпусна на стола си. Празни приказки. Неща, които дърдориш в онези дни, когато времето ти е запълнено с малолетни проститутки и крадливи тийнейджъри. И все пак на станцията се усещаше напрежение. Долавяше се дори в начина, по който хората се смееха, по който се държаха. Все по-често се мяркаха кобури, сякаш като си показваха оръжията, се чувстваха в безопасност.

— Мислиш ли, че зад всичко това стои СВП? — попита Мус. Говореше тихо.

— Зад унищожаването на „Донагър“? Че кой друг? Само те могат да спечелят от него.

— Някои от тях обаче. Защото, доколкото чух, в наши дни имало повече от един СВП. Ветераните от времето на основаването му не били и чували за нещата, които стават сега. Пълнели гащите от страх.

— И какво ще направят? — изви въпросително вежди Милър. — Не могат да запушат устата на всички вресльовци в Пояса, нито да променят каквото и да било.

— Ако в СВП има разцепление, тогава… — Мус погледна към дъската.

Ако в СВП имаше разцепление, тогава претъпканата им дъска беше едно нищо. Милър бе преживял две големи гангстерски войни. Първо, когато Лока Грейга измести и унищожи „Арийските летци“, и после, когато „Златен клон“ се разцепи. СВП бе по-голям, по-страшен и далеч по-професионален от всеки от тях. Това би означавало гражданска война в Пояса.

— Може пък да ни се размине — промърмори той.

Шадид излезе от кабинета си и плъзна поглед из участъка. Разговорите притихнаха. Тя улови погледа на Милър и направи рязък жест — „Веднага в кабинета ми“.

— Спипаха те — прошепна му Мус.

В кабинета Милър завари Андерсън Доус. При вида му неволно потръпна и информацията най-сетне попадна на мястото си. Марс и Поясът в открит въоръжен конфликт. Лицето на СВП на станция Церера при капитана на полицейските сили.

Ето как ще бъде отсега нататък, рече си той.

— Ти пое случая с Мао — изръмжа Шадид, докато сядаше. На Милър не предложиха да седне и той скръсти ръце зад гърба си.

— Вие ми го възложихте — уточни.

— И ти казах, че не е от първостепенна важност — наблегна тя.

— Но аз изразих несъгласие.

Доус се усмихна. Изненадващо топло изражение, особено сравнено с каменното лице на Шадид.

— Детектив Милър — заговори той. — Изглежда, не разбирате какво става тук. Намираме се в малък и крехък съд с повишено вътрешно налягане, а вие размахвате кирка. Време е да престанете да го правите.

— Отстранен си от случая „Мао“ — излая Шадид. — Разбра ли ме? Официално те отстранявам от разследването — още от този момент. Продължиш ли да работиш над него, ще ти бъде наложено дисциплинарно наказание за неподчинение и неправомерно използване на служебното положение в „Звезден лабиринт“. Искам да ми предоставиш всички събрани материали по случая. Да изтриеш информацията на твоя терминал. И това да бъде свършено преди края на работния ден.

Милър усети, че му призлява, но успя да запази безстрастно изражение. Тя му отнемаше Джули. Той обаче не смяташе да се отказва от нея. Решено и толкова.

— Имах някои недовършени неща… — поде.

— Не, нямаш — прекъсна го Шадид. — Твоето малко писъмце до родителите бе в нарушение на правилата. Всеки контакт с акционерите трябваше да преминава през мен.

— Искате да кажете, че не е стигнало до тях? — попита Милър, но всъщност въпросът означаваше „Искате да кажете, че сте ме следили?“

— Така е, не е стигнало — потвърди Шадид. „Да, следих те. И какво ще направиш сега?“

Нищо не можеше да направи.

— А записите от разпита на Джеймс Холдън? — попита отново той. — Успяхте ли да ги получите преди…

Преди да бъде разрушен „Донагър“, да отнесе със себе си единствените живи свидетели от „Скопули“ и да тласне цялата система към война. Милър знаеше, че въпросът му е прозвучал като хленчене. Шадид стисна зъби. Не би се учудил, ако ги чуе да тракат. Но Доус наруши настъпилото мълчание.

— Мисля, че можем да го направим по по-лесен начин — заговори той. — Детектив, ако съм разбрал правилно, вие смятате, че приключваме това разследване. Но не е така. Ала същевременно не е в интерес на никого отговорите на нашите въпроси да бъдат намерени от „Звезден лабиринт“. Помислете върху думите ми. Може да сте поясен, но работите за земна компания. А в момента Земята е единствената голяма сила, която не е забола гребло във водата. Единствената, която вероятно би могла да преговаря и с двете страни.

— И защо от Земята не искат да се узнае истината? — попита Милър.

