Серия
Мечът на истината (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Tears, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 79 гласа)

По-долу е показана статията за Камъкът на сълзите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„Камъкът на сълзите“ (на английски: Stone of tears) е вторият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през 1996 година. На български е преведен от Весела Димова и издаден през същата година.

Сюжет

След като Ричард е успял да изпрати Мрачния Рал в отвъдния свет чрез отваряне на кутия на Ордена, той и Калан отиват при Калните, за да се венчаят. Но се оказва, че Мрачният Рал е бил агент на Пазителя и след отварянето на кутията заплахата за Средната земя е още по-голяма. Разкриват се и магическите способности на Ричард, който бива разделен от Калан от сестрите на светлината, заради дарбата му, която го убива чрез главоболия, преди венчавката. Борбата на Ричард е за неговия собстевен живот, за живота и любовта на Калан и за живота на всички от Новия и Стария свят.

Десета глава

Калан седеше и се взираше в камината, когато Ричард се върна. Беше минало доста време. След като се наплака до насита, тя изтича да разкаже на Савидлин и Веселан какво се беше случило. След това се върна в къщата на духовете да чака Ричард. Савидлин и Веселан настояха, ако има нужда от нещо, да ги потърси.

Ричард седна до нея и я прегърна. Тя прекара пръсти през гъстите му коси и също го прегърна. Искаше да каже нещо, но се страхуваше да не развали момента, затова само го притисна до себе си.

— Мразя магията — каза той. — Отново ще ни раздели.

— Ние няма да го допуснем! Ще измислим нещо!

— Защо се самоуби тя?

— Не знам — прошепна Калан.

Ричард я пусна за момент и извади от джоба на ризата си едно листенце от онези, които Нисел му беше дала. Задъвка го, загледан в танца на пламъците. Лицето му се разкриви от болка.

— Иска ми се да избягам, да се скрия, но не знам къде. Пък и възможно ли е човек да се скрие от нещо, което е вътре в него?

Калан започна да го гали по крака.

— Ричард, знам, че не искаш да слушаш такива неща, но, моля те, чуй ме! Магията не е толкова лошо нещо.

Той не възрази и тя продължи да говори.

— Лош е начинът, по който хората си служат с нея. Ето, както Мрачният Рал например. Магията е част от моя живот. Научих се да живея с онова, което ми е дадено. Мразиш ли ме, задето в мен има магия?

— Разбира се, че не!

— Ти въпреки магията ми ли ме обичаш?

Той помисли за миг.

— Не. Обичам всичко у теб, а тя е част от същността ти. Именно затова успях да победя магията ти на Изповедник. Ако те обичах въпреки силата ти, това щеше да означава, че не те приемам такава, каквато си. Тогава магията ти щеше да ме унищожи.

— Виждаш ли, значи не всяка магия е лоша. Има двама души, които обичаш повече от всичко на света. И у двамата има магия. Зед и мен. Моля те, чуй ме! Ти притежаваш дарбата. Запомни — наречена е дарба, а не проклятие. Това е чудесно, рядко срещано нещо! То може да се използва в помощ на другите хора. Ти вече си го правил. Може би трябва да се опиташ да погледнеш на нещата по този начин, вместо да се бориш срещу непобедимото!

Ричард остана загледан в огъня, а тя продължаваше да гали крака му. Когато най-накрая проговори, гласът му едва се чуваше.

— Няма да нося отново яка!

Очите на Калан се спряха върху Агиела. Червената кожена пръчица висеше на тънка златна верижка около врата му и се повдигаше в такт с дишането му. Тя знаеше, че Агиел се използва за мъчения, но нямаше представа как точно. Бе убедена обаче, че не й харесва да го вижда на врата му.

Калан преглътна.

— Морещицата ли те е карала да носиш яка?

Той продължаваше да гледа немигащо в огъня.

— Казваше се Дена!

Калан се обърна към него, но той не я погледна.

— Тя ли… Дена ли те е карала да носиш яка?

