Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (52)

Петдесет и втора глава

Чу ги да пристигат в късния следобед. Вятърът донесе до него шума от копитата само на един кон, примесен с гласа на Паша. Най-сетне излязоха на поляната. Ричард прибра меча в ножницата.

— Бони! — той почеса кобилата по врата. — Как си, момичето ми!

Бони го бутна с глава по гърдите. Ричард пъхна пръсти в устата й, за да види дали има метален мундщук. Сестра Марен го гледаше намръщено.

— Радвам се, че не си напъхала желязо в устата й, Сестро.

— Конярите казаха, че не са намерили мундщуците на трите коня. — Тя го изгледа подозрително. — Изчезнали. Мистериозно.

— Така ли? — Ричард сви рамене. — Колко жалко.

Паша едва си поемаше дъх от изкачването зад коня на Сестрата. От бялата й блуза се лееше пот. Тя приглади влажната си коса. Беше наказана да върви пеш. Сестрата, закопчала догоре кафявата си рокля, изглеждаше съвсем спокойна и отпочинала върху удобния гръб на Бони.

— И така, Ричард — каза тя, щом слезе от коня. — Тук съм, както пожела. Какво искаш?

Тя много добре знаеше какво иска Ричард, но той реши да й отговори възможно най-любезно.

— Съвсем просто е. Сестра Вирна да бъде възстановена като Сестра. Веднага. И да й бъде върнат дакра.

Тя махна презрително с ръка.

— Мислех, че ще ми поискаш кой знае какво! Това е просто. Вече е направено. Вирна е отново Сестра на светлината. За мен няма никакво значение.

— А когато те попита защо, не искам да й казваш, че е станало заради мен. Кажи й, че си размислила или нещо подобно и си решила да я направиш отново Сестра. Можеш, ако искаш, да й кажеш, че ти се е явил твоят Създател и те е накарал да го направиш.

Сестра Марен отметна назад няколко кичура от чудесната си руса коса.

— Ще го направя. Доволен ли си? Има ли още нещо?

— Това е всичко. То ще запази примирието ни.

— Чудесно. А сега, след като вече всички разногласия са заличени, покажи ми тази мъртва мечка. Паша опищя половината Дворец с твоя убит сбърз.

Паша беше забила яростно очи в земята, когато Сестра Марен се обърна намръщено към нея.

— Това глупаво дете никога не стъпва на под, който не е измит, изчистен и лъснат. И единственият случай, в който си подава главата навън от вратата на стаята си, е щом чуе, че в Танимура са докарали нова коприна. Едва ли би могла да различи заек от вол и със сигурност не би познала… Каква е тази воня?

— Мечи черва — каза невинно Ричард.

Паша отстъпи встрани, щом той вдигна ръка да покаже пътя. Сестрата прихвана широката си дреха и тръгна към дърветата. Паша го погледна изпод вежди, но когато двамата чуха учестеното й дишане, вдигна глава и на устните й грейна усмивка. Щом Сестрата се обърна към тях с бяло като платно лице, момичето отново заби поглед в земята. Треперещите пръсти на Сестра Марен повдигнаха брадичката на Паша.

— Ти си казала истината, дете — прошепна тя. — Прости ми!

Паша направи реверанс.

— Разбира се, Сестро Марен, благодаря ти, че отдели от времето си, за да провериш лично доклада ми.

Сестрата временно забрави надменността си и стана по-сърдечна. Обърна се към Ричард.

— Как умря това същество?

Ричард изтегли няколко сантиметра от меча над ножницата и после го плъзна обратно.

— Значи всичко, което казва Паша, е истина. Ти си го убил?

Ричард сви рамене.

— Прекарал съм доста голяма част от живота си под открито небе и знаех, че не е заек.

Сестра Марен се обърна отново към съществото, като си мърмореше под носа.

— Трябва да го изследвам. Това е невероятна възможност.

