Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan Wakes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Левиатан се пробужда

Книга първа от поредицата „Експанзията“

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова

 

James S. A. Corey

Leviathan Wakes

Copyright © 2011 by James S. A. Corey

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-284-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

2.
Милър

Детектив Милър се изтягаше в креслото от пластопяна и се усмихваше окуражаващо, докато се опитваше да схване поне нещо от разказа на момичето.

— И после стана пуф. Вътре влетяха хлапаци с ножове, врякаха с цяло гърло и взеха да ни блъскат. — Момичето махна с ръка. — Приличаше на танц, само дето Буми се озърташе тъй, сякаш са му източили мозъка. Чаткаш ли, готин?

Изправеният до вратата Хейвлок премигна два пъти. На лицето на едрия мъж бе изписано раздразнение. Една от причините, поради които Хейвлок никога нямаше да стане старши детектив. И поради която вечно го обираха на покер.

Милър беше много добър на покер.

— Аз разбирам — рече той. Говореше с акцента на жител на вътрешните планети. Махна с ръка, повтаряйки жеста на момичето. — Значи Буми нищо не е видял. Забравена ръка.

— Те това разправям и аз де, забравена ръка — потвърди момичето, сякаш Милър бе прочел цитат от Евангелието. Милър кимна и отстрани двамата изглеждаха като двойка птички, подхванали брачен ритуал.

Миниатюрният апартамент под наем се състоеше от три боядисани в кремаво стаички — кухня, всекидневна и баня. Подпорите на разгъваемото легло бяха чупени и поправяни толкова много пъти, че вече не се прибираха в стената. Толкова близо до центъра на Церера това вероятно се дължеше по-скоро на движеща се маса, отколкото на гравитация. Въздухът миришеше на протеинова мая и парникови гъби. Местна храна, която подсказваше, че който и да бе чукал момичето толкова здраво, та да строши леглото, не й бе плащал достатъчно дори за свястна вечеря. А може би е плащал, а малката е предпочитала да използва спечеленото за хероин, малта или МСК.

Както и да е, това си е нейна работа.

— И после? — подкани я Милър.

— Буми се изпари като въздух във вакуум — изкиска се момичето. — Тряс по тиквата и да го няма. Следиш ли ме?

— Следя — рече Милър.

— А пък аз, с тез диваци вътре, изчезнах. Духнах.

— А Буми?

Момичето го изгледа бавно от обувките до главата. Милър се засмя. Оттласна се леко от креслото и се изправи без усилие в леката гравитация.

— Ако се покаже, питай го как е — заръча той.

Комо но? — сви рамене момичето. Защо не?

Тунелът отвън бе бял на местата, където не беше изцапан. Широк десет метра, издигащ се бавно в двете посоки. Белезникавите фосфоресциращи светлини дори не правеха опит да имитират слънчево осветление. На половин километър по-надолу някой се бе блъснал в стената толкова силно, че отдолу се показваше нащърбена скала и никой не си бе направил труда да поправи пораженията. А може би си беше така. На такава дълбочина, почти до епицентъра на въртене, туристи почти не слизаха.

Хейвлок приближи малката електрическа кола, подскачайки високо при всяка стъпка. Рядко слизаше на нивата с ниска гравитация и се чувстваше доста непохватен тук. Милър бе прекарал целия си живот на Церера, но дори той понякога се чувстваше нестабилен заради Кориолисовия ефект[1].

— Е — погледна го Хейвлок. — Позабавлява ли се?

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Милър.

Електрическият двигател замърка равномерно и колата се стрелна през тунела, като свиреше на завоите с пенопластовите си гуми.

— Ами да разговаряш на странния си местен диалект пред един глупак от Земята — поясни Хейвлок. — Не разбрах и половината от това, което си казахте.

— Това не беше сценка между двама поясни и землянин — каза Милър. — А по-скоро между двама полуграмотни местни жители и един образован. Но щом питаш, ще ти призная, че доста се забавлявах.

