Серия
Мечът на истината (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Tears, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 79 гласа)

По-долу е показана статията за Камъкът на сълзите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„Камъкът на сълзите“ (на английски: Stone of tears) е вторият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през 1996 година. На български е преведен от Весела Димова и издаден през същата година.

Сюжет

След като Ричард е успял да изпрати Мрачния Рал в отвъдния свет чрез отваряне на кутия на Ордена, той и Калан отиват при Калните, за да се венчаят. Но се оказва, че Мрачният Рал е бил агент на Пазителя и след отварянето на кутията заплахата за Средната земя е още по-голяма. Разкриват се и магическите способности на Ричард, който бива разделен от Калан от сестрите на светлината, заради дарбата му, която го убива чрез главоболия, преди венчавката. Борбата на Ричард е за неговия собстевен живот, за живота и любовта на Калан и за живота на всички от Новия и Стария свят.

Тридесет и седма глава

През гъстите дървета, разпрострели се чак до билото на планината, се процеждаше кървавочервената светлина на залеза. Зелените й очи се взираха в добре прикритите предни постове. Разстоянието помежду им е доста голямо, помисли си тя. В противен случай досега да са я забелязали. Мерна дългите прави редици от палатки, които заемаха почти цялата долина. Най-много пет хиляди души, каза си тя. Конете бяха завързани вляво от нея, близо до каруците с припаси. В далечината се виждаха тоалетните, скрити в снега. Кухненските каруци бяха спрени между войниците и продоволствените каруци. Лагерът се приготвяше за нощта. Над палатките на командирите се развяваха пъстри бойни знамена. Това май беше най-подредената армия, която някога е виждала. Галеанците имаха вкус към реда.

— Изглеждат добре — каза тихо Чандален. — За мъже, които скоро ще бъдат изклани.

Двамата братя се изкикотиха нервно в знак на съгласие. Калан кимна разсеяно. Тази сутрин успяха да видят армията, която тези мъже се опитваха да настигнат. За разлика от Галеанците, които наблюдаваха сега, онези не бяха нито спретнати, нито чисти. Редиците им не бяха стройни и подредени. И предните им постове не бяха разположени на такова голямо разстояние един от друг. Въпреки това Чандален и братята успяха да пробият достатъчно навътре, за да може тя да види онова, което я интересуваше, да прецени броя им. Най-вероятно бяха около петдесет хиляди. Калан въздъхна дълбоко и от устата й излезе малко бяло облаче, което се понесе из студения въздух.

— Трябва да сложа край на това. — Тя метна лъка и раницата на гърба си. — Слизаме долу.

Чандален, Приндин и Тосидин я последваха в пухкавия сняг. Беше им отнело повече време, отколкото тя предполагаше, за да настигнат Галеанците. Снежна буря високо горе в прохода Джара ги бе принудила да останат два дни в прикритието на един хралупест бор. Тези дървета винаги й напомняха за Ричард. Докато лежеше в хралупата, загърната в пелерината си, заслушана във воя на бурята, тя непрекъснато мислеше за него — и насън, и наяве. Беше бясна, задето трябваше да губи ценно време по пътя си към Ейдиндрил, за да настигне тези самоубийци, тръгнали да отмъщават на огромната и силна армия, унищожила Ебинисия. Но като Майка Изповедник не можеше да допусне пет хиляди души да отидат на явна смърт. Трябваше да ги спре, преди да са настигнали другата армия. Не им оставаше много. Вероятно утре щяха да са вече там. Щом четиримата се приближиха до постовете, се чу сигнал за тревога. Виковете отекнаха надалеч, повтаряни от пост на пост. Чу се отваряне на палатки, мъжете се втурнаха навън. В студения въздух отекна звън на метал. През снега се спуснаха мъже с копия в ръце. Други заемаха позиции с лъкове в ръце. Стена от неколкостотин мъже застана между Калан и палатките на командния състав. Отвсякъде прииждаха все нови и нови мъже, като някои се дообличаха пътьом и крещяха на другарите си в палатките.

