Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (41)

Четиридесет и първа глава

Калан тъкмо целуваше Ричард и го притискаше в прегръдките си, изпълнена със спокойствие и радост, когато я стреснаха някакви крясъци. Ричард изведнъж изчезна. Натежалите й ръце увиснаха празни.

Тя бутна настрани завивката си, като в първия миг не можа да разбере къде се намира. След малко чу гласа на капитан Райан, който подаде глава в палатката.

— Колко време… — измърмори Калан, — колко време съм спала? — Тя отхвърли завивката.

— Около два часа. Навън те чакат.

Пред входа на палатката тя видя група войници, между които лейтенант Хобсон с мъртвешки бледо лице. В средата стоеше Мозъл с вързани ръце и крака, от двете страни го държаха войници. Очите му се въртяха в паника. Той се опита да каже нещо, но устата му беше вързана и нищо не му се разбра. Калан погледна капитан Райан. Той стоеше с ръце, пъхнати в колана.

— Помислих си, Майко Изповедник, че би искала лично да екзекутираш този мъж, след като ти нанесе такава обида. — Райан протегна ножа си към нея. Калан не му обърна внимание, а се насочи към войниците, които държаха Мозъл.

— Пуснете го и се дръпнете настрани! — Тя все още имаше чувството, че спи, но не беше сън. Нямаше друг избор. Пристъпи напред и хвана Мозъл за ръката. Той застина за миг, след това се опита да се дръпне назад. Но вече не можеше да избяга. Тя го докосваше. Прогонила сънливостта, тя възпламени силата си. Дори не помисли за онова, което щеше да направи само след миг. Нямаше възможност за избор. Беше решила. Трябваше да го направи.

Шумовете на лагера — товаренето на дървени сандъци в каруците, отварянето на кутии, скърцането на колела, пръхтенето на коне, тропането на хиляди крака, разговорите, тропотът на копита, звукът от заточване на стомана, пукането на съчки в огньовете и ударите на собственото й сърце, — всичко потъна в абсолютна тишина. В тази тишина властваше единствено силата й. Тя долови напрежението в мускулите на Мозъл. Той нямаше какво да направи — вече й принадлежеше. В тишината и спокойствието на съзнанието си, както бе правила безброй пъти преди това, тя освободи силата си, магията си и ги насочи към Мозъл. В момента, в който се стовариха върху му, във въздуха се усети страхотен натиск. Гръмотевица без гръм. Снегът около нея и Мозъл закипя и се завихри, докато накрая изчезна. Мозъл, който вече не бе предишният човек, падна на колене в кишата пред нея. Челото му се бе сбърчило от паника, че заради кърпата на устата му не може да я помоли да му заповяда нещо. Пое си въздух през носа, опитвайки се да приеме ужаса, че може да направи нещо, което не е по вкуса й. Целият лагер бе замлъкнал, всички погледи бяха вперени в нея. Тя махна превръзката от устата му. От очите му потекоха сълзи на облекчение.

— Господарке — прошепна той, — моля те, господарке, заповядай ми нещо. Моля те, кажи ми какво да направя, за да ти доставя удоволствие.

Стотици изумени лица около нея наблюдаваха с трепет сцената. Калан погледна коленичилия в краката й мъж. На лицето й бе застинала маската на Изповедник.

— Ще ми доставиш голямо удоволствие, Уилям, ако ми кажеш истината. Какво беше намислил да направиш, след като напуснеш лагера.

Той засия от радост, по бузите му потекоха сълзи, искаше да прегърне ботушите й, за да ги нацелува, но ръцете му още бяха завързани на гърба.

— О, да, господарке, позволи ми да ти разкажа.

— Говори!

— Тръгнах към лагера на онези мъже, Императорския орден, както го наричаш ти, исках да се присъединя към тях и да им кажа, че и моите хора са готови да го направят. Щях да им разкажа за Галеанските доброволци и за твоите планове, за да ни приемат и да ни одобрят. Мислех, че имат по-добри възможности от теб, и тъй като не искам да умра, щях да се присъединя към тях. Мислех, че ще бъдат доволни, ако към тях се присъединят още мъже. Мислех, че ще се радват, ако им помогнем да те унищожат. — Той изведнъж избухна в ридания. — О, моля те, господарке, толкова съжалявам, че исках да ти причиня зло. Исках войниците от Ордена да те убият. О, моля те, господарке, кажи ми как да заслужа прошката ти. Ще направя всичко. Моля те, заповядай ми нещо и аз ще го изпълня. Моля те, господарке, какво би искала да направя за теб?

— Искам да умреш — прошепна тя в ледената тишина. — Веднага!

Уилям Мозъл се хвърли напред в краката й и започна да се гърчи в агония. Само след миг със свистене от дробовете му излезе последната глътка въздух.

Очите на Калан се обърнаха към смъртнобледото лице на капитан Райан, после към Приндин и все още белия като платно лейтенант Хобсон. Чандален не можеше да откъсне от нея изумените си очи. Калан заговори на езика на Калните.

— Приндин, казах ти да направиш така, че всички да умрат. Защо не изпълни заповедта ми?

Той сви рамене, сякаш за да се предпази.

— Те бяха намислили да го направят. Капитан Райан им каза да убият всички, но да оставят този за теб. Не знам защо го оставиха. Бяха двеста души пехота и още сто на коне. Предварително го бяха намислили, нямаше да се откажат за нищо на света. Можех да го убия с ръцете си, но как да съм сигурен, че няма да ме прободат с копие. Не мога да понеса мисълта, че няма да съм близо до теб, за да те пазя. Разбрах отдавна, че си права, казах на тях добре да запомнят твоя урок.

— Успя ли някой да избяга?

