Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (57)

Епилог
Фред

Фредерик Лусиъс Джонсън. Бивш полковник от Земните въоръжени сили, Касапина от станция Андерсън. А сега и от станция Тот. Неизбиран премиер на СВП. Изправял се срещу смъртта десетки пъти, губил близки приятели във войни и заради политически интриги. Оцелял в четири опита за покушение, само два от които известни на широката общественост. Убил с кухненски нож въоръжен с пистолет нападател. Издавал заповеди, довели до смъртта на стотици, и отказал да се отрича от действията си.

И въпреки всичко мисълта да говори пред публика винаги го плашеше. Нямаше логика в това, но си беше така.

„Дами и господа, стоим на кръстопътя на…“

— На приема ще бъде генерал Себастиан — говореше личната му секретарка. — Запомнете, не бива да я разпитвате за нейния съпруг.

— Защо? Не съм го убил, нали?

— Не, сър. Но той има открита връзка с друга жена и генералът е малко докачлива на тази тема.

— Тогава може да поиска аз да го убия.

— Бихте могли да й го предложите, сър.

„Зеленият салон“ всъщност бе боядисан в червено и охра, обзаведен с черни кожени дивани и облицован с огледала, в които се отразяваше отрупаната с ястия и минерализирана вода маса. Преди три часа Шадид, мрачната началничка на церерската полиция, го бе ескортирала от дока до отредената му стая с гръмкото название „Зеленият салон“. Оттогава той крачеше напред-назад — три крачки в едната посока, обръщане, три в другата. Като капитан на древен кораб, сновящ по своя мостик.

На станцията бяха пристигнали представители на всички враждуващи страни и също като него сега бяха в стаите си, заобиколени от секретари и помощници. Повечето от тях мразеха Фред, което не го трогваше особено. Повечето от тях също така се страхуваха от него. Не заради позицията му в СВП, разбира се. Заради протомолекулата.

Политическият разрив между Земята и Марс вероятно бе непоправим, верните на „Протоген“ земни сили бяха организирали измяна, твърде болезнена, за да се размине с извинение, а и твърде много хора бяха загинали от двете страни, за да може очертаващият се мир да наподобява предишния. Наивниците в СВП смятаха това за предимство — за възможност да настройват планетите една срещу друга. Фред обаче не мислеше така. Ако трите основни сили — Земята, Марс и Поясът — не успеят да достигнат до реален мир, те неминуемо отново щяха да се върнат към войната.

По-важното обаче бе Земята или Марс да започнат да гледат на Пояса като на нещо повече от досадно насекомо, което трябва да бъде смачкано, след като се разправят с истинския си противник… За съжаление антимарсианските настроения на Земята бяха по-силни сега, отколкото по време на войната, а до изборите на Марс оставаха само четири месеца. Една коренна промяна в марсианската политика би могла да намали напрежението или да влоши още повече нещата. И двете страни трябваше да прогледнат за истински важните неща.

Фред се изправи пред огледалото, нагласи куртката си за стотен път и направи недоволна физиономия.

— Кога се превърнах в жалък брачен съветник? — попита той.

— Сър, нали не говорим още за генерал Себастиан?

— Не. Забрави какво казах. Какво още трябва да знам?

— Съществува опасност организацията „Синият Марс“ да се опита да прекъсне изказването ви. С плакати и викове, без оръжия. Капитан Шадид е задържала няколко сини, но повечето са й се изплъзнали.

— Ясно.

— Имате уговорени интервюта с две лазерни информационни станции за политически предавания и един земен новинарски екип. Журналистът от Европа вероятно ще попита за станция Андерсън.

— Ясно. Някакви новини от Венера?

— Нещо се случва там долу — каза секретарката.

— Значи не е мъртва.

— Очевидно не, сър.

— Страхотно — въздъхна горчиво той.