Калан и тримата й спътници спряха. Тя стоеше, вдигнала високо глава, спокойна. Зад нея Чандален, Приндин и Тосидин се подпираха леко на копията си. От най-голямата палатка излезе мъж с тежка кафява пелерина и си проправи път между строените мъже. Двама други го настигнаха и тръгнаха заедно с него. Щом се приближиха, Калан разпозна ранга му. Беше капитан, а двамата край него — лейтенанти. Застанаха пред нея, а тя свали яката на пелерината си и тежката й коса се разпръсна върху бялата вълча кожа.

— Какво е… — Очите на капитана постепенно се отвориха широко. Той и другите двама паднаха на колене. Всички останали, докъдето поглед стигаше, направиха същото и останаха така с наведени глави. Настъпи пълна тишина. Тримата Кални се спогледаха в недоумение. Никога не бяха виждали как други народи, освен Калните, приветстват Майката Изповедник. Чуваше се само сухото пукане на замръзнали клони, полюшвани от ледения вятър.

— Станете, деца мои.

Последван от лейтенантите, капитанът се изправи. След тях и всички останали. Вече прав, той се поклони още веднъж галантно, навеждайки се от кръста. Изправи се с горда усмивка.

— Майко Изповедник, каква чест!

Калан огледа с невярващи очи квадратната му челюст, чупливата светлокафява коса, бистрите сини очи, младото красиво лице.

— Та ти си още дете — прошепна тя и плъзна поглед върху стотиците, върху хилядите бистри очи, всичките вперени в нея. Примигна насреща им. Усети как лицето й пламва. Сви юмруци, трепереща от гняв.

— Та вие сте деца! Всички вие сте деца!

Капитанът посочи към хората си с объркан поглед, в който имаше и малко обида.

— Майко Изповедник, макар и да сме толкова млади, всички ние сме войници от Галеанската армия.

— Всички вие сте деца! — прошепна тя. — Деца!

Всичко наоколо отново потъна в пълна тишина. Повечето от тях бяха петнайсет-шестнайсетгодишни. Някои от тях не можеха да скрият любопитството си и гледаха открито Чандален, Приндин и Тосидин. Никога досега не бяха виждали такива като тях.

Калан хвана под ръка капитана и го дръпна настрани, след което се обърна към лейтенантите.

— Вие двамата елате с нас — после извика към останалите. — Можете да се връщате към задълженията си.

Капитанът даде знак и всички мечове се прибираха в ножниците, стрелите — в колчаните. Щом стигнаха до дърветата, тя застана до един дънер и пусна ръката му с гневно движение. След това се отпусна на покрития със сняг дънер като на трон. Скръсти ръце. Чандален стоеше от дясната й страна, а Приндин и Тосидин от лявата. Те забиха копията пред ботушите си и зачакаха в пълна тишина. Калан проговори през зъби.

— Как се казвате, капитане?

Той нервно попипваше едно копче на униформата си.

— Брадли Райан. — Сините му очи я погледнаха. — Капитан Брадли Райан, Майко Изповедник. — Погледна надясно, а после и наляво. — Това са лейтенант Нолан Слоун и лейтенант Флин Хобсон.

— Колко деца сте повели с вас, капитан Райан?

Той леко се стегна.

— Може и да сме по-млади от вас, Майко Изповедник, макар и не особено много, и да нямате високо мнение за нас, но ние сме войници. Добри войници.

— Добри войници. — Тя едва се сдържаше да не му изкрещи. — Щом сте толкова добри войници, защо тогава успях да премина незабелязано покрай първите ви постове!

Лицето му пламна. Той едва се стърпя да не каже нищо.

— Освен това искам да попитам има ли сред тези добри войници, включително вас тримата, поне един, който да е на повече от осемнайсет години?

Той стисна устни и поклати глава.

— Тогава питам ви отново: колко деца сте повели с вас?

— Четири хиляди и петстотин души под мое командване.