Хейвлок се разсмя. Беше от хората, които носеха на шега. Вероятно затова го биваше в отборните занимания — футбол, баскетбол, политика.

Милър не беше особено добър в тях.

Церера, главният космопорт на Пояса и външните планети, имаше диаметър двеста и петдесет километра и десет хиляди километра тунели, виещи се из множеството подлежащи слоеве. Завъртането му до ускорение от една трета g бе отнело на най-добрите мозъци от „Тихо манифакторинг“ почти половината от живота им и те все още бяха ужасно доволни от постигнатото. Сега Церера имаше близо шест милиона постоянни жители и поне хиляда кораба на док всеки ден, което означаваше, че общото население надхвърля седем милиона.

Платина, желязо и титан от Пояса. Вода от Сатурн, зеленчуци и месо от огледалните парници на Ганимед и Европа, органика от Земята и Марс. Енергийни колектори от Йо, хелий-3 от рафинериите на Рея и Япет. Огромна река от богатства и власт, несравнима с нищо в цялата човешка история, течеше през Церера. А където има търговия в подобни мащаби, има и престъпност. Където има престъпност, има и полицейски сили, които да се опитват да я обуздаят. Хора като Милър и Хейвлок, чиято работа бе да обикалят с електрическата си кола из нискогравитационните тунели и да разпитват зле платени курви какво е станало предната нощ и защо Буми Чатърджи е престанал да събира рекет за закрилата, осигурявана от дружество „Златен клон“.

Централният участък на „Звездна спирала“, седалището на полицейската организация и военен гарнизон на станция Церера, се намираше на трето ниво под повърхността на астероида, издълбан на два квадратни километра и достигащ толкова близо до обвивката, че Милър можеше да обикаля из етажите без дори да напуска участъка. Хейвлок отиде да остави колата, а Милър се прибра в миниатюрния си кабинет, прехвърли записа на разпита в компютъра и отново го прегледа. Беше някъде към средата, когато партньорът му се надвеси над него.

— Научи ли нещо? — попита той.

— Не много — призна Милър. — Буми е бил нападнат от непознати местни бандюги. Понякога типове като него наемат разни отрепки да им се нахвърлят, за да си лъснат имиджа, след като героично ги прогонят. Това имаше предвид малката, като спомена, че можело да е „танц“. Момчетата, които са му скочили, изглеждат от същия тип, само че вместо да им се изрепчи, Буми е хукнал да бяга.

— И сега?

— И сега нищо. Тъкмо тази част не разбирам. Някой е ступал дребен бирник на „Златен клон“ и няма и следа от разплата. Вярно е, че Буми е от утайката, но все пак…

— Да де, но подгонят ли типове като него, скоро ще секнат парите за онези над тях — подхвърли Хейвлок. — Защо тогава „Златен клон“ не е раздал гангстерско правосъдие?

— Тази работа не ми харесва — рече замислено Милър.

Хейвлок се засмя.

— Поясни — въздъхна той. — Достатъчно е да се обърка едно нещо и цялата ви екосистема заплашва да рухне. Какво лошо има в това, че „Златен клон“ е заслабнал и вече не може да поддържа авторитета си? Нали тъкмо те са лошите?

— Да, така е — кимна Милър. — Говори каквото щеш за организираната престъпност, но тя поне е организирана.

Хейвлок се тръшна на малкия пластмасов стол до бюрото на Милър и се загледа в екрана.

— Добре де — заговори той. — Какво, по дяволите, е „забравена ръка“?

— Термин от бокса — обясни Милър. — Ударът, който не виждаш.

Компютърът изписука и в стаята прокънтя гласът на капитан Шадид:

— Милър? Там ли си?

— Хм — изсумтя Хейвлок. — Лошо предзнаменование.

— Какво? — попита капитанът с рязък глас. Шадид така и не бе успяла да преодолее предразсъдъците си спрямо Хейвлок, най-вече заради произхода му от вътрешните планети.

— Тук съм, капитане. Какво мога да направя за вас?

— Ела в кабинета ми, ако обичаш.

