Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan Wakes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Левиатан се пробужда

Книга първа от поредицата „Експанзията“

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова

 

James S. A. Corey

Leviathan Wakes

Copyright © 2011 by James S. A. Corey

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-284-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

49.
Холдън

— Пресвети Боже! — произнесе с равен глас Еймъс.

— Джим — повика го отзад Наоми и Холдън отвори канала към Алекс в пилотската.

— Алекс, видя ли това, което моите сензори твърдят, че сме видели?

— Аха, капитане — отвърна пилотът. — Радарът и визоскопът потвърждават, че за по-малко от минута Ерос се е изместил с двеста километра по посока на въртенето.

— Пресвети Боже! — повтори Еймъс със същия безизразен глас. Металното трополене на отварящи и затварящи се люкове показваше, че Еймъс се катери нагоре по стълбата.

Холдън се опита да овладее раздразнението си, че Еймъс бе напуснал своя пост. По-късно ще се оправя с това. Искаше първо да се увери, че „Росинант“ и неговият екипаж не са станали жертви на групова халюцинация.

— Наоми, провери комуникациите — нареди той.

Наоми се завъртя с креслото към него.

— Как е възможно да си толкова спокоен?

— Паниката няма да помогне. Трябва да сме наясно какво става, преди да съставим разумен план. И държа да ми осигуряваш постоянна връзка.

— Мамка му — изруга Еймъс, докато влизаше в оперативния център. Люкът зад него се затвори със силен трясък.

— Не помня да съм ти нареждал да напускаш поста, моряко — скастри го Холдън.

— Разумен план — повтори Наоми, сякаш думите бяха на чужд език, които не разбираше. — Разумен план.

Еймъс се тръшна в едно кресло с такава сила, че възглавницата го сграбчи и го задържа да не подскочи.

— Ерос е ужасно голям — заяви той.

— Разумен план — промърмори отново Наоми, която очевидно говореше на себе си.

— Ама наистина ужасно голям — завъртя глава Еймъс. — Имате ли представа колко енергия е необходима, за да се отмести едно подобно тяло? Че за това ще идат години.

Холдън си сложи слушалките, за да се изолира, и отново се свърза с Алекс.

— Ерос продължава ли да променя скоростта си?

— Не, капитане. Седи си там, точно като най-обикновен астероид.

— Добре — рече Холдън. — Еймъс и Наоми блокираха. Ти как си?

— Няма да отделя ръце от лостовете за управление, докато онзи копелдак е в нашия район, това поне е сигурно.

„Слава на Бога за военната подготовка“ — помисли си Холдън.

— Добре, дръж ни на постоянна дистанция от пет хиляди километра, докато не ти дам друга заповед. Съобщи ми, ако нещо се премести отново, дори на един сантиметър.

— Прието, капитане — каза Алекс.

Холдън свали слушалките и се обърна към останалите членове на екипажа. Еймъс рееше поглед в тавана и помръдваше леко с пръст, сякаш проследяваше там невидими точки. Погледът му бе замаян.

— Не мога да си спомня точната маса на Ерос, но… — той млъкна, очевидно не се обръщаше към някого.

— Около седем трилиона килограма — осведоми го Наоми. — Приблизително, разбира се. Топлината на повърхността се е покачила с два градуса.

— Божичко! — възкликна механикът. — Хич не ме бива да смятам наум. Такава голяма маса и само два градуса?

— Това е много — увери го Холдън. — А сега да се заемем…

— Приблизително десет екзаджаула — прекъсна го Наоми. — На първа преценка, разбира се, но едва ли греша с големите величини.

Еймъс подсвирна.

— Десет екзаджаула се равняват на какво… на двугигатонова термоядрена бомба?

— Това са към стотина килограма, трансформирани директно в енергия — пресметна Наоми. Гласът й постепенно възвръщаше предишната си увереност. — Нещо, което, разбира се, ние не бихме могли да направим. Но поне тяхното не е чиста проба магия.

