Серия
Мечът на истината (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Tears, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Камъкът на сълзите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„Камъкът на сълзите“ (на английски: Stone of tears) е вторият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през 1996 година. На български е преведен от Весела Димова и издаден през същата година.

Сюжет

След като Ричард е успял да изпрати Мрачния Рал в отвъдния свет чрез отваряне на кутия на Ордена, той и Калан отиват при Калните, за да се венчаят. Но се оказва, че Мрачният Рал е бил агент на Пазителя и след отварянето на кутията заплахата за Средната земя е още по-голяма. Разкриват се и магическите способности на Ричард, който бива разделен от Калан от сестрите на светлината, заради дарбата му, която го убива чрез главоболия, преди венчавката. Борбата на Ричард е за неговия собстевен живот, за живота и любовта на Калан и за живота на всички от Новия и Стария свят.

Шестдесет и трета глава

Ричард вдигна глава от пода, където седеше, и в рамката на вратата видя Уорън. Не го беше чул да почука. След като приятелят му не каза нищо, Уорън влезе и седна до него.

— Слушай, Ричард, нещо, което ми каза онзи ден, ме накара да се замисля. Нали спомена, че ще се жениш за Майката Изповедник.

Мисълта на Ричард изплува от замъгленото му съзнание и очите му изведнъж се вдигнаха.

— Пророчеството е за нея, нали? Пророчеството, което ти каза, че ще се сбъдне в деня на зимното слънцестоене.

— Може да се окаже точно така. Но не знам достатъчно за нея, пък и изобщо за Изповедниците, за да мога да кажа със сигурност. Майката Изповедник в бяло ли се облича?

— Да. Изповедниците се раждат, за да се борят за истината. Тя е последната от тях.

— Ричард, мисля, че това е добра новина. Мисля, че тя ще открие щастието и ще го занесе на своя народ. И това ще стане в деня на зимното слънцестоене.

Ричард си спомни видението, което му се бе явило в Кулата. Спомни си ужаса на това, което видя. Думите, които бе изрекла Калан, се бяха запечатали в съзнанието му. Той ги повтори пред Уорън:

— „Сред всички само един, роден с дарбата да носи Истината, ще остане жив, след като се вдигне заплахата на сянката. Тогава ще дойде още по-непрогледната тъмнина на мъртвите. За да остане поне искрица надежда за живот, родената в бяло трябва да бъде принесена в жертва на народа си, за да го дари с радост и щастие.“

— Да, точно това е! Мисля, че „още по-непрогледната тъмнина“ означава едновременно Пазителя и зимното слънцестоене. Предполагам, че това… Ричард, къде си прочел това пророчество?

— Не съм го чел. Научих го в едно видение, което имах, свързано с нея.

Очите на Уорън се разшириха от изненада.

— Имал си видение за пророчество?

— Да, тя ми каза думите, а също така ми показа какво означават.

— И какво е то?

Ричард изтупа някаква прашинка от крачола си.

— Не мога да ти кажа. Тя каза, че мога да повторя думите, но не и да описвам видението си. Съжалявам, Уорън, но не смея да нарушавам това предупреждение, преди да разбера какви могат да бъдат последствията. Но мога да ти кажа, че ако то се изпълни, резултатите няма да са радостни нито за нея, нито за мен.

Уорън се замисли за миг.

— Да, прав си. — Той го погледна с крайчеца на окото си. — Ричард, има нещо, свързано с пророчествата, което мисля, че трябва да знаеш. Едва ли някой може да каже точно какво означават думите, но те не винаги отразяват истинското намерение.

— Какво имаш предвид?

— Ами няколко пъти, докато съм чел пророчества, съм получавал видения. Видението, както и пророчеството, може да са истински, но да се различават от онова, което си мислел, че означават, докато си го четял. Струва ми се, истинският начин, по който едно пророчество би трябвало да бъде разгадано, е чрез дарбата, чрез виденията.

— Сестрите знаят ли го?

— Не. Мисля, че точно това означава да си Пророк. Ричард, щом си имал такова видение, щом си чул думите и си видял значението им, може би това означава, че си Пророк.

— Според Прелата моят талант е по-различен. Ако тя е права, тогава способността да имам видения е просто част от онова, което наистина съм.

— Което е?

— Прелатът каза, че съм магьосник-воин.

Уорън отново ококори очи.

— Ричард, магьосниците-воини имат дарбата на двете магии. През последните… няколко хиляди години не се е раждал нито един магьосник, който притежава Субстрактивна магия. Може би Прелатът греши.

— Надявам се да е така, но ако е права, това би обяснило доста неща. От онова, което знам от един приятел, Адитивната магия използва съществуващото, като прибавя към него, умножава го, променя го. Тя създава нещата. Субстрактивната магия прави обратното — унищожава ги.

Всички въздушни щитове в Двореца са издигнати от Сестрите, които притежават само Адитивна магия. Дори родените с дарбата не могат безпрепятствено да преминават през техните щитове, нито да ги развалят, понеже тяхната магия също е Адитивна. Сила срещу сила.

