Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (50)

Петдесета глава

Сестра Вирна хвана месинговата дръжка на вратата. Стаята беше оградена с въздушен щит. Тя пое въздух и почука. Зад тежката врата й отговори груб глас:

— Влез.

Преградата падна. Сестрата отвори дясното крило на вратата и пристъпи вътре. В двата ъгъла насреща имаше по едно писалище. Две жени бяха седнали, всяка на своето място, и пишеха нещо. Нито една от тях не вдигна поглед.

— Да — каза тази, която седеше отляво, като продължи да пише, — какво има?

— Дойдох да върна дневника на пътуването, Сестра Улиция.

Сестрата наплюнчи пръсти и обърна следващата страница.

— Да, просто го сложи на писалището. Няма ли да отидеш на пиршеството по случай завръщането ти? Мислех, че ще искаш да се срещнеш със старите си приятели?

Сестра Вирна скръсти ръце.

— Имам по-важна работа от пиршеството. Искам да дам дневника за пътуването си на Прелата, лично. Трябва да говоря с нея, Сестро Улиция.

Двете вдигнаха глави.

— Ами — започна Сестра Улиция, — Прелатът едва ли ще иска да разговаря с теб, Сестро Вирна, тя е заета жена. Не може да си губи времето с разни незначителни неща.

— Незначителни ли? Не са незначителни!

— Недей да повишаваш тон в този кабинет, Сестро Вирна — предупреди я другата. След това натопи перото си в мастилото и продължи да пише.

Сестра Вирна пристъпи напред. Във въздуха между писалищата и вратата се появи невидима, съскаща преграда.

— Прелатът е заета жена — повтори Сестра Улиция. — Ако се интересуваше от твоето завръщане, щеше да изпрати да те повикат. — Тя приближи свещта до книгата, в която пишеше. — Просто остави бележките си на писалището ми. Ще се постарая да стигнат до нея.

Сестра Вирна се опита да не повишава тон, само стисна силно зъби.

— Бях понижена в послушница.

Двете вдигнаха очи.

— Защото изпълнявах стриктно заповедите на тази жена. Наказана съм, задето следвах задълженията си. Наказана, защото направих онова, което Прелатът ми нареди. Искам най-накрая да разбера защо беше необходимо всичко това.

Сестра Улиция се наведе напред и се обърна към другата жена.

— Сестро Финела, моля те, изпрати доклад до Господарката на послушниците. Съобщи й, че послушницата Вирна Совънтрийн е дошла в кабинета на Прелата без разрешение или покана и е произнесла тирада, неприсъща на послушница, която се надява един ден да стане Сестра на светлината.

Сестра Финела вдигна очи.

— Да, да… Послушнице Вирна, това е първият ти ден в служба на великото призвание, а вече си заслужи едно укорително писмо. — Тя цъкна с език. — Надявам се, че ще се научиш да се държиш както трябва, ако се надяваш един ден да станеш Сестра на светлината.

— Това е всичко, послушнице — каза Сестра Улиция. — Свободна си.

Сестра Вирна се обърна на пети. Зад гърба си чу щракане на пръсти. Погледна през рамо и видя Сестра Улиция да почуква с пръст по писалището си.

— Дневникът на пътуването. И… едва ли това е начинът, по който трябва да си тръгне една послушница, когато е освободена от Сестра. Нали така, послушнице?

Сестра Вирна взе малката черна книжка и внимателно я сложи в ъгъла на писалището.

— Да, Сестро — каза тя и се поклони. — Благодаря ви, Сестри, че ми отделихте от времето си.

Сестра Вирна въздъхна облекчено, щом затвори вратата след себе си. Спря се за миг, за да обмисли ситуацията. Забила поглед в пода пред себе си, тръгна обратно през Двореца, по коридорите, някои от които отворени, други затворени, някои облицовани с ламперия, други каменни, някои с паркет по пода, други с плочи. Сви зад един ъгъл и изведнъж се натъкна на някого. Вдигна очи и видя лице, което се надяваше да не среща.

Той й се усмихна по познатия начин.

— Вирна, колко се радвам да те видя отново!

Младото му лице с остри черти изглеждаше непроменено. Вълнистата му кафява коса бе малко по-дълга над ушите, отколкото преди, а раменете му може би малко по-широки, отколкото тя си ги спомняше.

Сестра Вирна наведе глава.

— Джедидайа — погледна кафявите му очи. — Изглеждаш чудесно. Изглеждаш… както винаги си изглеждал. Добре се погаждаш с времето.

— А ти си… ами изглеждаш…

— Думата, която търсиш, е „стара“. Изглеждам стара.