„Дами и господа, намираме се на кръстопът. От една страна, съществува доста реалната опасност от взаимно изтребление, а от друга…

А от друга, призракът от Венера се готви да изпълзи от кладенеца си и да ни избие, докато спим. Разполагам с жива мостра, която вероятно е единствената ни надежда да разберем какви са неговите намерения и възможности. Държа я на сигурно място, за да не можете да ни нападнете и да ни я отнемете. Всъщност това е единствената причина, поради която изобщо ме слушате. Та какво ще кажете да проявите малко уважение?“

Терминалът на секретарката му изписука и тя го погледна.

— Капитан Холдън, сър.

— Налага ли се?

— Добре ще е, ако се чувства част от тази задача, сър. Той държи рекорд по аматьорски появи в новините.

— Чудесно. Пусни го вътре.

Седмиците, изминали след разпадането на станция Ерос в плътните небеса над Венера, бяха благоприятни за Холдън, но продължителните натоварвания при преследването на Ерос от „Росинант“ бяха оказали своето въздействие. Спуканите кръвоносни съдчета в склерите му бяха заздравели, изчезнали бяха и следите от хематоми под очите и на шията му. Само едва забележимото колебание в походката му подсказваше за болките в ставите, чиито хрущяли все още се възстановяваха. Наричаха го следускорителна походка.

— Здрасти — поздрави Холдън. — Брей, че сме хубавци. Гледа ли последните новини от Венера? Двукилометрови кристални кули. Какво, според теб, може да е?

— Поредната ти грешка? — подметна Фред с приятелски тон. — Можеше да кажеш на Милър да литнат към Слънцето.

— Да, защото стърчащи от Слънцето двукилометрови кристални кули нямаше да са нещо зловещо — не му остана длъжен Холдън. — Това в купата ягоди ли са?

— Вземи си — покани го Фред. От сутринта не бе хапвал нищичко.

— И така — поде Холдън, докато премляскваше с видимо задоволство, — наистина ли искат да ме съдят за всичко това?

— Че предостави в открита радиовръзка всички права за добив на минерали и по-нататъшно усвояване на цяла планета?

— Аха — потвърди Холдън.

— Тогава вероятно хората, които са държали тези права, ще искат да те съдят — отвърна Фред. — Ако някога се разбере кои са.

— Не можеш ли да ми помогнеш? — попита Холдън.

— Мога да свидетелствам. Но не аз измислям законите.

— Тогава какво правите тук всички вие? Не може ли да се даде някаква амнистия? Ние успяхме да разберем за протомолекулата, проследихме Джули Мао на Ерос, разкрихме „Протоген“ и спасихме Земята.

— Ти си спасил Земята?

— Е, помогнахме — каза мрачно Холдън. Смъртта на Милър все още го измъчваше. Фред знаеше добре как се чувства. — Беше съвместно усилие.

Личната секретарка на Фред се покашля и погледна към вратата. Време беше да върви.

— Ще направя каквото мога — обеща Фред. — Имам доста други неща да обсъждам с тях, но ще се постарая.

— И Марс няма да си получи обратно „Роси“ — добави Холдън. — Корабът е мой, по закона за спасяване на изоставен съд в открития космос.

— Не мисля, че гледат на казуса по същия начин, но ще се опитам да помогна.

— Все това повтаряш.

— Защото до това опира.

— И ще им кажеш за него, нали? — попита Холдън. — За Милър. Той заслужава признание.

— Поясен, който се е върнал по своя воля на Ерос, за да спаси Земята? Виж, това не мога да пропусна.

— Не поясен. Личност. Джоузеф Алоис Милър.

Холдън преглътна сдъвканите ягоди. Фред скръсти ръце.

— Виждам, че си се подготвил — подхвърли той.

— Ами да. Не го познавах достатъчно добре.

— Както и всеки друг — отбеляза Фред и видимо поомекна. — Зная, че звучи грубо, но не ни трябва истински човек с объркан живот. Нужен ни е символ от Пояса. Икона.

