Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (40)

39.
Холдън

„Росинант“ се носеше в космоса като мъртъв къс материя, премятащ се във всичките три измерения. С изключен реактор и изстинали каюти, той не отделяше нито топлина, нито електромагнитен шум. Ако скоростта му при сближаването със станция Тот не беше по-голяма от тази на изстрелян куршум, щеше да е неотличим от останалите тела из Пояса. На близо половин милион километра зад него „Ги Молинари“ бълваше всички възможни сигнали, които „Роси“ не смееше да си позволи, и бе разпалил двигателите си за дълго и постепенно снижаване на скоростта.

С изключено радио Холдън не можеше да чуе какво казват, но тъй като бе помогнал в написването на предупреждението сега то кънтеше в главата му: „Внимание! Тук транспортен кораб «Ги Молинари». След взрив на борда един от контейнерите ни се носи по маршрута пред нас. Предупреждаваме всички кораби в тази посока: контейнерът лети с висока скорост и не подлежи на контрол. Внимание!“

Имаше известни спорове по въпроса дали да пратят съобщение или не. Тъй като Тот бе тайна станция, вероятно използваха само пасивни сензори. Сканирането във всички посоки с радар или ладар щеше да ги освети като коледно дръвче. Беше напълно възможно с изключен реактор „Росинант“ да се прокрадне до станцията, без да бъде забелязан. Но Фред реши, че ако по някакъв начин ги засекат, ще събудят достатъчни подозрения, за да бъде организирана незабавна контраатака. Затова вместо да летят в мълчание, те решиха да вдигат шум и да разчитат, че създадената суматоха ще е на тяхна страна.

Ако имаха късмет, сензорите на станция Тот щяха да ги сканират и да видят, че това всъщност е голям къс метал, летящ по непроменлив вектор и без каквито и да било признаци за животоподдържаща активност. И после да престанат да им обръщат внимание и да ги оставят да се приближат. От голяма дистанция отбранителните системи на станцията вероятно превъзхождаха способностите за защита на „Роси“. Но отблизо малкият маневрен кораб би могъл да снове чевръсто около станцията и да й нанася големи поражения. Легендата им беше нужна само за да им спечели време, докато екипът на станцията се опитва да разбере какво става.

Фред и хората му бяха напълно уверени, че от станцията няма да открият огън, докато не са абсолютно сигурни, че са подложени на атака. „Протоген“ бе положил доста усилия, за да скрие изследователската си лаборатория. Веднага щом изстрелят първата си ракета, с анонимното им присъствие в тази част на космоса щеше да бъде приключено. В този настръхнал от войната район мониторите незабавно щяха да забележат термоядрените следи и да се запитат какво става. Откриването на огън щеше да е последната възможност за Тот.

На теория.

Но докато си поемаше бавно въздух в миниатюрната атмосфера, затворена в неговия шлем, Холдън си каза, че ако грешат, никога няма да го разберат. „Роси“ летеше съвсем слепешката. Радиовръзката бе прекъсната. Алекс бе навил една механична аларма и бе запаметил последователността на действията. Не можеха да се мерят по високотехнологични системи с Тот, затова се опитваха да я доближат на максимално нискотехнологично ниво. Но ако предположенията им се окажеха погрешни и станцията започнеше да стреля по тях, „Роси“ щеше да бъде превърнат в нагорещен облак без никакво предупреждение. Холдън веднъж бе разговарял с един будист, който твърдеше, че смъртта не е нищо повече от друга форма на съществуване и хората се страхуват единствено от непознатото, което лежи отвъд този преход. Всъщност смъртта без предупреждение беше за предпочитане, тъй като не оставаше място за страха.

Ето ти един силен аргумент.

За да се занимава с нещо, припомни си отново плана. Когато стигнат достатъчно близо, за да могат да стрелят по станцията, Алекс ще запали двигателя и ще премине в спирачен режим при близо десет g. Същевременно „Ги Молинари“ ще започна да излъчва радиосмущения и лазерни сигнали към станцията, за да обърка поне за кратко целеуказващите й системи, докато „Роси“ определи курс за атака. После „Роси“ ще се заеме със защитата на станцията и ще обезвреди всичко, което би могло да засегне сериозно „Молинари“, а през това време десантният кораб ще пробие отвор в станцията и ще стовари щурмовата група.

Имаше доста рисковани моменти в този план.