— А знаете ли, капитан Райан, че ще се натъкнете на десеторно по-многобройна армия от вашата?

Капитан Райан повдигна вежди и в крайчеца на устата му се появи момчешка усмивка.

— Не смятаме да се „натъкнем“ на тях, Майко Изповедник. А да ги хванем. И най-вероятно ще го направим утре.

Калан отново стисна зъби.

— Ще ги хванете, значи. Утре, ако не ви бях настигнала, млади човече, вие и всичките ви „мъже“ щяхте да умрете. Явно нямате представа срещу каква армия ще се изправите.

Той повдигна брадичка.

— Знаем много добре кого преследваме. Имаме разузнаване, аз получавам докладите им.

Калан се изправи и посочи с ръка.

— Тук, в тази планина, има петдесет хиляди души.

— Петдесет и две хиляди и няколко стотин. — Той сви рамене. — Не сме глупаци. Знаем какво правим!

Тя го стрелна с гневен поглед и отпусна ръка.

— О, нима? И какво точно възнамерявате да направите с тях, когато ги „хванете“?

Капитан Райан се усмихна и се наведе напред, сигурен, че може да й докаже, че наистина знае какво прави.

— Ами съвсем скоро ще стигнат до разклонение в прохода. Смятам да изпратя там една част, която ще ги заобиколи и ще заварди всяка една от пътеките. Така ще си помислят, че са нападнати от многочислена армия, и ще се върнат назад, където ще ги чакаме. Ще застанем точно ей там, преди теснината. След това ще отстъпим назад, ще се разделим на две, за да могат да навлязат в самата теснина. Копиеносците ще бъдат скрити там. Нарича се „Наковалня“. От двете страни ще се подредят стрелците, а врагът ще остане притиснат по средата. Това е „Чукът“. — Усмивката грейна на лицето му. — Ще ги ударим в средата. — Той небрежно махна с ръка и само леко се изпъчи. — Това е класическа тактика. Нарича се „Чук и Наковалня“.

Калан го наблюдаваше разгневена.

— Знам как се нарича, млади човече. „Чукът и Наковалнята“ е много смела маневра… при подходящите условия. Но срещу сила, надвишаваща ви десеторно по брой, е пълна лудост. Все едно язовец да се опита да погълне наведнъж цял вол.

— Учили са ни, че с добре изчислено време и с решителност неголяма армия от смели мъже в тясно пространство като тази долина…

— Смели мъже? Нима мислиш, че е въпрос на дързост и решителност? Това ли ти подсказва гордостта ти?

Капитанът заби очи в земята.

— Не можеш да бутнеш скала с пръчка! Единственият начин да ги накарате да се върнат назад е да ги изплашите и те сами да го сторят. — Тя посочи с ръка към врага. — Тези мъже са опитни и калени в битки войници! От доста време водят войни, убили са толкова много хора! Нима мислиш, че не знаят какво е „Чук и Наковалня“? Нима мислиш, че понеже са врагове, непременно са глупаци?

— Не, но…

Тя заби пръст в гърдите му, като го сряза по средата на думата:

— Искаш ли да ти кажа какво ще се случи, капитане? Не разполагаш с достатъчно хора, за да ги отблъснеш. Когато изпратиш част от войниците си да ги обградят, враговете ще се престорят, че си ги изплашил и ще отстъпят малко, като едновременно с това ще се разгърнат, за да примамят твоите хора да влязат между тях. Нарича се „Лешникотрошачка“. Познай кой ще бъде лешникът? След това ще се придвижат. Към твоята „Наковалня“. Ще се превърнат в подмамени от миризмата на кръв глутница вълци. След като пометат твоя „Чук“, ще станат неудържими, нищо няма да може да ги спре. Те имат опит в битките и знаят какво правят. Ще отцепят твоите копиеносци и стрелци и ще ги изолират напълно от войниците с мечове, които би трябвало да им се притекат на помощ. Върху твоите копиеносци ще се изсипе вихрушка от летящи остриета, предпазени от стоманени щитове. Войниците ти ще се окажат в капан. Въоръжената им конница също ще долети и буквално ще помете останалите стрелци, които вече няма да са защитени от копиеносците. Всички вие ще се биете смело, убедена съм в това. Но те ще ви превъзхождат числено поне с двайсет към един, защото част от хората ще са пожертвани в „Чука“. И до този момент най-вероятно ще са избити до крак. За да се справи един пълководец с по-многобройна армия, той трябва да я раздели и да завладява отделните части една по една. Ти възнамеряваш да направиш точно обратното. Ти ще разделиш своята армия на две, за да могат да изтребят цялата ти армия по-лесно — първо едната половина, след това и другата.