— Веднага — рече той.

Милър стана и Хейвлок побърза да се намести в креслото му. Нищо не си казаха. И двамата знаеха, че капитан Шадид щеше да повика и Хейвлок, ако искаше той да присъства. Още една причина, поради която Хейвлок никога нямаше да стане старши детектив. Милър го остави да прегледа наново записа и да измъкне каквото може от него. Работа, която би могла да му отнеме цял живот.

В кабинета на капитан Шадид преобладаваха меки женствени тонове. По стените висяха истински платнени гоблени, от въздушния филтър се носеше ухание на кафе и канела. Шадид носеше косата си спусната в разрез с правилника и униформата й бе разкопчана. Ако трябваше да я опише с минимум думи, Милър вероятно би прибягнал до термина „камуфлаж“. Тя кимна към креслото и той седна.

— Какво откри? — попита, втренчила поглед в стената зад него. Не проявяваше интерес, очевидно това бе само встъпление към разговора.

— Че със „Златен клон“ става същото, каквото с бандата на Сохиро и Лока Грейга. Все още са на линия, но… някак са се отдръпнали. Пропускат малки, но важни неща. По-малко бойци в своя район, отслабен натиск. Поне половин дузина от хората им са изчезнали.

Това привлече вниманието й.

— Убити? — попита тя. — Настъпление на СВП?

Настъплението на Съюза на външните планети бе нещо като дамоклев меч, висящ постоянно над главата на церерската полиция. В традицията на Ал Капоне и „Хамас“, на ИРА и „Червените бригади“, СВП бе обичан от обикновените хора и вдъхваше страх на онези, които му се изпречваха на пътя.

Странна смесица от социално движение, терористична организация и новооформяща се нация, Съюзът бе лишен напълно от институционална съвест. Капитан Шадид може и да не харесваше Хейвлок, защото идваше от гравитационния кладенец, но бе готова да работи с него. СВП щеше да го изхвърли през шлюза. Хора като Милър пък щяха да получат куршум в главата, при това пластичен. За да не попадат осколки в прахосъбирателя.

— Не мисля — отвърна той. — Не ми прилича на война. По-скоро… Да си призная честно, капитане, не зная какво е. Размахът е твърде голям. Вече никой никого не охранява, незаконните залагания също намаляват. Горе на шесто ниво Купър и Харири затвориха публичния си дом, който е там откак се помня, и изглежда, няма никакви признаци да го отворят другаде. Независимите като че са малко по-активни, но ако оставим това настрана, всичко си е както обикновено. Само дето е някак странно.

Тя кимна, но не сваляше поглед от стената. Беше изгубил интереса й също така бързо, както го бе предизвикал.

— Да оставим тази тема — заговори тя, — имам нещо за теб. Нов договор. Само ти. Без Хейвлок.

Милър скръсти ръце.

— Нов договор — повтори той. — Какво значи това?

— Значи, че „Звездна спирала“ е приела договор за служба извън обичайните полицейски пълномощия на Церера и в ролята си на мениджър на компанията аз ти възлагам тази задача.

— Уволнен ли съм?

Капитан Шадид смръщи ядосано вежди.

— Това е допълнителна задача — обясни тя. — Оставаш на щат към церерската служба. Но ще имаш… и странични занимания. Виж, Милър, на мен също не ми се нрави тази история. Не те гоня от участъка. Не прекратявам основния ти договор. Става въпрос за услуга, която някой на Земята прави на важен акционер.

— Нима вече правим услуги на акционерите? — учуди се Милър.

Ти правиш — изгледа го строго тя. Гласът й вече бе твърд и непоколебим. Очите й лъщяха като мокра гранитна стена.

— Добре, тогава — въздъхна Милър. — Щом казвате.

Капитан Шадид извади ръчния си терминал. Милър протегна ръка към колана си и откачи своя, за да приеме краткия кодиран сигнал. Каквото и да съдържаше той, Шадид го държеше извън полицейската мрежа. На екрана му се появи нов файл с название „Дж. Мао“.

