Серия
Мечът на истината (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Tears, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Камъкът на сълзите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„Камъкът на сълзите“ (на английски: Stone of tears) е вторият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през 1996 година. На български е преведен от Весела Димова и издаден през същата година.

Сюжет

След като Ричард е успял да изпрати Мрачния Рал в отвъдния свет чрез отваряне на кутия на Ордена, той и Калан отиват при Калните, за да се венчаят. Но се оказва, че Мрачният Рал е бил агент на Пазителя и след отварянето на кутията заплахата за Средната земя е още по-голяма. Разкриват се и магическите способности на Ричард, който бива разделен от Калан от сестрите на светлината, заради дарбата му, която го убива чрез главоболия, преди венчавката. Борбата на Ричард е за неговия собстевен живот, за живота и любовта на Калан и за живота на всички от Новия и Стария свят.

Петдесет и пета глава

— Мое задължение е да се грижа за теб — каза Паша.

С помощта на своя Хан тя го хвана като с невидима ръка и го дръпна встрани. След това влезе в стаята. Ричард се завъртя, издърпа меча си и се спусна след нея. В стаята проблясваха само няколко пламъчета от камината. Двамата спряха почти едновременно, докато очите им свикнат с тъмнината. Откъм един стол край огъня се чу глас:

— Сбърз ли очакваше да видиш, Ричард?

— Сестро Вирна! — Той плъзна обратно меча в ножницата. — Какво правиш тук?

Тя се изправи, вдигна ръка към една газена лампа и тя се запали.

— Не знаех дали си чул. — Лицето й беше непроницаемо. — Отново съм Сестра на светлината.

— Така ли? — каза Ричард — Чудесна новина!

Сестра Вирна сключи ръце по обичайния си начин.

— След като отново съм Сестра, реших да дойда да поговорим. — Тя погледна Паша. — Насаме.

Паша хвърли поглед първо на Ричард, после на Сестрата.

— Ами, тази рокля, струва ми се, не е много подходяща за първия ни урок, Ричард. Ще отида да се преоблека. — Тя се поклони на Сестра Вирна. — Лека нощ, Сестро, толкова се радвам за теб. Ричард, благодаря ти, че се държа като благородник тази вечер. Ще се преоблека и ще се върна.

След като затвори вратата след Паша, Ричард остана с лице към нея.

— Благородник — повтори Сестрата. — Радвам се да го чуя, Ричард, също така искам да ти благодаря за това, че отново съм Сестра. Сестра Марен ми каза какво се е случило.

Ричард се разсмя и се обърна към нея.

— Доста дълго време прекарахме заедно, Сестро, но ти трябва още практика, докато се научиш да лъжеш. Не си убедителна.

Тя се усмихна почти незабележимо.

— Добре, Сестра Марен ми каза, че докато се молела, разбрала, че аз ще служа по-добре на Създателя като Сестра, понеже съм имала голям опит. — Тя повдигна вежда. — Горката Сестра Марен, изглежда, лъжата става заразителна, откакто си тук.

Той сви рамене.

— Сестра Марен е казала истината. Мисля, че твоят Създател се е зарадвал на завръщането ти.

— Чух, че си убил сбърз. Новините се разпространяват из Двореца като огън в суха трева.

Ричард застана до камината, наведе се над металната решетка и се загледа в пламъците.

— Добре де, нямах избор.

Сестра Вирна прокара пръсти през косата му.

— Добре ли си, Ричард? Какво правиш?

— Добре съм. — Той седна и остави меча настрани. Метна червеното сако на един стол. — Но щях да съм по-добре, ако не трябваше да нося тези глупави дрехи. Все пак мисля, че цената е приемлива за постигнатото примирие. Засега. За какво искаше да говорим, Сестро?

— Не знам точно какво си направил, как си успял да наредиш нещата така, че отново да ме възстановят като Сестра, но ти благодаря, Ричард. Това означава ли, че искаш да бъдем приятели?

— Само ако махнеш яката от врата ми.

Тя извърна поглед.

— Един ден, Сестро, ще трябва да направиш своя избор. Надявам се, че когато му дойде времето, ще застанеш до мен. След всичко, което преживяхме заедно, потръпвам само при мисълта, че може да се наложи да те убия, но ти знаеш на какво съм способен. Знаеше какво ще ти отговоря на този въпрос. Сигурен съм, че не си дошла само заради това.

