Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (39)

38.
Милър

Наблюдателната площадка бе обърната към „Науву“, докато бегемотът постепенно се доближаваше до предварително замислената конструкция. Милър седеше в края на тапицирана скамейка, сплел пръсти и зареял поглед към необятните простори на строителната площадка. След времето, прекарано на кораба на Холдън, а и преди това — на Ерос с неговата старомодна затворена архитектура, една толкова мащабна гледка му се струваше неестествена. Дори самата площадка беше по-голяма от „Росинант“, украсена с меки папрати и изваян от гипс бръшлян. Въздушните рециклатори бяха зловещо тихи и макар центробежната гравитация да бе почти същата като на Церера инерционната сила на Кориолис му се струваше различна.

Беше живял на Пояса през целия си живот и никога досега не бе виждал място, на което така недвусмислено да си дават среща богатството и вкусът. Наистина беше приятно, стига да не се съсредоточаваш прекомерно върху това.

Не беше единственият, примамен от откритите пространства на Тихо. Няколко десетки станционни работници седяха по пейките наоколо или се разхождаха на групички. Преди час от тук минаха Еймъс и Алекс, погълнати от разговор, и той не се изненада, когато след като повървя малко обратно към доковете, зърна Наоми, седнала сама, с купичка изстиваща храна до нея. Беше втренчила поглед в ръчния си терминал.

— Здрасти — поздрави той.

Наоми вдигна глава, позна го и се усмихна унесено.

— Здрасти.

Милър кимна към терминала и повдигна въпросително вежди.

— Комуникационна информация от онзи кораб — отвърна тя. Милър забеляза, че винаги го нарича „онзи кораб“. По същия начин, по който хората наричаха местопрестъплението „онова място“. — Всичко е в кодиран сигнал и мислех, че няма да е трудно да засечем местонахождението му. Но…

— Но не се получава?

Наоми вдигна вежди и въздъхна.

— Въведох няколко възможни орбити. Ала нито една не съвпада. Може би използват ретранслиращи сонди. Преместват ги на определени места, откъдето да приемат и предават информацията. Кой знае?

— Някакви сведения от Ерос?

— Сигурно има — отвърна Наоми. — Но мислех, че тази задача няма да ме затрудни.

— Вашите приятели от СВП не могат ли да помогнат? — попита Милър. — Сигурно компютрите им са по-мощни. А вероятно разполагат и с по-добра карта за движението из Пояса.

— Вероятно — повтори тя.

Не можа да определи дали не вярва на този Фред, при който Холдън ги бе довел, или иска да е сигурна, че разследването ще е само нейно. Помисли си да й предложи да се откаже, да го прехвърли на други, но не знаеше дали има моралното право да го стори.

— Какво има? — попита Наоми с неуверена усмивка.

Милър премигна озадачено.

— Подсмихваше се — каза тя. — Май преди не съм те виждала да се смееш. Искам да кажа — когато няма нищо смешно.

— Просто се сетих какво ми каза един мой партньор — че трябва да зарежеш някой случай, ако не ти върви.

— И какво по-точно каза?

— Че е като да се изсереш наполовина — отвърна Милър.

— Бил е доста цапнат в устата, а?

— Беше си съвсем наред за землянин — рече Милър и в ума му нещо прещрака. Той добави: — Чакай малко. Май ми хрумна нещо.

* * *

Хейвлок отвръщаше на повикванията му чрез кодиран сайт от един свръхголям сървърен куп на Ганимед. Заради огромното разстояние бе невъзможно да поддържат разговор в реално време. Затова си разменяха съобщения, но и така се получаваше. Чакането изнервяше Милър. Беше настроил терминала си да се опреснява на всеки три секунди.

— Ще искате ли нещо друго? — попита жената. — Още един бърбън?

— Би било чудесно — прие Милър и провери дали Хейвлок му е отговорил. Не беше.

Подобно на наблюдателната площадка барът също гледаше към „Науву“ макар и от по-различен ъгъл. Огромният кораб все още изглеждаше отрязан отпред и само сноповете на фенерите довършваха идеята за крайната конструкция. Съвсем скоро на борда му щеше да се натовари група религиозни фанатици и той щеше да ги понесе с мъничкия си свят към мрака между звездите. Няколко поколения щяха да се родят и да умрат на борда и ако извадеха късмет да открият подходяща планета в края на пътуването, хората, слезли от кораба, никога нямаше да са познавали Земята, Марс или Пояса. Те вече щяха да са чуждоземци. Но какво ли щеше да стане, ако и те са заразени с протомолекулата?