— Не това е проблемът — отвърна Доус. — Просто нито „Звезден лабиринт“, нито Земята имат интерес да покажат, че са замесени по един или друг начин. Ръцете им трябва да останат чисти. Пък и разследването е извън вашата юрисдикция. Джули Мао не е от Церера и ако е имало време, когато е било възможно да скочите на някой кораб, да я откриете и отвлечете — наречете го екстрадиция, ако желаете, — то това време отмина. „Звезден лабиринт“ има правомощия да действа на Церера, част от Ганимед и няколко десетки астероиди, използвани за складове. Извън тях е само вражеска територия.

— Но СВП няма подобни ограничения — посочи Милър.

— Разполагаме с необходимите средства да свършим работата както трябва — потвърди Доус. — Мао е от нашите. „Скопули“ също.

— „Скопули“ бе примамката, която унищожи „Кентърбъри“ — подчерта Милър. — „Кентърбъри“ на свой ред бе примамка за „Донагър“. Питам се защо за всички ще е по-добре, ако оставят на вас да разследвате нещо, което може да е точно ваша работа?

— Значи мислите, че ние сме унищожили „Кентърбъри“ — погледна го остро Доус. — Да не би СВП да притежава ултрамодерни марсиански бойни кораби?

— Някой примами „Донагър“ на място, където да може да се справи с него. Ако беше част от флотилия, нападателите никога нямаше да успеят да се качат на борда.

Доус придоби мрачно изражение.

— Теории за конспирации, господин Милър — рече той. — Ако имахме невидими марсиански кораби, нямаше да губим.

— Имате достатъчно, щом се справихте с „Донагър“ само с шест от тях.

— Не. Нападението не беше наша работа. Били са вероятно скитащи минотърсачи, въоръжени с термоядрени бомби и потеглили на самоубийствена мисия. Ние разполагаме с много възможности. Но това, което се случи с „Донагър“, не е част от тях.

Тишината бе нарушена от бръмченето на рециклатора. Милър скръсти ръце.

— Не разбирам — призна той. — Щом СВП не участва, тогава кой?

— Тъкмо това можем да узнаем от Джулиет Мао и екипажа на „Скопули“ — намеси се Шадид. — Такива са залозите, Милър. Кой, защо и поне някаква идея, за Бога, как можем да го спрем.

— Но не искате да го откриете — изтъкна Милър.

— Не искаме вие да го откриете — поправи го Доус. — Не и когато някой може да свърши по-добре тази работа.

Милър поклати глава. Доникъде нямаше да стигнат и той го знаеше. От друга страна, понякога, ако стигнеш твърде далеч, можеш да научиш доста неща.

— Не можете да ме купите — заяви той.

— Не е необходимо да те купуваме — изгледа го ледено Шадид. — Това не са преговори. Не сме те викали тук, за да ти искаме услуга. Аз съм твой началник. И ти нареждам. Този глагол знаеш ли го? Нареждам.

— Холдън е при нас — произнесе Доус.

— Какво? — извика Милър и в същия миг се тросна и Шадид:

— Не трябваше да го казваш.

Доус вдигна ръка към капитана в най-категоричния поясен знак, че трябва да замълчи. За изненада на Милър тя направи точно това.

— Холдън е при нас. Той и екипажът му са оцелели и ще останат на разположение на СВП. Разбирате ли какво ви казвам, детектив? И какво имам предвид? Мога да проведа това разследване, защото разполагам с необходимите за целта средства. А вие не успяхте да откриете дори какво е станало със снаряжението ви.

Това беше плесница. Милър сведе поглед към пода. Беше нарушил дадената пред Доус дума да изостави случая и другият не бе повдигал въпроса до този момент. Не можеше да не го признае. Пък и ако Доус наистина държеше Джеймс Холдън, нямаше никакъв шанс Милър да получи достъп до записите от разпитите.

Когато Шадид заговори, гласът й бе изненадващо мек.

— Вчера станаха три убийства. Осем грабежа на складове, вероятно от едни и същи хора. Шестима бяха откарани в болница с тежки увреждания заради фалшив псевдохероин. Цялата станция се тресе. Има много работа за теб, Милър. Отивай да ловиш лошите.

— Разбира се, капитане — изпъна се Милър. — Както кажете.

Мус го очакваше зад бюрото. Беше скръстила ръце и погледът й бе изпълнен със същата досада, с която разглеждаше прикованите към стената останки от трупа на Дос Сантос.

— Неприятности?

— Аха.

— Ще ти мине. Дай си време. Взех едно от убийствата. Счетоводител от „Найоби-Шиърс“. Пръснали са му черепа пред бар. Изглежда забавно.

Милър извади ръчния си терминал и прегледа фактите. Не можеше да каже, че случаят му е присърце.

— Ей, Мус — рече той. — Имам въпрос.

— Давай.

— Какво ще направиш, ако имаш случай, който не искаш да бъде решен?

Жената се намръщи, наклони глава и сви рамене.

