Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (47)

46.
Милър

Милър си даваше сметка, че ще има последствия, когато взе страната на Холдън срещу новия си шеф. Позицията му в СВП бе несигурна от самото начало и да твърди, че на Холдън и екипажа му може да се има повече доверие, отколкото на Фред и неговите хора, не беше най-добрият начин да спечели сърцето на своя началник. А че това бе самата истина, само влошаваше нещата.

Очакваше, че ще има разплата. Не беше толкова наивен да се надява на друго.

— Съберете се, о, Божии чада, в сплотени редици — напяваха в един глас протестиращите мормони. — Отворете портите към дните на братството и кончината на нощта на грешниците…

Милър си свали шапката и прокара ръка през оредялата си коса. Денят не се очертаваше да е добър.

Отвътре „Науву“ изглеждаше далеч по-незавършен, отколкото отвън. С дължина от два километра, той бе нещо повече от огромен кораб. Етажите бяха скупчени един върху друг, виждаха се метални подпори, стърчащи от пасторални пасбища. Архитектурата напомняше големите катедрали на Земята и Марс, целящи да възхваляват с умопомрачителните си мащаби величието на Всевишния. Все още в интериора преобладаваха метални скелета и плетени земеделски покрития, но Милър виждаше накъде води всичко това.

Всеки заселнически кораб по принцип беше дело на свръхамбиция и непоклатима вяра. Мормоните си даваха сметка за това. Нещо повече, приемаха го с открити сърца. Бяха построили кораб, който бе едновременно молитва, благочестивост и празник. „Науву“ щеше да е най-големият храм, вдиган някога от човечеството. Трябваше да приюти своя екипаж и да го отнесе през гигантските простори на междузвездния космос. Той бе най-голямата надежда на човечеството да достигне звездите.

Или по-точно щеше да бъде, ако не беше Милър.

— Искаш ли да ги обгазим, папка? — попита Диого.

Милър погледна към протестиращите. На око изглеждаха към двеста души, оковани един за друг с вериги, които се проточваха по алеите и през сервизните шахти. Транспортните асансьори и крановете стояха неподвижно, с потъмнели монитори и изключено захранване.

— Да, може би ще се наложи — въздъхна Милър.

Охранителният отряд — неговият охранителен отряд — едва ли надхвърляше трийсетина души. Мъже и жени, обединени по-скоро от завързаните на ръкавите ленти със знака на СВП, отколкото от подготовка, опит, лоялност или политически възгледи. Ако мормоните бяха избрали насилието, щеше да стане истинска касапница. Ако бяха облекли скафандри, протестът можеше да продължи часове. Дори дни. Диого даде сигнал и три минути по-късно четири малки комети се извисиха в безтегловността, поклащайки се върху опашките си от ННЛП-алфа и тетрахидроканабинол.

Най-мекото, най-безвредното средство за овладяване на улични размирици, което намериха в арсенала. Вярно, че хората с болни дробове можеха да имат проблеми, но след половин час те всички щяха да лежат вцепенени на земята и с реещи се в небесата умове. ННЛП и ТХК беше комбинация, която Милър не бе използвал на Церера. Най-вече защото, ако се бяха опитали да си набавят, сигурно щеше да изчезне от складовете и да се появи на служебни купони. Опита се да потърси утеха в тази мисъл. Сякаш това би обезсмислило мечтите и положените усилия на тези хорица.

До него Диого се разсмя.

Отне им три часа да претърсят целия кораб и още пет да изловят притаилите се в шахти и сервизни стаички мормони, готови да излязат на сцената в последната минута и да се опитат да саботират мисията. Всички бяха изведени ридаещи от кораба, докато Милър се чудеше дали всъщност не им е спасил живота. Най-важното обаче беше да не позволява на Ерос да попадне в ръцете на неподходящи хора.

Веднага щом издаде заповед, техниците от СВП се заеха за работа, вдъхнаха отново живот на крановете и товарните механизми. Трябваше да се извършат стотици малки поправки на щети, предизвикани от саботьорите, целящи да не позволят двигателите на „Науву“ да бъдат запалени. Милър наблюдаваше как огромни тежкотоварни кранове пренасяха на борда сандъци с размерите на двуетажни къщи и изнасяха обратно вече ненужно снаряжение. Докът бе оживен като на Церера по средата на смяна. Милър почти очакваше да зърне сред хората бившите си колеги, облечени с полицейски униформи, да въвеждат ред.