Паша извърна поглед към Ричард и смръщи нос от отвращение, когато Сестрата прокара пръстите си по тънкия процеп на устата на сбърза, бръкна в ушните му миди и накрая плъзна ръка по лъскавата черна козина. Изправи се, взряна в разпилените по земята вътрешности. Най-накрая се обърна към Ричард.

— Къде му е пелерината? Паша каза, че имало и пелерина?

Когато сбързът се бе спуснал да го нападне, пелерината му се бе развяла назад и ударът на Ричард, с който го бе разполовил, не я беше засегнал. Докато чакаше Паша да доведе Сестрата, Ричард случайно разбра какво удивително нещо може да върши тази пелерина. Той я изми от кръвта, окачи я между дърветата да съхне и след известно време я пъхна в раницата си. Нямаше намерение да се разделя с нея.

— Тя си е моя. Боен трофей. Ще си я запазя.

Сестрата изглеждаше объркана.

— Но ножовете… мъжете не ценят ли като бойни трофеи по-скоро нещо такова? Защо ти е пелерина при положение, че можеш да имаш ножове.

Ричард потупа дръжката на меча.

— Имам си моя меч. Защо са ми ножове, които са се оказали по-неефективни от него? Винаги съм искал да имам дълга черна пелерина, а тази ми харесва, тъй че ще я задържа.

Лицето й отново се намръщи.

— Това ново условие към примирието ли е?

— Щом искаш, приеми го така!

Чертите й поомекнаха. Тя се замисли.

— Струва ми се, че не е толкова важно. В крайна сметка важно е съществото, а не пелерината му. — Тя се обърна към вонящия труп. — Трябва да го изследвам.

Докато Сестрата оглеждаше останките на сбърза, Ричард окачи лъка, колчана и раницата си на седлото на Бони. След това сложи крак в стремето и се метна на гърба й.

— Не оставай тук след залез-слънце, Сестро Марен!

Тя го погледна през рамо.

— Конят ми, не можеш да ми взимаш коня!

Ричард се усмихна извинително.

— Докато се борих със сбърза, си изкълчих глезена. Сигурен съм, че не би допуснала най-новият възпитаник на Двореца да изкуцука целия път до в къщи, нали? Може да падна и да си счупя главата.

— Но…

Ричард се наведе и стисна Паша за ръката. Тя ахна от изненада, когато той я метна зад гърба си.

— Не оставай тук след залез-слънце, Сестро. Чувал съм, че по мръкнало е доста опасно в Блатистите гори.

Паша зарови лице в гърба му и положи много усилия, за да не се разкикоти на глас.

— Да, да — каза Сестра Марен, а очите й не се откъсваха от сбърза. — Добре. Вие двамата се връщайте. Аз трябва да проуча това същество, преди да са го изяли животните.

Паша така го стискаше през кръста, че Ричард едва си поемаше дъх. Действаше му разсейващо да усеща допира на стегнатите й гърди до гърба си. Пръстите й се забиваха в тялото му, сякаш тя се страхуваше, че всеки миг ще падне от коня.

Когато излязоха от гората и започнаха да се спускат по хълма, той каза на Бони да върви ходом и откъсна от себе си ръцете на Паша. Тя моментално ги върна на мястото им.

— Ричард, ще падна!

Той отново ги бутна надолу.

— Няма да паднеш, стой спокойно и остави бедрата си да се движат с ритъма на коня. Използвай равновесието, няма защо да ме стискаш, като че от това зависи животът ти.

Тя отмести ръцете си встрани.

— Добре, ще опитам.

Когато се спуснаха надолу към града, небето беше станало златисто. В главата на Ричард се въртяха вихрено сцените от изминалата нощ. Случилото се в Блатистите гори изгаряше съзнанието му.

— Наистина ли си си изкълчил глезена? — попита Паша, след като дълго време бяха яздили мълчаливо.

— Не.

— Ти излъга Сестра. Ричард, трябва да се научиш, че да се лъже е лошо. Създателят мрази лъжите.

— Знам, Сестра Вирна ми го е казвала.

