Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (7)

6.
Милър

Електромобилът се носеше през тунелите с надута сирена, заглушаваща тихото бръмчене на двигателите. Зад тях оставаха любопитни минувачи и миризмата на свръхнагрети колела. Милър се наведе напред на седалката, сякаш се опитваше да накара малката кола да лети още по-бързо. Бяха на три нива и около четири километра от участъка.

— Чакай малко — заговори Хейвлок. — Съжалявам, но явно пропускам нещо.

— Какво? — попита Милър. Искаше да попита: „Какво говориш, не те чувам“, но Хейвлок, изглежда, разбра, че го подканя да продължи.

— Влекач, прекарващ ледени блокове, е бил взривен на милиони километри от тук. Защо вдигнаха всички ни под тревога? В резервоарите ни има достатъчно вода за месеци напред. Ще пристигнат и други шлепове. Защо се приема като криза?

Милър се обърна и го изгледа втренчено. Едър, набит, със скулесто лице и масивни кости на дете, израсло в пълна гравитация. Също като онзи задник от радиопредаването. Те не разбираха. Ако Хейвлок беше на мястото на този Джеймс Холдън, вероятно щеше да направи същата глупава, безотговорна, идиотска изцепка. За не повече от миг те всички бяха изгубили своята сигурност. Вече не бяха партньори. Сега се разделяха на поясни и земляни. Милър отмести поглед, преди Хейвлок да забележи промяната в очите му.

— За този тъпанар Холдън ли питаш? Който излъчи съобщението? Той току-що обяви война между нас и Марс.

Колата се люшна и подскочи, компютърът й очевидно правеше корекции във връзка с някакво задръстване на половин километър пред тях. Хейвлок се заклати и протегна ръка към дръжката над вратата. Изхвърчаха на платформата на следващото ниво и пешеходците се дръпнаха изплашено.

— Ти си израсъл на един свят, където водата може и да е мръсна, но пада от небето — продължи Милър. — Въздухът също е мръсен, но не си отива, ако уплътненията на вратата поддадат. Тук не е така.

— Но ние не сме на онзи влекач. Не ни трябва лед. Никой не ни заплашва — упорстваше Хейвлок.

Милър въздъхна и потърка слепоочия с кокалчетата на юмрука си.

— Когато работех в отдел убийства — поде той, — имаше един тип. Специалист по жилищен мениджмънт, пристигнал с договор от Луната. Някой му изгори половината кожа и го изхвърли през шлюза. Оказа се, че отговарял за поддръжката на шейсет квартири на трийсето ниво. Доста лош район. Правил икономии. Не подменял въздушните филтри на три месеца. В няколко от апартаментите се завъдила плесен. И знаеш ли какво открихме след това?

— Какво? — попита Хейвлок.

— Нищичко, защото спряхме да търсим. Някои хора просто трябва да умрат и той беше един от тях. Този, който зае мястото му, чистеше шахтите и сменяше филтрите на часа. Такъв е животът в Пояса. Всеки, който дойде да живее тук и не поставя животоподдържащите системи над всичко останало, умира млад. Оцелелите сме хора, които мислим за себе си.

— Селективен ефект? — изгледа го втренчено Хейвлок. — Сериозно ли го защитаваш? Не съм си помислял, че ще чуя подобни глупости от теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е расистка пропаганда и нищо повече — заяви Хейвлок. — Същата, която твърди, че изменената околна среда е променила и поясните до такава степен, та вместо да са дългурести и мършави маниакалнодепресивни нещастници, те вече дори не са хора.

— Не съм твърдял подобно нещо — възрази Милър, макар да подозираше, че бе казал точно това. — Просто поясните не обичат да гледат в далечна перспектива, когато някой не обръща внимание на всекидневни, но важни неща. Никога не се шегуваме с подобни работи.

Колата изскочи върху платформа с метална решетка. Пред тях се простираше следващото ниво. Хейвлок млъкна.