Ако станцията реши да открие огън по-рано от очакваното, „Роси“ ще загине преди още да е започнал битката. Ако целеуказващата система на Тот преодолее смущенията от „Молинари“, ще открие огън по „Роси“, преди да е заел позиция. А и дори всичко дотук да мине според предположенията, все още оставаше въпросът с щурмовата група, която трябваше да си проправя път с бой по коридорите, докато се добере до мозъчния център на станцията. Дори най-добрите космопехотинци от вътрешните планети се страхуваха от подобни щурмови операции, и съвсем основателно. Придвижването из непознати коридори без никакво прикритие, докато противникът определя къде и кога да ти устрои засада, бе един от най-ефикасните способи да изгубиш хората си. При тренировъчни симулации в земния флот Холдън никога не бе виждал пехотинците да се справят с по-малко от шейсет процента загуби. А това бяха космопехотинци от вътрешните планети, с години тренировки зад гърба си и оборудване последна дума на техниката. Тук имаха каубои от СВП със снаряжение, събрано оттук-оттам в последната минута.

Но дори това не бе истинската причина за безпокойството на Холдън.

Това, което наистина го тревожеше, бе голямото топло петно на няколко десетки метра над станция Тот. „Молинари“ го бе засякъл и им бе пратил предупреждение малко преди да преустанови контакта с тях. С опита си от предишните срещи със стелт-кораби никой на борда на „Роси“ вече не се съмняваше какво се спотайва там.

Битката за станцията щеше да е свирепа дори от къса дистанция, когато повечето от предимствата й щяха да бъдат неутрализирани. Но Холдън не очакваше скритият кораб да открие по тях ракетен огън. Алекс го бе убедил, че при стрелба от подобно разстояние съществува доста голям риск да бъде увредена станцията и че повишената маневреност на „Роси“ ще е достатъчна, за да надиграе тежковъоръжения кораб. Стелт-фрегатите бяха стратегическо оръжие — обясни той, — а не тактическо. Холдън не посмя да попита: „Тогава защо са докарали една тук?“

Повдигна ръка към лицевото стъкло, не различи нищо на екранчето и тихо изруга. Скафандърът му работеше в минимален режим и всички прибори бяха изключени. Единствената действаща система бе за циркулацията на въздуха и тя бе съвсем механична. Ако нещо я запуши, нямаше да има предупредителни светлинки, просто щеше да се задуши и умре.

Той огледа тъмната каюта и изстена на глас:

— Хайде де, колко още?

Сякаш в отговор светлините в каютата трепнаха. В шлема му се чу радиошум, после гласът на Алекс произнесе:

— Интеркомът включен.

Холдън се зае да включва и останалите системи на скафандъра.

— Реактор — рече той.

— Две минути — отвърна Еймъс от машинното.

— Главен компютър.

— Трийсет секунди до рестартиране — докладва Наоми и му махна откъм командния център. Вече беше достатъчно светло, за да я вижда.

— Оръжия?

Алекс се разсмя в слушалките.

— Оръжейни системи включени — отвърна той. — Веднага щом Наоми ме свърже с целепрехващащия компютър, ще сме готови да хвърляме камъни.

Шумът от отрепетираните действия на екипажа му подейства успокояващо. Дори само видът на Наоми в далечния край на помещението бе достатъчен, за да се ободри.

— Би трябвало компютърът вече да е включен — съобщи Наоми.

— Прието — отзова се Алекс. — Визуални прибори включени. Радар — включен. Ладар — включен. По дяволите, Наоми, виждаш ли това?

— Виждам — изпъшка Наоми. — Капитане, прехванахме двигателните сигнатури на стелт-кораба. Те също затоплят машините.

— Очаквах го — каза Холдън. — Всички да се придържат към задачите си.

— Една минута — предупреди Алекс.

Холдън включи своя пулт и извади тактическия дисплей. На визоскопа станция Тот следваше лениво орбитата си, а тъмното петно над нея се бе затоплило достатъчно, за да придобие очертания на корпус.

— Алекс, това там не ми прилича на последната фрегата — отбеляза Холдън. — „Роси“ разпозна ли го?

— Още не, капитане, но работи по въпроса.

— Трийсет секунди — провикна се Еймъс.

— Засичам ладарно сканиране от станцията — докладва Наоми. — И повишени радиосмущения.

Холдън погледна екрана си, докато Наоми се опитваше да определи дължината на вълната, която станцията използваше, за да ги прехване, и същевременно започна да я облива с техни лазерни сигнали, за да обърка ехото.

— Петнайсет секунди — долетя гласът на Еймъс.