— Веднъж ти казах, че използваш своя Хан, без да знаеш, че го правиш, помниш ли?

— Да, но още не съм убеден, че е така.

Тя повдигна вежда.

— Ричард, ти уби сбърз. Доколкото знам, това не се е случвало нито веднъж през последните три хиляди години. За да го направиш, си използвал своя Хан.

— Не, Сестро, използвах магията на меча.

— Ричард, наблюдавах те и научих доста неща за теб и за твоя меч. Успял си да го убиеш, защото си усетил идването му. А ничий Хан, на никоя Сестра или магьосник, не е успял да го направи през тези три хиляди години, не е успял да долови приближаването на това същество. Наистина убил си го с меча, но твоят Хан ти е подсказал за появяването му. Ти си призовал дарбата си.

Ричард беше изморен. Нямаше сили да спори с нея. Просто седеше на плюшения стол и я слушаше. Спомни си как видя в съзнанието си сбърза.

— Не знам как стана, Сестро. Онова нещо се приближи и аз защитих живота си.

Тя седна на стола срещу него.

— Виж, Ричард, ти можеш да убиеш всичко, което се движи по тази земя. Това момиченце с големите очи се опитва да мери сили с теб, но то е все едно врабче да се състезава с ястреб. Видях я, когато използва своя Хан в коридора. Надявам се, че скоро и ти ще се научиш да го правиш. Трябва да го подчиниш на волята си. — Вирна го погледна въпросително. — Защо си ходил в Блатистите гори, след като ти казах, че са опасни? Кажи ми истинската причина. Не оправданието, а дълбоката вътрешна причина. Моля те, кажи ми истината, Ричард!

Той гледаше в тавана.

— Нещо ме дърпаше натам. Някаква нужда. Глад. Трябваше да ударя с юмрук по стената и това беше начинът да го направя. — Той си помисли, че отново ще му се наложи да слуша лекции, но сбърка в очакването си. Гласът й прозвуча меко.

— Ричард, говорих с някои мои приятели. Никой не знае всичко за магията в Двореца и специално за Блатистите гори, но има сериозна причина да се вярва, че те са поставени там нарочно заради определени магьосници.

Ричард видя откровеността в очите й.

— Да не искаш да кажеш, Сестро, че ако ми се прииска да ударя с юмрук по стената, трябва да го направя?

Тя повдигна вежди.

— Създателят ни праща глада и ние се храним, защото яденето е необходимо.

— Но какво е породило глад като моя?

Тя поклати глава.

— Не знам, за втори път откакто сме в Двореца, се опитвам да вляза при Прелата, но тя отказва да се срещне с мен. Въпреки това няма да се предам и ще се опитам да намеря отговора на някои въпроси. Но през това време, моля те, не замръквай в Блатистите гори.

— Това ли дойде да ми кажеш, Сестро?

Тя притисна челото си с пръсти. Никога не я беше виждал в подобно състояние.

— Ричард, стават неща, които не мога да разбера. И те са свързани с теб. Неща, които не би трябвало да се случват. — Тя видя любопитството в погледа му. — Точно сега не мога да ти кажа повече. — Тя се прокашля. — Ричард, не искам да се доверяваш на всяка Сестра.

Ричард повдигна вежда.

— Сестро, аз не се доверявам на никоя от вас.

На лицето й се появи усмивка.

— Засега така е най-добре. Това исках да ти кажа. Правилно. Исках да те предупредя. Ще намеря отговори на въпросите, но засега… е, нека приемем, че трябва да се пазиш.

След като Сестрата си тръгна, Ричард се замисли над думите й. А също и над онова, което му каза Уорън. Най-вече го тормозеше мисълта за Камъка на сълзите. Притесняваше го фактът, че Долината на изгубените му изпрати видение на нещо, което не бе виждал преди. И че то беше сложено на вратлето на Рейчъл. Останалите му видения сякаш извираха от копнежите и страховете му. Вероятно поради желанието си да види приятеля си Чейс бе видял и Рейчъл. Но защо видението сложи около врата й нещо, което Ричард никога преди не бе виждал? И което после се оказа, че е нарисувано в някаква книга. Може пък да не става въпрос за едно и също нещо. Опита се да се убеди в това. Но нещо дълбоко в него настоятелно му повтаряше, че не е прав.