— Не, дори се изненадах колко добре си вършат работата. Те са добри войници, задачата им беше ужасна, но направиха всичко както трябва.

Калан пое дълбоко въздух.

— Разбирам, Приндин, прав си. — Тя погледна Чандален косо.

— Чандален също ще е доволен.

Приндин й се усмихна с облекчение. Тя погледна капитан Райан.

— А ти доволен ли си?

Той стоеше неподвижен, блед и с широко отворени очи.

— Да, Майко Изповедник.

Калан погледна насъбралите се мъже.

— Сега всички ли са доволни?

Войниците отговориха в един глас, но доста нестройно:

— Да, Майко Изповедник.

Ако до този момент имаше някой, който да не изпитва ужас от нея, след този случай не остана нито един. Повечето мъже бяха готови да хукнат като изплашени зайци нагоре към планините и при най-лекото изпукване на съчки. Може би мнозина за пръв път виждаха магия. И то не красивата, вълшебна магия, а грозната и ужасяваща.

— Майко Изповедник — прошепна капитан Райан. Ръцете му още стискаха ножа, предложен й, за да убие сама Мозъл. — Какво ще направиш с мен, след като не се подчиних на заповедта ти?

Тя погледна мъртвешки бледото му, безкръвно лице.

— Нищо. Това е първият ти ден като войник, който се бори срещу Ордена. Мнозина от вас още не са повярвали в значението на разпорежданията ми. И ти още не си разбрал всичко. Но съм доволна, че научи нещо.

Капитан Райан преглътна.

— Благодаря ти, Майко Изповедник. — С трепереща ръка той прибра ножа в ножницата и посочи с ръка към тялото, сгърчено в краката й. — Израснахме заедно. Заедно ходехме на лов и за риба. Винаги сме си помагали. Винаги си купувахме едни и същи празнични дрехи, в еднакви цветове. Винаги…

— Съжалявам, Брадли. Само времето лекува болката от предателството и загубата. Вече ти казах, че тази война не е свързана с войнишката чест. Не можеш да обявиш война на Ордена само защото искаш днес да отидеш на риба с твоя приятел.

Той кимна.

— Майко Изповедник, какво щеше да направиш, ако беше сгрешила. Какво щеше да направиш, ако Мозъл ти бе казал, че не е имал намерение да отива при врага?

Тя не свали очи от него, докато не срещна погледа му.

— Може би щях да взема ножа, който ми предложи, за да го убия!

Калан сложи ръка върху рамото на войника, застанал до нея.

— Лейтенант Хобсон, знам, че си имал трудна задача. Приндин ми каза, че си я изпълнил както подобава.

Лейтенантът беше на път да се разплаче, но само гордо изправи гръб. Погледът му не се откъсваше от земята.

— Благодаря, Майко Изповедник.

Калан погледна стотината войници, които стояха наоколо и я наблюдаваха.

— Всички си имате работа, нали?

Още преди да са чули докрай думите й, те се раздвижиха и разпръснаха. Хобсон я поздрави с юмрук в гърдите и тръгна да изпълнява задачите си. Войниците, които доведоха Мозъл, вдигнаха и отнесоха тялото му. Други се събраха около Чандален, за да получат нареждания. Капитан Райан остана с нея и се огледа, за да се убеди, че всеки се е захванал с работата си. Тя усети краката си меки и отпуснати като тетива, оставена цяла нощ под пороен дъжд. За един Изповедник е изтощително да използва силата си, дори когато е отпочинала и в будно състояние. Да го направи, когато е смъртно уморена, е направо съсипващо. Тя едва се държеше на краката си. Беше изтощена до крайност от среднощното препускане до вражеския лагер и обратно, а към това се прибавяше и тежката битка. Имаше нужда от повече сън, отколкото бе успяла да си открадне. Използването на силата й бе изтощило напълно силите, спечелени по време на кратката дрямка. Беше я използвала, за да направи нещо, което би трябвало да бъде свършено без нейно участие. Помисли си, че умората й вероятно се дължи на студа и на тежките условия за пътуване, но, от друга страна, наистина се чувстваше по-изтощена от обикновено напоследък. Може би нямаше да е зле да помоли Приндин да й направи още чай.

— Мога ли да поговоря с теб, Майко Изповедник? — попита капитан Райан.

Тя кимна.

— Какво има, капитане?

Той разтвори незакопчания си вълнен шинел и пъхна ръце в джобовете. Погледна неколцината мъже наблизо, които мъкнеха кожени мехове за вода.

— Исках само да ти кажа, че съжалявам! Допуснах грешка.

— Няма нищо, Брадли. Той беше твой приятел. Трудно е да повярваш в злото, когато е свързано с приятел. Разбирам те.

— Не, не е така. Баща ми винаги казваше, че един мъж трябва да признава грешките си. — Той се огледа наоколо и най-накрая спря сините си очи върху нея. — Направих грешка, защото помислих, че искаш да убиеш Уилям само заради отказа му да те последва. Помислих, че се озлоби от нежеланието му да тръгне с теб. Направих грешка и съжалявам. Ти правиш всичко, за да ни защитаваш, дори и когато си сигурна, че ще спечелиш нашата омраза. Добре, аз не те мразя! Надявам се, че и ти не ме мразиш. Чест е за мен да те следвам в тази битка. Надявам се, че един ден ще бъда поне наполовина мъдър, колкото си ти, и ще се науча от теб да използвам мъдростта в името на доброто.

Калан го погледна.

— Аз съм съвсем малко по-голяма от теб, а ме караш да се чувствам като старица. Радвам се, че ме разбра. Това е малко възнаграждение за цялата тази болка. Ти си добър офицер и съм сигурна, че ще бъдеш винаги полезен на хората си.

Брадли се усмихна.