— Този Холдън не е твърдял, че виновниците са от Марс. А само, че са открили марсианска батерия. Нима смяташ, че заради подобно нещо хората могат да обявят война? — Хейвлок го погледна. — Само защото някакъв тип е показал на екрана батерия?

— Точно сега не това ни е проблемът.

„Поне не и тази нощ — помисли си той. — Когато разберем цялата истина, тогава ще решаваме.“

Участъкът бе пълен. Полицаите стояха край стените на групички и си кимаха с присвити очи и стиснати челюсти. Един от детективите от отдела за борба с порока се разсмя на висок глас, но в смеха му се долавяше стаен страх. Докато пресичаха фоайето, Милър забеляза промяната в Хейвлок. Досега явно бе смятал, че партньорът му просто проявява прекалена чувствителност. Но когато цяло едно помещение е пълно с разтревожени полицаи? Целият участък. Докато стигнат до техните места, Хейвлок вече се озърташе с изцъклен поглед.

Появи се капитан Шадид. Лицето й вече не беше подпухнало. Беше пригладила косата си назад, униформата й бе стегната и изгладена, гласът й — хладен, като на хирург в полева болница. Тя дръпна едно бюро и се покатери отгоре.

— Дами и господа — поде. — Видяхте излъченото. Някакви въпроси?

— Кой е пуснал шибания землянин до радиото? — провикна се някой. Милър видя, че Хейвлок се засмя заедно с останалите, но очите му не бяха весели. Шадид се намръщи и тълпата притихна.

— Ето какво е положението — каза тя. — Няма начин да контролираме тази информация. Има пет сайта на вътрешната мрежа, които са я засекли, и до няколко минути ще стане достояние на обществото. Задачата ни сега е да овладеем размириците и да опазим реда на станцията и в района на порта. Ще ни помагат петдесети и тринайсети участък. Пристанищните власти са отпратили всички кораби с вътрешнопланетна регистрация. Това не значи, че портът е празен. Има много кораби, които все още чакат прибирането на екипажите си.

— Учрежденията? — надвика Милър общия шум.

— Не са наш проблем, слава на Бога — отвърна Шадид. — Те са достатъчно обезопасени. Имат хидравлични врати и прочее. Изолирани са от главната поддържаща система, така че вече не дишаме и един и същи въздух с тях.

— Какво облекчение — засмя се Йевгени.

— А сега лошите новини — продължи Шадид. Присъстващите се умълчаха с неспокойни въздишки. — Известно ни е за осемдесет агенти на СВП на станцията. Всички работят тук и са с легален статут, но знаете, че отдавна чакат нещо такова. Губернаторът изрично нареди да не предприемаме провокиращи действия. Не можем да ги арестуваме, докато не престъпят закона.

Гневни гласове в залата.

— Този за какъв се мисли? — извика някой отзад. Шадид извърна глава нататък като надушила плячка акула.

— Губернаторът е човекът, който сключва договор с нас за поддържането на реда на станцията — обясни тя. — Ще следваме заповедите му.

Милър забеляза с периферното си зрение, че Хейвлок кима одобрително. Зачуди се какво ли е мнението на губернатора по въпроса за независимостта на Пояса. Може би СВП не беше единственият, който чакаше да се случи нещо подобно. Шадид продължаваше да говори, уточняваше границите, в които им е разрешено да действат. Милър слушаше с половин ухо, погълнат до такава степен от размишленията си за политическата обстановка на станцията, че за малко да не чуе, когато Шадид извика името му.

— Милър ще поеме втори отряд на нивото на космопорта и ще покрива сектори от тринайсети до двайсет и четвърти. Касагава, трети отряд, двайсет и пети до трийсет и шести. Имате по двайсет души, освен Милър.

— Аз мога да се справя и с деветнайсет — заяви Милър, сетне каза тихо на Хейвлок: — Ти ще си седиш вкъщи, партньоре. Само землянин с пистолет ми липсва там.

— Аха — закима Хейвлок. — Досетих се, че ще стане така.

— Е, добре — рече Шадид. — Знаете как да действате. Да започваме.