В един миг на спокойствие превключи терминала си на канала от Ерос. Заслуша се в смразяващите звуци от предавателя на Ерос — радио „Свободен Ерос“ — както бе започнал да го нарича. Писукане, забързан говор, кънтящи звуци, прекъсвани от гласове — всичко това бе зловещо и отвратително.

— … asciugare il pus e che possano sentirsi meglio…

— … ja mina nousivat kolleista ja halventaa kohtalo pakotaa minut ja siskoni…

— … направи каквото е нужно…

Продължи да слуша предаването часове наред, отделяйки гласовете от общия шум. На няколко пъти сигналът изчезваше или започваше да модулира, сякаш предавателите бяха на път да се повредят. По някое време се зачуди дали ритмичните потропвания не са морзов код. Беше се облегнал на една подпора, зареял поглед във вътрешните простори на „Науву“. Кораб, роден едва наполовина, за да бъде принесен в жертва. До него стоеше Джули и също се оглеждаше. Косата й се поклащаше пред лицето, очите й не спираха да се усмихват. Каквато и частица от ума му да поддържаше този образ вместо да го замени с картината на обезобразения й труп, беше й благодарен.

„Би било страхотно, нали? — заговори тя. — Да се носиш в космоса без скафандър. Да спиш стотици години и когато се събудиш, да е под светлината на друго слънце.“

— Трябваше да застрелям онзи негодник по-бързо — произнесе на глас Милър.

„Той можеше да ни даде звездите.“

Появи се нов глас. Човешки, раздиран от гняв.

— Антихрист!

Милър премигна и се върна към реалността, откъснат от предаването от Ерос. Товарна машина си проправяше бавно път през дока, а към страните й се бяха приковали десетина мормони. Един от тях бе съвсем млад, с луничаво лице. Погледът му бе втренчен в Милър.

— Ти си Антихристът, ти, зловещо подобие на човек! Господ Бог те вижда! Той ще те запомни!

Милър докосна лекичко шапката си за поздрав, докато протестиращите преминаваха край него.

— Звездите нямат нужда от нас — произнесе той, но сигурно го чу само Джули.

* * *

Пред носа на „Науву“ кръжаха десетина влекачи, разпънали зад себе си невидимата мрежа на нанотехничните въжета. Милър виждаше само гигантския бегемот, който сякаш се размърда в леговището си и бавно потегли напред. Двигателите на влекачите грееха ярко като коледни светлинки, по пода и стените на Тихо премина едва доловим трепет. След осем часа „Науву“ щеше да е достатъчно далече, за да могат да запалят големите двигатели без опасност пламъкът им да повреди станцията. Вероятно щяха да изминат повече от две седмици, преди да достигне Ерос.

Милър щеше да го изпревари там с осем часа.

— Ой, папка — повика го Диого. — Свърши-бърши?

— Аха — отвърна Милър с въздишка. — Готов съм. Да събираме хората.

Хлапето се ухили. През часовете, докато прочистваха „Науву“, той бе пъхнал няколко червени пластмасови дрънкулки между зъбите си. Това вероятно имаше някакво дълбоко значение в младежката култура на станция Тихо, дори може би бе сексуален призив. Милър изпита облекчение, че вече не се налагаше да дели постелята с момчурляка.

Сега, когато отговаряше за сигурността към СВП, разнородната природа на неговата група му се струваше малко по-ясна. Имаше време, когато вярваше, че СВП би могъл да се опълчи със сила на Марс и Земята, ако опре до въоръжен конфликт. Вярно е, че имаха повече пари и средства, отколкото си бе мислил. Имаха и Фред Джонсън. Сега имаха и Церера, стига да успеят да я задържат. Освен това бяха превзели станция Тот.

От друга страна, същите хлапета, с които бе щурмувал Тот, сега участваха в неговата охранителна група на „Науву“ и половината от тях щяха да са на транспортните кораби, когато напускат Ерос. Ето нещо, което Хейвлок не би могъл да разбере. Дори Милър се затрудняваше да схване общата картина. Едва ли човек, привикнал със сигурността и естественото присъствие на атмосферата, би могъл да осъзнае напълно силата и крехкото равновесие на едно общество, оцеляващо, защото върши това, което е нужно, и се старае да бъде бързо и гъвкаво по примера на СВП. Което умее да се адаптира.

