Серия
Мечът на истината (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Tears, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Камъкът на сълзите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„Камъкът на сълзите“ (на английски: Stone of tears) е вторият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през 1996 година. На български е преведен от Весела Димова и издаден през същата година.

Сюжет

След като Ричард е успял да изпрати Мрачния Рал в отвъдния свет чрез отваряне на кутия на Ордена, той и Калан отиват при Калните, за да се венчаят. Но се оказва, че Мрачният Рал е бил агент на Пазителя и след отварянето на кутията заплахата за Средната земя е още по-голяма. Разкриват се и магическите способности на Ричард, който бива разделен от Калан от сестрите на светлината, заради дарбата му, която го убива чрез главоболия, преди венчавката. Борбата на Ричард е за неговия собстевен живот, за живота и любовта на Калан и за живота на всички от Новия и Стария свят.

Четиридесет и седма глава

В зловещата чернота усети болката от разкъсаната си устна. Нещо се забиваше в раната и я караше да пулсира. Имаше нещо в устата. Помисли си, че може да е пръст, който се опитва да се напъха вътре.

— Гълтай!

Калан се намръщи в тъмнината, в съня си.

— Гълтай! Чуваш ли? Гълтай!

Тя направи кисела физиономия, но преглътна. Пръстът се опита да напъха още от сухите неща в устата й.

— Гълтай пак!

Преглътна с надеждата, че гласът ще я остави на мира. Така и стана. Потъна обратно в зловещата чернота. Понесе се из нищото, без да усеща каквото и да било. Нямаше представа за време, не знаеше колко дълго се е носила така.

Изохка и отвори очи. Примигна и огледа заслона. Свещите бяха изгорели наполовина. Беше завита с кожената си наметка. Чандален се наведе над нея и я погледна. Върху устните му се разля широка усмивка. Въздъхна дълбоко с облекчение.

— Ти се върна — каза той, — сега вече си спасена!

— Чандален? — Тя се опита да намери логично обяснение на това, което вижда. — В отвъдния свят ли съм, ти не си ли убит?

Той се засмя.

— Трудно се убива Чандален!

Калан се опита да навлажни с език пресъхналите си устни. Беше будна, наистина будна, за пръв път от толкова време. Беше забравила какво е да си буден, колко е хубаво да си изпълнен с живот. Не смееше да помръдне, страхуваше се, че мракът отново ще я завладее.

— Но Приндин те рани с отровна стрела. Аз го видях.

Чандален леко се обърна и погледна тъжно настрани. Черните му коси бяха изцапани със засъхнала кръв. Махна с ръка, сякаш искаше да каже, че няма какво толкова да се обяснява.

— Нали помниш, че ти разказвах как нашите предци са гълтали еленова квасия, преди да тръгнат на бой, така че когато ги наранят със стрела с отровата „десет стъпки“, тя да не им действа?

Калан кимна. Чандален внимателно пипна ранената си глава.

— Е, в памет на предците, на моите предци-воини, глътнах малко от еленовата квасия, преди да тръгна със стрелците. Еленовата квасия, която ти ми даде в онзи град! — Той повдигна вежди. — Беше в чест на предците!

Калан се усмихна и сложи ръка върху неговата.

— Сигурно твоите предци се гордеят с теб!

Той й помогна да седне. В оскъдната светлина видя, че Приндин лежи до нея по гръб. Ножът от костта на Чандаленовия дядо стърчеше от гърдите му. Успяла е да забие ножа в Приндин, когато той се хвърли върху нея! Но как? Спомни си колко беше безпомощна, спомни си как отровата бавно проникваше в тялото й, накрая изобщо не можеше да се помръдне. Спомни си преживения ужас. Но не можеше да си спомни как е забила ножа. Гласът й трепереше.

— Толкова съжалявам, Чандален. — Тя покри уста с пръсти. — Толкова съжалявам, че убих приятеля ти!

Чандален погледна тялото.