— Добре, деца, затягайте коланите — нареди Алекс. — Включвам форсаж.

Още преди Алекс да произнесе тези думи, Холдън почувства десетина игли, които се забиха в тялото му през седалката и го натъпкаха с лекарства, за да може да преживее предстоящото рязко забавяне на скоростта. Кожата му се затопли и изопна, топките му запълзяха нагоре към корема. Алекс сякаш говореше на забавен каданс:

— Пет… четири… три… две…

Така и не каза едно. Вместо това върху гърдите на Холдън се стовариха хиляда килограма, докато двигателите на „Роси“ преминаваха в спирачен режим при десет g. Холдън имаше усещането, че белите му дробове стържат вътре в гръдния кош в последни отчаяни усилия да не се сплескат. Но креслото го обгърна с меката прегръдка на изпълнената с гел тапицерия, медикаментите поддържаха равномерния ритъм на сърцето и мозъчната функция. Холдън не изгуби контакт със света. Дори жестоката маневра да убиеше тялото му, щеше да е в съзнание поне докато приключи.

В шлема му ехтеше мъчително дишане и хъркане — не само неговото. Еймъс дори успя да изругае, преди ченето му да се отпусне. Холдън не чуваше шумовете от усилията, които полагаше „Роси“, за да изпълни заповедта, но усещаше промяната в курса и вибрациите през креслото. Яка машина. По-здрава от всички тях. Щяха отдавна да са мъртви, преди корабът да достигне тягата, която да го разруши.

Облекчението настъпи толкова внезапно, че Холдън едва не повърна. Лекарствата в кръвта му се погрижиха и за това. Той си пое дълбоко въздух и сухожилията в гръдния му кош изпукаха болезнено.

— Проверка — промърмори. Челюстта го болеше.

— Радиопредавателят прехванат — докладва незабавно Алекс. Предавателят на станция Тот бе първи в списъка с целите им.

— Всички системи работят — извика отдолу Еймъс.

— Сър — предупредително промълви Наоми.

— Виждам го, мамка му — рече Алекс.

Холдън раздели монитора си, за да може да следи и това, което наблюдава Наоми. На нейния екран „Роси“ вече бе установил защо не може да идентифицира стелт-кораба.

Имаше два кораба, а не една голяма и непохватна фрегата ракетоносец, около която да танцуват, докато я разпарят на части от близка дистанция. Щеше да е толкова лесно. Ала това бяха два далеч по-малки кораба, почти прилепени един до друг, за да заблудят вражеските сензори. И сега те едновременно стартираха двигателите си и се разделяха.

„Е, добре — въздъхна Холдън. — Нов план.“

— Алекс, привлечи им вниманието — нареди. — Не бива да им позволяваме да се насочват към „Молинари“.

— Разбрано — отвърна Алекс. — Пускам първото.

Холдън почувства разтърсването на корпуса, когато Алекс изстреля торпедо по единия от двата кораба. Малките кораби рязко меняха скоростта и вектора, а торпедото бе изстреляно прибързано и от неподходящ ъгъл. Нямаше да попадне в целта, но поне „Роси“ вече не беше единствената заплаха върху противниковите монитори. И това бе добре.

Двата малки кораба се стрелнаха в противоположни посоки, като изхвърляха зад себе си облаци от светлоотразителни ленти и лазерни отблясъци. Торпедото се поколеба за миг по своята траектория, после се отклони в случайно избрана посока.

— Наоми, Алекс, имате ли представа с какво се сблъскахме тук? — попита Холдън.

— Сър, „Роси“ все още не ги разпознава — докладва Наоми.

— Нова конструкция на корпуса — обади се веднага след нея Алекс. — Но летят като бързи прехващачи. Предполагам, че имат по едно-две торпеда в апарат под търбуха и зенитно ЕМ оръдие на кила.

По-бързи и по-маневрени от „Роси“, но ще могат да стрелят само в една посока.

— Алекс, ела при мен да… — гласът на Холдън замря, когато „Росинант“ се разтресе и подскочи настрани, хвърляйки ги с бясна сила върху изопнатите предпазни колани.

— Удариха ни! — извикаха едновременно Еймъс и Алекс.

— Станцията стреля по нас с тежкокалибрено гаусово оръдие — допълни Наоми.

— Щети? — попита Холдън.

— Проектилите минаха през нас като през масло, капитане — докладва Еймъс. — Камбузът и ремонтното са поразени. Индикаторите на пулта светят в жълто, но няма пострадали от екипажа.

