Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (71)

Седемдесет и първа глава

Калан се върна в странноприемницата. Потъна в мрака в дъното на коридора, който водеше към трапезарията. Все още усещаше топлината, нежността, радостта и задоволството. Когато тръгна към трапезарията, стъпките й отекнаха бодро в цялата странноприемница.

Зед скочи на крака.

— Калан! Проклето момиче, къде беше цяла нощ! Обърнахме града да те търсим. Цяла нощ сме обикаляли. Къде беше?

Тя се обърна и посочи с ръка.

— В малката градина отзад.

Зед фучеше из стаята.

— Изобщо не е вярно!

Тя му се усмихна замечтано.

— Е, бях отначало, но после отидох при Ричард. Зед, той е избягал от Сестрите. Сега е в Ейдиндрил.

Зед се вцепени.

— Калан, знам, че ти се събра много, сигурно ти се привиждат неща, които силно желаеш.

— Не, Зед, молих се на добрите духове. Тя дойде и ме заведе при Ричард. Ние бяхме заедно, някъде… между световете.

— Калан, това просто е…

Калан излезе от сянката, в която се криеше до този момент. На светлината очите на Зед се разшириха.

— Какво… какво се е случило с косата ти? — прошепна магьосникът. — Тя… отново е дълга!

Калан се засмя.

— Ричард го направи. Има дарбата, нали знаеш. — Тя свали Агиел от врата си. — Даде ми това. Каза, че не му трябва повече.

— Но… може би има някакво друго обяснение…

— Каза ми да ти предам нещо — да ти благодаря за затварянето на кутиите. Щастлив е, че дядо му е достатъчно мъдър, за да не нарушава Второто правило на магьосника.

— Дядо му… — От очите му потекоха сълзи. — Ти си го видяла! Наистина си го видяла! Ричард е спасен!

Тя го прегърна.

— Да, Зед, вече всичко ще бъде наред. Той е върнал Камъка на сълзите където трябва и кутиите на Орден са затворени. Каза, че притежава и Адитивна, и Субстрактивна магия, с които би могъл да разполага както поиска.

Той я хвана за раменете и я разтърси.

— Ричард притежава Субстрактивна магия? Не е възможно!

— Имаше брада, която изчезна пред очите ми. Каза да ти напомня за твоя урок — казал си, че само Субстрактивната магия може да го направи.

— Чудо на чудесата! — Зед доближи лицето си до нейното. — Ти имаш треска. Цялата си изпотена.

— Беше… горещо, там, в онзи свят. Много горещо.

Той погали косата й.

— Косата ти е отново дълга. — Веднага след това смръщи чело. — Но това момче има още много да учи! Не го е направил както трябва.

Очите на Калан се спряха върху него.

— Повярвай ми, че го направи точно както трябва.

Той я погледна.

— Какво правихте там цяла нощ? Нямаше те цяла нощ? Какво правихте?

Калан усети, че ушите й почервеняват. Беше щастлива, че косата й ги закрива.

— Ами, не знам. Какво правите вие с Ейди, когато сте сами цяла нощ?

Зед се изправи.

— Е — той се прокашля. — Ами, приказваме си. — Зед повдигна вежда и погледна към небето. — Приказваме си, това е всичко.

Калан сви рамене.

— И ние това правихме. Приказвахме си цяла нощ. Точно като вие с Ейди.

По лицето му се разля хитра усмивка. Той я прегърна здраво с тънките си ръце.

— Толкова се радвам за теб, скъпа моя. — Зед я хвана за ръцете и затанцува с нея.

Ахерн се засмя и извади малката флейта от джоба си.

— Моят внук е магьосник! Моят внук ще бъде велик магьосник! Точно като дядо си!

Веселието избухна неудържимо, всички се смееха и радваха. Пляскаха с ръце, докато Зед танцуваше с Калан из стаята.

Тогава тя видя един човек, който не можеше да се присъедини към веселбата. Ейди стоеше на своя стол в ъгъла и се усмихваше. Калан се приближи до възрастната жена, застана на едно коляно пред нея и хвана малките й ръце.

— Щастлива съм за теб, дете.

— Ейди — каза Калан с нежен глас, — духовете изпратиха съобщение за теб.

Тя поклати глава.

— Съжалявам, дете, но това име нищо не ми говори. Не си спомням жена на име Ейди.

— Аз обещах да ти предам съобщението им. То е важно за някой, който е там, в другия свят. Искаш ли да го чуеш?

— Кажи ми го, но съжалявам, сигурно няма да разбера какво означава.

— Това е съобщение от Пел.

В стаята изведнъж настъпи тишина. Ейди стана рязко от стола. От очите й потекоха сълзи. Ръцете й затрепериха в ръцете на Калан.

— От Пел? Съобщение от моя Пел?

— Да, Ейди, той иска да знаеш, че те обича и че се намира на едно спокойно място. Знае, че ти никога не си го предала, знае колко много го обичаш. Съжалява за страданията ти. Каза да бъдеш в мир с душата си и че той е добре там при духовете.