— Да! — По бузата му се търкулна сълза. — Използваше я, за да ме измъчва. Към яката имаше прикачена верига. Тя връзваше веригата за колана си и ме караше да се въртя около нея като животно. Често закачваше веригата някъде и аз не можех изобщо да се помръдна. Тя владееше магия, която ми причиняваше болка всеки път, когато използвах меча, за да убивам. Тя можеше да увеличава силата на магията и болката. Аз търпях. Търпях, но не можеш да си представиш колко боли! Дена ме принуди да сложа яката около врата си. С нея ме накара да върша какви ли не неща.

— Но главоболията ще те убият! Сестрите казаха, че яката ще ги спре и ще ти помогне да се научиш да контролираш дарбата си.

— Те казаха, че това е една от причините, казаха също, че има и още две причини, за да сложа яката. Не знам какви са те. Калан, може би ме мислиш за глупак. Аз също съм убеден, че постъпвам глупаво. Разумът ми повтаря същото, което казваш ти. Но нещо вътре в мен ми говори точно обратното.

Калан посегна и взе в ръката си Агиел.

— Заради това ли? Заради това, което Дена ти е причинила?

Той кимна, забил поглед в пламъците.

— Ричард, как действа това?

Той я погледна и стисна Агиел в юмрука си.

— Хвани ръката ми. Не докосвай Агиел, само ръката ми!

Калан посегна и обхвана с пръсти юмрука му. Почти веднага рязко се дръпна назад и извика от болка. Разтърси китката си, за да разсее силната болка.

— Защо, когато го докоснах преди малко, не ме заболя?

— Защото не са го използвали, за да те обучават с него.

— А защо ти не изпитваш болка, когато го докосваш?

Ричард все още стискаше в юмрука си червената кожена пръчица.

— Боли ме, винаги когато го докосна, ме боли!

Калан ококори очи.

— Искаш да кажеш, че сега изпитваш същата болка, която изпитах и аз преди малко?

Тя се вгледа в очите му и усети главоболието.

— Не, юмрукът ми беше щит, който те предпази от истинската болка.

Тя отново протегна ръка.

— Искам да знам!

Ричард пусна Агиел.

— Не, не искам да ти причинявам болка. Никога!

— Ричард, моля те! Искам да знам. Трябва да разбера!

Той я погледна в очите и после въздъхна.

— Има ли нещо, което не бих направил за теб? — Отново хвана Агиел в юмрука си. — Не го стискай; много е вероятно да не успееш да се дръпнеш навреме. Само го докосни. Поеми въздух и стисни зъбите си, за да не си прехапеш езика. Стегни мускулите на стомаха си!

Сърцето на Калан заби силно, когато ръката й се доближи до Агиел. Искаше да усети болката. Заболя я неистово още първия път, когато докосна ръката му. Но трябваше да разбере какво е. Защото това бе част от него. А Калан искаше да знае всичко за него. Дори и онова, което причинява болка.

Сякаш я удари гръм.

Силната болка я накара да дръпне моментално ръцете си и разтърси раменете й. Тя простена, ръката й се впи в рамото. Не можеше да се помръдне. Ръцете й трепереха. Изплаши се до смърт от разкъсващата сила на болката. Разплака се, когато Ричард я прегърна нежно до себе си. Плачеше, защото сега разбра поне малко от това, което се бе случило с него. Когато след малко най-после успя да се изправи, той продължи да я гледа и да стиска Агиел в ръката си.

— Това ли е болката, която изпитваш, когато го държиш в ръка?

— Да!

Тя го удари с юмрук по рамото.

— Пусни го — изкрещя. — Престани!

Той отпусна ръката си.

— Това ми помага да забравя за главоболието. Все едно дали ми вярваш или не, но е така.

— Искаш да кажеш, че главоболието ти е по-силно от тази болка?

Ричард кимна.

— Ако не беше онова, което Дена ме научи за болката, в момента да съм в безсъзнание. Дена ми показа как да контролирам болката, как да я понасям, за да мога да поема още и още…

Тя се опита да задържи сълзите си.