Той реши, че повече няма да язди с нея, залепена на гърба му, слезе от коня и поведе Бони за юздата. Паша се полюляваше на седлото.

— Защо го направи, след като знаеш, че не бива да се лъже?

— Защото исках Сестра Марен да походи на връщане. Тя те е накарала да вървиш пеша като наказание за нещо, за което нямаш вина.

Паша се смъкна от гърба на Бони и се доближи до Ричард. Опита се да приглади косите си с пръсти.

— Много мило от твоя страна, Ричард — тя сложи ръката си върху неговата. — Мисля, че ще станем добри приятели.

Ричард отмести ръката си.

— Можеш ли да свалиш тази яка от врата ми?

— Рада’Хан? Не. Само истинска Сестра може да го направи. Аз още не знам как.

— Тогава няма да станем приятели. Нямам полза от теб.

— Ти пое много голям риск заради Сестра Вирна. Тя сигурно ти е приятел. Такива неща се правят само за приятели.

— Сестра Вирна не ми е приятел. Направих го само защото беше наказана несправедливо по моя вина. Това е единствената причина. Решил съм, че ще стана приятел само на онзи, който свали яката от врата ми. Сестра Вирна много ясно ми каза, че няма да го направи. Когато дойде времето и тя застане на пътя ми, ще я убия, както и другите Сестри, които се опитат да ме спрат. Както и теб, ако се опиташ да ми попречиш.

— Ричард — прошепна Паша, — ти едва започваш да се учиш, не бива да се хвалиш толкова със силата си. Не е прилично за един млад мъж. Дори не бива да се шегуваш с подобни неща. — Тя отново го хвана за ръката. — Не мога да повярвам, че си способен да нараниш жена…

— Грешиш!

— Много от младите мъже в началото имат сериозни трудности, но се надявам, че ще спечеля доверието ти, това ще ти помогне. Сигурна съм, че ще станем приятели.

Ричард дръпна ръката си и се обърна към нея.

— Това не игра, Паша, ако застанеш на пътя ми, когато реша, че времето е дошло, ще прережа хубавото ти вратле.

Тя се усмихна кокетно.

— Наистина ли мислиш, че имам хубав врат?

— Така се казва — изръмжа той.

Продължиха мълчаливо, Ричард вървеше намръщен и дърпаше юздата на Бони. Паша подтичваше зад него. Известно време вървяха така, в мълчание. Ричард явно не беше в настроение за любезности. Убийството на сбърза бе породило у него някакво странно чувство на задоволство, което вече бе започнало да заглъхва. На негово място отново се настани цялата безизходица на ситуацията, която предизвика яростта му.

Лицето на Паша изведнъж светна. Тя се усмихна очарователно.

— Не знам нищо за теб, Ричард. Защо не ми разкажеш за себе си?

— Какво искаш да знаеш?

— Ами… какво си правил… преди да дойдеш в Двореца? Имаш ли някакъв занаят? Какво си работил?

Ричард влачеше ботушите си в прахта.

— Бях горски водач.

— Къде?

— Там, където съм отрасъл, в Еленовата гора, в Западната земя.

Паша отлепи бялата блуза от гърдите си и я развя с ръце, за да я поизсуши.

— Май не знам точно къде е това. Всъщност не знам много за Новия свят. Може би когато стана истинска Сестра, ще ме изпратят там, за да помогна на някое момче?

Ричард не каза нищо, така че тя продължи.

— Е, значи си бил горски водач. Сигурно е доста страшно през цялото време да си в гората. Не се ли страхуваш от животните? Мен ужасно ме е страх!

— Защо? Ако от някой храст изскочи заек, можеш много лесно да му причиниш болка с твоя Хан.

Тя се засмя.

— Стига да не съм толкова изплашена, че да не се сетя. Предпочитам града все пак. — Тя поправи косите си и го погледна. — Имаш ли си… момиче или любима, или… ами нещо такова?

Ричард се изненада от въпроса й. Устата му се отвори, но не се чу никакъв звук. Той стисна зъби. Нямаше намерение да говори с нея за Калан.