— Радвам се, че отново сме в добри отношения.

Към тях се насочи един мъж и капитанът му направи знак да се приближи.

— Какво има, сержант Фрост?

Сержантът поздрави с юмрук в гърдите.

— Изпратихме няколко войници извън лагера и в една изоставена плевня те откриха натрошен варовик и други неща, необходими за приготвянето на вар. Имаме няколко дървени бъчви, в които можем да направим сместа. Нали казахте, че трябва да го приготвим в големи съдове. Бъчвите са достатъчно големи да се изкъпе човек в тях.

— С колко бъчви разполагате? — попита Калан.

— Дванайсет, Майко Изповедник.

— Наредете ги една до друга. Около всяка разпънете по една палатка. Използвайте най-големите палатки, които имате, пък били те и на командния състав. Направете варов разтвор с гореща вода в бъчвите и отделно от това нагорещете камъни. Камъните сложете в палатките, за да държат топло. Когато всичко е готово, прати да ме извикат.

Без да задава въпросите, които очевидно напираха в главата му, сержантът поздрави и се оттегли да изпълни заповедта.

Капитан Райан смръщи учудено вежди и я погледна с любопитство.

— Какво ще правиш с варовия разтвор?

— Ще ти кажа, когато всичко е готово! Каруците с храната и пиенето натоварени ли са?

— Би трябвало!

— Отивам да видя. Изпрати ли съгледвачите?

— Това беше първата ми работа!

Докато се движеше през лагера, към нея непрекъснато се доближаваха войници. „Колелата на каруците, Майко Изповедник. Трябва да ги запазим, могат да ни бъдат полезни“, или пък „Бойните им знамена, не бихме ли могли да ги изгорим, за да нямат войниците им център, около който да се събират?“, или „Защо да не подпалим багажа им и ако времето застуди още повече, те да се вкочанят?“, или „Ако замърсим варелите им с вода за пиене, ще загубят доста време, докато топят сняг, за да утолят жаждата си“ и всякакви други идеи, от абсурдни до такива, които си струва да се пробват. Тя изслушваше всички внимателно и даваше искрено мнението си, а на няколко пъти и заповеди да бъдат осъществени.

Лейтенант Хобсон се приближи с малка паница в ръце — последното нещо, от което Калан имаше нужда точно сега.

— Майко Изповедник, запазих ти малко топла яхния! — Лейтенантът й поднесе паницата с усмивка. Калан се опита да изглежда благодарна. Хобсон закрачи редом с нея, цял сияещ. Тя се насили да гребне една лъжица и да му каже колко е вкусно. Това беше всичко, което можа да направи.

След като използват силата си, всички Изповедници имат нужда от възстановяване. При някои то отнема дни, при Калан — няколко часа. Но малкото почивка, която си позволи, се оказа недостатъчна. А за тази нощ не се очертаваше друга възможност. Храната бе последното нещо, от което се нуждае един Изповедник, след като изразходва силата си. Тя отклонява енергията, наместо да я концентрира върху възстановяването на силите. Трябваше да измисли начин да откаже предложената й паница яхния, в противен случай просто щеше да я изсипе на земята за изненада на всички. За щастие стигна до каруците, преди да й се наложи да гребне втора лъжица. Помоли лейтенант Хобсон да намери Чандален и двамата братя и да ги доведе. Щом той тръгна, тя остави паницата на земята и се покатери на каруцата. Докато броеше бъчвите, направи знак на капитан Райан да се качи при нея.

— Извикай няколко войници. Заповядай им да разтоварят горната редица. След това да изправят бъчвите от най-долната и да издърпат чеповете. — Докато той правеше знак на неколцина близкостоящи войници да се приближат, тя попита: — Чандален научи ли ви да приготвяте трога?

Трогата представляваше най-обикновено парче твърдо въже или тел с дървени дръжки в двата края и достатъчно дълго, за да може да се затяга като примка около врата. Мяташе се изотзад, след това дръжките се затягаха. Направена от тел, поставена на точно определено място на врата и затегната от достатъчно силни ръце, трогата спокойно можеше да отреже главата на жертвата, преди тя да е издала звук. Но дори не от тел, а от най-обикновено въже и затягана от не чак толкова силни ръце, трогата умъртвяваше жертвата за нула време.

Капитан Райан извади от шинела си телена трога и я вдигна към лицето й.

— Чандален ни показа как действа и въпреки че беше много внимателен, не бих искал аз да съм онзи, върху когото направи демонстрацията. Каза, че те с Приндин и Тосидин ще използват трога, за да заловят предните постове и съгледвачите на врага. Чандален едва ли вярва, че можем да се промъкваме безшумно като него. Но мнозина от нас са прекарали доста време в лов и са по-сръчни…

Капитан Райан подскочи с вик. Чандален се бе промъкнал незабелязано зад гърба му и го бе смушкал в ребрата. Капитанът се хвана там, където го бе заболяло, и сгълча ухиления Чандален. Приндин и брат му се качиха да помагат в разтоварването на бъчвите.

— Имаш ли нужда от нещо, Майко Изповедник? — попита Чандален. Калан протегна ръка.

— Дай ми твоето банду, отровата „десет стъпки“.

Той се намръщи, но извади кокалената кутийка и й я подаде. Братята също извадиха своите кутийки и протегнаха ръце към нея.

— Колко хора можете да отровите с количеството, с което разполагате? Ако разтворим по малко във всяка бъчва, за колцина ще е достатъчно?

Чандален заобиколи капитан Райан, движейки се внимателно върху облите бъчви.

— Искаш да сложиш отрова в питието ли?

Калан кимна.

— Но тогава няма да остане за нас! А може да ни потрябва пак. Винаги носим банду със себе си.