— Ричард, аз…

— Това, което изпита, бе най-малкото, което може да причини Агиел. — Той взе Агиел в ръка и докосна с върха му вътрешната страна на другата си ръка. Мястото плувна в кръв. Ричард го отлепи от ръката си. — Той може да отдели плътта от костите ти. Може да счупи костите ти. На Дена й харесваше да го използва, за да чупи ребрата ми. Притискаше го в тялото ми и чувах хрущенето на собствените си кости. Все още не са заздравели напълно; все още ме боли, като лягам или пък когато ме прегърнеш много силно. Агиел може да причини още куп неща. Може дори да те убие. С едно докосване.

Ричард гледаше в пламъците.

— Дена оковаваше във вериги китките ми, извиваше ги зад гърба ми и ме закачваше с въже за тавана. Изпробваше Агиел върху мен часове наред. Аз молех с прегракнал от викане глас да спре, но тя не спираше. Нито веднъж не ме чу. По никакъв начин не можех да се съпротивлявам, нямаше как да я накарам да престане. Понякога това продължаваше, докато бликваше кръвта ми, докато чувствах как дишането ми замира и започвах да я моля да ме убие, за да сложи край на мъките ми. Исках да го направя сам, но тя използваше магии, за да не го допусне. Караше ме да коленича пред нея и да я моля за Агиел. Никога не го направих. Понякога идваха нейни приятелки и се… забавляваха.

Калан се вцепени. Не можеше да си поеме дъх.

— Ричард, аз…

— Всеки ден закачваше яката за колана си и ме водеше на едно място, където ме увесваше на въже. Специална стая за обучение, в която използваше Агиел върху мен, без да бъде обезпокоявана от никого. Където изобщо не й правеше впечатление дали кръвта ми е опръскала всичко наоколо. Понякога това продължаваше от изгрев слънце до късна нощ. А през нощта… Ето това означава за мен носенето на яка. Можеш да ми обясняваш колкото си искаш смисъла и важността на това да сложа отново яка на врата си, да ме убеждаваш как тя ще ми помогне, как нямам друг избор. Но точно това означава носенето на яка за мен. Знам много точно как усещаш рамото си в момента. Сякаш кожата ти гори, мускулите ти са разкъсани, костта ти е раздробена на малки парченца. Точно такова е усещането, когато носиш яката на Морещица. Само че го чувстваш по цялото си тяло. Наведнъж. През целия ден. Прибави към това и мисълта, че си напълно безпомощен, че не можеш да избягаш, че никога повече няма да видиш единствения човек, когото някога си обичал. Предпочитам да умра, отколкото отново да сложа такава яка на врата си.

Калан стискаше рамото си и се чувстваше точно така, както той го описа. Не можеше да намери думи, за да каже нещо. Толкова много я болеше, че нямаше сили да говори. Втренчи поглед в огъня, а сълзите обливаха лицето й. Толкова й беше мъчно за него!

Изведнъж тя събра сили и реши да го попита нещо, което преди вярваше, че никога няма да поиска да узнае.

— Дена те взе за свой другар, нали? — Искаше й се да върне думите си назад и в същото време искаше да чуе отговора.

Ричард не помръдна.

— Да — прошепна той, без да откъсва поглед от огъня. Още една сълза се изтърколи по бузата му. — Как разбра?

— Демин Нас изпрати след мен две четворки. Мрачният Рал го беше защитил с магьосническа мрежа и Зед не можеше да му стори нищо. Нито пък аз. Освен това Демин Нас хвърли магьосническа мрежа върху Зед. Демин Нас ми разказа какво ти се е случило. Каза, че си мъртъв. Точно тогава извиках Кон Дар и го убих.

Ричард затвори очи и пророни още една сълза.