— Става дума за нечия изгубена дъщеря — обясни капитан Шадид. — По-точно за дъщерята на Ариадне и Жул Пиер Мао.

Името му се стори познато. Милър докосна с пръст екранчето на терминала.

— Търговската компания „Мао-Квиковски“?

— Същата.

Милър подсвирна тихо.

„Маоквик“ може и да не беше сред десетте най-могъщи компании в Пояса, но със сигурност бе доста нагоре сред петдесетте. Доколкото си спомняше, компанията бе взела дейно участие при епичното падане на венерианските облачни градове. Бяха използвали парите, спечелени от последвалия процес, за да развият и разширят дейността си, най-вече в сферата на междупланетния транспорт. Сега корпоративната им станция бе напълно независима и се носеше между Пояса и вътрешните планети с царственото величие на древен презокеански лайнер. За компанията дребни риби като Милър бяха като стоката, която купуват и продават на пазара.

Току-що го бяха купили.

— Главната им база е на Луната — продължи капитан Шадид. — Притежават всички права и привилегии на земните граждани. Но имат сериозно участие и тук.

— И са си изгубили дъщеричката?

— Черна овца — намръщи се капитанът. — Напуснала колеж, забъркала се с някаква група на име „Далечни хоризонти“. Студентски активисти.

— Прикритие на СВП — отбеляза Милър.

— Под тяхно крило са — поправи го Шадид. Милър не реагира на забележката, но за миг у него се пробуди любопитство. Зачуди се на чия страна ще застане капитан Шадид, ако ги нападне СВП. — Семейството се е опитвало да прояви търпение. Имат още две деца, за чиито интереси в живота се грижат внимателно, и са решили, че в желанието на Джули да се разхожда по широкия свят и да се определя като боец за свободата няма нищо лошо.

— А сега искат да я намерим — подметна Милър.

— Именно.

— Какво се е променило?

— Изглежда, не са готови да споделят с нас тази информация.

— Ясно.

— Според последните данни, работила е на Тихо, но имала апартамент тук. Открих адреса в мрежата и поставих код на вратата. Паролата е в терминала ти.

— Добре — рече Милър. — За какво е договорът?

— Да намериш Джули, да я задържиш, ако трябва със сила, и да я пратиш у дома.

— На това му казват отвличане.

— Така е.

Милър се загледа в терминала си, прелистваше файловете, без всъщност да ги чете. Усещаше странна тежест в стомаха си. От трийсет години бе на служба на Церера и когато постъпи, не хранеше кой знае какви илюзии. Имаше една шега, че на Церера няма закони, а полиция. Ръцете му не бяха по-чисти от тези на капитан Шадид. Понякога се случваше хора да изпаднат от въздушния шлюз. Случваше се от бюрата им да изчезнат веществени доказателства. Въпросът не беше дали е правилно или не, а само дали е оправдано. Когато прекараш целия си живот в каменна сфера и храната, водата и въздухът ти пристигат от толкова далечни места, че не можеш да ги откриеш дори с телескоп, налага се да развиеш известна морална гъвкавост. Но досега не се бе занимавал с отвличане.

— Има ли проблем, детектив? — попита капитан Шадид.

— Не, капитане. Ще се погрижа за това.

— И не губи много време — предупреди го тя.

— Да, капитане. Нещо друго?

Погледът на капитан Шадид омекна, сякаш си беше сложила маска. Тя се усмихна.

— Разбирате си се с твоя партньор?

— Хейвлок е мъж на място — отвърна Милър. — А и край него хората започнаха да ме харесват повече. Което е чудесно.

Усмивката й се промени с още половин градус в посока към непресторената искреност. Нищо не те сближава повече с началника от споделения расизъм. Милър кимна с уважение и излезе.

* * *

Квартирата му беше на осмо ниво в един жилищен тунел, широк сто метра, с малък култивиран парк в центъра. Таванът на главния коридор бе осветен от приглушена светлина и боядисан в синьо, което, по думите на Хейвлок, било като синьото на земното небе. Да живееш на откритата повърхност на планета, под постоянния натиск на гравитацията и нищо, освен същата тази гравитация, да задържа въздуха, му се струваше най-малкото налудничаво. Но синият цвят бе наистина приятен.