— Ще оставя малко за непредвидени случаи. Всеки, убит по този начин, означава един войник по-малко на бойното поле.

— Но те може да се досетят, че е отрова — каза капитан Райан — И тогава дори няма да успеем да ги напием.

— Те имат кучета — каза Калан. — Точно затова искам да им изпратим и храна. Ще дадат малко от месото на кучетата, за да са сигурни, че нищо му няма. Надявам се, след като направят това, да се успокоят и тъй като съм сигурна, че са зажаднели за бира, да не помислят повече за отрова.

Чандален мълчаливо преброи бъчвите и се изправи.

— Тук са тридесет и шест. По дванадесет за всяка кутийка с банду. — Той почеса черната си глава, докато премисляше. — Няма да ги убие, ако не пият много, но със сигурност ще ги разболее.

— Как ще ги разболее? Какво ще им стане?

— Ще почувстват слабост — болки в стомаха, блъскане в главата. Може би след ден-два ще има и умрели.

Калан кимна.

— Това е достатъчно.

— Но не и за всички — каза капитан Райан. — Само за онези, които ще пият от бирата.

— Пиенето се дава първо на командирите, останалото се разпределя между войниците. На нас ни трябват командирите.

Горната редица беше разтоварена, остана долната. Мъжете изправиха бъчвите, за да могат да махнат чеповете.

— Защо има шест по-малки бъчви?

— Те са пълни с ром — каза капитанът.

— Ром ли? Питието на благородниците! — усмихна се Калан. — Значи командирите ще си разделят първо рома. — Тя погледна към една от отворените бъчви. — Чандален, те първо ще го опитат? Дали няма да се усъмнят, ако сложим прекалено много?

Той потопи пръст в бъчвата и го облиза.

— Няма, достатъчно е горчиво. От горчивината вкусът на банду няма да се усети.

Калан извади нож и раздели на шест части отровата от кутийката на Чандален. С върха на ножа потопи всяка шестинка в шестте отворени бъчви с ром.

Чандален я наблюдаваше.

— Това е достатъчно за малките бъчви и който пие от тях, със сигурност ще умре още на сутринта или през деня. Но така не ти остана достатъчно за шест от големите.

Калан подаде кутийката на Чандален, в която беше оставила още малко отрова по краищата, след което скочи от каруцата.

— В шест от големите няма да слагаме отрова. Така ще бъдем сигурни, че ромът ще убие онези, които го изпият. — Тя раздели отровата на Тосидин в дванадесет бъчви. — Разместете ги. Ромът трябва да бъде на видно място. Не бих искала командирите да си помислят, че има само бира, и да я изпият.

Когато стигна до последните дванайсет бъчви, тя отвори кутийката на Приндин и погледна вътре.

— Твоята не е много пълна? Какво си направил с отровата?

На Приндин не му стана много приятно от въпроса.

— Тръгнахме много набързо и не погледнах дали е заредена.

Чандален сложи ръце на кръста си.

— Колко пъти съм ти казвал, Приндин, че някой ден ще забравиш и краката си, когато тръгваш на път. Стига да можеше да се движиш без тях!

— Няма значение — каза Калан.

Приндин я погледна с облекчение, задето прекъсна Чандален.

— Нали целта ни е да ги разболеем, за толкова има, а нали това е най-важното.

Докато поставяше отровата в бъчвите, Калан чу, че някой я вика отдалеч. Когато сложи отрова и в последната бъчва, тя вдигна очи и видя към нея да се приближават два огромни бойни коня. Тя смръщи чело, когато установи, че двамата мъже яздят без седла. Конете изглеждаха доста проскубани, само краката им бяха покрити с гъста бяла козина. Имаха хамути, но без задната им част. Между двата коня висеше верига. Всички бяха вперили погледи в странната гледка. Щом конете спряха пред Калан, ездачите освободиха веригата и я хвърлиха на земята. Тя забеляза едва сега, че конете са свързани с веригата, закачена на хамутите им. Никога не беше виждала подобно нещо. Двамата ездачи се плъзнаха на земята.

— Майко Изповедник! — Широките им усмивки правеха поздрава им да изглежда някак глуповат. И двамата бяха върлинести, с късо отрязани кестеняви коси. Едва ли бяха на повече от осемнадесет години. Вълнените им дрехи бяха разкопчани — времето бе започнало да се затопля. Изглеждаха превъзбудени и очевидно едва сдържаха емоциите си. Спряха на безопасно разстояние от нея, но дори ужасът им да се приближат прекалено до един Изповедник не можеше да потуши напиращото им въодушевление.

— Как се казвате?

— Аз съм Брин Джаксън, а това е Питър Чапман, Майко Изповедник. Имаме идея и искаме да я споделим с теб. Струва ни се, че ще влезе в работа!

Калан погледна зачервените им лица.

— Какво ще влезе в каква работа?

Брин почти подскочи от радост, че му обърнаха внимание. Вдигна веригата, паднала в снега между двата коня.

— Това! — Той повдигна веригата и протегна ръце към нея. — Това ще свърши работа, Майко Изповедник. Сами го измислихме. Питър и аз! — Той отново хвърли тежката верига на земята. — Покажи й, Питър. Дръпни коня настрани!

Питър кимна с глава и се захили. Подкара коня си настрани, докато веригата се опъна над снега. Калан и мъжете около нея гледаха със смръщени лица и се опитваха да разберат що за странно съоръжение е това. Брин посочи веригата.

— Като те чухме да казваш, че ще трябва да изоставим каруците, си помислихме, че никак не бихме искали да се разделим с Дейзи и Пип. Така се казват конете ни. Ние сме коняри. Искахме да помогнем и да накараме Дейзи и Пип да свършат нещо полезно. Затова взехме най-дебелите вериги, които можахме да намерим, и накарахме Морван, ковача, да ги завари една за друга и да свърже двата коня.