Въпреки че Чейс и Рейчъл му липсваха толкова много, онова, което бе приковало изцяло вниманието му, бе именно Камъкът, увесен на врата на момиченцето. Сякаш Рейчъл го носеше, за да му го даде. По поръка на Зед. А Зед стоеше до него и го убеждаваше да го вземе.

Паша почука на вратата и го извади от унеса му. Беше облякла семпла сива рокля с розови платнени копчета отпред, стигащи до врата й. Макар да не разкриваше пищната й гръд като зелената рокля, тази беше ушита така, че да подчертава всяка част на тялото й. Всъщност фактът, че криеше всичко, само правеше скритото по-интригуващо. Цветът на роклята хармонираше с мекия кафяв отблясък на косата й.

Паша се настани на синьо-жълтия килим срещу камината с кръстосани крака. Прилежно покри коленете си с роклята и чак тогава погледна Ричард.

— Ела и седни срещу мен по този начин.

Ричард го направи. Тя го накара да се приближи още малко и когато коленете им се долепиха, взе дланите му и ги сложи върху тях.

— Сестра Вирна не правеше така.

— Защото Рада’Хан трябва да бъде в обсега на магията на Двореца, за да може да стане по този начин. Досега, когато си се опитвал да докоснеш своя Хан, той е бил сам. През по-голямата част от времето оттук нататък аз или някоя Сестра ще те насочваме с нашия Хан. — Тя се усмихна. — Това ще ти помогне да напреднеш по-бързо, Ричард.

— Добре, какво трябва да правя?

— Сестра Вирна ти е казала как да се опиташ да докоснеш своя Хан, нали? Как да се концентрираш в търсенето на вътрешния си център?

Ричард кимна.

— Точно това искам да направиш и сега. Докато го търсиш, аз ще използвам моя Хан, който ще те насочва чрез връзката си с твоята Рада’Хан.

Ричард се настани по-удобно. Паша вдигна едната си ръка от коленете им и избърса челото си.

— С тази рокля ми е топло, другата беше по-тънка.

Тя откопча горните пет копчета и после отново отпусна ръката си върху коленете им. Ричард хвърли поглед към огъня, за да види колко са изгорели цепениците, за да може по-късно по това да прецени колко време е стоял със затворени очи. Никога не можеше да определи това. Винаги му се струваше, че минават едва няколко минути, но се оказваше, че е поне час.

Той затвори очи. Извика образа на Меча на истината. Докато търсеше покоя в себе си, се отпусна, дишането му се забави. Пое си дълбоко въздух и потъна в центъра на покоя.

Усещаше топлия допир на ръцете и коленете на Паша, равното й дишане в хармония с неговото. Беше му добре тя да го докосва. Така не се чувстваше самотен като друг път. Нямаше представа дали тя използва магията на яката, за да му помага, но усети, че потъва по-дълбоко от всеки друг път. Отнесе се в онова място, лишено от време, без да се замисля, без да полага усилия, без да се тревожи за каквото и да било. Каквото и да представляваше неговият Хан, Ричард не видя и не почувства нищо по-различно от онова, което бе чувствал предишните пъти. Само дето сега му беше по-спокойно от друг път. Освен успокояващото присъствие на Паша нямаше нищо по-различно. Като в сън усети как тялото му се накланя напред, как му става горещо от огъня. Студеното острие на меча бе като парче лед в топлината.

Най-накрая отвори очи. Паша отвори своите в същия миг. Ричард погледна огъня. Цепениците се бяха превърнали в тлеещи въглени. Около два часа, прецени той.

По челото на Паша се спускаше струйка пот.

— Колко е топло тази нощ! — Тя разкопча още копчета. Много копчета. Усмихна му се въпросително.

— Нищо — каза Ричард. — Никакъв Хан. Макар да не знам какво точно би трябвало да почувствам.

— Аз също не усетих нищо. А би трябвало. Много странно. — Тя въздъхна и го погледна объркано. Изведнъж лицето й се оживи. — Но това изисква време и практика. Поне моя Хан усети ли? Помогна ли ти?

— Не — призна той. — Нищо.

Тя се намръщи и прехапа долната си устна.

— Не си усетил нищо от мен?

Той поклати глава.

— Добре, затвори очи и да опитаме отново.