„Няма пострадали“ звучеше добре, но Холдън не почувства облекчение.

— Алекс — рече той. — Забрави дребосъците и се съсредоточи върху предавателя.

— Разбрано — откликна Алекс и „Роси“ изви рязко встрани, след като пилотът смени курса, за да подготви торпедната атака срещу станцията.

— Наоми, веднага щом първият от тези изтребители излезе на атакуваща позиция, заслепи го с лазера и започни да изхвърляш примамки.

— Да, сър — отвърна тя. Може би лазерът щеше да успее да заблуди мерниците му за няколко секунди.

— Станцията открива огън с късообхватните оръдия — съобщи Алекс. — Сега ще ни раздруса здравата.

Холдън се прехвърли от екрана на Наоми на пилотския. Мониторът се изпълни с хиляди бързо движещи се светлинни топчици, а зад тях се въртеше станция Тот. Радарният компютър на „Роси“ очертаваше насрещния оръдеен огън върху лицевия дисплей на Алекс с ярка светлина. Тя се движеше с невероятна скорост, но благодарение на вградената система пилотът светкавично можеше да се ориентира откъде идва и накъде отива. Алекс реагира на заплахата рефлекторно, като изнесе кораба встрани от вектора на залпа, това бяха почти хаотични маневри, принуждаващи автоматичните мерници на оръдията да се пренастройват непрестанно.

От гледна точка на Холдън всичко това приличаше на игра. От станцията извираха невероятно бързи светещи топки, все едно дълга и тънка перлена огърлица. Корабът се местеше постоянно, търсеше пролуки между низовете и отскачаше веднага щом насрещният огън го намираше. Но Холдън знаеше, че всяка една от тези сияещи топчици представлява проектил с волфрамов кожух и сърцевина от обеднен уран, движеща се със скорост от няколко хиляди метра в секунда. Ако Алекс изгуби играта, щяха да го разберат, когато „Росинант“ бъде натрошен на части.

Холдън едва не изскочи от кожата си, когато Еймъс се обади:

— По дяволите, капитане, имаме изтичане. Три от десните маневрени двигатели губят водно налягане. Ще трябва да запуша пробойната.

— Разбрано, Еймъс. Действай бързо — нареди Холдън.

Механикът само изсумтя в отговор.

На своя монитор Холдън гледаше как станция Тот се увеличава бързо във визоскопа. Някъде зад тях двата изтребителя вероятно вече обръщаха. При тази мисъл Холдън усети неприятен сърбеж в тила, но се постара да не се разсейва. „Роси“ не разполагаше с толкова много торпеда, че Алекс да стреля непрестанно по станцията с надеждата поне някое от тях да премине заградителния огън. Алекс трябваше да ги приближи дотолкова, че оръдията да не успяват да прострелят торпедата.

Върху предния дисплей се появи синя светлина, обрамчваща централната част на станцията. Осветеният район се увеличи на един малък подекран. Холдън различаваше ясно сателитните чинии и антените на предавателите и целеуказателите.

— Пускам торпедо — обяви Алекс и „Роси“ се разтресе от изстрелването на второто торпедо.

Холдън подскочи рязко в креслото, но ремъците го върнаха назад. Алекс бе подкарал „Роси“ в серия от неистови маневри, после внезапно снижи скоростта, за да избегне последния залп на оръдията за близък бой. Холдън втренчи поглед в екранчето тъкмо в мига, когато червената точка на тяхното торпедо навлезе в тъмния кръг на станцията и удари предавателите. За секунда на екрана блесна ярка светлина, после угасна. Почти в същия миг заградителният огън секна.

— Боже всемо… — изпъшка Холдън, но бе прекъснат от вика на Наоми:

— Първи изтребител стреля! Две бързи цели в посока към нас!

Холдън превключи обратно на нейния екран и видя, че радарният компютър проследява двата изтребителя и два по-малки, но далеч по-бързи обекта, движещи се на пресечен курс с „Роси“.

— Алекс! — извика той.

— Виждам ги, шефе. Преминаваме в отбранителен режим.

Холдън отново потъна в креслото, когато Алекс даде форсаж. Стабилният тътнеж на двигателите за миг се наруши и Холдън осъзна, че усеща с рецепторите си картечния огън на техните отбранителни оръдия, опитващи се да прострелят преследващите ги ракети.

— Мааамка му! — изруга тихо Еймъс.