Някои хора, по примера на капитан Шадид, предпочитаха да парфюмират въздуха. Не винаги с миризмата на кафе и канела, разбира се. Квартирата на Хейвлок ухаеше на прясно изпечен хляб. Други си поръчваха ухание на цветя или феромони. Кандис, бившата съпруга на Милър, предпочиташе аромат, който се наричаше земна лилия, но кой знае защо той неизменно му навяваше мисли за отпадъците в нивото за рециклиране. Той самият нямаше нищо против обичайната миризма на станцията. Рециклиран въздух, преминал през милиони бели дробове. Водата от чешмата бе толкова чиста, че можеше да се използва за лабораторна работа, ала всъщност се състоеше от пикня, лайна, сълзи и кръв, многократно пречистени. На Церера кръговратът на живота бе толкова малък, че можеше да му видиш завоя. И това му харесваше.

Той си наля чаша уиски от плесен, домашна церерска продукция от биогенна мая, изу обувките и се изтегна върху пенопластовото легло. Почти можеше да си представи недоволния поглед на Кандис и да чуе изпълнената й с досада въздишка. Сви извинително рамене към спомена и се замисли за работата.

Джулиет Андромеда Мао. Беше прегледал внимателно работното й досие и данните от колежа. Талантлив пилот на състезателни скутери. Имаше и нейна снимка — красива девойка в ушит по поръчка скафандър със свален шлем, с фини черти на лунна жителка и дълга черна коса. Усмихваше се, сякаш целият университет й пращаше целувки. Според текста отдолу току-що бе спечелила първа награда на нещо, наречено „Петстотинте километра на Париш/Дорн“. Той направи проучване. Надпревара, в която могат да участват само богаташи. Скутерът й — „Рейзърбек“ — бе чупил предишния рекорд две поредни години.

Милър сръбна от уискито, замислен над това какво ли би могло да накара едно момиче с достатъчно пари и власт, че да притежава собствен кораб, да се засели тук. Толкова далече от лъскави надбягвания с яхти за богоизбрани. А може би не беше?

— Бедното малко богато момиче — промърмори той, загледан в екрана. — Май животът ти не е бил чак такава песен.

Той затвори файловете и продължи да пие кротко и равномерно, загледан в тавана. Фотьойлът, в който Кандис имаше обичая да седи и да пита как е минал денят му, пустееше, но въпреки това му се струваше, че я вижда там. Сега, когато не го караше да говорят, беше по-лесно да й съчувства. Тя бе самотна душа. Трябваше да мине време, за да го разбере. В представата му Кандис завъртя очи с досада.

Час по-късно, подгрял кръвта с алкохол, той си стопли купа с истински ориз и фалшиви кълнове — маята и гъбите можеха да имитират всичко, ако се подквасиш с достатъчно уиски преди това, — отвори вратата на апартамента и изяде вечерята, загледан в движението отвън. Втора работна смяна напусна с трополене станцията на метрото и се отправи към жилищата си. Две хлапета, които живееха през няколко квартири от неговата — момче и момиче, — изтичаха да посрещнат баща си с прегръдки, целувки и сълзи. Синият таван грееше с отразена светлина, неизменен, неподвижен, успокояващ. Едно врабче се стрелна в тунела, летейки по начин, който — според Хейвлок — само доказвал, че не са на Земята. Милър му подхвърли фалшив кълн.

Опита се да върне мислите си към Мао, но истината беше, че не му пукаше. Нещо ставаше с организираната престъпност на Церера. Ето кое го безпокоеше.

А историята с Джули Мао? Странично занимание.

Бележки

[1] Видимо отклонение на обект от зададен път поради въртяща се инерционна система. Причинява объркване на възприятията и дезориентация на тялото. Често срещан при пилотите. — Б.пр.