Дали щяха да умрат като Джули?

Там, сред звездите, имаше живот. Вече имаха доказателство за това. Доказателство, появило се под формата на оръжие. Но какво им казваше то? Освен може би, че мормоните заслужават да бъдат предупредени на какво обричат своите праправнуци.

Той се засмя, когато осъзна, че вероятно Холдън би казал същото.

Бърбънът пристигна в мига, когато изписука терминалът. Видеофайлът бе кодиран и трябваше да мине още близо минута, преди да се разтовари. Което само по себе си беше добър знак.

Файлът се отвори и от екрана го погледна засмяното лице на Хейвлок. Изглеждаше по-добре, отколкото когато беше на Церера, и това си личеше по закръгленото му лице. Кожата му беше по-тъмна, но Милър не знаеше дали това е от използване на козметика или доскорошният му приятел се е пекъл на фалшива слънчева светлина. Едва ли имаше значение. Сега землянинът приличаше на някой богаташ.

— Здрасти, приятел — заговори Хейвлок. — Радвам се да те чуя. След случилото се с Шадид и СВП мислех, че сме на противоположни страни. Хубаво, че си се измъкнал оттам, преди да се забърка кашата.

— Да, все, още работя за „Протоген“ и трябва да ти кажа, че тия момчета малко ме плашат. Знаеш, че и преди съм работил на договор към полицейски фирми и съм свикнал с хора със силово мислене. Но тези типове не са полицаи. По-скоро са войници. Нали се досещаш какво имам предвид?

— Официално не разбирам нищичко от живота на поясната станция, но нали знаеш как е? Аз съм от Земята. Доста от новите ми колеги ми разправят разни неща за Церера. Че съм работил с вакуумни глави. Ей от тоя род. Но поне засега съм от добрата страна на лошите. Така мога да нарека новата си работа.

Имаше някакво извинение в израза на лицето му. Милър го разбираше. Да работиш в някои компании бе почти като да си в затвора. Трябва да се адаптираш към житейските възгледи на хората около теб. Наемат се и поясни, но те никога не стават част от колектива. Като на Церера, само че от другата страна. В най-добрия случай Хейвлок би могъл да се сприятели с някои наемници от вътрешните планети, прекарващи бурни нощи из баровете на Пояса.

Но да се сприятели не означаваше да бъде един от тях.

— И така. Този път неофициално — да, в Пояса има тайна шпионска станция. Не съм чувал да я наричат Тот, но е напълно възможно. Някаква лаборатория, в която се правят дълбоко засекретени изследвания. Предимно научен екип, станцията не е особено голяма. Няма многочислена охрана, отбраната е автоматизирана.

— Не е необходимо да ти казвам, че ако се разбере, че координатите са изтекли от мен, дните ми са преброени. Така че изтрий файла, след като приключиш, и нека да не се срещаме за доста дълго време напред.

Инфофайлът бе съвсем малък. Три реда със споменатите координати. Милър го въведе в терминала си и изтри файла от сървъра на Ганимед. Чашата с бърбън бе съвсем близо до ръката му и той отпи. В гърдите му се разля топлина — от алкохола или може би от радостта от победата.

Той включи вградената камера.

— Благодаря. Длъжник съм ти. Ето и част от моята отплата. За станалото на Ерос: „Протоген“ е замесен в това, и то доста сериозно. Ако има начин да прекратиш договора с тях, направи го. А ако се опитат да те пратят да дежуриш на тайната станция, не отивай.

Милър се намръщи. Тъжната истина беше, че Хейвлок вероятно бе последният му истински партньор. Единственият, който го бе смятал за свой равен. От онзи тип детективи, какъвто бе мечтал да стане и Милър.

— Пази се, партньоре — допълни той, затвори файла и го кодира, след което го прати. Имаше неприятното усещане, че това е последният му разговор с Хейвлок.

Сетне прати повикване до Холдън. На екрана се появи откритото, приятно и леко наивно лице на капитана.

— Милър — рече Холдън. — Всичко наред ли е?

— Да. Напълно. Трябва да разговарям с теб и този Фред. Можеш ли да го уредиш?

Холдън се намръщи, но кимна за потвърждение.