Капитанът продължаваше да гледа в земята.

— Можем да се справим. Нямате представа колко сме добри. Не сме новобранци!

— Всички тези деца под твое командване ще умрат! До крак. Виждал ли си някога смъртта, капитане? Виждал ли си как умира човек? Не старец, издъхващ в леглото си, а войник в битка? Ще ви промушат копия, стрели ще се впият в очите ви. От ръцете ви ще стърчат мечове, от телата ви — ребра. Остриетата ще разпорят коремите ви и ще разплискат червата ви по студената земя. Лица, които познаваш, лицата на твоите приятели, на тези деца, ще впиват ужасените си очи в теб, докато повръщат собствената си кръв. Ще те молят да им помогнеш да умрат по-бързо! Пленниците ще бъдат екзекутирани, докато твоите врагове пеят и танцуват за победата в току-що спечелената битка.

Най-накрая капитан Райан вдигна глава. Неговите лейтенанти още гледаха в земята.

— Говориш като принц Харолд, Майко Изповедник. От неговата уста неведнъж съм чувал същите думи.

— Принц Харолд е умен войник!

Капитан Райан закопча две копчета на вълнения си тъмнокафяв мундир.

— Но това няма да промени решението ми. „Чукът и Наковалнята“ е единственият ни шанс. Мисля, че ще успеем. Трябва да успеем!

Чандален се наведе напред към нея и заговори на своя език.

— Майко Изповедник, тези мъже са самата смърт. Трябва да стоим далеч от тях, ако не искаме да се заразим от лудостта им. Ще измрат до последния човек.

Капитанът се намръщи.

— Какво каза той?

Калан се наведе към младия капитан.

— Каза, че утре ще измрете до последния човек!

Капитан Райан изгледа Чандален от горе до долу.

— Какво знае той за военната стратегия? Той е само един дивак!

Калан повдигна вежди.

— Дивак ли? Доста е умен за дивак. Говори два езика. Своя и нашия.

Капитан Райан преглътна.

— И е участвал в много битки. Убивал е хора. Ти колко души си убил, Брадли?

Той погледна към двамата лейтенанти.

— Ами, нито един. Вижте, много съжалявам, не исках да обиждам никого. Но наистина знам много за войната.

— И какво толкова знаеш за войната, дете? — прошепна Калан.

— Всички тук сме доброволци. Аз — отпреди три години. Почти всички са с не по-малко от година стаж. Всички сме добре обучени. Самият принц Харолд се занимава с обучението ни, провеждаше тактическите уроци. На няколко пъти сме печелили учебни битки срещу него. Може да сме млади, но имаме опит. Това е нашият последен тест, преди да получим истинските си назначения. Прекарахме под открито небе почти цял месец, инсценирайки военни действия и бойни тактики. Знаем с какво сме се захванали. Това, че сме млади, не означава, че не можем да се бием. Да, наистина сме млади, но затова пък сме силни.

Чандален се засмя.

— Силни ли? Пътувате като жени.

Калан го погледна строго и той се прокашля.

— Добре де, като някои жени. Не сте толкова силни, колкото си мислите. Вие сте изнежени. Имате каруци, в които носите багажа си. Това ви изнежва. Утре ще умрете!

Калан се обърна към тримата войници.

— Моят приятел греши! Вие няма да умрете утре!

Капитанът се поободри.