— Той не ми е приятел. Моите приятели никога не са се опитвали да ме убият. — Сложи ръка върху рамото й, за да я успокои. — Приндин беше изпратен от великия черен дух на смъртта. Сърцето му беше в плен на злото.

Калан дръпна ръкава му.

— Чандален, големият черен дух на смъртта се е опитал да избяга през воала на отвъдния свят. Иска ние всички да го последваме в света на мъртвите.

Чандален я гледаше много внимателно.

— Вярвам ти. Трябва да отидем в Ейдиндрил, така ще помогнем, за да го спрат.

Тя въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Чандален. Благодаря ти, че ме разбираш и за това, че ме спаси с еленовата квасия. — Калан стисна ръката му. — Войниците! Приндин сложи капан на войниците! Колко е часът?

— Когато капитан Райан дойде при нас с Тосидин, попитах го къде си. Знаех, че искаше да тръгнеш с тях. Той ми каза, че си болна. Че не можеш да се събудиш. Това ми прозвуча като банду. Капитан Райан каза, че не можеш да ядеш и си изпила само чая, приготвен от Приндин. Веднага разбрах, че нещо се е случило, че си отровена и причината е в чая. Двамата с Тосидин здравата се изплашихме за теб. Той тръгна да проверява дали врагът е променил разположението си. Видяхме, че изчакват атаката. Дадох разпореждания на войниците и се върнах веднага тук. Знаех, че Приндин ни е предал, но Тосидин мислеше, че има някакво друго обяснение. Вярваше на брат си и не искаше да приеме, че злото се е вселило в него. Плати за доверието и за грешката с живота си.

Калан го огледа. Смръщи чело срещу него.

— А стрелата? А раната на главата ти? Трябва да се погрижим за нея!

Чандален разтвори ризата си и й показа превръзката на рамото си.

— Мъжете се върнаха през нощта. Зашиха главата ми. Не е толкова зле, колкото изглежда. Извадиха и стрелата. — Той примигна, когато покриваше отново превръзката си с ризата. — Добре съм обучил Приндин. Използвал е стрела със специално острие, което причинява повече болка, когато го изваждат, отколкото когато се забива. Един от мъжете, които се грижат за ранените, я сряза и ме заши. Беше се ударила в костта и това й е попречило да проникне по-навътре. Сега ръката ми е обездвижена и известно време няма да мога да я използвам.

Калан попипа крака си. Под панталона й имаше превръзка.

— Той ли заши и моя крак?

— Не, не беше необходимо. Само те превързахме. Аз го направих. За теб Приндин беше използвал стрела с кръгъл връх. Не както съм го учил. Не мога да си обясня защо го е направил?

Калан почувства присъствието на тялото до себе си.

— Искаше да може да я извади от мен, след като ме удари — каза тя с тих глас. — Не искаше да му пречи. Преди да ме предаде на врага, имаше намерение да ме изнасили.

Чандален погледна тялото, тъй като не смееше да вдигне очи към нея. Каза, че се радва, че това не се е случило.

Калан докосна лявата му ръка.

— А аз се радвам, че те е уцелил в рамото, а не в гърлото.

Той се намръщи.

— Знам как стреля Приндин. Никога не би пропуснал гърлото ми от това разстояние. Не мога да си обясня какво се е случило?

Калан сви рамене, за да покаже, че нищо не знае.

— Чандален, защо тялото му е още тук? Защо не го изнесе навън?

Той размърда превързаната си ръка.

— Защото ножът от дядо ми е забит в гърдите му. — Чандален я погледна с много сериозен поглед. — Ти си използвала помощта на дядовата кост, неговия дух, за да се спасиш, за да получиш нов живот. Духът на дядо ми сега е свързан с теб. Вече никой не може да докосне ножа. Той е твой и само ти можеш да го извадиш.