Ейди се обърна и погледна Калан с белите си очи. По бузите й капеха сълзи.

— Моят Пел знае, че не съм го предала?

Калан кимна.

— Да, Ейди, той знае и винаги ще те обича.

Ейди я прегърна.

— Благодаря ти, Калан. Никога няма да разбереш колко много означава това за мен. Ти ми върна всичко на този свят. Върна ми смисъла на живота.

— Знам какво означава, Ейди!

Ейди прегърна Калан още по-силно.

— Да, дете, може би знаеш!

Джебра и Чандален приготвяха закуската, докато другите разговаряха. Калан им разказа, че Ричард ще се опита да ги пресрещне в престолния град на Галеа и че трябва да заведе Зед в Западната земя, за да види какво ще правят със Сестрите на мрака. Засега те още плавали по море.

След като си похапнаха добре, сред радостни възгласи и весели разговори, които от толкова време им липсваха, всички се втурнаха да събират нещата си. Чандален с особено изражение на лицето дръпна Калан настрани и заговори бързо на своя роден език.

— Майко Изповедник, искам нещо да те попитам, но не знам как да го кажа.

— Какво има Чандален?

— Как да кажа на твоя език „гърди“?

— Какво?

— Как е думата за „гърди“? Просто искам да кажа на Джебра, че има много хубави гърди!

Калан сви рамене.

— Чандален, съжалявам, но мисля, че не бива да говориш с нея за това.

— Ти само ми кажи. Искам да й обясня колко много харесвам нейните хубави гърди.

— Чандален, при Калните е съвсем нормално да се говори така на една жена, но на други места не е прието, това вече не е комплимент, а обида. Не е прието дори между хора, които много добре се познават.

— Аз я познавам добре.

— Все още не е достатъчно. Повярвай ми. Ако наистина я харесваш, не й говори такива неща, няма да й хареса.

— Нима жените тук не обичат да чуват истината?

— Не е толкова просто. Ако ти видиш в твоето село жена, която няма кал по косата и й го кажеш, това няма да й хареса, нали? Въпреки че е самата истина, въпреки че казваш онова, което виждаш!

Той повдигна вежда.

— Разбирам.

— Нищо друго ли не харесваш в нея?

Той кимна ентусиазирано.

— Харесвам всичко в нея.

— Тогава кажи й, че харесваш усмивката, косата, очите й.

— Как да разбера кои неща са комплимент и кои не?

Калан го погледна.

— Е, засега говори само за онова, което не е покрито с дрехи, и няма да сбъркаш!

Той кимна с благодарност.

— Ти си много мъдра, Майко Изповедник, радвам се, че Ричард се върна като твой съпруг, защото иначе сигурно щеше да избереш Чандален.

Калан се засмя и го прегърна, а той топло отвърна на прегръдката й.

Изведнъж пред нея изскочиха цял куп познати лица — капитан Райан, лейтенант Хобсон, Брин, Питър и още много други. Те всички се бяха заразили от нейната усмивка и също сияеха.

Тя отиде в конюшнята и изведе Ник. Чандален бе успял да го вземе, докато бягаха от Ейдиндрил. Едрият боен кон изцвили нежно, още щом я видя. Калан го погали по сивия нос и той потърка глава в нея.

— Как си, Ник? — Той изцвили. — Какво ще кажеш да отведеш Кралицата на Галеа до двореца в Ебинисия?

Ник кимна с глава, доволен да напусне конюшнята и да потича на воля в слънчевия ден.

От покрива на конюшнята капеше вода. Калан погледна нагоре и видя ледените висулки да се топят. Плъзна поглед по хълмовете наоколо. Очакваше ги един рядко топъл зимен ден. Идеше пролет.

* * *

Госпожа Сандерхолт се изненада, когато Ричард поиска още една супа и още едно парче хляб.

— Госпожо Сандерхолт, ти правиш най-вкусната супа на този свят. След моята.

От кухнята се чуваше звън на порцелан, скърцане на колосани престилки, съскане на пара.

— Ричард, много се радвам да те видя толкова весел. Вчера изглеждаше ужасно, но явно всичко се е променило. Сигурно се е случило нещо много важно, щом изглеждаш като прегърнат от добрите духове.

Той я погледна и продължи да дъвче.

— Искам да ти кажа нещо, но ако ми обещаеш, че ще го пазиш в тайна. Може да стане много лошо, ако някой разбере.

— Тогава обещавам.

— Калан не е мъртва.

Тя едва го погледна.

— Ричард, не предполагах, че си толкова зле. Аз самата…

— Знам, знам. Магьосникът, когото си видяла, е моят дядо. Използвал е заклинание, за да мислят всички, че Калан е обезглавена, за да не я преследват повече и да избяга. Тя е спасена.

Възрастната жена го прегърна.

— Мили духове, благословени да сте!