По някакъв начин обаче аз мога да минавам през всички въздушни щитове в Двореца, без дори да полагам усилия.

Наличието на Субстрактивна магия у мен би обяснило нещата. Субстрактивната магия би се явила противоположността на Адитивната в щитовете. И би я разрушила.

— Но нали каза, че не можеш да преминеш през бариерите, които ни държат в Двореца. Те също са някакъв вид въздушни щитове. Ако наистина притежаваш Субстрактивна магия, защо не можеш да го направиш?

Ричард повдигна вежда и се наведе към него.

— Уорън, кой е поставил тези щитове?

— Ами онези, които са направили цялата магия в Двореца, магьосниците от старите…

— Които, както сам ми каза, са притежавали Субстрактивна магия. Тези щитове са единствените, сложени от тях. И единствените, през които не мога да минавам. Единствените, на които моята Субстрактивна магия, ако наистина притежавам такава, не може да противодейства. Разбираш ли какво имам предвид?

Уорън се облегна назад.

— Да… — Той потърка замислено брадата си. — Добре, това звучи логично. И пасва на някои от пророчествата, свързани с теб. Ако ти наистина си магьосник-воин и роденият за Истината.

— В тези пророчества казва ли се, че ще победя?

Уорън се поколеба. Хвърли поглед към Меча на истината, който лежеше на земята до тях.

— Ако ти кажа „бяло острие“, това би ли ти подсказало нещо?

Ричард въздъхна дълбоко при спомена.

— Аз мога да нажежавам острието на меча до бяло. Чрез магията.

Уорън избърса лицето си с ръка.

— Тогава мисля, че сме загазили. Има едно пророчество, в което се казва така: „Ако той загуби, светът ще потъне в още по-дълбокия мрак на долните страсти, които ще нахлуят през дупката. Надеждата за спасение ще бъде тънка като бялото острие на родения за Истината.“

— „Ще нахлуят през дупката.“ Това е портата — каза Ричард.

— А „по-дълбокия мрак на долните страсти“ е Пазителят.

— Уорън, трябва да направя нещо за онова пророчество. За онова, в което се споменаваше за жената в бяло. Важно е. Имаш ли идея?

Уорън го погледна, сякаш се опитваше да вземе някакво решение.

— Имам. Макар да не знам дали ще помогне. — Той подпря ръце в бедрата си и се отпусна на тях. — В Двореца има един Пророк. Никога не съм го виждал. Исках, но не ми позволиха. Казаха, че било много опасно за мен да говоря с него, преди да съм научил достатъчно. Обещаха, че когато това стане, ще ми разрешат да го видя.

— Тук в Двореца ли? Къде?

Уорън измъкна част от робата си изпод коленете.

— Не знам. Сигурно е някъде в забранените зони, но не знам в коя, пък и нямам представа как можем да разберем.

Ричард се изправи.

— Аз обаче имам.

* * *

Ричард разбра, че е попаднал точно на когото трябва, когато при споменаването на думата „пророк“ боец Кевин Анделмиър пребледня като платно. Отначало се отдръпна, твърдейки, че нищо не знае. Но след като Ричард деликатно му припомни за всички услуги, които му бе правил, Кевин му прошепна мястото.

Тази част от Двореца, към която го препрати, бе една от най-строго охраняваните. Ричард познаваше разпределението на всички постове, защото бе идвал да бере бели рози за Сестрите и се бе качвал горе на стената „да погледа морето“. Освен това познаваше и всички стражи. Те бяха чести посетители на проститутките, които Ричард осигуряваше на Дворцовата охрана.

Когато наближи външната порта, дори не забави крачка, а само кимна в отговор на смигването на стражите. Онези горе на стената бяха значително по-строги. И двамата му извикаха нещо, а единият дори се опита да го спре. Ричард пое ръката му и я разтърси сърдечно, сякаш си е помислил, че затова му е протегната. Двамата въздъхнаха и го пуснаха, след това продължиха обиколката си. Ричард отмина с бърза крачка, а незакопчаната пелерина на сбърза се развя на гърба му.

В края на крепостната стена започваше малка колонада, в дъното на която надолу тръгваше вита стълба, отвеждаща към покоите на Пророка. Стражите пред вратата долу бяха същите двама, с които в началото трудно се сприятели. И първите, на които осигури женска компания като подарък. Когато го видяха, те настръхнаха.

Ричард небрежно се насочи към вратата между тях.

— Уолш, Болесдън, как сте?

Двамата кръстосаха копията си пред вратата.

— Ричард, какво правиш долу? Розите ти растат далеч от тук.

— Виж, Уолш, трябва да се видя с Пророка.

— Ричард, не ни забърквай в такива неща. Знаеш, че не можем да те пуснем. Сестрите живи ще ни одерат.

Ричард сви рамене.