Ако Фред не успее да постигне желания мир, СВП никога няма да спечели срещу дисциплинирания и обединен флот на вътрешните планети. Но и никога няма да изгуби. Война без край.

Какво беше историята, ако не точно това?

И какво биха променили звездите, ако ги получат?

Докато вървеше към апартамента си, някой го потърси на терминала. Беше Фред Джонсън.

— Милър — рече той.

— Готови сме да отлетим според предварителния план, ако бойните глави са натоварени.

— Товарят ги в момента — съобщи Фред. — Има достатъчно термоядрен материал, за да превърне повърхността на Ерос в радиоактивен ад за години напред. Трябва да внимавате с това. Ако някое от момчетата отиде да пуши на неподходящо място, може да не успеем да подменим навреме мините.

Нито дума за това, че те всички ще са мъртви. Оръжията са ценни, хората не.

— Добре, ще внимаваме — обеща Милър.

— „Росинант“ вече потегли.

Не беше нещо, което Милър би трябвало да знае, и вероятно имаше друга причина Фред да го споменава. Привидно неутралният му тон сякаш прикриваше обвинение. Единственият контролиран образец от протомолекулата бе напуснал сферата на влияние на Фред.

— Ще имаме достатъчно време да се срещнем там — отвърна Милър. — Не би трябвало да възникнат проблеми.

На малкото екранче не беше никак лесно да определи дали усмивката на Фред е искрена.

— Надявам се твоите приятели наистина да свършат обещаното — рече той.

Милър почувства нещо странно. Празнота зад гръдната кост.

— Те не са ми приятели — подхвърли той с небрежен тон.

— Не са ли?

— Не бих казал, че имам приятели. По-скоро хора, с които съм свикнал да работя.

— Ти влагаш доста вяра в Холдън. — Думите на Фред прозвучаха почти като въпрос. Или поне предизвикателство.

— Не бих го нарекъл вяра, а преценка.

Фред се закашля в смеха си.

— Ето защо нямаш приятели, приятелю.

— Донякъде и заради това — съгласи се Милър.

Нямаше какво повече да си кажат. Милър прекъсна връзката. И без това вече бе наближил апартамента.

Жилището не беше нещо особено. Анонимно, лишено от каквото и да било усещане за уют. Той се отпусна на дивана и провери на терминала докъде е стигнало товаренето на кораба. Знаеше, че е време да отиде на доковете. Диого и останалите сигурно вече се събираха там. Дори и да закъснееха малко, поне щяха да се извинят, че са си правили купон за разлика от него.

Джули седеше в пространството зад очите му. Беше скръстила крака под себе си. Красива както винаги. Тя бе като Фред, Холдън и Хейвлок. Родена в гравитационния кладенец и дошла в Пояса по своя воля. Дори бе загинала по своя воля. Беше пристигнала да търси помощ, а вместо това бе унищожила Ерос. Ако бе останала там, на онзи призрачен кораб…

Тя наклони глава и косата й се люшна лекичко. В очите й се четеше въпрос. Беше права, разбира се. Може би това щеше да забави събитията малко. Но нямаше да ги спре. Рано или късно „Протоген“ и Дрезден щяха да я открият. Или да се върнат и да вземат пресни образци. Нищо не би ги спряло.

Той знаеше, че Джули не е като другите — също както го знаеше и за себе си. Че тя разбира Пояса и поясните и нуждата да се върви напред. Ако не към звездите, то поне по-близо до тях. Тя бе разполагала с лукс, какъвто Милър не бе виждал през живота си, но се бе отказала от него. Беше дошла тук и бе останала, дори след като я бяха заплашили, че ще продадат състезателния й скутер. Нейното детство. Нейната гордост.

Затова я обичаше.

Когато Милър стигна доковете, беше ясно, че се е случило нещо. Личеше си по начина, по който се държаха докерите, по учудените и засмени изражения на лицата им. Милър въздъхна и пропълзя през стария шлюз, модел „Оджино-Гош“, поне на седем години, и малко по-голям от торпеден апарат, за да се озове в претъпканата каюткомпания на „Талбът Лийдс“. Корабът изглеждаше като сглобен от два по-малки съда, без някого да го е грижа за дизайна. Противоускорителните кресла бяха скупчени в три тесни редици. Миришеше на пот и нагорещен метал. Някой бе пушил марихуана, и то твърде скоро, защото рециклаторите не бяха успели да пречистят въздуха. Диого вече бе тук заедно с шестима от приятелите си. Всички носеха различни униформи, но до един имаха ленти с надпис СВП.