Холдън едва сега се вслуша в думите й. Всъщност Наоми навярно бе най-умният човек, когото познаваше. Тя току-що бе заговорила за онова, което той се опитваше да притаи в себе си, откакто Ерос просто бе отскочил встрани. Опасяваше се, че е видял някакво вълшебство, че протомолекулата не е длъжна да се подчинява на законите на физиката. Защото ако бе така, човечеството нямаше никакви шансове.

— Обясни — помоли я той.

— Добре — каза тя и затропа с пръсти върху клавиатурата. — Загряването на Ерос не го е преместило. Така че по-вероятно то е остатъчна топлина от другото, което го е свършило.

— И това означава?

— Че ентропията е в сила и за тях. Че не могат да преобразуват масата в енергия с абсолютна точност. Че техните машини, процеси или каквото там са използвали за преместването на седем трилиона килограма скала, изразходват известна енергия. Приблизително колкото двугигатонова бомба.

— Аха.

— Но не можеш да преместиш Ерос само с двугигатонова бомба — изсумтя Еймъс.

— Да, така е — съгласи се Наоми. — Тези два гигатона са само остатъците от трапезата. Страничен топлинен продукт. Постижението им е невероятно, но не и идеално. Което потвърждава, че не е магия.

— Макар че можеше и да е — промърмори Еймъс.

Наоми погледна Холдън.

— Значи ние… — поде той, но Алекс го прекъсна по интеркома.

— Капитане, Ерос се движи отново.

— Следвай го и ми дай курс и скорост веднага щом ги определиш — нареди Холдън и се обърна към своя пулт. — Еймъс, слизай в машинното. Ако втори път го напуснеш без моя заповед, ще наредя на старши офицера да те пребие до смърт с щанга.

Единственият отговор бе свистенето на хидравличния люк и тропотът от затръшването му.

— Алекс — повика Холдън пилота. — Какво става?

— Поне е сигурно, че се движим към Слънцето — съобщи Алекс със спокоен и професионален тон. Холдън бе започнал кариерата си във флота като младши офицер. Никога не бе ходил в школа за пилоти, но знаеше, че годините на обучение са разделили ума на Алекс на две половини: пилотски проблеми и всичко останало от второстепенна важност. Синхронизирането на скоростта с Ерос и установяването на нов курс бяха задачи за първата половина. Пришълците от далечни звезди, опитващи се да унищожат човечеството, не спадаха към пилотските проблеми и следователно засега можеха да бъдат пренебрегнати. По-късно Алекс можеше да си позволи лукса да получи нервна криза, но засега просто си вършеше работата.

— Върни се на петдесет хиляди километра и поддържай постоянна дистанция — нареди му Холдън.

— Ха — възкликна Алекс. — Капитане, „поддържането“ на дистанция може да се окаже проблем. Ерос току-що изчезна от радара.

Холдън усети, че гърлото му се свива.

— Я повтори?

— Ерос току-що изчезна от радара — повтори Алекс, но Холдън вече се надвесваше над монитора, за да провери сам. Визоскопите показваха, че астероидът продължава по новия си курс към Слънцето. Термалният образ бе малко по-топъл от околния космос. Странният хор от гласове и безумните звуци, леещи се откъм станцията, все още се чуваха, макар и по-слабо. Но радарът твърдеше, че пред тях няма нищо.

„Магия“ — произнесе един тих глас в ума му.

Не, не беше магия. Хората също строяха стелт-кораби. Покритието им поглъщаше радарните вълни, вместо да ги отрази. Изведнъж задържането на астероида във видимия спектър се оказа особено важно за него. Ерос бе демонстрирал, че може да се движи и маневрира бързо, и сега бе невидим за радара. Беше напълно възможно тази скала с размерите на планина да изчезне.

С ускоряването на „Роси“ гравитацията започна да се усилва.

— Наоми?

Тя го погледна. В очите й все още се четеше страх, но се владееше. Засега.

— Джим?

— Ще ми осигуриш ли връзка?

Тя кимна и протегна ръка към пулта.

— Корвета на ООН, тук „Росинант“, моля отговорете.