Калан за миг се замисли дали няма да е по-добре да заровят тялото заедно с ножа. Може би ножът също би искал да бъде оставен на мира. Но веднага след това отхвърли тая мисъл. За Калните това бе могъща магия. Би обидила Чандален, ако откаже да вземе ножа. Освен това си помисли, че може да обиди и духа на дядото, ако зарови ножа с трупа на Приндин. Вече не беше съвсем сигурна дали именно духът на ножа не бе убил Приндин, за да я спаси. Не можеше да си обясни как се бе озовал в ръката й. Тя се протегна и обви пръсти около кръглата дръжка, която стърчеше от гърдите на Приндин. Докато го измъкваше от тялото му, се чу всмукващ звук. Избърса го в еловите клонки на пода. След това го вдигна пред лицето си и леко го целуна.

— Благодаря ти, дух, че спаси живота ми!

Кой знае защо й се стори, че точно това трябва да направи. Чандален се усмихна, когато тя отново завърза ножа под мишницата си.

— Ти си добър Кален човек. Знаеш какво трябва да се направи, без да ти го казвам. Сега вече духът на дядо ми вечно ще бди над теб.

— Чандален, трябва да стигнем до Ейдиндрил. Воалът към отвъдния свят е разкъсан. Не знам дали можем да помогнем на тези момчета с още нещо. Но е време да се заема със своята работа. И то още сега.

— Когато намерихме тези мъже, аз ти казах, че не трябва да оставаме с тях. Исках да стоим настрани от техните битки, за да бъдеш на сигурно място. — Чандален гледаше с невиждащ поглед. — Но в един момент забравих всичко и също поисках да се бия с врага.

— Знам — прошепна тя. — Това се случи и с мен. Забравих защо съм тръгнала, мисля, че и това беше работа на великия черен дух на смъртта. Воалът е разкъсан. Може би по този начин се е опитал да ни откъсне от целта.

— Мислиш, че сме забравили задълженията си именно защото воалът е разкъсан, така ли? Затова сме поискали да убиваме?

— Чандален, не мога да ти отговоря на тези въпроси. Трябва да стигна до Ейдиндрил. Магьосникът сигурно знае какво трябва да се направи. Ричард има нужда от помощ. Тук прекарахме достатъчно време. Не трябва да губим повече нито миг. Трябва да поговорим с мъжете и след това да тръгваме. Навън ли са всички?

Той кимна.

— Тогава да вървим.

Калан се опита да се надигне, но той протегна здравата си ръка и я спря.

— Чакаха отпред цяла нощ. Не ги пуснах вътре. — Той дръпна ръката си, като че търсеше подходящите думи. — Страхувах се, че тази нощ ще умреш. Не знаех дали съм ти дал от еленовата квасия навреме. Приндин явно отдавна ти дава отрова, без да разберем. Ти почти бе пътник към света на мъртвите. Ако беше умряла, никога нямаше да мога да се върна при своя народ. Но не затова се радвам, че си жива. Радвам се, защото ти си добър Кален човек. Ти си защитник на нашия народ, също както и Чандален. Всеки от нас се бори по свой начин. — Той повдигна вежда. — Напоследък се биеш добре, почти като Чандален. Наистина си добра, но е по-добре да оставиш това на мен и да се бориш по твоя начин.

Калан се усмихна.

— Прав си. Благодаря ти, че си стоял цяла нощ с мен. Приятно ми е, че си бил наблизо. И съжалявам, че си ранен.

Той сви рамене.

— Един ден, когато си намеря жена, ще имам достатъчно бойни белези, които да й показвам, за да разбере тя колко съм смел.

Калан се засмя.

— Сигурна съм, че ще я впечатлиш, особено след като й разкажеш как си бил ранен със стрела.

Чандален поклати глава.

— Това не доказва колко съм смел. Всеки би могъл да бъде прострелян. — Той вирна брада. — Смел съм, защото не извиках, когато измъкваха стрелата от ръката ми.

Един ден, помисли си Калан, някоя щастлива жена ще държи в прегръдките си този мъж.