Милър събра своя малък отряд за борба с безредици. Всички лица бяха познати, все мъже и жени, с които бе работил в полицията през годините. Вече ги организираше мислено с почти автоматизирана ефективност. Браун и Гелбфиш имаха опит от специалния отряд, така че щеше да ги постави на фланговете, в случай че се наложи да овладеят тълпата. Абърфорт бе наказвана три пъти за прекомерна употреба на сила, откакто арестуваха сина й за контрабанда на наркотици от Ганимед, така че тя щеше да е втора цигулка. Друг път ще се учи да овладява гнева си.

— Хайде, момчета — подвикна той на хората си. — Да вземаме костюмите.

Те напуснаха залата и се отправиха към хангара със снаряжение. Милър забави крачка. Хейвлок бе останал подпрян на стола си, втренчил невиждащи очи в тълпата. Милър се разкъсваше между симпатията към този човек и нетърпението. Трудно беше хем да си с хората, хем да не си с тях. Но от друга страна, какво по дяволите, е очаквал, когато е сключвал договор на Пояса? Хейвлок вдигна глава и срещна погледа му. Двамата си кимнаха. Милър пръв извърна очи.

Хангарът бе ниско приземно помещение, конструирано от някой маниак на тема пестене на пространство. Светлините — бледи фосфоресциращи лампи — едва озаряваха сивкавите стени. Гласовете и стъпките ехтяха глухо в каменните арки. От двете им страни зад дълги решетки имаше сандъци с муниции, рафтове с веществени доказателства, резервни части и униформи. Защитното облекло беше в една странична стаичка, подредено в сиви стоманени шкафчета. Стандартният комплект се състоеше от подсилена пластична броня, електрически палки, наколенници, противокуршумни нагръдници и набедреници и шлемове с подсилени лицеви стъкла — всичко това изработено така, че да внушава страх у нарушителите на реда.

Милър въведе кода за достъп. Бравата изщрака, вратата се отмести.

— Хм — изруга той. — Проклет да съм.

Шкафчетата бяха празни, сиви ковчези без трупове в тях. В другия край на помещението се разнесоха още изненадани викове. Милър се зае систематично да отваря сандък след сандък, но резултатът навсякъде бе един и същ. Скоро се появи Шадид с бледо от гняв лице.

— Какъв е резервният план? — попита той.

Шадид плю на пода и затвори очи. Мърдаха зад клепачите й сякаш сънуваше. Тя си пое бавно дъх, сетне ги отвори.

— Проверете шкафовете на специалния отряд. Там трябва да има достатъчно, за да облечете по двама души в отряд.

— Снайперисти? — попита Милър.

— Имаш ли по-добра идея, детектив? — отвърна с въпрос тя, подчертавайки последната дума.

Милър вдигна ръце в знак, че се предава. Снаряжението срещу безредици целеше да сплашва и контролира. Това на специалния отряд — предимно да убива. Изглежда, задачата им току-що се бе променила.

* * *

Всеки ден на станция Церера имаше хиляди кораби и активността там рядко намаляваше и никога не замираше. Всеки сектор можеше да обслужва до двайсет кораба, поток от хора и стоки, транспортни камиони, мезокранове и индустриални подемници. Отрядът на Милър трябваше да покрие двайсет такива сектора.

Въздухът миришеше на масло и освежител. Гравитацията бе малко над една трета g, въртеливото движение на станцията осигуряваше усещането за притискане и опасност. Милър не обичаше космопорта. Близостта на вакуума под краката му го караше да изпитва безпокойство. Докато се разминаваше с докери и транспортни работници, не знаеше дали да се мръщи, или усмихва. Той беше тук, за да плаши хората и същевременно да им внуши, че всичко е под контрол. След първите три сектора се спря на усмивката. Лъжа, в която бе по-добър.