— Имам жена.

Паша замръзна на мястото си. Трябваше да изтича напред, за да го настигне.

— Жена ли? — Тя се замисли. Гласът й бе станал по-остър. — Как се казва?

Ричард нарочно гледаше настрани.

— Ду Чайлу.

Паша нави една къдрица около пръстите си.

— Хубава ли е? Как изглежда?

— О, да, хубава е. Има гъсти черни коси, малко по-дълги от твоите. И много хубави гърди, а и всичко останало си го бива. — С крайчеца на окото си той все пак успя да види, че Паша се изчерви до корените на косите си.

Когато заговори отново, тя явно полагаше голямо усилие да запази тона си безразличен.

— От кога се познавате?

— От пет дни!

Тя отметна косата си назад.

— Как така от пет дни? Как си могъл да я опознаеш за пет дни?

— Когато Сестра Вирна и аз стигнахме в Мадженди преди пет дни, тя беше окована във вериги. Щяха да я принесат в жертва на духовете, поискаха да я убия. Сестра Вирна ми каза да направя онова, което искат Мадженди, защото иначе няма да ни оставят да минем през техните земи. Вместо да послушам Сестрата, аз забих стрела в ръката на тяхната Кралица-майка и я приковах на един стълб. Казах й, че ако не пусне Ду Чайлу и не сключи мир с Бака Бан Мана, следващата ми стрела ще се забие в главата й. Не знам защо, но тя прие.

— Значи жена ти е дивачка?

— Тя е от Бака Бан Мана. Изключително мъдра жена. Не е дивачка.

— И тя се омъжи за теб, защото си герой? Защото си я спасил?

— Не. Сестра Вирна и аз тръгнахме през техните земи, за да стигнем тук. Убих петимата й съпрузи.

Паша впи пръсти в ръката му.

— Те са най-големите майстори на меча. Ти си убил петима от тях?

Ричард продължи напред.

— Не. Убих тридесет.

Паша започна да диша тежко.

— Нейните петима съпрузи бяха между тези тридесет. Ду Чайлу е духът-водач на Бака Бан Мана, а аз съм техният господар, техният Кахарин. Така станах неин съпруг.

Паша отново се усмихна.

— Значи не си й истински съпруг. Това са само някакви дивашки… някакви глупости, свързани с духовете на Бака Бан Мана.

Ричард не каза нищо. Усмивката на Паша изчезна от лицето й и тя пак се намръщи.

— Откъде знаеш, че гърдите й са красиви и че изобщо изглежда добре… и всичко останало? — Тя го погледна строго и почти назидателно. — Сигурно те е възнаградила за смелостта ти.

— Знам. Когато ме изпратиха да я убия, тя имаше яка около врата си и беше прикована за една стена. Беше гола, нямаше нищо друго освен яката, за да могат мъжете, които я пазят, да я изнасилват, когато си поискат.

Паша преглътна и погледна настрани.

— Тя е бременна и един от онези мъже е баща на детето й. Щеше да бъде принесена в жертва и носеше яка. Сестрите никога не се притесняват особено какво става с хората, които носят яка.

— Напротив, притесняват се — каза Паша тихо.

Ричард не й възрази. Продължи мълчаливо напред. Паша кръстоса ръце пред гърдите си. Небето беше станало пурпурночервено, но не беше студено. Тя отново трябваше да се затича, за да го настигне.

— Разкажи ми нещо за теб самия. Ти имаш дарбата. Баща ти също ли е имал дарбата? Нали тя се наследява?

Благоразположението на Ричард изчезна, както потъва камък в кладенец.

— Да, баща ми притежаваше дарбата!

Тя го погледна с интерес.

— Той жив ли е?

— Не, беше убит преди време.

Паша заби очи в подгъва на полата си.

— О, много съжалявам, Ричард!

Ръцете му стиснаха юздата.

— Аз пък не! Аз сам го убих!

Тя се вкамени.

— Убил си баща си? Твоя собствен баща?

Ричард я погледна.