— Радвам се, че добрите духове се грижиха за теб и защото си с мен.

Чандален присви очи и я изгледа.

— Не знам какво точно се случи, но мисля, че Приндин не уцели гърлото ми, защото ти също ме пазеше.

Тя само се усмихна. Когато погледна към тялото, от усмивката й не остана и следа. Плъзна ръка по пелерината си.

— Горкият Тосидин. Толкова обичаше брат си. Ще ми липсва.

Чандален също погледна към тялото.

— Познавам ги от деца. Следваха ме навсякъде и ме молеха да ги уча. Молеха се да ги взема сред моите хора. — Той се загледа в ръцете си и изведнъж млъкна. После рязко смени темата. — Мъжете се тревожат за теб. Чакат те.

Калан стана и взе меча си. Навън слънцето вече изгряваше. Когато се появи на прага, всички скочиха на крака. Капитан Райан избърза напред, но един огромен мъж сложи ръка пред гърдите му и го спря. В другата му ръка блесна чудовищна бойна брадва.

— Орск? Нима и ти си жив?

Очите му се напълниха със сълзи. Калан си припомни, че очите на баща й се пълнеха със сълзи по същия начин, когато майка й се разболяваше.

— Господарке — от очите му закапаха сълзи, — ти си добре! Кажи ми какво желаеш!

— Орск, тези мъже са мои приятели. Никой от тях не би ме наранил. Аз съм на сигурно място. Ще ме зарадваш, ако просто постоиш тук и помълчиш известно време.

Той веднага седна на земята. Калан се намръщи въпросително към Чандален. Той сви рамене.

— Видях го, че се бори, за да те защити, когато Приндин се опитваше да те убие, и затова му дадох от еленовата квасия. Мъжете извадиха стрелата от гърба му. Не знам колко лошо е ранен, но изобщо не се интересува от раната си, питаше само за теб. Едва го удържах, сто пъти трябваше да му повторя, че не искаш да те безпокои никой, но той все не ми вярваше.

Калан погледна мръсното лице, обърнато с обожание към нея. После се обърна към капитан Райан и стотиците нетърпеливи лица зад него.

— Как върви войната?

— Войната ли? Остави войната! Ти добре ли си? Изплаши ни до смърт! — Той погледна топло Чандален и после Орск, който кротко седеше в снега. — Тези двамата изобщо не ме допуснаха да погледна дори отдалеч как си.

— Това им е работата — каза Калан и му се усмихна приятелски. — Благодаря ти за загрижеността. Чандален ме спаси.

— Добре, но какво се случи? Цяла дузина мъже са били заклани. С трога! Приндин и Тосидин са мъртви. Има мъртви мъже от Ордена. Мислехме, че са те убили.

Калан чак сега разбра, че Чандален всъщност не беше им казал нищо.

— Един от мъртвите мъже е генерал Ригс от Императорския орден. Орск изби доста врагове. Те бяха дошли да ме хванат. Приндин уби нашите пазачи и брат си и се опита да убие и мен.

Очите на капитан Райан щяха да изскочат от орбитите си.

— Приндин? Не, Приндин! Добри духове, но защо?

Тя изчака, докато шепотът наоколо утихне. После продължи с равен глас.

— Приндин беше проклетник, пратеник на отвъдния свят!

За миг настъпи пълна тишина, след което се чу тревожен шепот, думата „проклетник“ се понесе от уста на уста.

— Вие всички се справяте добре. И трябва да продължите без мен. Налага се да тръгвам за Ейдиндрил.

По лицата на войниците се изписа неприкрито разочарование.

— Не искам да ви напускам, но трябва да изпълня задачата си. Вие доказахте, че можете да се биете като истински герои. Нямате равни на себе си.

Мъжете леко се повдигнаха. Всички я слушаха с внимание, сякаш говореше техният генерал.