Тъкмо стигнаха границата между сектори деветнайсет и двайсет, когато чуха викове. Милър извади ръчния си терминал, свърза се с централната мрежа за наблюдение и потърси образ от охранителната камера. Отне му няколко секунди да открие причината: тълпа от петдесет-шейсет цивилни, запречили почти целия тунел и блокирали напълно движението. Над главите си някои размахваха оръжия. Ножове, тръби. Най-малко два пистолета. Стиснати юмруци. И в центъра на тълпата гол до кръста мъж убиваше някого с юмруци.

— Да откриваме представлението — извика Милър на хората си и се затича.

Беше на стотина метра от завоя, зад който щяха да видят тълпата, когато на екрана полуголият мъж събори жертвата си и започна да скача по врата й. Главата на нещастната жена се изви настрани под ъгъл, който не оставяше съмнение за състоянието й. Милър даде знак на хората си да забавят до ускорен вървеж. Арестуването на убиец, заобиколен от тълпа негови приятели, нямаше да е лесно и не виждаше смисъл да пристигнат там задъхани.

Кръвта вече бе пролята. Милър знаеше какво означава това. Тълпата щеше да се разбеснее. На станцията, на корабите. Ако и други се присъединят към хаоса… какви ще са последиците? На около половин километър по-нататък в тунела имаше бордей, където често се отбиваха хора от вътрешните планети. Тарифният инспектор на онзи сектор бе женен за момиче от Луната и вероятно прекалено често се бе хвалил с това.

Твърде много мишени, помисли си Милър, докато даваше сигнал на снайперистите да заемат позиции. По-добре да избягват стрелбата. Да ги спре още сега и никой да не пострада.

В съзнанието му Кандис скръсти ръце и попита: „И какъв ти е резервният план?“

Близкият край на тълпата вдигна тревога веднага щом Милър и хората му ги доближиха. Множеството се люшна назад. Милър намести шлема на темето си. Мъже и жени. Тъмна кожа, бледа, златистокафява и всичките с издължените мършави тела на поясни и зинали усти като разгневени шимпанзета.

— Сър, позволете ми да сваля неколцина от тях — обади се по терминала Гелбфиш. — Ще им върна боязънта от Господа Бога.

— Ще стигнем и дотам — отвърна Милър и се усмихна на разпенената тълпа. — И дотам ще стигнем.

Лицето, което търсеше, изплува отпред. Голият до кръста. Едър мъж с опръскани с кръв юмруци и бузи. Зрънцето на бунта.

— Този ли е? — попита Гелбфиш и Милър знаеше, че мъничкото инфрачервено петънце вече трепти по челото на полуголия, докато той се зъбеше на полицаите.

— Не — заяви Милър. — Това само ще ги подтикне към действие.

— И какво ще правим? — обади се Браун.

Труден въпрос.

— Сър — съобщи Гелбфиш. — Този едрият има татуировка на СВП на рамото си.

— Какво пък — подхвърли спокойно Милър. — Ако се наложи да го гърмиш, цели се там.

Той пристъпи напред и свърза терминала си с локалната оповестителна система, изключвайки сирената. Когато заговори, гласът му ехтеше от високоговорителите.

— Говори детектив Милър. Ако не искате да бъдете арестувани за съучастие в убийство, разпръснете се незабавно. — Той закри микрофона и рече на полуголия: — Не и ти, едрият. Мръднеш ли, ще те гръмнем.

Някой в тълпата хвърли щанга и сребърната метална пръчка профуча във въздуха към главата на Милър. Той понечи да отстъпи назад, но щангата го уцели по ухото. В главата му отекна дълбок метален звън, по шията му се стече топла струйка кръв.

— Не стреляйте! — извика Милър. — Не стреляйте!

Тълпата избухна в смях, сякаш говореше на тях. Глупаци. Окуражен, полуголият пристъпи напред. Стероидите бяха раздули мускулите на краката му до такава степен, че почти се клатеше. Милър включи отново микрофона на терминала.

— А ти, приятелю. Само беззащитни хорица ли риташ, или и други могат да участват? — попита Милър със спокоен глас, който обаче тътнеше от говорителите, сякаш е Божие проявление.

— Какви ги бръщолевиш, земно куче? — изрева полуголият.