— Аз няма да им кажа, че сте ме пуснали. Ще им кажа, че съм ви измамил. Ако някой разбере, което не ми се вярва да стане, ще кажете, че съм се промъкнал незабелязано покрай вас. Аз ще го потвърдя.

— Ричард, ти наистина…

— Кажи, някога да съм създавал на някого от вас неприятности? Никога с нищо не съм навредил на когото и да било от стражите, момчета, напротив, винаги съм искал да ви помогна и съм го правил! Черпя ви в кръчмата, заемам ви пари, когато имате нужда, водя ви момичета и за нищо никога не ви искам нито грош. Нещо да съм ви искал в замяна?

Ричард държеше ръката си върху дръжката на меча. Нищо нямаше да го спре да влезе през тази врата.

Уолш ритна едно камъче с ботуша си. С тежка въздишка първо той, а след това и другарят му отместиха копията си.

— Болесдън, направи една обиколка, аз ще отида да почина в караулното.

Ричард махна ръката си от дръжката на меча и потупа мъжа по рамото.

— Благодаря ти, Уолш, няма да го забравя.

Някъде към средата на вътрешния коридор Ричард усети съпротива, щитове като онези пред вратата на Прелата. Но това само леко го забави. Стаята в края на коридора беше просторна почти колкото неговата, но може би по-елегантно обзаведена. На една от стените бяха окачени огромни гоблени, другата беше покрита от горе до долу с изящни етажерки за книги. При все това повечето от книгите бяха разхвърляни из цялата стая, върху столове и канапета, дори по жълто-синия килим на пода.

С гръб към него, на един стол край студеното огнище седеше мъж.

— Трябва да ми кажеш как го правиш — чу се дълбокият му, властен глас. — Много ще ми е интересно да науча този номер.

— Как правя какво? — попита Ричард.

— Как минаваш през въздушните щитове, все едно че изобщо не съществуват. Всеки път, когато опитвам, направо ми прогарят плътта.

— Ако някога разбера, обещавам веднага да ти кажа. Казвам се Ричард. Ако не си много зает, бих искал да си поговорим.

— Зает! — Раменете му се разтърсиха от сърдечен смях. Когато се изправи, Ричард малко се изненада от огромната му осанка. Дългата му бяла коса отначало го бе накарала да мисли, че е стар и съсухрен. Наистина бе стар, но в никакъв случай не съсухрен. Изглеждаше силен и изпълнен с енергия. Усмивката му бе дружелюбна и в същото време заплашителна. На врата му, също както на врата на Ричард, имаше Рада’Хан.

— А моето име е Натан, Ричард. С нетърпение очаквах да се запозная с теб. Не предполагах, че сам ще ме намериш.

— Исках да дойда сам, за да можем да поговорим на спокойствие.

— Знаеш ли, че аз съм Пророк?

— Не съм дошъл тук да ме учиш да пека хляб.

Усмивката на Натан стана още по-широка, но този път не се засмя. Веждите му се надвесиха над очите. Гласът изсъска.

— Искаш ли да ти кажа нещо за твоята смърт, Ричард? За това как ще умреш?

Ричард се отпусна на близкото канапе и вдигна краката си на масата пред него. След това на свой ред погледна Натан смръщено и му върна заплашителната усмивка.

— Разбира се. С удоволствие ще те изслушам. А след това, когато свършиш, ще ти разкажа за твоята смърт.

Натан повдигна вежда.

— Нима и ти си Пророк?

— Достатъчно, за да ти кажа как ще умреш.

Лицето му придоби любопитно изражение.

— Така ли? Разкажи ми тогава.

Ричард си взе една круша от купата, оставена на масата. Избърса я в крачола си и отхапа. Дъвчейки, каза:

— Ще умреш тук, в тези стаи, от старост, без никога отново да видиш света навън.

Бръчките по лицето на Натан станаха по-дълбоки, изражението му помръкна.

— Изглежда, наистина си Пророк, моето момче!

— Освен ако не ми помогнеш. Може би ако ми помогнеш, ще мога да се върна тук и да намеря начин да те измъкна.

— И какво искаш от мен?

— Да махна тази яка от врата си.

По лицето на Натан се разля хитра усмивка.

— Изглежда, двамата с теб имаме общи интереси, Ричард.

— Сестрите ми казаха, че без нея ще умра.

Усмивката му се разшири още повече.

— Сестрите изискват от другите да говорят истината, но рядко си създават неудобството самите те да го правят. Те имат свой собствен график, Ричард. През гората има повече от една пътека.

— Сестрите казаха, че трябва да се науча да използвам своя Хан, за да се освободя от яката. Но както изглежда, не се стараят да ми помогнат особено.

— По-лесно ще стане пън да пропее, отколкото някоя Сестра да те научи да използваш своя Хан. В теб има Субстрактивна магия. Те не могат с нищо да ти помогнат.

— А ти можеш ли, Натан?

— Може би. — Натан се отпусна на стола и се наведе напред. — Кажи ми Ричард, чел ли си някога „Приключенията на Бони Дей“?