— Разбира се. Какво е станало?

— Зная къде е станция Тот — отвърна Милър.

— Какво знаеш?

Милър не отговори.

— И откъде, по дяволите, го научи?

Милър се ухили.

— Ако ти издам тази информация и тя изтече, един добър човек ще бъде убит — рече той. — Така че, нали разбираш какво се получава?

* * *

Докато Милър чакаше заедно с Холдън и Наоми да се появи Фред, хрумна му, че познава доста хора от вътрешните планети, които воюват срещу вътрешните планети. Или поне не воюват за тях. Фред, който навярно бе доста високопоставен член на СВП. Хейвлок. Три четвърти от екипажа на „Росинант“. Джулиет Мао.

Странно наистина. Но такъв бе животът. Може би защото гледаше на света с очите на Шадид и „Протоген“. Вярно е, че имаше две воюващи страни, но това не бяха вътрешните планети срещу Пояса. Беше война на хора, които смятаха за нормално да убиват други хора само защото изглеждат и се държат различно, и на хора, които не мислеха по този начин.

Или пък просто не бяха наясно с всичко, което се случва. Макар че, в края на краищата, ако имаше възможност да изтика онези учени от станцията, човека на име Дрезден и неговите сподвижници през шлюза, Милър сигурно не би се поколебал за повече от миг. Което означаваше, че той също не е на страната на ангелите.

— Господин Милър. Какво мога да направя за вас?

Фред. Землянинът, работещ за СВП. Носеше синя риза и лъскави панталони. Би могъл да бъде архитект или важен чиновник в някоя уважавана компания. Милър се опита да си го представи как командва по време на битка.

— Можете да ме убедите например, че разполагате с нужното да бъде унищожена станцията на „Протоген“ — отвърна Милър. — И тогава ще ви кажа къде е.

Фред повдигна едва забележимо вежди.

— Влезте в кабинета ми — покани ги той.

Милър го последва. Холдън и Наоми също. След като вратата се затвори зад тях, Фред заговори първи:

— Не съм съвсем сигурен какво точно искате от мен. Нямам навика да правя стратегическите си планове достояние на широката общественост.

— Говорим за щурмуване на станцията — каза Милър. — Място със сериозно изградена защита и може би пазено от онези кораби, които унищожиха „Кентърбъри“. Без да проявявам неуважение, ми се струва, че това ще е доста костелив орех за аматьори като СВП.

— А… Милър?… — понечи да се намеси Холдън. Детективът вдигна ръка да го прекъсне.

— Мога да ви дам координатите на станция Тот — продължи той. — Но ако го направя, а се окаже, че не успеете да се справите както трябва, ще загинат доста хора. Не бих се съгласил това да се случи.

Фред завъртя глава като куче, дочуло непознат звук. Наоми и Холдън се спогледаха по начин, който Милър не успя да дешифрира.

— Това е война — подчерта той. — И преди съм работил със СВП и честно казано, вас, момчета, повече ви бива в дребни партизански сражения, отколкото да координирате нещо мащабно. Половината от хората, които твърдяха, че говорят от ваше име, се оказваха само посредници, очакващи разпореждания. Виждам, че имате доста пари. Кабинетчетата ви си ги бива. Не мога да преценя обаче дали имате сили да се справите с онези копелдаци. Превземането на станцията няма да е игра. Не ме интересува колко симулации сте направили. Този път ще е наистина. Ако ще ви помагам, трябва да знам със сигурност, че можете да се справите.

Настъпи продължителна тишина.

— Милър? — наруши я Наоми. — Знаеш кой е Фред, нали?

— Тукашният говорител на СВП — отвърна Милър. — Което не ме впечатлява кой знае колко.

— Той е Фред Джонсън — натърти Холдън.

Фред повдигна лекичко вежди. Милър се навъси и скръсти ръце.

— Полковник Фред Лусиъс Джонсън — поясни Наоми.

Милър се ококори.

— Касапина от станция Андерсън?

— Същият — потвърди Фред. — Разговарях с централния съвет на СВП. Разполагам с десантен кораб и части, достатъчни за завземането на станцията. За въздушна поддръжка сме осигурили марсиански торпедоносец, последен модел на техниката.

— „Роси“? — досети се Милър.

— „Росинант“ — потвърди Фред. — А макар да не вярваш, истината е, че знам какво правя.

Милър сведе поглед надолу, после го стрелна към Холдън.