— Ще нахраня рибите с него — отвърна тя. — Имаше един тип в отдела за детска престъпност. Когато знаехме, че заподозреният е някой от нашите информатори, винаги го давахме на него. Така нямаше опасност да загази някой от нашите.

— Хм — изсумтя Милър.

— Същото е, ако се налага да се отърва от неприятен партньор — продължи тя. — Нали знаеш? Някой, с когото никой не иска да работи. Мирише му устата или е гадняр, но му трябва партньор. Избирам си такъв, дето го е бивало, но да речем, го е сполетял развод. Взел да набляга на бутилката. А същевременно се мисли за голяма работа. Държи се като такъв. Само дето номерата му не са по-добри, отколкото на всеки друг. И тогава му пробутвам гадняра. Онзи, неприятния.

Милър затвори очи. Стомахът му се бе свил.

— Какво си направила? — попита той.

— За да ме пратят при теб ли? Един от началниците ми пусна ръка и аз го гръмнах.

— Загазила си го.

— Доста. Стига, Милър. Ти не си глупак. Сигурно си знаел.

Трябваше да се досети, че е станал за посмешище пред хората. Човекът, който го е бивало. И който изгубил всичко.

Не, всъщност не го знаеше. Той отвори очи. Мус не изглеждаше нито доволна, нито тъжна. Тя бе наясно, че нещата са такива. Не й пукаше за мъртвите, ранените, депресираните. Не я интересуваше какво ще прави всеки ден.

— Може би не трябваше да му отказваш — подметна той.

— Ах, ти не си бил чак толкова лош — усмихна се леко Мус. — Но той имаше козина на гърба. Мразя косматите.

— Радвам се да го чуя — захили се Милър. — Да идем да раздаваме справедливост.

* * *

— Ти си пиян — заяви задникът.

— Аз съм ченге — изфъфли Милър, пробождайки въздуха с пръст. — Не се ебавай с мен.

— Знаем, че си ченге. Влачиш се в бара ми от три години. Не ме ли помниш? Хасини. Но ти си пиян, приятелю. Тежко, опасно пиян.

Милър се огледа. Наистина беше в „Синята жаба“. Не помнеше кога е дошъл, но ето че беше тук. И задникът се оказа Хасини.

— Аз… — поде Милър, но си изгуби мисълта.

— Ела. — Хасини го прегърна през рамо. — Не е много далече. Ще те заведа у дома.

— Колко е часът? — попита Милър.

— Късно е.

Думата имаше и друго значение. Късно е. Беше изпуснал всички шансове да поправи нещата. Системата бе обхваната от война и никой не знаеше със сигурност причината. Самият Милър идния юни щеше да навърши петдесет. Късно е. Късно да започне каквото и да било. Късно е да осъзнае колко много години е тичал в погрешна посока. Хасини го поведе към един електромобил, който барът държеше за подобни случаи. Откъм кухнята полъхваше на гореща мазнина.

— Почакай — спря го Милър.

— Ще драйфаш ли? — попита Хасини.

Милър обмисли идеята. Не, беше късно дори да повръща. Той се люшна напред. Хасини му помогна да седне в колата, запали мотора и се понесе с бръмчене по улицата. Светлините високо над тях бяха приглушени. Колата се друсаше, когато пресичаха кръстовищата. Или може би не колата — тялото му се друсаше.

— Мислех, че съм добър — заговори той. — Разбираш ли, през цялото време мислех, че поне съм добър.

— Ти се справяш отлично — подкрепи го Хасини. — Само че работата ти е скапана.

— Точно в нея бях добър.

— Справяш се отлично — повтори Хасини, сякаш да му внуши, че е така.

Милър се изтегна на седалката. Страничната облегалка се забоде неприятно в ребрата му. Болеше го, но нямаше сили да помръдне. Нямаше сили дори да мисли. Денят бе изнурителен. Работиха с Мус. Той предаде всички материали по случая с Джули. Нищо свястно не го чакаше в квартирата, а и нямаше къде да иде.

Светлините над него трептяха. Замисли се дали така изглеждат звездите. Никога не бе виждал небето. Само от мисълта му се зави свят. Завладя го ужас от безкрайното, който бе почти приятен.

— Има ли кой да се погрижи за теб? — попита Хасини, когато стигнаха квартирата.

— Ще се оправя. Аз… просто имах лош ден.

— Джули — подхвърли Хасини и кимна.

— Откъде знаеш за Джули? — стресна се Милър.

— Ами цяла вечер говори за нея — отвърна Хасини. — Падаш ли си по нея?

Милър се намръщи, стиснал с ръка облегалката. Джули. Значи е говорил за нея. Заради това е всичко. Не заради работата. Не заради репутацията. Те му отнеха Джули. Единственото нещо, което имаше значение.

— Май си хлътнал, а? — подсмихна се Хасини.

— Има нещо такова — призна Милър, борейки се с алкохолното опиянение. — Май че съм.

— Лоша работа.