— Така ли? Значи ни вярвате?

Калан поклати глава.

— Няма да умрете, защото няма да го допусна. Връщам ви обратно. Ще върнете дивизията си обратно в командния щаб. Това, капитане, е заповед. Тръгнала съм към Ейдиндрил, за да се погрижа за това. Да спра тази армия от убийци.

Лицето на капитан Райан се вледени.

— Нямаме щаб, в който да се върнем. Всички бяха избити в Ебинисия. По това време ние бяхме на учение. Хванахме следите на онези, които са го направили. И ще си отмъстим.

— Войниците в Ебинисия са били много пъти повече от вас и въпреки това са били разбити от войската, срещу която искате да се изправите.

— Знаем. Избитите в града бяха хората, с които сме живели, с които сме споделяли храната и леглото си. Наши учители, братя и бащи. Наши приятели и съученици — Той пристъпи от крак на крак и прочисти гърлото си, правейки усилие гласът му да не трепери. — Трябваше да сме там, с тях. Трябваше да се бием заедно.

Калан се обърна с гръб към тримата Галеански войници. Тя постави пръсти на слепоочията си, затвори очи и започна да се масажира с кръгови движения. Заболя я главата при мисълта, че всички тези млади момчета ще бъдат избити. Беше й мъчно за приятелите и близките им, паднали за своя град. В съзнанието й изплуваха лицата на убитите млади жени. Тя се извърна и погледна младия капитан в очите. Очи, видели много повече, отколкото тя си мислеше в началото.

— Вие сте били — прошепна тя. — Вие сте затворили вратите. Вратите в Двореца. На стаята на придворните дами на Кралицата.

Той преглътна и кимна с глава. Очите му се напълниха със сълзи. Долната му устна затрепери.

— Защо им е било да правят всичко това?

Калан му отговори с тих глас.

— Войникът трябва да умее да принуждава врага си да върши глупости. Или като го плаши, или като го вбесява. И в двата случая това му пречи да мисли нормално. Направили са го, за да внесат страх в сърцата ви. Но не само това. За да ви вбесят дотолкова, че да сте готови да направите глупост, благодарение на която да избият и вас.

— Мъжете, които преследваме, са същите, които са направили всичко онова в Двореца. Ние нямаме щаб, където да се върнем. Всичко е в наши ръце.

— Това е глупостта, която те искат да ви принудят да направите. Но вие няма да го направите. Ще отидете под друго командване. Няма да нападнете тази армия.

— Майко Изповедник, аз съм войник и съм се клел да служа на Галеа и на Средната земя. В моя прекалено млад живот, както ти си мислиш, никога не ми е идвала наум мисълта да не се подчиня на командирите, на Кралицата или на Майката Изповедник. — Капитан Райан вдигна ръка и я сложи на рамото си. — Но този път няма да се подчиня на твоята заповед. Ако искаш, можеш да ме докоснеш със силата си. В противен случай по никакъв начин не би могла да ме накараш да изпълня заповедта ти.

Лейтенант Слоун проговори за първи път.

— А след това ще трябва да докоснеш и мен, защото неговото място ще заема аз, аз ще застана начело на армията.

Лейтенант Хобсон пристъпи напред.

— А след това ще трябва да докоснеш и мен!

— След като приключиш с нас тримата — каза капитан Райан, — ще трябва да се заемеш с останалите офицери, а след това да преминеш и към обикновените войници. Дори да остане само един-единствен воин, той пак ще се хвърли в атака и ще умре в битката.

Калан дръпна ръката си.

— Отивам в Централния съвет, за да се погрижа за това. Онова, което искате да направите, е живо самоубийство.

— Майко Изповедник, ние ще атакуваме.

— За какво? За слава ли? Искате да се превърнете в герои, отмъстили за убийствата. Искате да умрете в славна битка?