— Нямаше как да я спра, Калан. Кълна се… Опитах. Не можеш да си представиш какво ми причини Дена, задето се опитах да й се противопоставя. Нямаше начин. Тя можеше да направи всичко, което си пожелае. Не й бе достатъчно да ме измъчва само през деня. Искаше да го прави и през нощта.

— Как е възможно човек да бъде толкова жесток?

Ричард впери поглед в Агиел и бавно го стисна в юмрука си.

— Отвлекли са я, когато е била само на дванадесет години. Обучавали са я с този Агиел. Точно с този. Всичко, което тя направи с мен, преди това е било сторено на нея. Стотици, хиляди пъти. Години наред. Измъчвали са родителите й до смърт пред очите й. Никой никога не й е помагал. По никакъв начин. Тя се превърнала в жена, отраствайки все със същия Агиел, заобиколена от хора, които искали от нея едно-единствено нещо — да причинява болка с Агиел. Никой в живота й не й бе казал една-единствена утешителна дума, не й бе дал искрица надежда. Нито любов. Можеш ли да си представиш ужаса, който е изживяла? Дарили са я с живота, пълен единствено и само с болка. Изнасилвали са тялото и душата й. Пречупили я. Направили са я една от тях. Лично Мрачният Рал я е направил една от тях. През цялото време, докато използваше Агиел върху мен, тя изпитваше същата болка. Също както ме боли и мен сега, когато го държа в ръката. Ето, и това също е магия. Един ден Мрачният Рал я малтретира в продължение на часове, защото реши, че тя не ме измъчва достатъчно. Направо свали кожата от гърба й. — Главата му се отпусна върху гърдите и той зарида. — И после, когато всичко това свърши, на края на един живот, изпълнен единствено с мъка и страдания, се появих аз, с нажежен до бяло меч, и я пронизах с него. Единственото нещо, за което ме помоли, преди да умре, бе да нося нейния Агиел и да си спомням за нея. Аз бях единственият човек, който разбра болката й. А това беше всичко, което искаше: да има поне един човек на тази земя, който да я разбере и да я помни. Обещах й го и тя закачи Агиела си на врата ми. След това застана неподвижно и ме остави да забия меча в сърцето й. Надявала се е, че аз съм онзи, който притежава силата, за да я убие. Ако притежавах сила, бих съживил Мрачния Рал, за да мога да го убия отново.

Калан стоеше неподвижно, зашеметена и разкъсвана от противоречиви чувства. Изпитваше омраза към тази Дена, задето бе причинила болка на Ричард, ревнуваше неистово от нея и в същото време изпитваше болка и тъга за нещастната жена. Извърна глава и изтри сълзите от лицето си.

— Ричард, защо те не успяха? Защо Дена не можа да те пречупи? Как съумя да запазиш разсъдъка си?

— Защото, както казаха Сестрите, аз раздвоих съзнанието си. Не знам как да ти го обясня. Дори не знам какво точно направих. Но именно така се спасих. Заключих някъде далеч истинската си същност и пожертвах останалата част от себе си. Оставих я да прави каквото иска с мен. Мрачният Рал каза, че щом съм направил това, значи притежавам дарбата. Тогава за първи път чух този термин — раздвояване на съзнанието.

Ричард се отпусна назад и закри очи с ръка. Калан взе едно одеяло и го постави под главата му.

— Толкова съжалявам, Ричард — прошепна тя.

— Всичко свърши. И това е най-важното. — Той свали ръка от очите си и най-после се усмихна. — Всичко свърши и ние сме заедно. В известен смисъл случилото се беше полезно. Ако Дена не ме бе хванала, сега нямаше да знам как да се справям с главоболията си. Може дори да е направила още повече. Може би ще успея да се справя с това сам, без помощта на Сестрите на светлината.

Тя го погледна с любов.

— Много ли те боли сега?

Той кимна леко.

— Но по-скоро бих умрял, отколкото отново да сложа яка на врата си.

Сега вече можеше да го разбере. Макар да й се щеше да не е така. Сгуши се в него.

Пламъците се размиха пред очите й.