— Онзи Фред Джонсън? — попита той.

— Мислех, че си наясно.

— Брей. Чувствам се като кръгъл глупак.

— Ще ти мине — успокои го Фред. — Нещо друго ще искаш ли?

— Не — рече Милър. А после добави: — Всъщност, бих искал да участвам в десанта. Когато превземем станцията, искам да съм там.

— Сигурен ли си? — попита Фред. — Превземането на станцията не е игра. Защо смяташ, че би могъл да се справиш?

Милър сви рамене.

— Може би защото за целта са нужни координатите — рече той. — А само аз ги знам.

Фред се разсмя.

— Господин Милър. Щом държите да отидете на онази станция и може би да си изгубите главата там, няма да ви заставам на пътя.

— Благодаря — кимна Милър. После извади ръчния си терминал и препрати координатите на Фред. — Ето ги. Източникът ми е достоверен, но едва ли знае всичко от първа ръка. Ще трябва да ги потвърдим, преди да действаме.

— Аз не съм аматьор — успокои го полковник Фред Джонсън, докато разглеждаше файла. Милър се изправи, нагласи си шапката и излезе. Наоми и Холдън тръгнаха с него. Когато стигнаха широкия обществен коридор, Милър погледна надясно и улови погледа на Холдън.

— Наистина мислех, че знаеш — рече Холдън.

* * *

Осем дни по-късно ги известиха, че е пристигнал товарният кораб „Ги Молинари“, пренасящ войници на СВП. Координатите на Хейвлок бяха потвърдени. Там наистина имаше нещо и изглежда, върху него се концентрираха доста кодирани сигнали от Ерос. Ако Милър искаше да участва, бе дошъл мигът да действа.

Седеше в каютата си на „Росинант“, може би за последен път. Осъзна за своя изненада, че това място ще му липсва. Въпреки недостатъците си Холдън бе свестен човек. Вярно, често вършеше необмислени неща, но Милър познаваше и други, които попадаха в същата категория. Щеше да му липсва странният говор на Алекс и добродушното ругаене на Еймъс. И така и нямаше да разбере дали между Наоми и капитана ще излезе нещо.

Отново трябваше да се върне към предишните си тревоги — към живота, в който нямаше достатъчно пари, нито знаеше какво ще последва. Какво всъщност ще прави след станция Тот? Дали ще намери друг кораб, който да го откара на някоя станция или към чийто екипаж да се присъедини. Може би ако успее да сключи договор, ще съумее да спести достатъчно, за да покрива медицинските си разходи.

Той провери пълнителя на пистолета. Прибра малкото резервни дрехи, които бе взел от Церера. Всичко, което притежаваше, се побра без проблеми в износения куфар.

Изключи осветлението и се насочи към асансьора. Холдън беше в камбуза, лицето му се гърчеше от нервен тик. Напрежението от очакваната битка вече се бе изписало на лицето на капитана.

— Е — поде Милър. — Започва се, а?

— Аха.

— Ама че пътуване беше. Не бих могъл да кажа, че беше приятно, но…

— Тъй де.

— Предай на другите всичко добро от мен.

— Ще го направя — обеща Холдън. После, докато Милър приближаваше вратата, неочаквано го попита: — Ако предположим, че се измъкнем невредими от това, къде ще се срещнем?

Милър се обърна.

— Не те разбирам — рече.

— Да, зная. Виж, вярвам на Фред, инак нямаше да дойда тук. Мисля, че той е честен човек и ще направи каквото е нужно. Но това не означава, че вярвам на всички в СВП. След като приключим с това, искам да събера отново екипажа. В случай че се наложи да се оттеглим бързо.

Милър усети, че нещо го парва болезнено зад гръдната кост. Не беше остра болка, по-скоро сякаш някой го стисна отвътре. Гърлото му се сви. Той се закашля, за да го прочисти.

— Ще се свържа с вас веднага щом стигна някое безопасно място — обеща Милър.

— Добре, но не се бави много. Ако на станция Тот има бордей, ще ми е нужна помощ, за да изчегъртам Еймъс отвътре.

Милър отвори уста, затвори я и опита отново.

— Тъй вярно, капитане — произнесе накрая с ободрен глас.

— И се пази — заръча му Холдън.

Милър излезе, поспря в прохода между кораба и станцията, докато овладее сълзите си, и после се отправи към десантния кораб.