Калан наклони глава към него.

— И после?

Брин разпери възбудено ръце.

— Ти каза, че трябва да извадим от строя техните коне! — Той не можа да сдържи усмивката си. — Точно за това ще използваме изобретението си! Ти каза, че ще нападнем през нощта. Техните коне ще бъдат вързани на кордони. Ще препуснем в галоп с Дейзи и Пип от двете страни на кордона и веригата ще пречупи краката на техните коне. Така ще се справим наведнъж с целия кордон!

Калан направи няколко крачки. Погледна към Питър и кимна, обмисляйки идеята.

— Брин, да свържеш два коня по този начин и да ги подкараш в галоп е доста опасно!

— Но може би ще помогне да се справим с конете им. Трябва да го направим! Ще опитаме заради теб!

— Но те имат около две хиляди коня.

Двамата за пръв път се спогледаха неуверено и забиха погледи в земята.

— Две хиляди — прошепна Питър разочаровано и се почеса по рамото.

Калан погледна капитан Райан. Той сви рамене, като че искаше да й каже, че не може да прецени дали планът им е добър. Другите мъже наоколо търкаха бради и потропваха с крака, обмисляйки чутото.

— Няма да стане — каза накрая Калан. Брин отпусна сломено рамене. — Твърде много са, за да се справите само двамата. Ще са необходими много повече коне, свързани по този начин.

Брин и Питър вдигнаха глави и я погледнаха с широко отворени очи.

— След като вие двамата знаете как се прави, съберете всички коне заедно с конярите. Нека покажат колко са сръчни. Използвайте всичко от каруците, което може да ви влезе в работа. И без това няма да ги взимаме със себе си. Откачете всички вериги. Направете каквото трябва, обяснете на останалите и тренирайте. Работата не е никак лесна.

Питър и Брин застанаха един до друг.

— Ще го направим, Майко Изповедник. Ще го направим! Можеш да разчиташ на нас!

Тя ги изгледа строго.

— Това, с което се заемате, е твърде опасно. Но ако успеете, ще бъде от голяма помощ за нас. Може да спаси живота на мнозина. Тяхната кавалерия е страшна. Заемете се сериозно с работата. Войниците им ще се опитат да ви убият.

Те удариха с юмруци в гърдите си и вдигнаха веригата от земята.

— Ще внимаваме, Майко Изповедник, можеш да разчиташ на всички коняри. Няма да остане нито един здрав вражески кон!

Калан проследи с поглед отдалечаващите се ездачи. Те се спряха при група мъже и започнаха да им обясняват нещо, сочейки към нея.

— Само от няколко месеца са при нас — каза капитан Райан. — Още са момчета.

Калан го изгледа изпод вежди.

— Те са мъже, които ще се бият за Средната земя. Когато те видях за пръв път, си помислих същото и за теб. Но сега ми се струва, че изглеждаш дори малко по-възрастен от мен.

Капитанът я погледна.

— Мисля, че си права. Ако те наистина успеят, ще е истински подвиг.

Чу се тропот на бързо приближаващ се кон и след миг ездачът скочи пъргаво на земята пред нея и я поздрави.

— Майко Изповедник, аз съм Синрик, от съгледвачите.

— Какво има, Синрик?

— Каза, че искаш да знаеш всичко, затова реших да ти докладвам незабавно. Бяхме на пост на един час път от тук, близо до пътя, който води към прохода Джара. На кръстопътя се появи каруца, идваща откъм Келтон. Спряхме я.

— Кой е в нея?

— Едно възрастно семейство. Богати търговци или нещо такова. Не разбрахме съвсем точно, но говореха за някакви овощни градини.

— Какво им казахте? Споменахте ли нещо за нас? Нали не сте им казали, че наблизо има цяла армия?

Той поклати глава.

— Не, Майко Изповедник, казахме, че група бегълци се укрива наблизо, а ние сме патрул, който оглежда местността. Казахме им, че няма да ги пуснем да преминат през прохода, преди да сме се посъветвали с командирите си. Наредих им да чакат, докато се върнем.

Калан кимна.

— Бързо мислиш, Синрик!

— Кочияшът се казва Ахерн. Опита се да спори с нас и дори ни заплаши. Старецът слезе от каретата и ни обвини, че искаме да го ограбим. Размахваше около нас черния си бастун. Накрая обаче се прибра в каретата.

— Как се казваше този старец?

Синрик почеса веждата си.

— Робен, или Рубен, или нещо подобно. Опасен старец. Рубен! Мисля, че беше Рубен Рибник, май беше точно така!

Калан въздъхна и поклати глава.

— Не ми се вярва да са шпиони. Но ако Орденът ги хване и те знаят нещо, ще изпеят всичко още преди войниците на Д’Хара да са приключили с тях. — Тя погледна съгледвача. — Какво правят по тези места?

— Старецът каза, че жена му е болна и я води при някакви лечители в Никобарезе. Жената наистина не изглеждаше добре. Очите й сякаш се бяха обърнали навътре.

— Е, щом като са тръгнали по северозападния път и се канят да преминат през прохода Джара, значи няма да се озоват особено близо до Ордена. — Тя отметна назад няколко къдрици. — Но преди да сме ги пуснали да си вървят по пътя, искам да поговоря с тях!

Още преди да е направила няколко крачки, сержант Фрост пристигна тичешком.

— Майко Изповедник, варта е готова, палатките са разпънати.

Калан въздъхна шумно. Погледна сержант Фрост, Синрик и другите мъже, които чакаха, за да разговарят с нея или да получат заповеди. Отново въздъхна.