— Какво става? — попита Холдън и превключи на камерата в скафандъра на Еймъс. Механикът се намираше в някакво мъждиво осветено тясно пространство, изпълнено с тръби и кабели. Вероятно беше между вътрешния и външния корпус. Пред него един сноп от тръби изглеждаше като строшена кост. Наблизо трепкаше пламъкът на изпусната горелка. Корабът се тресеше ужасно и механикът се удряше в стените.

— Пропуснаха ни! — обяви по интеркома Алекс.

— Кажи на Алекс да престане да ни подмята — изпъшка Еймъс. — Не мога да си удържам инструментите.

— Еймъс, връщай се в креслото! — обади се Наоми.

— Съжалявам, шефе. — Еймъс изпъшка отново, пресегна се и дръпна една от прекъснатите тръби. — Ако не я поправя, ще започнем да губим налягане и Алекс няма да може да завива надясно. Обзалагам се, че това ще ни създаде сериозни проблеми.

— Продължавай работата, Еймъс — реши Холдън въпреки протестите на Наоми. — Но се хвани някъде. Ще има още сътресения.

— Разбрано — отвърна механикът.

Холдън се върна към картината от дисплея на Алекс.

— Капитане — повика го Наоми. В гласа й се долавяше страх. — Еймъс се готви да…

— Просто си върши работата. А ти върши твоята. Алекс, трябва да се справим с онези двамата, преди „Молинари“ да се приближи. Прати ми пресечни координати за един от тях и да приключваме с него.

— Тъй вярно, капитане. Аз ще поема втория негодник. Но ще ми трябва помощ за първия.

— Първият е грижа на Наоми — отвърна Холдън. — Постарай се да не го допускаш точно зад нас, докато се разправяме с приятелчето му.

— Разбрано — рапортува Наоми с напрегнат глас.

Холдън пак се върна към камерата на Еймъс, но засега механикът, изглежда, се справяше отлично. Беше прерязал повредената тръба с горелката и наблизо се виждаше резервна.

— Еймъс, пристегни резервната тръба да не те удари — предупреди го Холдън.

— При цялото ми уважение, капитане, точно сега правилата за безопасна работа могат да ме цунат отзад. Смятам да приключа колкото се може по-скоро и да се махна оттук.

Холдън се поколеба. Ако Алекс реши да промени внезапно курса, тръбата щеше да се превърне в снаряд и би могла да убие Еймъс и да пробие корпуса на „Роси“. „Еймъс знае какво прави“ — реши той накрая.

Насочи поглед към екрана на Наоми, която обливаше малкия изтребител с всички смущения, на които бяха способни предавателите им, опитвайки се да го заслепи със светлинни и радиосигнали. После се прехвърли на своя тактически дисплей. „Роси“ и двата изтребителя летяха в насрещен курс с убийствена скорост. Веднага щом премина дистанцията, отвъд която торпедният огън не може да се избегне, вторият изтребител пусна и двете си ракети. Алекс маркира двете бързи цели за заградителен огън и продължи на пресечен курс, но се въздържаше да пуска ракетите.

— Алекс, защо не стреляш? — попита Холдън.

— Ще гръмна неговите торпеда, после ще се приближа и ще го накълцам от упор с оръдията — отвърна пилотът.

— Защо?

— Не разполагаме с безкрайно много торпеда. Няма да ги хабя за тези дребни копелдаци.

Приближаващите се торпеда описаха дъга на дисплея на Холдън и в този миг корабът се разтресе от залповете на оръдията.

— Алекс — повика го капитанът. — Не сме плащали за този кораб. Можеш да изразходваш всичко, което е на борда. Ако ме убият заради пестенето на муниции, да знаеш, че ще се постарая да го впиша като недостатък в досието ти.

— Щом поставяш въпроса така… — Алекс млъкна. — Изстрелвам торпедо.

Червената точица на тяхното торпедо се стрелна към двата изтребителя. Приближаващите се ракети непрестанно скъсяваха дистанцията и после едната изчезна от дисплея.

— Мамка му — произнесе с безизразен глас Алекс и после „Росинант“ подскочи толкова рязко встрани, че Холдън си строши носа в лицевото стъкло на шлема. На всички монитори мигаха тревожни жълти светлини, но за щастие корабът бе разхерметизиран и във вакуума Холдън не чуваше воя на сирените. Тактическият дисплей премигна, угасна за миг и отново се включи. Когато светна, и трите торпеда, както и вторият изтребител бяха изчезнали. Първият продължаваше да се носи към тях откъм кърмата.

— Повреди? — извика Холдън, надявайки се, че интеркомът работи.