— Слушаме ви, „Росинант“ — чу се глас след около половин минута, прекъсван от радиошум.

— Обаждаме се за потвърждение на данните от сензорите — заговори Холдън и им препрати информацията за движението на Ерос. — И вие ли видяхте същото?

Нова пауза, този път по-дълга.

— Потвърдено, „Росинант“.

— Зная, че за малко да започнем да се гърмим и прочее, но мисля, че този момент остана в миналото — произнесе Холдън. — Както и да е, сега преследваме астероида. Ако го изгубим визуално, може никога да не го открием. Ще ни придружите ли? По-добре да сме повече, ако това нещо реши да стреля по нас.

Отново пауза, този път продължи почти две минути. Сетне се обади друг, женски глас, в който липсваха арогантността и гневните нотки на предишния.

— „Росинант“, аз съм капитан Макбрайд от ескортен кораб „Рави“. — „Ах — помисли си Холдън. — Явно досега съм разговарял с първия офицер. Капитанът най-сетне пое рупора. Това може би е добър знак.“ — Пратих съобщение на командването на флота, но то ще пътува двайсет и три минути, а астероидът набира скорост. Имате ли план?

— Не съвсем, „Рави“. Ще го следваме и ще събираме данни, докато изникне възможност да предприемем нещо по-съществено. Но ако ни последвате, надявам се някой от хората ви да не открие случайно огън по нас.

Последва нова пауза. Холдън знаеше, че капитанът на „Рави“ се опитва да прецени дали му казват истината. Ами ако и Холдън е забъркан в случващото се? На тяхно място и той би се запитал същото.

— Вижте — заговори той. — Казах ви името си. Джеймс Холдън. Служил съм като лейтенант в ООН. Досието ми е в архивите ви. Там пише, че съм уволнен дисциплинарно, но също и че семейството ми живее в Монтана. Не бих искал този астероид да се сблъска със Земята, също както и вие.

Мълчанието от другата страна продължи още няколко минути.

— Капитане — каза жената отсреща. — Сигурна съм, че моите началници биха желали да ви държим под око. Така че ще ви придружим, докато по-умни глави решат какво да правим.

Холдън въздъхна тихо.

— Благодаря ви, Макбрайд. Вие дръжте връзка с вашите хора, а аз ще опитам да се свържа с моите. Две корвети едва ли ще оправят всички проблеми.

— Прието — отговориха от „Рави“ и прекъснаха връзката.

— Свързах се с Тихо — съобщи Наоми.

Холдън се облегна назад, притиснат от нарастващата гравитация. Дълбоко в него се зараждаше и набираше сили неприятната увереност, че няма никаква представа какво прави, че всичките им досегашни планове са се провалили и че краят може би е близо. Слабата надежда, която хранеше доскоро, бе започнала да се топи.

„Как може да си толкова спокоен?“

„Имам подозрението, че присъствам на края на човешката раса — отвърна мислено Холдън. — Ще се свържа с Фред, за да не съм виновен само аз, че никой не знае как да го спрем. И разбира се, не съм никак спокоен. Само прехвърлям вината на други.“

* * *

— С каква скорост? — попита навъсено Фред Джонсън.

— Четири g и продължава да расте — докладва Холдън с дрезгав глас. — А освен това е невидим за радарите.

— Четири g. Имаш ли представа колко е тежък Ерос?

— Ами тук го обсъждахме вече — рече Холдън, опитвайки се да прикрие раздразнението си. — Въпросът е какво да правим сега? „Науву“ пропусна целта. Плановете ни отидоха по дяволите.

Последва нов тласък на гравитацията, докато Алекс ускоряваше, за да не изостане от Ерос. Още малко и щеше да е невъзможно да говорят.

— Сигурно ли е, че се насочва към Земята? — попита Фред.

— Алекс и Наоми са уверени в това на деветдесет процента. Трудно е да сме съвсем точни, когато трябва да разчитаме само на визуална информация. Но им вярвам. Аз също бих се отправил натам, щом има трийсетина милиарда нови гостоприемници.