— Да съм я чел ли? Та това е любимата ми книга. Чел съм я толкова пъти, че знам всяка дума наизуст. Много бих искал да срещна човека, който я е написал, и да му кажа колко харесвам книгата му.

По лицето на Натан се разля момчешка усмивка.

— Току-що го срещна, момчето ми, току-що го срещна!

Ричард се изправи на канапето.

— Ти! Ти си написал „Приключенията на Бони Дей“?

Натан изрецитира няколко пасажа, за да му докаже, че познава книгата съвсем отблизо.

— Аз я дадох на баща ти, за да ти я даде, когато си достатъчно голям, за да можеш да четеш. По това време ти току-що се беше родил.

— Бил си там с Прелата? Тя не ми каза нищо за теб.

— Не се учудвам. Нали разбираш, Ан не притежава достатъчно сила, за да може да влезе в Магьосническата кула в Ейдиндрил. Аз помогнах на Джордж да го направи, за да може да вземе Книгата на преброените сенки. В тази Кула има доста любопитни книги с пророчества.

Ричард го гледаше изумен.

— Както изглежда, с теб сме стари познати.

— Повече от познати, Ричард Рал. — Натан го погледна многозначително. — Аз се казвам Натан Рал.

Ричард зяпна.

— Ти си ми… някакъв пра-прароднина?

— Още доста „пра“ трябва да прибавиш. Аз съм на близо хиляда години, моето момче. — Той размаха пръст във въздуха. — Отдавна се интересувам от твоята персона. За теб се говори в пророчествата. Написах „Приключенията на Бони Дей“ за онези, в които има потенциал. Това също е един вид книга с пророчества. Буквар с пророчества, ако мога така да се изразя, нещо, което да можеш да разбереш и да ти бъде от полза. И наистина ти помогна, нали, Ричард?

— И то неведнъж! — каза Ричард, все още зяпнал.

— Добре! Това ме радва. Дадохме книгите на няколко специално подбрани момчета. Единствен ти от всички тях си все още жив. Останалите загинаха при „необясними“ обстоятелства.

Потънал в мисли, Ричард дояде крушата си. Тази работа със Субстрактивната магия определено не му харесваше.

— Можеш ли да ми помогнеш да се науча да използвам силата си?

— Помисли, Ричард, Сестрите не са ти причинявали болка с яката, нали?

— Не, но ще го направят.

— Предишната битка, Ричард. Какво каза Бони Дей на Уоруикските войници, които охраняваха тресавищата? Че врагът няма да ги нападне оттам, откъдето ги е нападнал преди. Че хабят енергията си по най-глупашкия начин, опитвайки се да победят в битка, която вече е свършила. В предишната битка. — Натан повдигна вежда. — Явно си пропуснал този урок. Това, че нещо ти се е случило преди, не означава, че ще ти се случи отново. Мисли за бъдещето, Ричард, не за миналото.

Ричард се поколеба.

— Имах… видение, когато бях в Кулата в Долината на изгубените. В него Сестра Вирна използва яката, за да ми причини болка.

— И това събуди гнева ти.

Ричард кимна.

— Призовах магията и я убих.

Натан се усмихна и поклати разочаровано глава.

— Видението е било твоето собствено мислене, което е искало да ти каже нещо. Опитвало се е да ти внуши, че ако се опитат да направят това, ти ще можеш да се защитиш, ще можеш да ги победиш. Дарбата и мисълта ти са действали заедно, опитвайки се да ти помогнат. Бил си прекалено зает с предишната битка, за да обърнеш внимание на посланието.

Огорчен, Ричард не каза нищо. Толкова се бе страхувал да не му причинят болка, че не бе мислил за нищо друго. Беше пропуснал истинското значение на стореното от Калан, защото се бе отдал на страха си, че миналото може да оживее отново. „Мисли за разрешението, не за проблема!“, това му бе повтарял Зед непрекъснато. Беше се оставил да бъде заслепен за бъдещето от миналото.

— Разбрах те, Натан — призна той. — Какво искаше да ми кажеш с това, че Сестрите не са ми причинявали болка с яката?

— Ан знае, че ти си магьосник-воин. Казах й го още преди да се родиш. Преди около петстотин години. Сигурно тя е дала нареждания на Сестрите. Да причиняваш болка на магьосник-воин е все едно да риташ борсук по гърба.

— Искаш да кажеш, че тайната на моята сила по някакъв начин е свързана с болката?

— Не. С резултата от болката. С гнева. — Той посочи с ръка меча на хълбока на Ричард. — Ти използваш меча по този начин. Гневът призовава магията. Всъщност ти я призоваваш, тя събужда гнева ти и така започва да действа. Искаш ли да те науча как да докосваш своя Хан?

Ричард се наведе напред.

— Да. Никога не съм предполагал, че ще го кажа, но да, искам. Трябва да намеря начин да изляза от тук.

— Протегни дланта си напред. Така.

Натан като че ли бе издигнал около себе си някаква властна аура.

— А сега потъни в очите ми!

