Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (30)

Тридесета глава

Калан наблюдаваше как Чандален пали малък огън в една от стаите на схлупена къщурка близо до някогашната порта на града. Двамата братя не се виждаха никъде.

— Стопли се — каза той. — Ще отида да потърся Приндин и Тосидин и ще им кажа, че ги чакаме тук.

След като той тръгна, тя отметна назад кожената си наметка и се приближи до огъня, макар да осъзнаваше, че идеята му не е особено добра, тъй като ако привикне към топлината, след това студът щеше да й се струва още по-ужасен. Протегна ръце над пламъците. Усети как топлината се разлива из тялото й.

Къщурката имаше само две стаички. Това бе всичко, с което живеещото тук семейство очевидно е разполагало. Масата беше разсечена на парчета, но до стената имаше здрава пейка. По пода бяха разхвърляни парцали, парчета съдове, счупени чекрък и вретено. Калан вдигна от пода една нащърбена паничка, за да не вади своята от раницата. Загреба малко сняг и сложи паничката върху камъните до огъня, после отново протегна замръзналите си пръсти над пламъците, след което ги притисна върху леденото си лице. В счупената кана в ъгъла имаше чай, но тя предпочете да извади от своя, докато чакаше снегът да се стопи и мъжете да се върнат. През цялото време се опитваше да прогони от главата си лицата на трите мъртви млади жени в двореца. На няколко пъти разбърква снега, за да се стопи по-бързо. Когато водата почна да завира, на вратата се появи Приндин. Той подпря лъка си на стената и тежко се отпусна на пейката. Калан се изправи и надникна зад него.

— Къде е брат ти?

— Ще дойде. Тръгна по друг път. Да огледа още веднъж следите. — Той подсмъркна и погледна вратата на другата стая. — Къде е Чандален?

— Тръгна да ви търси.

— Значи ще се появят всеки момент. Брат ми не е далеч.

— Какво открихте?

— Още мъртви хора.

Явно в момента не му се говореше за това. Калан реши да почака, докато Чандален се върне с Тосидин, и тогава да ги разпитва.

— Сложих вода за чай.

Той кимна и й се усмихна широко.

— Няма да е зле да пийнем нещо горещо.

Калан се наведе над огъня и с една ръка изсипа малко чай във водата, докато с другата придържаше назад косата си.

— Имаш хубав задник — чу тя гласа му зад себе си.

Тя се изправи и го погледна.

— Моля? Какво каза?

Приндин посочи към нея.

— Казах, че имаш хубав задник. Добре оформен.

Калан се беше научила да не се стряска или обижда от странните обичаи на различните народи в Средната земя. За мъж от народа на Калните да се възхищава гласно от гърдите на някоя жена означаваше, че я смята за способна да бъде добра и пълноценна майка, която ще може да храни децата му. Това беше комплимент, предизвикващ широки усмивки на лицата на близките на жената, към която е отправен. Сигурен начин един ухажор да се сприятели с бащата. В същото време да поискаш да видиш някоя жена с измити от кал коси бе все едно да я помолиш да извърши нещо ужасно срамно. Изобщо Калните имаха странни разбирания по сексуалните въпроси. Калан неведнъж се бе изчервявала, чувайки от устата на Веселан някоя особено цветуща подробност от интимния й живот със Савидлин. Още по-лошо — тя го правеше дори пред него.

Докато Калан гледаше Приндин, пред очите й отново изплуваха образите на трите млади момичета в двореца. Макар той да не бе изразил възторга си от нейния бюст, тя подозираше, че комплимент за бедрата и задните части означава същото. Знаеше, че това ни най-малко не е проява на неуважение към нея. Но въпреки това искрящата му усмивка я накара да потръпне. Може би просто бе станала много чувствителна от толкова смърт наоколо. Но той не беше видял мъртвите жени горе.

Усмивката на Приндин като че помръкна и той внимателно попита:

— Изглеждаш изненадана от думите ми. Нима Ричард Избухливият никога не ти го е казвал?

Калан търсеше подходящи думи, опитвайки се да се измъкне с достойнство от ситуацията.

— Никога не ми го е казвал толкова направо.