— Не, Майко Изповедник — каза той с тих глас. — Видяхме какво са направили онези мъже с жителите на Ебинисия. Видяхме какво са направили и с пленените войници. Видяхме как са се отнесли с жените и децата. Мнозина от мъжете, които командвам, оставиха там сестри и майки. С очите си видяхме какво се е случило с техните бащи и братя. С нашия народ. Не се борим за слава, Майко Изповедник. Знаем, че това, с което сме се заели, е равносилно на самоубийство. Но всички ние вече сме сираци, нямаме си никого, нямаме семейства. Ще го направим, защото същите тези войници в момента пътуват към някой друг град, за да направят там това, което направиха в Ебинисия. Трябва да ги спрем, ако можем. Животът на всеки един от нас е обвързан с клетва в служба на народа ни. Не можем да се откажем от своята отговорност. Ще атакуваме и ще се опитаме да ги спрем, преди да са избили още много невинни хора. Моля се добрите духове да ти помогнат да успееш в Ейдиндрил, но това няма да е скоро. Колко още хора ще трябва да загинат, преди да накараш Съвета да вземе мерки и да спре тези мъже. Един град е достатъчен. Ние сме единствените, които ще се срещнат с убийците. Животът на всеки един от нас ще застане между тях и следващите жертви. Когато положих клетвата си, аз мислех единствено за това, че обричам живота си на моя народ. Ето защо няма да се подчиня на заповедта ти, Майко Изповедник. Отивам да се бия не за слава, а в защита на онези, за които няма кой да се погрижи. Ще бъда доволен да получа благословията ти. Но със или без нея — ще тръгна, ще се опитам да спра онези мъже.

Калан отново се отпусна върху дънера, като не сваляше очи от тримата войници. Всички чакаха в мълчание. Те наистина бяха деца. Макар и по-големи, отколкото си мислеше в началото. И имаха право. Трябваше й време да стигне до Ейдиндрил и още време, за да се събере армия, която да спре убийците. Дотогава те щяха да продължат да убиват. Колцина още трябваше да умрат, докато дойде помощта от Централния съвет? В този миг й се прииска да е всеки друг, само не и онази, която беше. Майката Изповедник. Тя потисна чувствата си и погледна на проблема с очите на Майката Изповедник. Претегли животите: загубените и спасените. Изправи се и се обърна към Чандален.

— Трябва да им помогнем.

Чандален стисна копието си с две ръце и се наведе към нея:

— Майко Изповедник, тези мъже са глупави деца, които ще умрат. Ако останем с тях, те ще предизвикат истинска вихрушка от убийства около нас. Ще бъдем пометени от нея заедно с тях. А ти няма да стигнеш до Ейдиндрил.

— Чандален, тези хора са като Калните. Те преследват своя Джакопо. Ако не им помогнем, броят на загиналите ще е още по-голям.

Приндин се наведе напред.

— Майко Изповедник, ще направим всичко, което искаш, но знай, че няма как да помогнем на тези момчета. Та ние сме само четирима.

Тосидин кимна.

— А и ти няма да изпълниш своето задължение да стигнеш до Ейдиндрил. Нали това също беше важно?

— Разбира се, че е. — Тя отметна коси от лицето си. — Но какво щеше да стане, ако армията, която унищожи този град, беше тръгнала срещу народа на Калните? Нямаше ли да искате да ви помогна, ако вашият народ беше следващата цел на убийците?

Тримата мъже се изпънаха. Разклатиха копията си, като в същото време тайно хвърляха погледи към тримата войници, които мълчаха в очакване на отговор.

— Какво щяхте да направите — попита тя и ги изгледа един по един, — ако бяхте на тяхно място?

Тосидин се наведе към нея.

— Прекалено много са. Невъзможно е.

Чандален сърдито тупна Тосидин по рамото.

— Ние сме бойци от народа на Калните! Ние сме по-умни от тези мъже, които пътуват с каруци и убиват жени. Да не мислиш, че те са по-добри войници от нас?

Двамата братя сведоха очи към върховете на ботушите си.

— Добре — каза Приндин, — знаем, че така, както онези са го замислили, тези момчета ще бъдат избити до крак. Но има и други начини.