— Той ме плени и ми сложи яка на врата, за да ме измъчва. Убих красивата млада жена, която управляваше тази яка, а после и него самия.

Долната устна на Паша започна да трепери и тя избухна в сълзи. Прихвана полата си с ръце и хукна надолу по хълма, без да гледа къде стъпва. Ричард почеса Бони по носа.

— Бъди добро момиче. Чакай ме тук!

Намери Паша седнала на една скала, обвила коленете си с ръце, да плаче неудържимо. Повдигна брадичката й, но тя извърна лице встрани.

— Махни се! — Паша заби челото си в коленете. — Или си дошъл да ме насечеш на парчета?

— Паша…

— Ти искаш само да убиваш!

— Това не е истина! Не искам нищо повече от това убийствата да спрат веднъж завинаги.

— Да, разбира се — изкрещя тя. — Ето защо не говориш за нищо друго.

— Това е само защото…

— През целия си живот съм се молила за този ден. Винаги съм искала да бъда Сестра на светлината. Сестрите помагат на хората. Исках да бъда една от тях. А сега никога няма да стана Сестра! — Тя пак се разрида.

— Разбира се, че ще станеш.

— Не! И то заради теб! Заради това, което говориш, защото ти ще ни избиеш всички, до една! Ти ни заплаши още в първия миг, когато дойде при нас!

— Паша, ти не разбираш!

Тя вдигна разплаканото си лице.

— Не разбирам, така ли? Ние направихме тържество, за да те посрещнем. Аз бях там сама и трябваше да казвам на всички, че си се почувствал зле. Гледаха ме с такова съжаление! Послушниците водеха своите момчета, които искат да се учат. Моите приятелки са ми разказвали как техните ученици на шега слагат в джобовете им жаба или бръмбар. А ти сложи в моя сбърз! Сестра Марен каза, че ще се разбираме добре двамата. Каза го съвсем убедено. Тя никога не казва нещо, което не мисли. Ти беше жесток с нея. Тя отговаря за послушниците още от времето, когато аз дойдох тук. Много е взискателна, но това е защото се грижи за нас. Тя си отваря очите на четири за всяка една от послушниците. Когато бях малка, в първия си ден в Двореца бях ужасно изплашена. Никога дотогава не бях излизала сама далеч от къщи. Сестра Марен ми подари една картина. Каза ми, че това е картина на Създателя. Сложи я на възглавницата ми и каза, че той ще ме пази през цялата нощ, за да бъда спокойна. — Паша искаше да спре сълзите си, но не успяваше. — Запазих завинаги тази картина. Исках да я дам на моето момче през неговата първа нощ, за да не се страхува. Вчера я взех със себе си. Когато те видях, разбрах, че не мога да ти я дам. Не искам да ти преча. Когато те видях, си казах — е, добре, Паша, той не е малко момче като на другите послушници, но Създателят ти е дал най-красивия мъж, когото някога си виждала. Бях щастлива и сложих най-хубавата си дреха, която пазех специално за този ден. — Тя се задъхваше. — А после ти ми каза, че съм грозна, че съм облечена безвкусно!

Ричард затвори очите си.

— Паша, много съжалявам.

— Не, ти не съжаляваш — извика тя. — Ти си само един свиреп звяр! Ние бяхме приготвили всичко за теб. Дадохме ти една от най-хубавите стаи в Двореца. Теб обаче това не те интересува. Осигурихме ти пари, за да нямаш нужда от нищо, но с това само те ядосахме. Дадохме ти прекрасни нови дрехи, а ти дори не ги погледна. Знам, че някои от Сестрите ти се виждат големи егоистки, но те иначе са много мили и правят на мравката път. А ти какво направи, извади меч пред тях още в първия миг и им обеща да ги убиеш. — Тя зарови ръце в полата си и скри лице в мокрия от сълзи плат.

Ричард сложи ръка върху рамото й, но Паша я блъсна настрани. Той не знаеше какво да прави с ръцете си.