— Земно? — подсмихна се Милър. — На човек, израсъл в гравитация, ли ти приличам? Роден съм на този камък.

— Вътрешните са те купили, псе — продължи да нарежда полуголият. — Ти си тяхна маша.

— Така ли мислиш?

— Мамцату — изпсува полуголият. Мамицата ти. Той размърда мускулите си. Милър едва сподави смеха си.

— Значи уби онази женица за доброто на станцията? — попита той. — За доброто на Пояса? Не бъди глупак. Те си играят с теб. Искат всички да се държите така, за да имат повод да затворят станцията.

— Schrauben sie sie weibchen — произнесе полуголият на гърлест поясен немски и се наведе напред.

„Хубава работа, за втори път ме наричат куче“ — помисли си Милър.

— Стреляй в капачките — нареди той. Краката на полуголия избухнаха в алени облаци и мъжът падна възнак с болезнен вик. Милър подмина гърчещото се тяло и пристъпи към тълпата.

— От този pendejo^[1] ли получавате заповеди? — попита. — Чуйте ме, всички си даваме сметка какво се задава. Започне ли танцът, няма връщане, ясно? Те прецакаха tu agua^[2] и знаем какъв е отговорът. Навън през шлюза, нали?

Вече го виждаше по лицата им: внезапния страх от снайперистите, сетне объркването. Продължи да ги притиска, без да им оставя време да мислят. Върна се обратно към езика от долните нива, говора на образованите, на властта:

— Знаете ли какво иска Марс? Искат вие да правите точно това. Искат размирици, за да може всички да обърнат погледи насам и да си мислят, че поясните са тълпа психопати, готови да разрушат собствената си станция. Искат да се уверят, че сме същите като тях. Но не сме. Ние сме поясни и се грижим за своите.

Той избра един мъж от близкия край на тълпата. Не с такива хипертрофирали мускули като полуголия, но доста едър. На рамото му бе изрисуван разцепеният кръг на СВП.

— Ти — повика го Милър. — Искаш ли да се биеш за Пояса?

— Да — отвърна мъжът.

— Така и предполагах. Той също — Милър посочи с палец през рамо. — Но сега е инвалид и ще го съдят за убийство. Така че вече изгубихме един. Виждате ли? Те ни настройват едни срещу други. Не бива да им го позволяваме. Всеки от вас, когото арестуваме или нараним, ще е един по-малко, когато дойде денят. А той идва. Но има още време. Разбирате ли ме?

Мъжът със знака на СВП се намръщи. Тълпата се отдръпна от него и той остана сам. Милър го усещаше като насрещно течение. Но то менеше посоката си.

— Ще дойде и този ден, омбре — заяви мъжът със знака на СВП. — Знаеш ли на коя страна си?

В тона му прозвуча заплаха, но тя не бе подплатена със сила.

— Винаги на страната на ангелите — отвърна Милър. — Защо сега всички не се върнете на работа? Купонът свърши, а има да се вършат още много неотложни неща.

Изгубила инерцията си, тълпата взе да се разпада. По един и по двама хората започнаха да се разотиват и после целият възел сякаш се развърза в миг. Пет минути след идването на Милър единствените признаци, че нещо се е случило, бяха лежащият в локва кръв полугол мъж, раната на ухото на Милър и трупът на жената, която бе издъхнала пред погледите на петдесетина добропорядъчни граждани. Беше ниска на ръст, с костюм на служител от марсиански транспортен кораб.

„Само една жертва. Изглежда, имахме късмет тази нощ“ — помисли си мрачно Милър.

Отиде до поваления мъж. Знакът на СВП бе изцапан с кръв. Милър коленичи.

— Приятелю — заговори той. — Арестуван си за убийството на онази дама там, която и да е тя. Можеш да откажеш да отговаряш на въпроси, докато не ти бъде осигурен адвокат или представител на профсъюза, но дори само да ме погледнеш лошо, ще отърва света от теб. Разбрахме ли се?

От погледа на непознатия Милър се убеди, че са постигнали съгласие.