Чандален се усмихна.

— Разбира се, че има. Духовете са научили моя дядо как да се справя с подобни проблеми. Дядо ми е предал знанията си на баща ми, а той пък — на мен. Тук може да става въпрос за по-голям брой врагове, но в основата си проблемът е същият. Ние знаем по-добре от тези момчета какво трябва да се направи. — Той погледна Калан в очите. — Ти също знаеш по-добре от тях. Знаеш, че един войник не бива никога да прави онова, което очаква врагът му от него. А точно това се готвят да направят тези тук.

Калан се усмихна и кимна.

— Може би ще можем да им помогнем да отмъстят за своя невинен народ. — Тя се обърна към капитан Райан, който търпеливо изчака, докато тя говореше с тримата чужденци на непознатия език. — Добре, капитане, ще тръгнем заедно след тази армия.

Райан се хвърли към нея.

— Благодаря ти, Майко Изповедник! — Веднага след това дръпна ръце, осъзнал, че е докоснал Изповедник. Вместо това сключи ръце пред себе си. — Ще успеем. Ще видиш. Ще ги изненадаме и ще ги набодем на копията си.

Калан се наведе към Райан. Той се дръпна назад.

— Ще ги изненадате ли? Ще ги изненадате! — Тя го хвана за яката и приближи лицето му до себе си. — С тях има магьосник, глупчо такъв!

Лицето на капитана пребледня.

— Магьосник ли? — прошепна той.

Калан пусна ядно яката му.

— Нали сте били в Ебинисия? Не видяхте ли обгорените камъни по крепостната стена?

— Е… сигурно не съм обърнал внимание. Гледах само мъртвите. — Очите му потъмняха. — Труповете бяха навсякъде.

— Разбирам — каза Калан. — Това са били вашите семейства и приятели. Разбирам защо си пропуснал някои неща. И въпреки всичко това не е извинение за един войник. Войникът трябва да забелязва всичко. Пропуснати подробности като тази могат да станат причина да загубиш живота си, капитане.

Той преглътна и после кимна.

— Да, Майко Изповедник.

— Искате ли да убиете мъжете, които унищожиха Ебинисия?

Тримата войници кимнаха енергично.

— Тогава аз поемам командването на твоите войници. Ако искаш да спреш мъжете, които направиха всичко това, ще трябва да ми се подчиниш и да правиш каквото аз ти заповядам. А също и Чандален, Приндин и Тосидин. Ти може да знаеш много за военната тактика, но ние знаем как се убиват хора. Това не е обикновена битка, капитане, става въпрос за избиване на хора. Ако наистина искате да спрете тези мъже, ние сме готови да ви помогнем. Ако обаче просто искате да участвате в битка, си тръгваме веднага и ви оставяме сами в касапницата утре.

Капитан Райан падна на коляно пред нея. Двамата лейтенанти последваха примера му.

— Майко Изповедник, за мен ще бъде огромна чест да изпълнявам твоите заповеди. Моят живот ти принадлежи, както и животът на всеки един от моите мъже. Ако ти знаеш как да ги спрем, за да не убиват повече хора, ще направим всичко, което поискаш от нас!

Тя кимна към тримата млади мъже.

— Това не е учение, капитане. За да спечелим, всеки трябва да изпълнява заповедите ми много точно. Всеки, който не се подчинява, помага на врага. Това означава, че е предател. Ако искаш да спреш убийците, командването преминава в моите ръце, а ти ще трябва да промениш схващанията си. Разбра ли?

— Тъй вярно, Майко Изповедник!

Тя погледна другите двама.

— А вие?

— За мен е чест да ти служа, Майко Изповедник!

— И за мен, Майко Изповедник!

Калан ги изгледа, след което се загърна плътно в коженото наметало.

— Пътувам за Ейдиндрил с изключително важна мисия. Но ще ви помогна да започнете. Ще ви кажем какво трябва да се направи. Мога да ви отделя само ден-два. Ще ви помогнем да започнете, след което ще продължим пътя си.