— Но тогава други мъже сигурно са ти го казвали. Наистина е прекалено хубав, за да не го забележи човек. Изпълва ме с желание да… — Той се намръщи объркан. — Не знам думата за…

Лицето й се изпълни с кръв и тя пристъпи към него.

— Приндин! — След миг се овладя, отпусна свитите си юмруци и гласът й отново стана спокоен: — Приндин, аз съм Майката Изповедник!

Той кимна и усмивката отново грейна на лицето му.

— Да, знам, но освен това си и жена и тялото ти…

— Приндин!

Той запримига срещу нея, а тя стисна зъби.

— В твоята страна може да е прието да се говори с една жена по този начин, но в другите части на Средната земя това е съвсем неприемливо и дори обидно. Много обидно. Освен това аз съм Майката Изповедник и не би трябвало да допускам да се говори така с мен.

Усмивката му изчезна внезапно.

— Но нали вече принадлежиш към народа на Калните!

— Да, така е, но въпреки това си оставам Майката Изповедник!

Лицето му стана бяло като платно.

— Аз те обидих. — Той стана от пейката и коленичи пред нея. — Прости ми, моля те, нямах намерение да проявявам неуважение. Исках само да ти кажа колко много те харесвам!

Лицето й беше червено и смутено. Беше го направила. Беше го унижила.

— Разбирам, Приндин. Знам, че думите ти бяха искрени, но не бива да говориш така пред чужденци. Друга жена може да не те разбере и да се обиди жестоко.

Още малко и той щеше да избухне в сълзи.

— Не знаех. Моля те, кажи, че прощаваш на Приндин. — Той сграбчи ръката й с треперещи пръсти.

— Да… разбира се, знам, че не си искал да ме обидиш. — Тя го хвана за китките и се опита да го вдигне от краката си. — Прощавам ти!

В рамката на вратата се появи Чандален. Лицето му беше мрачно. Хвърли бърз поглед на Приндин, след което я изгледа внимателно.

— Какво става тук?

— Нищо! — Тя тъкмо успя да вдигне Приндин на крака, когато и брат му влезе в стаята. — Но ще трябва да си поговорим за това как трябва да се разговаря с една дама в Средната земя. Има неща, които вие тримата трябва да научите, за да не си създадете неприятности един ден. — Тя приглади панталона си, все още усещайки местата, където Приндин я бе стиснал болезнено за краката. После се изправи. — Разкажете ми какво открихте.

Чандален погледна Приндин смразяващо.

— Какво си направил?

Приндин отстъпи крачка назад, но не посмя да вдигне очи от пода.

— Не знаех, че не е редно. Казах й, че има хубав…

— Вече ти казах, че няма нищо — прекъсна го Калан. — Само дребно недоразумение. Забрави го! — Тя се обърна към огъня. — Направих горещ чай. Намерете чаши, ето, там на пода има някакви. Докато си изпием чая, можете да ми разкажете кой какво е видял.

Тосидин отиде за чашите, като на разминаване с брат си го перна по тила и го сгълча шепнешком. Чандален свали кожената си наметка и протегна ръце към огъня. Братята донесоха чашите, Приндин разтъркваше тила си. Всеки взе по една.

За да докаже на всички, че Приндин не е загубил по никакъв начин честта си пред нея, тя насочи вниманието си и първия си въпрос към него.

— Приндин, ти какво откри?

Той хвърли бърз поглед на другите двама, след което лицето му стана сериозно.

— Клането е станало преди десет, може би двадесет дни. Вражеските сили са настъпвали главно от изток. Има обаче и следи от север и юг. В проходите на планината са станали битки. Онези жители, които не са били убити, са се опитали да избягат, но са били настигнати. Притиснати от врага, са се сражавали до последния човек. Все повече и повече войници са прииждали от юг, за да се включат в главната битка, която е станала тук. След като са победили зад крепостните стени и са избили хората в планината, враговете са се оттеглили. Накрая всички заедно са тръгнали на изток.

Тосидин се наведе леко напред.

— Преди да тръгнат, са изтеглили своите мъртви от града. Използвали са каруци. Предполагам, че им е отнело около два дни. Имало е много убити. Много хиляди. Битката явно е била жестока. Нападателите са загубили повече хора от нападнатите.

— Къде са телата? — попита тя.