— Такива са — каза Ричард с усмивка и загреба от супата си. За пръв път очите му се въртяха любопитно наоколо и се вглеждаха във великолепието на Двореца.

Вече привършваше с яденето, когато чу някакво драскане по каменната стена. Погледна през прозореца и му се стори, че зад ъгъла вижда някаква странно позната, необичайно едра фигура. Скочи на крака и се спусна навън към тъмната сянка. Тя трепна почти незабележимо.

— Грач! Грач! Ти ли си?

Сянката не се раздвижи. Може би бе само въображение. Ричард протегна ръка.

— Грач, моля те, ако си ти, прости ми! Грач, толкова ми липсваше!

Само след миг пред очите му се стрелнаха същите драскащи нокти. Грач изскочи иззад ъгъла и се хвърли върху него. Ричард отскочи настрани, защото приятелят му беше станал доста едричък.

— Грач, о, Грач, толкова ми липсваше.

Грач го гледаше с огромните си зелени очи.

— Не знам дали можеш да ме разбереш, но аз не мислех онова, което говорех. Опитвах се само да спася живота ти. Моля те, прости ми! Ричард обича Грач!

Крилата му се разпериха, устата се отвори и той показа дългите си зъби. Ушите му се свиха назад.

— Грааач оиича Рааач ааард! — Змеят се хвърли към него. Двамата се прегърнаха с ръце и криле. Всеки изразяваше по свой начин радостта си от срещата.

Когато се пуснаха един друг, Грач погледна Ричард и леко го драсна с нокът по брадата. Ричард потърка гладкото си лице и се засмя.

— Нямам вече брада. Никога повече няма да нося брада.

Грач намръщи носа си в отвращение и за да го подчертае, изръмжа доста сърдито.

Ричард се засмя.

— Ще свикнеш да ме гледаш и така.

После двамата седнаха един до друг.

— Грач, знаеш ли, че аз съм магьосник?

Грач се засмя, а Ричард се учуди откъде един звяр може да знае какво е магьосник. Грач никога нямаше да престане да го удивлява с нещата, които знае или разбира.

— Наистина. Аз съм магьосник. Ето, сега ще ти покажа как се прави огън.

Ричард протегна напред дланта си. Призова силата от центъра на спокойствието. Нищо не се получи. Не можеше да направи нещо толкова обикновено! Погледна Грач, който се заливаше от смях, а крилата му потрепваха от радост.

Изведнъж в паметта му се появиха думите на Дена. Беше я попитал как да се справя с магията. Тя го беше погледнала с всезнаещата си усмивка. И бе казала, че трябва да се гордее с решението си да се научи да използва дарбата си, но никога да не се поддава на високомерното чувство, че е в основата на събитията. Ричард не можеше да разбере къде е границата. Разбра само, че има още много да учи, преди да стане истински магьосник. Дори не беше сигурен дали иска да е магьосник, но започна да се възприема такъв, какъвто е — човек, роден с дарбата, роден да бъде камъкът в езерото, син на Мрачния Рал, но заобиколен от хора, които обича. Докосна дръжката на меча. Беше направена точно за неговата ръка.

Той беше Търсачът. Истинският Търсач.

Замисли се за духовете, донесли му много повече щастие в сравнение с болката, която му причини животът. Беше много доволен, че Дена намери най-накрая покой за душата си. Не можеше да иска за нея, за човек, когото беше обичал, повече от това.

Отърси се от мислите си и потупа косматия си приятел.

— Почакай ме тук за малко, Грач. Ще ти донеса нещо.

Ричард изтича в кухнята и грабна един овнешки бут. Когато го видя да се връща, Грач затанцува от щастие, пристъпвайки от крак на крак. Двамата седнаха на стъпалата. Ричард довърши последната лъжица супа, а Грач — вкусния кокал. Когато свършиха, Ричард извади от джоба си кичура коса на Калан.

— Това е на жената, която обичам.

Грач го изгледа с разбиране и посегна към къдрицата.

— Вземи я, аз й разказах за теб и какво означаваш за мен. Тя те обича така, както те обичам аз. Никога няма да те пропъди. Можеш да идваш при нас винаги когато поискаш и да стоиш толкова дълго, колкото ти харесва.

Грач хвана косата на Калан. Ричард свали зъба на Скарлет, завърза го заедно с къдрицата и после ги закачи на врата на Грач. Те вече нямаше да му трябват. С нокти Грач пипна дългата коса.

— Сега отивам при нея. Искаш ли да дойдеш с мен?

Грач кимна с въодушевление, главата му се заклати, а крилете се разпериха.

Ричард погледна надолу към града. Навсякъде се виждаха войници. Много войници. Императорският орден. Щеше да мине много време, преди да се осмелят да разследват смъртта на съветниците, причинена от ръката на магьосник. Ричард се усмихна.

— Май е по-добре да си намеря кон и да тръгваме. Да се махаме оттук.

Той погледна към ясното слънчево небе. Лекият вятър развя с топлата си ръка пелерината на сбърза. Идеше пролет.