— Ах, Вирна, някоя и друга бръчица — той огледа тялото й — и няколко кила повече не могат да унищожат хубост като твоята.

— Виждам, че както винаги умееш да разговаряш с жените. — Тя го погледна. — И както винаги си бил добър ученик и си напреднал доста. Гордея се с теб, Джедидайа.

Той сви рамене и щракна с пръсти.

— А сега, разкажи ми за новия.

Тя присви очи.

— Не си ме виждал повече от двадесет години, откакто тръгнах на дълъг път направо от леглото ти. Нима това е единственият ти въпрос към мен? Не как съм се чувствала. Не дали съм си мислила за теб. Не дали сърцето ти си е намерило друга. Е, предполагам шокът от това да ме видиш толкова остаряла е прогонил всичките тези въпроси от главата ти.

Изкусителната усмивка остана да грее на устните му.

— Вирна, ти не си глупаво момиченце. Разбираш, че след като е минало толкова много време, не може да се очаква от никой от нас да…

— Разбира се, че го знам! Не се заблуждавам в това отношение. Просто се надявах, че като се върна, ще получа малко добро отношение, малко топлота.

Той отново сви рамене.

— Съжалявам, Вирна, винаги съм смятал, че си жена, която цени откровеността и не обича игрите на думи. — Очите му не я поглеждаха. — Мислех, че си научила много за живота. Предполагам, че съм натрупал поне толкова… оттогава насам… откакто бях млад.

Тя отмести поглед от красивото му лице и тръгна да си върви.

— Лека нощ, Джедидайа.

— А моят въпрос? — в гласа му прозвуча неприятна нотка. Той се опита да я прикрие. — Що за човек е той?

Тя спря, без да се обръща.

— Ти беше там. Забелязах те. Онова, което видя от Ричард, разкрива какъв е той.

— Но видях и какво се случи с теб. Имам известно влияние върху някои от Сестрите. Може би ще успея да ти помогна. — Той направи небрежен жест с ръка. — Ако си откровена с мен и задоволиш любопитството ми, може би ще те измъкна от това неприятно положение.

Тя отново го погледна.

— Лека нощ, Джедидайа!

— Така или иначе, ще се случва да се виждаме, Вирна. Помисли над въпроса ми.

Тя не можеше да повярва, че някога е била толкова заслепена. Помнеше Джедидайа като сърдечен и внимателен човек. Може би паметта я лъжеше. Може би мислеше само за себе си и не му даде възможност да бъде по-любезен. Сигурно изглеждаше ужасно. Трябваше да се изкъпе, да се облече с красиви дрехи, да приведе в ред къдравите си коси и чак тогава да се види с него. Но нямаше възможност да направи всичко това.

Може би ако го беше погалила по бузата, у него щеше да припламне някаква искрица, да си припомни нещо от тяхното минало, сълзите й в деня на тръгването, неговите обещания. Сега беше сигурна, че преди да е заглъхнало ехото от думите му, всякакви обещания са били напълно забравени.

Стигна до коридора, който водеше към стаите на послушниците. Спря се, загледана във вратите. Беше изморена. Денят бе изтощителен. Но вместо да отиде да почива, тя се извърна и тръгна в другата посока. Имаше да свърши още нещо, преди да си легне.

* * *

Паша спря пред каменната рамка на вратата, издълбана като лоза. В средата на каменните гроздове бе положена голяма опушена дъбова врата със заоблени горни ъгли. Тя вдигна вежда.

— Твоята килия.

— Няма ключалка. Как ще ме заключиш вътре?

Паша се изненада от въпроса.

— Ние не заключваме нашите момчета. Те са свободни да влизат и излизат, когато си искат.

Ричард се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че мога свободно да се движа из тази сграда?

— Да. Свободен си да правиш каквото искаш. Можеш да се разхождаш из Двореца, в града или където пожелаеш. Много от момчетата прекарват по-голямата част от времето си в града. — Лицето й порозовя от това, което каза, и тя бързо отклони поглед от Ричард.

— А земите около града?

Тя сви рамене и бутна назад подплънката на синята си дреха.

— Разбира се. Макар че не знам какво би търсил из пустошта. Никое от другите момчета не ходи там. Но нищо не ти пречи да излизаш както от Двореца, така и от града. — На челото й се появи загрижена бръчица. — Само трябва да се пазиш от Блатистите гори. Те са изключително опасно място. Предупредиха ли те вече за тях? Показаха ли ти ги на път за Двореца?

Ричард кимна.

— На какво разстояние от града мога да се отдалечавам?

— Рада’Хан няма да ти позволи да отидеш прекалено далеч. Трябва да сме в състояние да те откриваме. Но бъди сигурен, че спокойно можеш да обикаляш на много километри извън града, във всички посоки.