Трийсет милиарда нови гостоприемници. Осем от които са и негови родители. Представи си татко Том като вързоп от бълващи кафеникав бълвоч тръби. Мама Елиса, от която е останал само гръдният кош, се влачи с една оголена до кокал ръка по земята. И при толкова много биомаса какво ще направи протомолекулата? Ще премести Земята? Ще изключи Слънцето?

— Трябва да ги предупредим — заяви Холдън, внимавайки да не заплете език.

— Не мислиш ли, че вече знаят?

— Те виждат заплахата. Но може да не виждат края на живота в Слънчевата система — каза Холдън. — Търсеше причина, за да седнеш на масата за преговори? Какво ще кажеш за тази: да се съюзим или да умрем.

Фред помълча няколко секунди. Докато чакаше, Холдън се заслуша в странния пукот на уредите за измерване на радиацията. „Когато се мотаеш наоколо четиринайсет милиарда години — зашепна един глас в главата му — и видиш каквото аз съм видял, всичко това няма да ти се стори важно.“

— Ще видя какво мога да направя — обеща Фред, като прекъсна лекцията на вселената върху преходното. — А вие какво ще предприемете междувременно?

„Ще бъдем надбягани от един астероид и после ще гледаме как умира люлката на човечеството.“

— Отворен съм за предложения — рече Холдън.

— Защо не опитате да взривите някои от бойните глави, монтирани от нашия екип. Да отклоните Ерос от курса. Да ни спечелите време.

— Те са с детонатори за движение. Не можем да ги задействаме — обясни Холдън и последните му думи преминаха във вик, когато креслото го прободе на десетина места и го инжектира с огън. Алекс бе ускорил рязко, което означаваше, че Ерос е сторил същото, и той се безпокоеше да не изостане. С каква скорост летяха сега? Дори „на сокче“ не можеха да издържат продължително ускорение над седем или осем g без сериозни рискове. Ако Ерос продължаваше да поддържа подобно темпо, щеше да им се измъкне.

— Можете да ги взривите от разстояние — говореше Фред. — Милър сигурно знае кодовете. Нека момчетата от сапьорския отряд изчислят кои да задействате за максимален ефект.

— Прието — отвърна Холдън. — Ще се свържа с Милър.

— А аз ще потърся вътрешните — рече Фред. — Ще видя какво ще се получи.

Холдън прекъсна връзката и повика кораба на Милър.

— Йо — обади се някой, вероятно отговаряше за радиото.

— Тук Холдън, на „Росинант“. Дайте ми Милър.

— Ааа… — проточи гласът. — Добре.

Чу се тихо изщракване, пукот, сетне се обади Милър, гласът му имаше слабо ехо. Още беше с шлема.

— Милър, тук Холдън. Трябва да поговорим за случилото се току-що.

— Ерос се премести.

Милър звучеше странно, гласът му сякаш идеше отдалече, а той като че ли почти не се интересуваше от разговора. Холдън за миг почувства пристъп на раздразнение, но се постара да го овладее. В момента се нуждаеше от Милър.

— Виж — поде той. — Говорих с Фред и той предложи да координираме действията си с твоя сапьорски отряд. Ти знаеш кодовете за детонация от разстояние. Ако възпламеним едновременно бойните глави, може би ще успеем да отклоним астероида от курса. Повикай техниците си на връзка и да обсъдим заедно подробностите.

— Хм, да, звучи като добра идея. Ще ти пратя кодовете — този път Милър сякаш едва сдържа смеха си. Като човек, който се готви да разкаже някой смешен виц. — Но лично аз няма да мога да ви помогна.

— По дяволите, и с тия момчета ли се сдърпа?

Този път Милър се разсмя. Ако наистина имаше нещо смешно, Холдън го бе пропуснал.

— Не бих го нарекъл точно така — каза детективът. — Не съвсем. Но не това е причината да не мога да те свържа с тях. Не съм на техния кораб.

— Какво?

— Все още съм на Ерос.