— Виж, Синрик, нямам време да дойда до там, съжалявам, но не мога.

Той кимна.

— Добре, Майко Изповедник. Разбирам. Какво ще заповядаш да направим?

— Убийте ги!

— Майко Изповедник?

— Убийте ги! Не можем да сме сигурни в това, което казват. Трябва да сме много внимателни с разните непознати, които се мотаят наоколо. Не можем да рискуваме. Направи го бързо, така че да не страдат.

Тя извърна глава към сержант Фрост.

— Но, Майко Изповедник… Кочияшът им, Ахерн, има кралски пропуск.

Калан се обърна и смръщи лице.

— Какво?

— Има кралски пропуск, медальон, даден му от самата Кралица Сирила. Казва, че е герой, че е помогнал на народа на Ебинисия по време на блокадата. Заради службата си получил пропуск за цяла Галеа.

— Лично Кралицата му е дала пропуск?

Синрик кимна.

— Ще направя, каквото ми наредиш, Майко Изповедник, но този медальон му гарантира нейната защита из цялата страна.

Калан потърка чело с пръсти. Беше толкова изморена, а трябваше бързо да измисли нещо.

— След като тя му е дала пропуска, трябва да го уважим. — Тя посочи с пръст съгледвача. — Но им кажи веднага да се махат оттук. Повтори им историята за бегълците. Кажи им, че преследвате тези бегълци и че ако засечете отново този Ахерн или каретата му, ви е наредено да смятате, че са на страната на онези, които преследвате, и ще трябва да ги екзекутирате на място. Пътят за Никобарезе завива на североизток. Кажи им да вървят само по него, да не се отклоняват и да не спират, докато не се отдалечат на достатъчно разстояние оттук.

Синрик удари с юмрук в гърдите си. Всички се заеха с работата си. Изведнъж застудя. Въздухът натежа от влага. Калан се загърна плътно в кожената си наметка.

— Следобед мъглата ще падне ниско над планината — каза капитан Райан. — Живея по тези места, откакто съм се родил, и знам, че падне ли мъгла над прохода, се задържа там поне два дни.

Калан погледна планината, после вдигна очи към сивите облаци.

— Това е добре за нас. Особено за работата, която съм си наумила да свърша. Мъглата ще ни помогне, за да накараме врага да изпита ужас.

— Готова ли си вече да ми кажеш за какво беше всичко онова с варта?

Калан въздъхна уморено.

— Вече имаме няколко цели за унищожение. Тази нощ ще имаме най-добър шанс да свършим голяма част от работата, защото действията ни ще бъдат изненадващи за тях. Втора такава възможност няма да ни се удаде. От утре нататък те ще очакват атаките ни.

— Разбирам. Войниците също осъзнават важността на задачата. Ще дадат всичко от себе си.

— Не бива нито за миг да забравяме основната си цел — да убием онези мъже. Тази нощ ще ни се удаде шанс, какъвто едва ли някога ще имаме пак. Трябва да го използваме максимално. Колко от твоите хора са въоръжени с мечове?

Той отговори след миг, след като прехвърли броя на войниците в главата си:

— Около две хиляди. Освен това има малко под осемстотин стрелци с лъкове. Другите бройки са разделени между копиеносци и кавалерия. Има, разбира се, и известен брой мъже, които обслужват различни нужди на армията ни — каруцари, ковачи и т.н.

Калан кимна.

— Искам да подбереш около хиляда мъже, въоръжени с мечове. Вземи най-силните и най-добре подготвените за бой.

— Какво ще правим с тях?

— Онези, дето ще се преоблекат в дрехите на часовоите, които ще убием, ще проникнат във вражеския лагер, ще огледат, след което ще се върнат да докладват за местоположението на отделните цели. Разполагаме с достатъчно хора, които да се заемат с различните задачи. Мъжете с мечове ще започнат изпълнението на главната ни цел — да унищожим врага. Те ще се заемат най-напред с командирите им, в случай, че не са се отровили, след което ще трябва да избият възможно най-много хора за възможно най-кратко време.

Двамата стигнаха до дванайсет палатки, подредени в полукръг. Калан надникна във всяка една от тях, за да е сигурна, че всичко е направено както трябва. Накрая застана до най-голямата и погледна капитан Райан. Той я попита:

— А сега ще ми кажеш ли най-после какво ще боядисваме?

Тя кимна.

— Тези хиляда войници, за които току-що говорихме.

Капитанът я изгледа така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да боядисаме войниците? Но защо?

— Много просто. Войниците на Д’Хара се страхуват от духове. Изпитват ужас от духовете на избитите си врагове и точно затова изнасят телата на своите мъртви другари от бойното поле след приключването на всяка битка. Както са направили в Ебинисия. Тази нощ ще бъдат нападнати от собствените си страхове. Ще видят пред себе си онова, от което най-много се страхуват — духовете.

— Но нима мислиш, че няма да разпознаят, че пред тях стоят войници в бели дрехи, а не духове.

Калан го изгледа изпод вежди.

— Войниците няма да бъдат с дрехи. Ще бъдат чисто голи, в ръце с боядисаните си в бяло мечове. Ще се съблекат непосредствено преди атаката.

Той зяпна от учудване.

— Какво?

— Искам да извикаш тук всички тези хиляда мъже. Ще трябва да влезнат в палатките, да се съблекат и да се потопят във варта. След това ще останат до топлите камъни, предварително сложени вътре, докато изсъхнат. Няма да продължи дълго. После могат отново да се облекат. Докато дойде време за атаката.

Капитан Райан я гледаше втрещен.

— Но сега е зима. Те ще замръзнат без дрехи.