— Майко Изповедник, а какво ще правим с магьосника?

Калан го погледна изпод вежди.

— Магьосника остави на мен! Разбра ли? Аз ще се заема с него.

— Добре. Какво ще заповядаш да направим най-напред?

Калан мина между капитана и един от лейтенантите.

— Първото нещо, което трябва да направите, е да ми намерите кон.

Чандален се приближи и я дръпна за ръкава, след което наведе глава към нейната.

— Защо ти е кон? Къде отиваш?

Калан спря и освободи ръката си, а после изгледа един по един шестимата мъже.

— Имате ли представа с какво се заемам? С това да застана на нечия страна! Аз съм Майката Изповедник. Взема ли страна, трябва да го направя в името на цялата Средна земя. Това означава, че ще обрека Средната земя на война. — Калан срещна погледа на Чандален. — Не мога да го направя само срещу честната дума на тези мъже.

Чандален избухна.

— Какви още доказателства са ти необходими? Нали видя с очите си какво са направили онези мъже в града!

— Това, което видях, няма никакво значение. Трябва да знам защо. Не мога просто да обявя война. Трябва да знам кои са тези мъже, за кого се бият.

Тя имаше още една причина, много сериозна причина, за да иска да направи подобно нещо. Но за нея си замълча.

— Те са убийци!

— Ти също си убивал хора! Всички трябва да знаят причините, преди да тръгнат по пътя на отмъщението.

— Ти си глупава!

Приндин сложи предупредително ръката си върху рамото на Чандален, за да му напомни да внимава с приказките. Чандален сърдито се освободи от него.

— Ти каза, че тези мъже са глупави, макар че са хиляди. А ти си сама. Нямаш никакъв шанс за спасение, ако решат да те убият.

— Аз съм Майката Изповедник. Никой не може да вдигне оръжие срещу мен.

Тя разбираше, че това звучи абсурдно, но не можа да намери друго оправдание за действията си. Чандален беше бесен. Той се обърна на другата страна и изпухтя. Калан знаеше защо. Ако с нея станеше нещо, той никога нямаше да може да се върне в къщи. Освен това, помисли си за миг, може би към това се бе прибавила истинската му загриженост за нея. Каквито и да бяха причините за гнева му, тя беше Майката Изповедник и имаше своите задължения към Средната земя.

— Лейтенант Хобсон, моля, осигурете ми кон. Бял или сив, ако е възможно.

Той кимна и се завтече да изпълни заповедта й.

— Капитане, искам да съберете войниците си и да им разкажете всичко, за което си говорихме.

Чандален още стоеше с гръб към нея. Тя прокара ръка по коженото му наметало и я отпусна върху костения нож на баща му.

— Сега ще се биеш за Средната земя, а не само за народа на Калните.

Той изръмжа сърдито.

— Докато ме няма, искам вие тримата да започнете да обяснявате внимателно на тези хора какво трябва да се прави. Надявам се да не се бавя.

Хобсон се зададе с коня и коленете й се разтрепериха. Как можа да се забърка в тая каша? Тя се обърна към капитан Райан.

— Ако аз… ако нещо… — Пое си дълбоко въздух и продължи: — Ако се загубя и не мога да намеря обратния път, минавате под командването на Чандален. Разбрахте ли? Ще изпълнявате всичките му заповеди!

— Да, Майко Изповедник! — каза той и удари с ръка по гърдите си за поздрав. — Нека добрите духове бъдат с теб!

— От опит знам, че в ситуация като тази добрият кон помага повече.

— Тогава имаш точно това, от което се нуждаеш — каза лейтенант Хобсон. — Ник е огън — бърз и буен. Няма да те разочарова.

Капитанът сключи ръце, за да й помогне да се качи върху широкия гръб на коня. Калан погледна надолу към мъжете, а след това потупа коня по врата. Той поклати глава. Подкара едрото животно и го пришпори по хълма, по следите, които щяха да я отведат до вражеския лагер, разположен от другата страна.