— На колко километра?

— На повече, отколкото би искал да отидеш. Предполагам, че до земите на диваците.

— Имаш предвид Бака Бан Мана.

Тя кимна.

— Да, горе-долу до там, струва ми се.

— И никой няма да ме пази?

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Възложено ми е да те обучавам. Засега ще те придружавам почти навсякъде. Когато нашите момчета придобият повече опит, започват сами да излизат където си искат.

— Когато и да поискам, мога просто да се скитам наоколо?

— Виж, ти живееш тук, в Двореца. И трябва винаги да си наблизо заради уроците. Аз ще те обучавам, както и голяма част от Сестрите. Ние ще те научим да се справяш с твоя Хан и когато покажеш, че си го овладял, ще започнем с уроците за неговото управление.

— Защо различни Сестри? Защо не само една, само ти например?

— Защото взаимодействието на Хан при различните хора не винаги е еднакво по сила. Някои от Сестрите имат голям опит, повече познания. Винаги има една или няколко от нас, които могат по-добре от другите да ти помогнат в момента. Затова с теб ще се занимават различни Сестри, докато се установи с коя се сработвате най-добре.

— Сестра Вирна ще бъде ли сред тях?

Паша го изгледа изпод вежди.

— Вирна вече не е Сестра. Занапред не би трябвало да се обръщаш към нея с това звание. Тя е послушница, така че трябва да я наричаш просто Вирна. Послушниците освен тази, която отговаря за теб, тоест аз, нямат право да дават уроци. Послушниците от Първа степен, каквато е Вирна, не работят с момчетата. Дълг на послушниците е да се обучават, а не да преподават.

Ричард си помисли, че му е невъзможно да мисли за Сестра Вирна като за Вирна. Звучеше му странно.

— Кога отново ще стане Сестра?

— Тя трябва да служи като послушница като всички останали. Да мие чинии в кухнята, както аз, когато бях малка. Един ден, ако работи така, както работех аз, ще има щастието да стане Сестра на светлината. Но дотогава ще е послушница.

Ричард си помисли, че всичко това се случи със Сестра Вирна заради него. Докато стане отново Сестра, тя ще бъде вече старица. Той смени темата на разговора.

— А защо ни позволявате да се разхождаме наоколо?

— Защото вие не сте опасни за хората. Когато се научиш да управляваш своя Хан, ще ограничат движението ти. Хората от града се страхуват от момчетата, овладели силата си. Случвали са се нещастия. Когато момчетата придобият повече опит, ограничават излизанията им в града. Колкото повече напредват с магьосническите си умения, толкова повече ограничения получават. В края на обучението си биват допускани само в отделни части на Двореца. Но засега си свободен да ходиш където искаш. Чрез твоя Рада’Хан ще знам винаги къде си.

— Искаш да кажеш, че всяка Сестра може да ме открие веднага заради това проклето нещо?

— Не, само тази, която ти е дала яката, защото тя я държи и разпознава силата й. И след като аз съм натоварена с твоето обучение, трябва да знам къде си през цялото време. Трябва да накарам моя Хан да опознае излъчването на твоята Рада’Хан. — Паша отвори вратата и влезе в тъмната стая. Вдигна ръка и всички лампи светнаха.

— Трябва да ме научиш на този номер — промърмори Ричард.

— Не е номер, а моят Хан. А това е едно от най-простите неща, на които ще те науча.

Таванът на просторната стая беше нашарен с линии, преплетени в сложни фигури. По стените имаше ламперия от черешово дърво в топли тонове. Високите прозорци, на които висяха богато набрани завеси в морскосиньо, гледаха към нощта навън. Имаше камина, от двете страни на която се издигаше по една бяла колона. По-голямата част от дървения под бе скрита под дебели килими. Из цялата стая и пред камината имаше удобни на вид столове и канапета.

Ричард си помисли, че цялата му къща би се побрала два пъти в тази стая. Той свали раницата от гърба си и я опря на стената край камината. До нея остави и колчана със стрелите и лъка си. След това отиде в дясната половина на стаята и застана пред една двойна врата, направена от малки стъклени плочки, над която бе спуснато кремаво перде. От другата страна на вратата видя огромен балкон, който гледаше към града.

— От тук залезите са много красиви — каза Паша.

Залезите не го вълнуваха особено. Огледа внимателно двора под себе си, портите, пътищата, патрулиращите войници, мостовете към града и околните хълмове. Постара се да запамети разположението на колкото се може повече обекти. Върна се в стаята и отиде в другия й край, където също имаше врата. Зад нея откри спалня, почти толкова голяма, колкото и първата стая. Никога не бе виждал по-огромно легло. Беше покрито с пурпурночервена кувертюра. Подобна на другата стъклена врата водеше към друг балкон, с изглед на юг, към морето.