— Голяма пробойна във външния корпус — докладва Наоми. — Четири от маневрените двигатели са извън строя. Едно от оръдията не функционира. Изгубили сме и част от кислородните резерви и екипажният шлюз е на кайма.

— Защо сме още живи? — удиви се Холдън, докато преглеждаше доклада за щетите, и после превключи на камерата на Еймъс.

— Акулата ни пропусна — обади се Алекс. — Оръдията я сгащиха, но беше доста близо. Бойната глава се взриви и ни посипа с шрапнели.

Изглежда, Еймъс се движеше.

— Еймъс! — повика го Холдън. — Докладвай!

— Да, да, още съм жив, капитане. Вкопчих се в нещо да не би пак да ни ударят. Мисля, че счупих ребро при удара в една от подпорите. Добре, че не се мотах одеве с онази тръба.

Холдън нямаше време да му отговори. Върна се на тактическия дисплей и втренчи поглед в приближаващия се бързо изтребител. Вече беше изстрелял торпедата си, но от близка дистанция можеше да го довърши с оръдията.

— Алекс, можеш ли да обърнеш обратно и да намериш удобна позиция, за да се справим с последния?

— Работя по въпроса. Вече не сме толкова маневрени — отвърна Алекс и „Роси“ отново взе да лъкатуши.

Холдън превключи на телескоп и го насочи към приближаващия се изтребител. При максимално увеличение цевите на оръдията му изглеждаха големи като коридорите на Церера и по всичко личеше, че се целят право в него.

— Алекс — промърмори той.

— Зная, капитане. Но „Роси“ е сериозно ранен.

Вражеските оръдия се завъртяха, готвейки се за залпа.

— Алекс, убий го. Убий го, убий го, убий го!

— Пускам торпедо — съобщи пилотът и „Росинант“ потрепери.

Пултът на Холдън превключи автоматично от визоскоп на тактически монитор. Торпедото на „Росинант“ се стрелна срещу вражеския кораб и почти в същия миг изтребителят откри огън с оръдията. На дисплея приближаващите се проектили бяха като малки червени точки, твърде бързи, за да ги проследи.

— Огън от… — извика той и в този миг „Росинант“ сякаш се разпадна.

* * *

Холдън отвори очи.

Каютата на кораба бе изпълнена с летящи предмети и късчета свръхнагрят метал, които наподобяваха бавно сипещи се искри. Без въздух те отскачаха от стените и продължаваха да се реят, изстивайки постепенно като лениви светулки. Холдън имаше смътен спомен, че един от мониторите на стената се бе откъснал, сетне отскочи от три стени като билярдна топка и накрая го удари под гръдната кост. Погледна надолу и видя парче от монитора да се върти кротко на няколко сантиметра пред лицето му, но в скафандъра не зееше дупка. Коремът обаче го болеше.

Затова пък имаше голяма дупка в креслото до Наоми и отвътре бавно изтичаха зелени топчета гел и се разсейваха в безтегловността. Холдън погледна към дупката, сетне откри точно противоположен отвор в тавана и осъзна, че снарядът е преминал на сантиметри от крака на Наоми. Потрепери неволно и усети, че му призлява.

— Какво, за бога, беше това? — попита Еймъс тихо. — Предлагам повече да не го правим.

— Алекс? — извика Холдън.

— Още съм тук, капитане — отвърна пилотът със зловещо спокойствие.

— Пултът ми е повреден — съобщи Холдън. — Убихме ли онзи кучи син?

— Да, капитане, мъртъв е. Не повече от пет-шест снаряда попаднаха в „Роси“. Явно са преминали покрай нас от кърмата към носа. Добре, че стените имат шрапнелоулавяща мрежа.

Едва сега гласът на Алекс потрепери. Навярно щеше да добави: „Инак всички щяхме да сме мъртви“.

— Наоми, свържи ме с Фред.

Наоми не реагираше.

— Наоми?

— Да. Фред — отзова се тя и чукна по екрана.

В първия миг шлемът на Холдън се изпълни с пукот, после над него се извиси гласът на Фред.

— Говори „Ги Молинари“. Момчета, радвам се, че сте живи.

— Прието. Можете да започнете десанта. Съобщете ни, когато ще е безопасно да докуцукаме до някой от доковете.

— Разбрах ви — каза Фред. — Ще ви намерим някое хубаво местенце да кацнете. Край на връзката.

Холдън освободи закопчалката на ремъците и излетя към тавана. Тялото му бе изтръпнало.

„Добре, Милър. Твой ред е.“