— Ой, папка! Спастрих ти горната койка.

— Благодаря — отвърна Милър.

Тринайсет дни. Щеше да прекара тринайсет дни в това тясно пространство заедно със сапьорската група. Тринайсет дни в тези кресла, с мегатони от термоядрени бомби в товарния отсек. И въпреки това всички наоколо се хилеха. Милър се покатери на койката, която Диого му бе запазил, и попита.

— Някой да няма рожден ден?

Диого сви небрежно рамене.

— Защо тогава всички са в такова весело настроение?

Диого не обърна внимание на въпроса. Продължаваше да се хили с червеникавите си зъби.

— Ауди нихт?

— Нито съм чул, нито знам, иначе щях ли да питам?

— Марс я свърши вече — рече Диого. — Прехванали са предаванията от Ерос, събрали са две и две и…

Момчето удари с пестник разтворената си длан. Милър се опита да дешифрира значението на думите му. Нападнали са Ерос? Превзели са „Протоген“?

Ах. „Протоген“. „Протоген“ и Марс. Милър кимна.

— Научната станция на Феба — досети се той. — Марс я е поставил под карантина.

— Сбърка, папка. Направо я автоклавира. Луната я няма. Праснаха я с достатъчно бойни, за да се разпадне на субатомни.

„Дано да е така“ — помисли си Милър. Не беше кой знае каква луна. Ако Марс наистина я бе разрушил и в облака се рееха протомолекули…

— Ту сабез? — попита Диого. — Те са на наша страна. Схванали са картинката. Марс и СВП — съюзници.

— Нали не мислиш, че е вярно?

— Не — поклати глава Диого. — Но не пречи човек да помечтае, а?

— Не пречи — кимна Милър и се облегна назад.

Противоускорителният гел бе прекалено твърд, за да се нагласи към тялото му при едва една трета g, но поне не беше неудобно. Той прегледа новините на терминала и се увери, че наистина някой от Марсианския флот бе взел съдбовно решение. Наложило се е да похарчат ценни муниции, при това по средата на войната, но са го сторили. Сатурн вече имаше една луна по-малко и бе добавил нов, по-тесен и рехав пръстен — ако след взрива изобщо бяха останали отломки за пръстен. Изглежда, експлозиите са били насочени така, че да запратят отломъците към гравитационната хватка на газовия гигант.

Глупаво беше да се вярва, че марсианското правителство не е искало образци от протомолекулата. Хората там не бяха наивници, нито се плашеха толкова лесно от рисковани и опасни начинания.

Но все пак.

Може би беше достатъчно да се сметне, че някой от другата страна на политическото и военното разделение бе видял нещата по същия начин като тях и бе стигнал до същите изводи. Може би това оставяше място за надежда. Той превключи терминала на сигнала от Ерос. Чуваше се силен вибриращ звук под каскада от шумове. Надигащи се и притихващи гласове. Информационните колонки се надпреварваха една с друга, докато компютърният процесор се мъчеше да улови някаква последователност. Джули го улови за ръката и видението бе толкова реално, че той почти усети допира й.

„Мястото ти е при мен“ — рече тя.

„Веднага щом всичко свърши“ — обеща той. Вярно, че непрестанно отлагаше края на този случай. Първо, докато намери Джули, сетне, докато отмъсти за нея, а сега — за да разруши онова, което й бе отнело живота. Но когато приключи и с него, ще дойде време да напусне този свят.

Искаше само да свърши тази последна работа.

Двайсет минути по-късно зазвуча сирена. След още трийсет минути двигателите се включиха и ускорението го притисна в креслото. Тринайсет дни при максимално g, с прекъсвания при едно g на всеки четири часа за биологични нужди. А когато пристигнат, полуобученият екипаж от специалисти по всичко щеше да инсталира термоядрени мини, способни да го превърнат в атомен прах при най-малката грешка.

Но поне Джули щеше да е там. Не наистина, но все пак.

Не пречи човек да мечтае.