Ричард се загледа в огромните, дълбоки, лазурни очи. Погледът на магьосника го привличаше неудържимо към себе си. Сякаш потъваше в кристалносиньо небе. Дъхът му започна да излиза на пресекулки, без той да го желае. Властните думи на Натан дойдоха до него по-скоро като усещане, отколкото като звук.

— Призови своя гняв, Ричард! Призови яростта! Призови омразата и жестокостта!

Ричард го почувства, сякаш бе извадил меча си. Сякаш някой изтръгна дъха му. Гневът го облада.

— А сега почувствай горещината на яростта! Почувствай пламъците й! Така. Сега съсредоточи тези усещания в дланта си.

Ричард събра гнева на магията в ръката си, насочи го, почувства силата му. Мощта на всичко това го накара да стисне зъби.

— Погледни в ръката си, Ричард. Виж го. Виж онова, което чувстваш.

Очите на Ричард бавно се спуснаха към ръката му. В разтворената му длан трептеше леко топка синьо-жълт огън. Усети енергията, струяща от тялото му, изливаща се в огъня. Увеличи струята гняв и пламъците станаха по-големи.

— Сега захвърли гнева, омразата, яростта и огъня в камината.

Ричард протегна ръка напред. Въртящата се огнена топка остана да се носи над дланта му. Той погледна към огнището и насочи гнева си навън. Изхвърли го от себе си.

Течната светлина се устреми към камината със свистене и избухна в огнището с трясък като светкавица.

Натан се усмихна гордо.

— Ето така се прави, момчето ми. Съмнявам се, че Сестрите могат да те научат на това и за сто години. Ти го носиш в себе си. Без съмнение. Ти си истински магьосник-воин.

— Но, Натан, аз не почувствах своя Хан. Не почувствах нищо по-различно. Само ярост, както когато използвам меча. И малко ме заболя, все едно съм прещипал пръста си на вратата.

Натан кимна с разбиране.

— Разбира се, че няма да почувстваш нищо. Ти си магьосник-воин. Другите магьосници притежават само едната страна на дарбата. Те използват онова, което ги заобикаля: въздух, топлина, студ, огън, вода. Каквото им трябва. Магьосниците-воини не са като останалите. Вместо да правят това, те изтеглят същността на силата от самите себе си. Ти не направляваш своя Хан, ти направляваш чувствата си. Сестрите винаги се опитват да научат някого на начина, по който стават нещата. Но това е неприложимо към сила като твоята. За теб единственото важно нещо са резултатите. Защото ти извличаш силата от самия себе си. Затова те не могат да те обучават.

— Какво по-точно имаш предвид? Как така не могат да ме обучават?

— Виждал ли си някога шивачка, която не може да улучи игленика? Сестрите искат да гледаш ръката си, карфицата и игленика. По този начин използват магията си другите магьосници. Магьосниците-воини не гледат. Те просто правят нещата. Техният Хан действа инстинктивно.

— Това… магьоснически огън ли беше?

Натан се изкиска.

— Разликата между това и магьосническия огън е като между отегчен молец и разярен бик.

Ричард опита отново, но не можа да направи огнено кълбо. Не успя да предизвика гнева си. Гневът на меча се появи без проблеми, но той не беше същият като онзи, който дойде, когато Натан му помагаше. Не извираше от същността му.

— Не се получава. Защо не мога да го направя отново?

— Защото аз ти помагах, показах ти го чрез моята собствена сила, ти още не можеш да го постигнеш само с твоята.

— Защо?

Натан протегна ръка и тупна Ричард по главата.

— Защото всичко идва от тук. Първо трябва да възприемеш себе си такъв, какъвто си. Ти все още не вярваш и се бориш срещу онова, което си. Докато не приемеш себе си и не повярваш, няма да можеш да извикваш своя Хан, своята сила. А само гнева.

— А какво стана с главоболието, което извираше от дарбата ми? Сестрите казаха, че без яката то ще ме убие.

— Сестрите ровичкат в истината като червей в парче месо. Хапват само ако умират от глад. Искат да сме техни затворници, за да играем по свирката им. Резултатът от тяхното безкрайно обучение ще бъде това, което ти показах. Главоболието е опасно, но само ако си млад магьосник, оставен сам със силата си. Докато имаше главоболия, не успяваше ли сам да се справиш с тях?

— Да. Понякога, когато се съсредоточавах върху стрелбата с лък или когато нещо в мен ме предупреждаваше за опасност, или когато изпадах в ярост и извиквах магията на меча. Тогава главоболията спираха за известно време.

— Получавало се е, защото си постигал хармония между дарбата и мисълта си. Единственото, което се изисква, за да не те нарани дарбата ти, е да получиш малко обяснения, каквито ти дадох току-що.

Обучението на магьосниците трябва да се извършва от други магьосници. За един магьосник е проста работа да те научи да постигаш хармония между дарбата и мисълта ти. Защото в този случай мъжката дарба помага на друга мъжка дарба. Това, което току-що направих с теб, е достатъчно, за да попречи на дарбата да ти причинява болка за доста дълго време напред. И то без Рада’Хан.