Беше късно и не му се искаше да го правят пак. Беше изморително. Но реши да изпълни желанието й. Затвори очи. Съсредоточи се върху усилието да извика образа на меча. Изведнъж усети устните на Паша върху своите. Отвори очи, а тя се притисна в него. Очите й бяха затворени, челото — смръщено. Тя сграбчи лицето му между дланите си. Ричард я хвана за раменете и я отблъсна от себе си. Тя отвори очи и облиза устните си.

Усмихна му се свенливо.

— Усети ли това?

— Усетих!

Тя обви врата му с ръце.

— Очевидно не е било достатъчно.

Ричард внимателно я отблъсна. Не искаше да я обиди и се опита гласът му да не звучи остро.

— Паша, недей!

Тя отново го прегърна.

— Късно е. Наоколо няма никой. Мога да те накарам да се чувстваш още по-добре. Ще направя въздушен щит пред вратата. Няма за какво да се безпокоиш.

— Аз не се безпокоя, аз просто… не искам.

Тя го погледна обидено.

— Мислиш, че не съм достатъчно хубава ли?

Ричард не искаше да я ядосва. Но и не искаше да я окуражава.

— Не е това, Паша, ти си много привлекателна. Само че…

Тя откопча още едно копче. Ричард протегна ръка, за да я спре. Цялото положение започваше да става опасно. Тя беше негов учител. Ако я обидеше по някакъв начин, нещата щяха да станат много сложни. Не биваше да предизвиква нейната неприязън.

Тя повдигна роклята си и сложи ръката му върху бедрото си.

— Така повече ли ти харесва? — попита го с дрезгав глас.

Ричард се изправи, за да се откъсне от въздействието на плътта й. Спомни си какво му бе казала Сестра Вирна, че скоро ще намери друг чифт хубави крака. И това наистина беше така.

— Паша, ти не разбираш. Ти си прекрасна млада жена…

Очите й потънаха в неговите, пръстите й се плъзнаха по брадата му.

— Ти си най-хубавият мъж, когото съм виждала.

— Не, ти не трябва…

— Харесвам брадата ти. Никога не я бръсни. Мисля, че магьосниците трябва да носят бради.

Ричард си спомни как веднъж Зед си пусна брада с помощта на Адитивна магия. После я обръсна и обясни, че неговата магия не може да я премахне. Само Субстрактивната можела да направи подобно нещо, но нямало магьосник, който да умее да си служи с нея. Тя идвала от отвъдния свят.

Той леко отлепи ръката й от лицето си. За него брадата беше символ на пленничеството му. Обозначаваше го като затворник. Затворниците не се бръснат, така беше казал на Сестра Вирна. Но не мислеше, че е време да обяснява това и на Паша.

Тя го целуна по врата. Нещо му пречеше да я спре. Устните й бяха толкова меки, чуваше учестеното й дишане в ухото си. Целувката сякаш премина през цялото му тяло, чак до пръстите на краката. Подобно нещо бе почувствал, когато тя сложи ръцете си върху яката му. Умът му се замъгли. Вътрешно стенеше. Целувките й започваха да разбиват съпротивата му…

Когато Дена го държеше с яката, нямаше друг избор — дори смъртта не можеше да го спаси от желанията й. И въпреки това все още изпитваше срам от онова, което бе правил с нея.

Сега отново бе с яка на врата. И Паша прилагаше върху него някаква магия. Но този път Ричард знаеше, че може да овладее нещата, че има избор. Наложи си да извърне глава и да откъсне устните й от своите. Нежно я отблъсна назад.

— Паша, моля те…

Тя се изправи.

— Как се казва? Момичето, което обичаш?

Ричард не искаше да произнася пред нея името на Калан. Тя си беше неговият живот. Неприкосновен. Тези хора го бяха пленили, бяха му врагове, а не приятели.

— Няма значение. Не това е важното в случая.

— Какво има тя повече от мен? По-хубава ли е?

„Ти си момиче, помисли си Ричард, а Калан е жена.“ Не го каза на глас. „Ти си прекрасна малка свещичка, а Калан е изгрев.“ И това не й каза.

Трябваше да я отблъсне, без да я обиди.

— Паша, за мен е голяма чест, поласкан съм, но ти ме познаваш само от един ден. Ние наистина току-що се срещнахме.