— Времето се постопли. Пък и студът ще им напомня, че трябва да тичат колкото се може по-бързо към вражеския лагер и след това да се върнат обратно по същия начин. Не искам да се задържат много там. Врагът бързо ще се съвземе от шока и ще контраатакува. Искам нашите момчета да атакуват, да избият възможно най-много ужасени войници и по най-бързия начин да се върнат в нашия лагер. Както вече споменах, войниците на Д’Хара се страхуват от духове. Виждайки онова, което отначало ще сметнат за най-ужасните си страхове, те ще останат като гръмнати. Първата им мисъл ще е да бягат, а не да се бият. Човек умира еднакво бързо, прободен от меч както в гърдите, така и в гърба. Някои ще замръзнат по местата си, без да знаят какво да правят. Дори онези, които ще познаят, че това са обикновени хора, боядисани в бяло, а не духове, ще бъдат изненадани в първия момент. Тези първи няколко секунди, в които отделните групички вражески войници ще забележат нашите момчета, ще бъдат решаващи. По време на битка понякога единствената разлика между това да убиваш и да бъдеш убит е една секунда нерешителност. Нашите момчета не бива да се впускат в бой. В момента, в който бъдат нападнати, трябва да се оттеглят и да търсят други жертви. И без това има повече от достатъчно за убиване. Ще бъде грешка да губят време в бой. Трябва да избягват това да се случва. Единственото, което искам, е да бъде убит врагът. След като унищожат командирите, е без значение кой след кого ще падне. Не искам нашите момчета да се бият, освен ако нямат друг изход. Това само би изложило живота им на неоправдан риск. Нахлуват, убиват колкото се може повече врагове и се връщат обратно. Това трябва да им заповядаш!

Капитан Райан се намръщи замислено.

— Никога досега не съм си представял, че ще кажа подобно нещо, но трябва да ти призная, че ми звучи като невероятно добра тактика. Отначало няма да се хареса на войниците, но съм сигурен, че ще изпълнят заповедта. Когато им обясня всичко, вероятно ще започнат да разбират по-добре целта на задачата си. Никога не бях чувал подобно нещо и съм убеден, че и врагът не е. — Капитанът най-после се усмихна дяволито. — Това със сигурност ще ги изненада. Без съмнение!

Калан бе доволна да разбере, че капитанът осъзнава какво се иска от него.

— Добре — каза тя. — Радвам се, че капитанът на Галеанската армия, всъщност на армията на цялата Средна земя, приема с ентусиазъм заповедите ми. А сега искам да се разпоредиш да бъде донесено седлото ми и всички принадлежности на коня ми и да бъдат потопени във вар. И, моля те, постави постове покрай палатката, докато съм вътре.

Той я погледна с широко отворени очи.

— Седлото ти ли? Не, ти няма… Майко Изповедник… не говориш сериозно, нали?

— Не мога да искам от войниците си нещо, което не бих направила самата аз. Те ще имат нужда от предводител в първата си битка. Имам намерение този предводител да бъде аз.

Капитан Райан отстъпи крачка назад. Не знаеше какво да каже. Отново пристъпи напред.

— Но, Майко Изповедник… ти си жена. И в никакъв случай не грозна жена. — Сякаш без желание той плъзна поглед по тялото й. — Всъщност ти си… Майко Изповедник, прости ми — Райан млъкна смутен.

— Те са войници с мисия. Какво искаш да кажеш, капитане!

Лицето му пламна.

— Те са млади мъже, Майко Изповедник. Те са… Ами, не можеш да очакваш… Те са млади мъже. — Устата му се отвори на няколко пъти, без да излезе звук. Капитанът внимателно търсеше думите. — Няма да могат да се удържат. Майко Изповедник, моля те. Въпреки уважението на всички ще изпаднеш в неудобно положение. — Той примигна с надеждата, че няма да се наложи да й обяснява повече.

Калан се усмихна, опитвайки се да го успокои.

— Капитане, чувал ли си някога легендата за Шахари?

Той поклати глава.

— Когато племената, населяващи земите, известни днес като Д’Хара, решили да се обединят, използвали почти същите способи, с които действа днес Императорският орден — или се присъединяваш, или биваш завладян насила. Народът Шахари отказал да влезе в обединението и не се оставил да бъде завладян. Воините му се биели толкова ожесточено, че ордите на Д’Хара, макар да ги превъзхождали значително по брой, започнали да се страхуват от тях. Народът на Шахари обичал да се бие повече от всичко на света. Били толкова безстрашни и превъзбудени от идеята, че отново ще се бият, че се впускали в битките голи и… възбудени. — Калан извърна очи към капитан Райан, който я гледаше със зяпнала уста. След малко продължи: — Всички в Д’Хара знаят тази легенда. Те и до ден днешен се страхуват от Шахари. — Тя се прокашля. — Ако мъжете се впуснат в атака и… това… се случи, то само ще предизвика още по-голям ужас сред войниците на Императорския орден. Освен това не мисля, че ще поставим някого в неудобно положение. Войниците ни ще имат доста по-големи грижи, за които да мислят. Като например да не бъдат убити. Ако все пак това се случи, тогава добре, нека знаят, че то ме радва, защото само всява по-голям ужас в сърцето на врага.

Капитан Райан най-сетне сведе поглед и зарови с ботуша си снега.

— Прости ми, Майко Изповедник, но въпреки всичко идеята ти не ми се нрави. Така ще се изложиш на огромен риск за нищо.

— Не си прав. Има поне две много важни причини, за да го направя. Първо, тази нощ група от петдесетина преследвачи тръгна след мен, когато избягах от лагера на Ордена. Войниците на Д’Хара не се съмняват, че мъжете са успели да ме настигнат и убият.

Капитанът настръхна.

— Искаш да кажеш, че тези петдесет мъже все още обикалят наоколо и те търсят?