— Паша, много съжалявам. Знам, че сигурно ти изглеждам като…

— Не, не съжаляваш! За нищо! Ти искаш да махнеш Рада’Хан, но това може да стане само чрез мен, ако овладееш умението да използваш дарбата си. Ти обаче не ми даваш ни най-малка възможност да те науча да го правиш. Знай, че без яката ще умреш. Две Сестри дадоха живота си за теб. Те никога няма да се върнат в къщи при своите приятели. Тези приятели скриха сълзите си и те посрещнаха с добре дошъл. В замяна на това, че се опитват да ти помогнат, че се опитват да спасят живота ти, ти ги заплаши, че ще убиеш всички, до една!

Ричард сложи внимателно ръка върху главата й.

— Паша…

— Никога няма да стана Сестра. Вместо да ми дадат момче, което да обучавам, получих мъж с меч. Завинаги ще ме подиграват в Двореца. Ще плашат малките момичета с Паша Маес и с онова, което й се е случило. Всичките ми мечти рухнаха.

Заболя го, че я вижда потънала в такава искрена скръб. Прегърна я. Тя се опита да го отблъсне, но след миг се отпусна, сложи глава на рамото му и зарида още по-силно. Ричард започна да я гали по косата и тя скоро се успокои.

— Аз само искам да ти помогна, Ричард — заекна тя. — Да те уча.

Той я залюля в ръцете си.

— Знам, знам, всичко ще се оправи.

Тя допря челото си в рамото му.

— Не, няма да се оправи!

— Ще се оправи, ще видиш!

Тя вдигна ръце, скри лицето си в тях и продължи да плаче. Ричард не я пускаше.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ме научиш да използвам дарбата си? И че след това Сестрите ще свалят яката от врата ми?

Тя каза едва чуто:

— Това ми е работата. За това съм се готвила цял живот. Толкова много исках да ти покажа красотата на Създателя, неговите дарове за теб. Това исках.

Ръцете й го обгърнаха. Тя се прилепи плътно до него. Ричард погали косите й.

— Ричард, когато вчера те докоснах, когато докоснах Рада’Хан и усетих твоя Хан, долових нещо от чувствата ти. Знам, че отвътре ти си дълбоко наранен. Прилоша ми дори от малкото, което почувствах. Не знам много за нещата, които могат да наранят толкова дълбоко един човек, Ричард, не бих могла да ги премахна.

Той затвори очи и свали ръце от раменете й. Преглътна болката си. Паша заби пръсти в косите му и наклони главата му към рамото си.

— Може би няма да ми стане нищо, ако някога облека някоя от онези дрехи — каза той след малко.

Тя го погледна през сълзи.

— Може би, за да отидеш в трапезарията при Сестрите?

Той сви рамене.

— Това сигурно е важно за тях. Ще ми кажеш какво да облека. Не разбирам нищо от хубави дрехи. — Той се усмихна. — Та аз съм само горски водач.

Лицето й светна.

— Ще бъдеш много красив в червена дреха.

Ричард потрепери.

— В червено ли? Задължително ли е да съм облечен в червено?

Тя плъзна пръсти по врата му към Агиел.

— Не, не е задължително, разбира се, просто си помислих, че ще бъдеш много красив с тези широки рамене.

Ричард я погледна.

— Ще се чувствам глупаво, каквато и дреха да ми облечеш. Още повече пък ако е червена.

— Ти никога не можеш да изглеждаш глупаво, толкова си красив. — Паша се усмихна. — Ще видиш. Всички жени ще те заглеждат. — Тя вдигна Агиел.

— Ричард, какво е това?

— Част от умението ми да изглеждам красив и чаровен. Готова ли си да тръгваме? Мисля, че вече е време да започнеш да ме обучаваш. Колкото по-рано го направиш, толкова по-скоро ще махна яката. Тогава и двамата ще бъдем щастливи. Ти ще бъдеш Сестра, а аз — свободен.

Ричард сложи ръка на рамото й, а тя го прегърна през кръста и двамата тръгнаха към Бони.