Ако за в бъдеще се свържеш с някой магьосник и той ти покаже следващата стъпка, това ще те пази до другия път, когато ще изпиташ болка. Важното е обаче в момента, в който имаш нужда от помощ, да можеш да си я осигуриш. На Сестрите щяха да са им необходими сто години, за да те научат на това, което аз току-що ти показах.

Те използват яката като извинение, задето ни държат за затворници. Те имат своя представа как трябва да се обучава един магьосник. И тя се състои в това да го държат в ръцете си.

— Защо?

— Мислят си, че магьосниците са отговорни за всичкото зло, което е сполетявало човечеството. И че ако овладеят силата с яка, ако я управляват и поучават, ще дарят хората със светлината на своята теология. Те са фанатички, изпълнени с вяра, че са единствените, които знаят истинския път към вечната награда в светлината на Създателя. Те се чувстват в правото си да използват всички сили и средства, за да стигнат до този край.

— Искаш да кажеш, че онова, което току-що ми показа с моята сила, е достатъчно, за да попречи на дарбата да ме убие? Без яката?

— Достатъчно е да попречи на дарбата ти да те убие, но ще са нужни още много уроци, за да те науча да бъдеш истински магьосник. Това, което направих сега, бе да задържа юздата на коня, за да не може той да те свали от седлото. Нужна е още много работа, за да се научиш да яздиш с лекота.

Ричард усети напрежение в лицето си.

— Ако това е истина, значи те просто ритат борсука по гърба. Благодаря ти за помощта. — Той сключи ръце. — Натан, предстои ужасна катастрофа. Много скоро. Трябва да разбера няколко неща. Знаеш ли Второто правило на магьосника?

— Разбира се, че го знам. Но преди да го използваш, трябва да научиш Първото.

— Вече го знам. Благодарение на него убих Мрачния Рал. То казва, че хората могат да бъдат накарани да повярват на всяка лъжа или защото го искат, или защото се страхуват, че може да е истина.

— И какво е противодействието му?

— Тайната се крие в това, че няма противодействие. Трябва винаги да съм нащрек, знаейки, че аз също съм уязвим, да не допускам да повярвам, че съм недосегаем. Да внимавам да не стана нечия жертва.

— Много добре.

— А Второто?

Белите вежди на Натан надвиснаха над лазурните му очи.

— Второто правило касае неочакваните резултати.

— Тоест?

— То гласи, че най-добрите намерения могат да причинят най-големи вреди. Звучи като парадокс, но доброжелателността и добрите намерения могат да бъдат коварни пътеки към разрушението. Понякога онова, което смятаме за правилно, се оказва погрешно и може да причини вреда. Единственото противодействие е познанието, мъдростта, предвидливостта и разбирането на Първото правило. Но дори и това не винаги се оказва достатъчно.

— Добрите намерения и вършенето на добро могат да причинят вреда ли? Как?

Натан сви рамене.

— На пръв поглед е добро дело да дадеш бонбони на дете, защото децата обичат сладко. Познанието, мъдростта и предвидливостта ни казват, че ако прекаляваме с „добротата си“, вместо да му осигурим необходимата храна, на детето ще му прилошее.

— Това е очевидно, всеки знае, че е така.

— Да кажем, че даден човек си е счупил крака. В началото ти му носиш храна, но минава известно време и той все още отказва да става от леглото. Казва, че го боли. Ти продължаваш да бъдеш добър с него и да му носиш храна. След още известно време кракът му закърнява и става още по-трудно да се изправи от леглото. Така в края на краищата се оказва какво? Че човекът е прикован към леглото за цял живот, че никога повече няма да може да ходи. И то заради твоята доброта. Твоите добри намерения са причинили вреда.

— Не мисля, че това се случва толкова често, че да го смятаме за проблем.

— Само се опитвам да ти дам ясни примери, Ричард, за да можеш да ги пренесеш към по-сложни неща и да изведеш общия принцип. Добрите намерения, проявената към някого доброта може да насърчи мързела, да накарат разума да бездейства. Колкото повече даваш, толкова повече хората се нуждаят от помощта ти. Докато продължаваш да го правиш, те никога няма да се научат на дисциплина и достойнство, никога няма да повярват в себе си. Твоята добронамереност разяжда човешката им същност.

Ако дадеш монета на просяк, защото те е убедил, че семейството му гладува, а той я използва, за да се напие и после убие някого, това твоя грешка ли ще бъде? Не. Защото убийството е извършил той. Но ако вместо монета му беше дал нещо за ядене или беше отишъл да нахраниш семейството му, до убийство нямаше да се стигне. Ето ти отново добри намерения, причинили вреда.

Второто правило на магьосника: най-добрите намерения могат да причинят най-големи вреди. Нарушаването му може да причини всичко, от неудобство до катастрофа и смърт.