— Не, всички са мъртви. До един. Но мъжете в лагера знаят, че са били изпратени след мен. Когато ме видят цялата в бяло като дух, ще помислят, че съм била убита, както щях да бъда, и че моят дух е сред тях. Това ще ги изплаши още повече.

— Убила си всичките петдесет… — Той я погледна. — А каква е втората причина?

Калан го изгледа за миг.

— Когато мъжете от Ордена ме забележат, ще помислят, че съм дух или гола жена на кон. Каквото и да решат, все ще отвлече вниманието им. Докато те ме зяпат, няма да убиват, но затова пък нашите ще го правят. На всичко съм готова — добави след малко тя, — за да се запази животът на тези момчета. Трябва да го направя, за да им помогна да оцелеят.

Райан сведе поглед и пъхна ръце в джобовете си.

— Никога не съм знаел, че Майката Изповедник е човек, който толкова много се грижи за хората — прошепна той. — Никога не съм мислил, че държи на живота на всеки един от нас.

Калан се усмихна.

— Има само един мъж на този свят, който може да ми попречи да направя каквото съм си наумила. И това не си ти. — Тя се засмя тихичко. — Всъщност сигурна съм, че ако знаеше какво се готвя да направя, той щеше да се опита да ме спре на всяка цена.

Райан не можа да потисне любопитството си.

— Мъж ли? Твоят другар?

Калан поклати глава.

— Тогава онзи, когото си решила да избереш за свой другар?

Калан въздъхна, стоплена от спомена.

— Не. Онзи, за когото ще се омъжа. Или поне се надявам да се омъжа. Той ми направи предложение. — Тя се усмихна, виждайки изуменото лице на капитана. — Казва се Ричард. Той е Търсачът.

Райан изправи гръб, едва поемайки си дъх.

— Ако питам нещо, което не бива, само ми кажи. Мислех, че всички Изповедници използват силата си… Мислех, че магията ти… Не предполагах, че Изповедниците могат да се… омъжват.

— Наистина не могат. Но Ричард е специален човек. Той притежава дарбата и моята сила не може да го нарани.

Капитан Райан най-после се усмихна.

— Това ме радва. Наистина се радвам за теб, Майко Изповедник.

Калан повдигна вежда.

— Но ако някога го срещнеш, да не си посмял да му кажеш и думичка за това… че сме се правили на духове. Той има доста особени възгледи за тези неща. Ако му кажеш, че си ме пуснал да тичам гола между хиляда от твоите войници, със сигурност ще загубиш главата си! — Калан се засмя на тревожното изражение на лицето му. — Капитане, трябва ми меч.

— Меч ли! Значи имаш намерение и да се биеш!

Тя се наведе към него.

— Капитане, ако аз отида там гола и онези войници решат, че могат да посегнат на честта ми, ще трябва да се защитавам, нали? А как бих могла да го направя, ако нямам меч?

— Добре, разбирам. — Той се замисли за миг. Някаква идея озари лицето му и след малко изтегли меча си от ножницата. Хвана дръжката с две ръце — беше старинен меч, много фина изработка. — Този меч ми беше подарен лично от принц Харолд, когато станах офицер. Той каза, че това е мечът на неговия баща и че Крал Уиборн му го е подарил. Разбира се, Кралят има много мечове и много от тях е подарявал на славни воини след битките. Сигурно не е чак толкова скъп, колкото аз си мисля. Но за мен ще бъде голяма чест, ако ти го вземеш. Мисля, че е справедливо, след като си дъщеря на Крал Уиборн. Струва ми се, че няма да е зле да носиш неговия меч в битката. Може би в него има магия или нещо друго, което да те пази.

Калан внимателно вдигна меча.

— Благодаря ти, Брадли. Този меч означава много за мен. Ти грешиш, той има огромна стойност. Ще го нося с гордост. Но няма да го задържа за себе си. Когато свършим и замина за Ейдиндрил след няколко дни, ще ти го върна. Тогава ще имаш меч, носен не само от Краля, но и от Майката Изповедник.

Брадли се усмихна широко, доволен от думите й.

— А сега, би ли сложил постове около палатката. След което искам да отидеш да събереш хилядата мъже с мечове.

Той се усмихна и удари с юмрук в гърдите си.

— Разбира се, Майко Изповедник.

Когато Калан влезе в палатката, той извика трима от войниците си и им нареди с най-сериозното си изражение:

— Докато Майката Изповедник се къпе, ще пазите никой да не се доближава, ясно ли е?

— Тъй вярно, капитане — отговориха тримата в един глас.

Вътре в горещата палатка Калан свали кожената наметка и подпря на бъчвата меча на баща си. След това се съблече. Беше толкова изморена, че направо й прилоша. Стомахът й се повдигаше на пристъпи. Главата й се въртеше и тя с мъка потисна гаденето. Прокара ръка през бялата вода. Беше топла като във истинска вана. Но не беше вана. Прекрачи през ръба на бъчвата и се отпусна във гладката като коприна бяла вода. Гърдите й се повдигнаха в млечния басейн. За няколко минути тя отпусна ръце върху стените на бъчвата, затвори очи и си представи, че е в гореща вана. Толкова й се искаше наистина да е така. Но не беше. Беше нещо, което прави, за да държи едни мъже нащрек, а други да убива. Щеше да е в бяло като Майката Изповедник, но този път без роклята си, която бе носила винаги досега. Повдигна меча на баща си, долепи дръжката между гърдите си и отпусна острието върху тялото си — върху корема и между краката. Разтвори леко бедра, за да не оставят следи върху острието и скръсти глезени. След това затисна носа си със свободната ръка, затвори очи, пое си дълбоко въздух и се потопи.