— В една урва близо до източния проход в планината — каза Приндин. — Каруците с телата са се движели по пътя, след което товарът е бил изсипван в урвата. Сега всичко е почти заравнено, така че не може да се каже колко е била дълбока урвата.

— Как изглеждат войниците? — Калан отпи от чая си. Държеше чашата с две ръце, за да се стопли. — Как са облечени?

Приндин бръкна под ризата си и извади сгънато парче плат, подгизнало от кръв. Подаде го на Калан.

— Видях колове, на върховете на които се развяваха такива парчета плат. Много от мъжете носеха дрехи, върху които имаше същите знаци, но не искахме да взимаме дрехи от мъртвите.

Калан разгъна знамето и се вгледа ужасена в червения триъгълник в ръцете си. В средата имаше черен щит, върху който се виждаше сребърна буква. Буквата „Р“. Беше бойно знаме с щита и знака на рода Рал.

— Войници от Д’Хара — прошепна тя. — Как е възможно? — Тя го погледна. — Нямаше ли Келтонци?

Тримата мъже се спогледаха. Явно не разбираха какво ги пита. Не бяха чували за такъв народ.

— Имаше войници и с по-различни дрехи — каза Приндин. — Но повечето бяха от тези. Върху дрехите и щитовете им се виждаха такива знаци.

— И според вас всички са тръгнали на изток, така ли?

Тосидин кимна.

— Не знам как да ти кажа точния им брой, но са били толкова много, че ако застанеш на широкия път, по който са тръгнали, и седиш на едно и също място, ще вървят покрай теб цял ден.

— Освен това — добави Приндин, — докато са вървели, към тях са се присъединявали и други войници. От север са дошли още.

Калан замислено присви очи.

— Имали ли са много каруци? Големи каруци?

Приндин се засмя.

— Най-вероятно стотици. Тези мъже не носят нищо на ръка. Използват каруци. Побеждават, защото са много. Но иначе са мързеливи. Возят се в каруци или пък ги използват, за да им пренасят багажа.

— За да се поддържа толкова многобройна армия, са нужни много продоволствия. Това, че се возят в каруци, запазва силите им за битката.

— И ги прави лениви — възрази Чандален. — Ако сам се грижиш за онова, което ти е нужно, както правим ние, ставаш силен. Ако не се грижиш за нищо или пътуваш с каруца или на кон, се изнежваш. Тези мъже не са силни като нас.

— Били са достатъчно силни, за да унищожат града — каза Калан и го погледна изпод вежди. — Достатъчно, за да спечелят битката и да унищожат враговете си до крак.

— Само защото са много — не се отказваше Чандален. — Също като Джакопо. А не защото са силни или добри войници.

— Големият брой — каза Калан тихо — сам по себе си представлява сила.

Останалите се съгласиха с нея. Преди да заговори отново, Приндин допи чая си.

— Тръгнали са заедно. Искали са да се движат на изток.

— На изток — повтори тя като ехо. — Дали са минали през един проход, над който има опънат въжен мост? Мост, по който се минава един по един. И то пеш.

Братята кимнаха.

Калан се изправи.

— Проходът Джара — прошепна тя като на себе си и извърна глава към вратата. — Един от малкото, през които са могли да минат каруците им.

— Има още нещо — каза Тосидин и също стана. — Около пет дни след като са си заминали, са дошли други мъже. — Той разпери ръце срещу нея. — Ако онези, които са извършили клането тук, са били толкова — той събра пръсти, оставяйки само кутрето на лявата си ръка да стърчи встрани, — след това са дошли толкова.

Калан погледна Чандален.

— Онези, които са затворили вратите.

Той кимна, а двамата братя се намръщиха.

— Претърсили са града — продължи Тосидин. — Тъй като е нямало кого да убиват, са тръгнали след другите и вероятно са се присъединили към тях.

— Не — каза Калан. — Те не са били съюзници на онези, които са извършили убийствата. Не са тръгнали след тях, за да се присъединят към войските им.

Приндин се замисли над думите й.

— В такъв случай, ако вторите настигнат първите, също ще бъдат убити. Те не могат да се мерят по численост с онези, които първи са дошли в града. Ще бъде все едно бълхи да се опитат да изядат куче.

Калан взе наметалото си и го метна около раменете си.