Съществуват управници, които проповядват мир, казвайки, че човек не бива да използва оръжие дори при самозащита. Това звучи като прекрасно намерение, имащо за цел да избегне всяко насилие. Но в края на краищата не рядко води до истинско клане. И ако в самото начало тези проповедници се бяха постарали да отвърнат на нападението, нямаше да се стигне до насилие и смърт в края. В този случай имаме издигане на добрите намерения над реалния живот. Някои биха обвинили в кръвожадност войните. Но всъщност именно войните са тези, които предотвратяват кръвопролитията.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не бива да се срамувам от това, че съм магьосник-воин?

— С нищо няма да помогнеш на агнетата, убеждавайки ги колко е здравословно да се яде трева, ако вълците са на друго мнение.

Ричард се почувства така, сякаш разговаря със Зед.

— Но не е възможно добрите намерения винаги да свършват по този начин, нали?

— Разбира се, че не. Точно затова е мъдростта. Трябва да си достатъчно мъдър, за да можеш да предвидиш последствията от действията си.

Проблемът с Второто правило е, че човек не винаги може да прецени дали го нарушава или просто върши добро. Още по-лошо, магията е опасно нещо. Когато към добрите си намерения прибавиш и магия, нарушаването на Второто правило може да доведе до катастрофа.

Да се използва магията е лесно. Трудното е да разбереш кога е необходимо. Всеки път, когато прибягваш към нея, можеш да причиниш неочаквани разрушения.

Знаеш ли, Ричард, че понякога тежестта на една снежинка е достатъчна, за да срути лавината? Без тази единствена последна снежинка до катастрофа няма да се стигне. Когато използваш магията, трябва да знаеш коя е тази последна снежинка, която ще се окаже в повече.

Ричард прокара пръст по дръжката на меча си.

— Натан, мисля, че може да съм разкъсал воала на отвъдния свят, нарушавайки Второто правило на магьосника.

— Да, разкъсал си го.

— Какво точно съм направил?

— Използва магията си, като приложи Първото правило на магьосника, за да победиш. По този начин подхрани магията на кутиите, портата, и разкъса воала. Направи го поради невежеството си. Не можеше да знаеш, че неочакваният резултат от онова, което ти се струваше правилно, ще се окаже унищожението на целия живот. Наистина една снежинка. Магията е опасна.

— Как мога да оправя нещата?

— Камъкът на сълзите трябва да бъде върнат при Пазителя. Веригата трябва да бъде заключена отново. Камъкът на сълзите трябва отново да заеме мястото си в отвъдния свят, където ще изпълнява функцията — да пречи на силата на Пазителя да прониква в този свят. За да се направи това, са необходими и двете магии.

Ключът, така да се каже, трябва да бъда върнат в ключалката, като се затвори портата. За това също са необходими двете магии. Ако всичко това бъде направено чрез една от тях, ще се стигне до разкъсване на воала. Тоест магьосник като мен, чиято дарба е само за Адитивната магия, не може да помогне. Може да го направи само някой като теб.

Докато това не стане, ние сме в голяма опасност. Ако сбъркаш и използваш Камъка за свои собствени цели, може да унищожиш равновесието и да доразкъсаш воала, изпращайки ни във вечния мрак.

Ричард се замисли, без да вдига очи от масата.

— Знаеш ли какво е „агент“?

— Аха, вероятно говориш за проблема с пророчеството, което би трябвало да се изпълни в деня на зимното слънцестоене. Агентът е човек, който търгува с Пазителя. Продава му например душите на невинни деца, в замяна на което получава познание за това как да използва Субстрактивната магия.

Той погледна Ричард мрачно.

— Но това не би трябвало да е проблем, тъй като ти изпрати Мрачния Рал в отвъдния свят, откъдето той не може да действа в нашия. Мрачният Рал е в отвъдния свят, нали?

Ричард усети разяждаща болка в стомаха си. Той не само беше разкъсал воала, но нарушавайки отново Второто правило, чрез Съвещанието на духовете на предците в селото на Калните беше извикал агента, Мрачния Рал, отново в този свят. Където той щеше да направи всичко възможно, за да разкъса докрай воала. И за всичко това вината бе негова. Обля го гореща пот, главата му се замая. Стори му се, че всеки момент ще припадне.

— Натан, трябва да сваля тази яка от врата си.

Натан сви рамене.

— Виж, в това не мога да ти помогна.

Ричард бе дошъл при Пророка с конкретен въпрос. Реши, че е дошло време да получи отговор. Прокашля се.

— Натан, има един човек, който е много важен за мен. Една жена, която е в опасност. Трябва да й помогна. За нея има пророчество, което е записано, но което в същото време ми се яви като видение.

— Кое е то?

— „Сред всички само един, роден с дарбата да носи Истината, ще остане жив, след като се вдигне заплахата на сянката…“

С дълбокия си властен глас Натан продължи:

— „Тогава ще дойде още по-непрогледната тъмнина на мъртвите. За да остане поне искрица надежда за живот, родената в бяло трябва да бъде принесена в жертва на народа си, за да го дари с радост и щастие.“

— Значи знаеш за него. Натан, видях значението на това пророчество. Беше ми казано да не говоря за видението си, но доколкото можах да разбера, развръзката не е особено радостна.