— Сър — напомни секретарката. — Наистина вече трябва да вървим.

— Това ни доведе дотук — заяви Холдън. — Икони. Символи. Хора без имена. Онези учени от „Протоген“ са мислели само за биомаса и растеж. Не за някоя обикновена женица на име Мери, която работела в склад за доставки, а през свободното си време отглеждала цветя. Никой от тях не я е убил съзнателно.

— Мислиш ли, че не биха го сторили?

— Ако са смятали да го сторят, дължат й поне това — да знаят името й. Имената на всички. И ти дължиш на Милър правото да носи своето име, а не да го превръщаш в нещо, което не е бил.

Фред се разсмя. Не можа да се сдържи.

— Капитане — поде той, — ако наистина мислиш, че трябва да променя речта си пред мирната конференция и да отрека, че е имало благороден поясен, пожертвал се, за да спаси Земята, — ако искаш да заявя нещо от рода на „По някаква случайност разполагахме с побъркано ченге на мястото“ — значи нямаш никаква представа какво ни предстои. Саможертвата на Милър е инструмент и аз държа да го използвам.

— Дори и ако така го обезличиш — изсумтя сърдито Холдън. — Ако го превърнеш в нещо, което не е бил никога?

— Особено ако го превърна в нещо, което не е бил никога — подчерта Фред. — Помниш ли какъв беше всъщност?

Холдън се намръщи и нещо трепна в погледа му. Учудване. Спомен.

— Беше трън в задника, нали? — попита той.

— Беше му изхвръкнала чивията, ето какъв беше.

— Той беше добър човек — каза тихо Холдън.

— Не, не беше — възрази Фред. — Но свърши своята работа. А сега и аз ще свърша моята.

— Дай им да се разберат — насърчи го Холдън. — И амнистията. Не спирай да говориш за амнистия.

Фред пое по извития коридор, следван на крачка от секретарката. Конгресната зала всъщност бе предназначена за по-малобройни събрания. По-изискани. Хидропонни специалисти, отървали се от съпругите и съпрузите си и от децата, за да си пийнат и побъбрят за бобени кълнове. Миньори, дошли да обменят опит в извличането на минерали и намаляването на отпадъците. Надсвирване на училищни банди. А вместо това тези меки килими и стени от шлифован камък щяха да станат свидетели на късче от историята на човечеството. Холдън бе виновен, че сега много неща наоколо щяха да му напомнят за мъртвия детектив. Преди не беше така.

Делегациите се бяха разположили на разстояние една от друга. Генерали, политически представители и генералните секретари на Земята и Марс, двете велики сили, събрали се тук по покана на Пояса. Неутрална територия само защото никой не се отнасяше към нея достатъчно сериозно, за да се съобразява с исканията й.

Историята ги бе довела до това място и до този момент, и сега, след няколко минути, работата на Фред бе да промени тази траектория. Страхът бе изчезнал. Усмихнат, той пристъпи към подиума.

Към амвона.

Вяло, вежливо ръкопляскане. Няколко усмивки, тук-там намръщени лица. Фред се ухили. Вече не беше само човек. Сега бе икона, символ. Разказвач на легенди за себе си и за силите, определящи съдбата на Слънчевата система.

И за момент изпита изкушение. В краткото колебание между поемането на дъх и първата дума той се зачуди какво ли ще стане, ако отхвърли наложения от историята модел и заговори за себе си като за обикновен човек, за Джо Милър, когото бе срещал съвсем за кратко, за отговорността, която те всички споделяха — да свалят маските, зад които се прикриваха, и да покажат истинските, изпълнени с противоречия, неуверени хора, каквито всъщност бяха.

Един наистина благороден начин да се провали.

— Дами и господа — поде той. — Намираме се на кръстопът. От една страна, съществува съвсем реална опасност от взаимно унищожение. От друга…

Той направи ефектна пауза.

— От другата са звездите.