— Ричард, Създателят ни е дал копнежи и желания и ние трябва да опознаем неговата красота чрез творенията му. Няма нищо грешно в това. Прекрасно е.

— Но той ни е дал и разум, за да решаваме кое е правилно и кое е грешно.

Тя вирна брадичката си.

— Правилно и грешно ли? Ако тя те обичаше, щеше да е с теб. Но не е. Оставила те е да заминеш. Това е грешно. Това показва, че тя не те мисли за достатъчно добър за себе си. Иска да се освободи от теб. Тя си е отишла. А аз съм тук и те обичам. Ще се боря, за да те запазя. Тя бори ли се?

Ричард отвори устата си, но не можа да каже нищо. Паша посегна и го погали по бузата.

— Ще видиш колко много те обичам, Ричард. Ще видиш. Освен ако мислиш, че не съм достатъчно хубава. Така ли е? Ти си виждал много жени. Мислиш ли, че съм грозна?

Ричард посегна към лицето й.

— Паша… ти си прекрасна. Не е това, което си мислиш — той се опита да звучи искрено. — Моля те, дай ми малко време. Просто е много скоро. Можеш ли да ме разбереш? Можеш ли да ми дадеш малко време? Нима можеш наистина да обичаш мъж, който забравя чувствата си толкова бързо? Моля те, просто ми дай малко време.

Тя обви врата му с ръце и отпусна глава на гърдите му.

— Вчера, когато ме хвана толкова нежно, разбрах, че това е още един знак, който ми дава Създателят, че те е изпратил за мен. В този миг разбрах, че никога няма да пожелая друг. След като ще бъда твоя завинаги, мога да почакам. Не разполагаме почти с нищо друго освен с време. Цялото време, което би могъл да поискаш. Ще видиш, че аз съм онази, която винаги си търсил. Когато си готов, просто ми кажи и аз ще бъда твоя!

* * *

Ричард въздъхна и затвори вратата зад нея. Опря гръб в стената и се замисли. Не искаше да я лъже, като й дава надежда, че за в бъдеще нещата ще се променят. Но нали трябваше да направи нещо. Нима разбиранията й за хората бяха толкова повърхностни, че да си мисли, че човек може да спечели нечия любов, като предизвиква у него страст?!

Извади кичура на Калан и го задържа между пръстите си. Думите на Паша, че Калан не се е борила за него, го разгневиха. Паша никога нямаше да узнае за всички битки, през които той и Калан бяха преминали, трудностите, които трябваше да преодоляват, болката, която бяха преживели заедно. Паша вероятно не би могла и да си представи жена с интелигентността на Калан, с нейната сила и смелост.

Калан наистина се бе борила за него. Беше рискувала живота. Какво знаеше Паша за всички мъки, които понесе Калан заради него. Паша не беше достойна дори да й поднесе чая.

Прибра къдрицата в джоба си. Опита се да пропъди Калан от главата си. Не можеше повече да издържи на болката. Трябваше да се заеме с още нещо.

Отиде в спалнята и извади от раницата си пелерината на сбърза. Съществото явно е било с ръста на Ричард. Метна дрехата на раменете си и хвърли поглед в огледалото. Изглеждаше като съвсем нормална пелерина. Хубава пелерина. Тежкият плат беше тъмносин, почти черен като нощния камък, който му бе дала Ейди, за да премине през просеката. Като кутиите на Орден. Като вечната смърт.

Но не кройката и платът го заинтригуваха толкова.

Ричард тръгна към светлокафявата стена. Дръпна качулката над главата си и се загърна плътно в пелерината. Когато се погледна в огледалото, образът му се разми във фона на стената. Изчезна напълно. Пелерината прие цвета на стената. Така се сля с нея, че Ричард не виждаше дори собствения си образ. Магията на пелерината или по-скоро магическата пелерина беше истинско прикритие. Тя го обгръщаше и приемаше цвета на околните предмети. Трябваше само да скрие и лицето си.

Разбра защо сбързът приема цвета на средата, в която се движи.

Събра различни предмети около себе си, за да види какъв ефект ще се получи. Застана срещу стената, след това пред стола с червеното сако върху него. Върху пелерината се появи червено петно. Всеки път приемаше новите цветове и Ричард изчезваше в огледалото. Тази дреха със сигурност щеше да му бъде от голяма полза.