— Тя ще бъде обезглавена — каза спокойно Натан. — Това означава пророчеството.

Ричард притисна с ръце къркорещия си стомах. Точно това бе видял във видението си. Светът отново се завъртя пред очите му.

— Натан, трябва да се махна оттук. Не мога да допусна това да се случи.

— Ричард, погледни ме!

Ричард вдигна очи към него, като едва успя да преглътне сълзите си.

— Ричард, трябва да ти кажа истината. Ако това пророчество не се изпълни, ще последва краят. Всички ще умрем. Ще дойде краят на всичко живо. Пазителят ще погълне всички ни. Ако използваш силата си, за да му попречиш да се осъществи, ще разкъсаш воала докрай и ще позволиш на Пазителя да погълне света на живите.

Ричард скочи на крака.

— Защо! Защо тя трябва да загине, за да спаси живота на всички? Не разбирам! — Пръстите му се свиха около дръжката на меча. — Не мога да допусна да се случи. Това е само една глупава гатанка. Няма да позволя тя да умре заради една гатанка.

— Ричард, ще дойде ден, когато трябва да направиш своя избор. Отдавна се моля, когато това стане, да си натрупал достатъчно мъдрост, за да избереш правилното решение. В противен случай целият живот ще загине.

— Няма да стоя тук и да слушам как ми говориш, че трябва да я оставя да умре. Добрите духове не направиха нищо, за да помогнат. Аз трябва да го направя. И ще го направя.

Ричард се втурна към вратата. Докато се носеше като буреносен облак по коридора, факлите по стените запращяха. Зад него се посипа мазилка. Той едва го забеляза, но това напълно пасваше на настроението му. Когато мина през щита, боята по стените се напука и отлепи.

Мислите му препускаха във всички посоки едновременно. Вече знаеше, че видението му е показало какво ще се случи, ако не направи нещо, за да го предотврати. Ако не успееше да се измъкне от Двореца, пророчеството щеше да се сбъдне. Може би точно това беше неговият смисъл: че той ще бъде държан като затворник тук и няма да може да помогне. И Калан ще умре.

В двора цареше смут. Отвсякъде прииждаха стражи. Когато се приближи, Ричард видя един от бойците на Бака Бан Мана, обграден от стотина гвардейци. Това явно не притесняваше особено мъжа, облечен в широки дрехи.

Ричард разблъска тълпата.

— Какво става тук?

Мъжът се поклони дълбоко пред него.

— Кахарин, аз съм Джиаан. Твоята съпруга, Ду Чайлу, ме изпраща със съобщение за теб.

Ричард реши да не спори с него за термина „съпруга“.

— Какво съобщение?

— Тя каза да ти предам, че е изпълнила нарежданията на съпруга си. Ние сключихме мир с Мадженди. Вече не воюваме с тях, нито с тези хора тук.

— Това е чудесна новина, Джиаан. Кажи й, че се гордея с нея и с нейния народ.

— Твоя народ — поправи го Джиаан. — Каза да ти предам още, че е решила да роди детето. И че сме готови да се върнем в земите на дедите си. Иска да знае кога ще си готов да ни заведеш там.

Ричард се огледа. Не само гвардейците, но и повечето от Сестрите се бяха струпали около тях. Видя някои от Сестрите, които го обучаваха: Тови, Ничи и Армина. Паша също беше тук. В дъното на тълпата мярна и Сестра Вирна. На един балкон в далечината, скрита зад една колона, надзърташе Прелатът. Ричард се обърна към Джиаан.

— Кажи й да бъде готова, ще дойда скоро.

Джиаан се поклони.

— Благодаря ти, Кахарин. Ще бъдем готови.

Ричард се обърна към гвардейците.

— Този човек дойде с мир. Нека си отиде с мир.

Джиаан тръгна, все така спокоен, сякаш бе излязъл на разходка сред природата. Но войниците го последваха. Ричард така и предполагаше — че ще го съпроводят до края на града. Тълпата се разпръсна.

Главата му щеше да се пръсне. Беше извикал баща си от отвъдния свят, нарушавайки Второто правило на магьосника за втори път. Бе опитал да направи нещо добро, но вместо това бе причинил вреда. Уорън му каза, че Пазителят се нуждае от агент, за да избяга, и Ричард му беше осигурил такъв.

Мисълта му се рееше като в сън. Едва бе открил, че Калан го обича, животът тъкмо бе започнал да възвръща красотата си и изведнъж се оказа, че е затворен на това място за стотици години. И че ако не успее да избяга, в деня на зимното слънцестоене Калан ще умре. Мислите му се въртяха в безнадежден кръг.

Трябваше да направи нещо. Времето изтичаше. Реши да намери единствения човек, който можеше да му помогне.