— Гордея се с всеки от вас. Вие сте героите на Средната земя. Армията на Императорския орден е заплаха за цялата Средна земя, за света на живите. Затова Пазителят изпраща своите изчадия, за да ме спре. Вече имате доказателство. Вярвам, че Императорският орден принадлежи на Пазителя. Сега вече трябва да обърна изцяло вниманието си към тази заплаха. Знам, че вие ще продължите да се биете, както умеете, и няма да покажете никаква милост към врага. Знам, че дните на Императорския орден са преброени. — Калан изведнъж осъзна, че вратът не я боли. Докосна с пръсти мястото, където я бе целунал Мрачният Рал. Нямаше нищо. Кожата беше здрава. Даде си сметка колко пъти се е измъквала от ръцете на Пазителя. Погледна сериозно младите лица, обърнати към нея. — Обещавам ви, че никога няма да забравя нито един от вас. Обещайте ми и вие, че когато свършим с Императорския орден, когато премахнем заплахата от Пазителя, ще дойдете в Ейдиндрил, за да може Средната земя да ви окаже почестите, които вашата саможертва заслужава!

Мъжете вдигнаха юмруци във въздуха.

— Капитан Райан, моля, предай на другите мъже в лагера моите думи. Бих искала да им ги кажа сама, но вече трябва да тръгвам.

Капитанът кимна. Калан вдигна с две ръце меча над главата си.

— Този меч принадлежеше на Крал Уиборн. Той се биеше с него, за да защитава своя народ. Майката Изповедник се сражава с този меч в защита на Средната земя. Сега го предавам в талантливи ръце.

Пръстите на капитан Райан внимателно поеха оръжието, все едно че беше короната на Галеа. Лицето му засия в усмивка.

— Ще го пазя с чест, Майко Изповедник. Благодаря ти за всичко, което направи за нас. Когато се срещнахме, ние бяхме още момчета. Благодаря ти, че ни направи мъже. Вече знаем, че не е достатъчно да се бием най-добре, разбрахме, че още по-важно е да сме истински войници, защитници на Средната земя.

Той вдигна меча към войниците си.

— Три пъти ура за Майката Изповедник!

Докато слушаше гласовете им, Калан си даде сметка, че никога през живота си не беше чувала някой да е поздравявал по този начин Майката Изповедник.

— Капитан Райан, бих искала да взема Ник и още два коня.

Чандален я погледна.

— Защо са ти коне?

Тя повдигна вежда към него.

— Чандален, аз имам рана от стрела в крака. Съмнявам се, че ще мога да стигна бързо до Ейдиндрил. Надявам се това няма да те накара да мислиш, че не съм достатъчно калена.

— Добре, няма. Разбира се, че не бива да вървиш все още. — Очите му я стрелнаха сърдито. — Но защо искаш още два коня?

— Ако аз яздя, ще трябва да го направиш и ти!

— Чандален не язди кон, той е достатъчно силен!

Тя се доближи до него и зашепна на родния му език.

— Чандален, знам, че Калните обикновено не използват коне. Не очаквам от теб да знаеш как се прави. Но съм сигурна, че ще се справиш. Когато се върнем при твоя народ, ще знаеш нови неща, които там никой не знае. Те ще бъдат впечатлени. Жените ще разберат, че си много смел.

— Защо ни трябват три коня? — измърмори той, все още раздразнен.

— Ще вземем Орск с нас!

— Какво?

Калан сви рамене.

— Ти не можеш да стреляш с лъка си, докато рамото ти не оздравее. Как ще ме защитаваш? Орск ще може да се бие със здравата си ръка. Ще вземем и копие.

— Няма да мога да те разубедя, нали?

— Няма да можеш! — каза тя с усмивка. — А сега да се приготвяме за път.

Тя хвърли последен поглед към мъжете. Нейните мъже. Поздрави ги с юмрук върху сърцето. Всички до един мълчаливо отговориха на поздрава й. С тези мъже тя загуби много, но и спечели много.

— Пазете се. Всеки от вас и всички заедно!