— Да вървим, проходът Джара е достатъчно широк за многочислена армия с много каруци, но освен това е доста дълъг и заобиколен. Знам по-малки проходи — като онзи, който стига до въжения мост над Джара и след това тръгва нагоре към Пещерата на харпиите. През него не може да мине цяла армия, но за нас няма да е проблем. Така ще спестим доста време. Пътя, който те ще изминат за четири дни, ние ще извървим за един.

Чандален не помръдна, но каза веднага.

— Майко Изповедник, ако тръгнем след тези мъже, няма да стигнем до Ейдиндрил.

— За да стигнем до Ейдиндрил, така или иначе ще трябва да минем през някой от проходите. Този през Пещерата на харпиите е подходящ.

Чандален продължаваше да стои неподвижно.

— Но натам е тръгнала многохилядна армия. Нали искаше да стигнеш до Ейдиндрил с възможно най-малко проблеми. Ако тръгнем през прохода, през който предлагаш, със сигурност ще се сблъскаме с проблеми.

Калан стъпи върху снегоходките си и започна да ги връзва. Пред очите й отново изплуваха лицата на убитите момичета.

— Аз съм Майката Изповедник и не мога да допусна в Средната земя да се случват подобни ужаси. Това е мое задължение.

Мъжете се спогледаха. Братята също започнаха да обуват снегоходките си. Чандален все още не помръдваше.

— Ти каза, че твое задължение е да стигнеш до Ейдиндрил, за да изпълниш желанието на Ричард Избухливия. Каза, че трябва да изпълним волята му на всяка цена.

Калан спря да завързва втората снегоходка. Усети как тялото й се изпълва с пареща болка. Замисли се за миг над думите на Чандален.

— Не съм изоставила тази си отговорност. — Тя завърза снегоходката и се изправи. — Но ние всички принадлежим към народа на Калните. Имаме и други отговорности.

— Други отговорности ли?

Калан потупа костения нож, вързан за ръката й под кожената наметка.

— Към духовете. Джакопо, Бантак, а сега и тези мъже са се вслушали в духове, които ги карат да вършат големи злини. Духове, промъкнали се през процепа във воала. Ние имаме отговорности към духовете на предците си и към техните живи наследници.

Калан знаеше, че за да се възстанови воалът, трябва да намери Зед, който да помогне на Ричард. Много вероятно беше Ричард наистина да е единственият, който може да направи това. Чандален имаше право, трябва да стигнат до Ейдиндрил. Но лицата на младите жени отново изплуваха в съзнанието й. Ужасните неща, които се бяха случили в Ебинисия, продължаваха да я преследват.

Двамата братя бяха седнали на пейката и все още завързваха снегоходките си. Чандален се доближи до нея и заговори с висок глас.

— Защо трябва да настигнем тази армия? Това е грешка!

Тя потъна в дълбоките му кафяви очи. В тях нямаше и следа от предишното предизвикателство.

— Чандален, мъжете, които са извършили убийствата и са тръгнали на изток, може би наброяват около петдесет хиляди. Тези, които са затворили вратите в двореца и преследват армията от убийци, са около пет хиляди. Изпълнени са с ярост, но ако настигнат убийците, ще бъдат унищожени. Може би ще успеем да запазим живота на пет хиляди мъже. Или поне можем да опитаме.

Чандален вдигна вежди.

— А ако те убият?

— Това не бива да допускате в никакъв случай.

Калан тръгна към вратата. Чандален я спря с ръка. Гласът му прозвуча спокойно.

— Скоро ще се стъмни. Можем да останем тази нощ тук и да си приготвим храна. Ще тръгнем сутринта, след като се наспим.

— Луната скоро ще се издигне достатъчно високо, за да осветява пътя ни. Нямаме време за почивка. — Калан мина покрай него. — Аз тръгвам веднага. Ако сте толкова силни, колкото твърдите, че сте, ще тръгнете с мен. Ако не, тогава останете тук и почивайте колкото искате.

Чандален сложи ръце на кръста си и пое дълбоко въздух. Нямаше какво да се прави.

— Тръгваме.

Калан му се усмихна леко и се запъти към вратата. Братята взеха лъковете си и я последваха. Чандален се наведе и започна да връзва снегоходките си.