— Прекрасна гледка — каза Паша. — Романтична. — Тя видя, че Ричард гледа към помещенията от другата страна на Двореца, и посочи с ръка. — Отвъд този двор са част от покоите на жените. Там се намират повечето от стаите на Сестрите. — Тя му се закани с пръст: — Там, млади момко, нямаш работа. — Извърна се към вратата. — Освен ако някоя Сестра не те покани в стаята си — добави накрая едва чуто.

— Как да те наричам — попита той. — Сестра Паша ли?

Тя се изкикоти.

— Не, засега съм послушница, макар да се надявам да докажа себе си в работата с теб и съвсем скоро да стана Сестра. Дотогава съм просто Паша.

Ричард се обърна към нея и я стрелна с поглед.

— Аз се казвам Ричард. Ще ти представлява ли проблем да запомниш името ми?

— Виж, аз отговарям за теб и…

— Щом ти е толкова трудно да го запомниш, нямаш никакъв шанс да станеш Сестра. Никога. Защото ако се опитваш да ме унижаваш, като ме наричаш с други имена, а не с моето, ще се постарая незабавно да направя така, че да се провалиш на теста. — Той се наведе напред и погледна страшно в широко отворените й очи. — Разбра ли, Паша?

Тя преглътна.

— Не ми повишавай тон, млади… — Тя повдигна брадичката си. — Не ми повишавай тон, Ричард.

— Така е по-добре. Благодаря ти. — Надяваше се с това разговорът им да приключи, тъй като не беше в настроение да проявява повече любезност.

Извърна се към балкона. От него се виждаше доста по-малко, отколкото от другия. Поне що се отнася до нещата, които го интересуваха. Затова се върна в спалнята.

Паша го следваше по петите.

— Виж какво, Ричард, ще трябва да се научиш на добри обноски, защото в противен случай…

Чашата преля. Той се обърна рязко към нея. Изненадана, тя се закова на място, като едва не се блъсна в него.

— Не си обучавала никого преди мен, нали така?

Тя не помръдна.

— Бих казал, че за пръв път поемаш някаква отговорност и изпитваш ужас да не сгафиш някъде. И понеже си неопитна, си мислиш, че ако се държиш като господар, ще заблудиш хората, че знаеш какво правиш.

— Ами аз…

Той се наведе над нея и приближи лицето си на милиметри от нейното. Гласът й заглъхна.

— Не бива да се страхуваш да ми покажеш, че нямаш опит в отношенията с хората, Паша. Онова, от което наистина трябва да се страхуваш, е, че ще те убия.

Тя присви гневно очи.

— Как си позволяваш да се държиш така с мен?

— Това за теб е игра. Начин да прилагаш безумните си правила и да дърпаш марионетката си за яката, за да получиш нова степен. — Той стисна зъби. — За мен обаче не е игра, Паша. За мен е въпрос на живот и смърт. Аз съм затворник, когото държат вързан за яка като животно, като роб. Разполагам с живота си толкова, колкото вие ми позволите. Знам, че ти няма да се поколебаеш да ме измъчваш, ако не играя по правилата ти. Но грешиш, Паша, ако си мислиш, че те заплашвам. Не, това е обещание.

— Не съм това, за което ме мислиш, Ричард! — каза тя. — Искам да съм ти приятел.

— Ти не си ми приятел. Ти си моят тъмничар. — Той вдигна пръст към лицето й. — Никога не работи срещу мен, защото ще те убия точно така, както ще убия и всеки друг, който се опита да ми попречи да сваля яката.

Тя примигна.

— Ричард, не знам какво се е случило с теб някога, но ние не сме такива. Искам да бъда Сестра на светлината и да помагам на хората да прозират добрините на Създателя.

Ричард беше на път да изгуби контрол над магията си. С усилие я овладя. Сега не беше време за това, имаше да върши други работи.

— Не се интересувам от твоята теология. Просто запомни това, което ти казах.

Тя се усмихна.

— Ще го запомня. Съжалявам, че те ядосах и не те наричах с името ти. Моля те, прости ми. Няма да се повтори. Просто спазвах правилата. Така са ме учили.

— Забрави правилата. Бъди самата себе си и ще имаш по-малко трудности в живота.

— Дори и да не ми вярваш, аз просто се опитвам да ти помогна, това е, което трябва да правя. — Тя посочи с ръка. — Ела. Седни на леглото.

— Защо?

Макар тя да не помръдна, той усети леко побутване. Политна назад и седна, където му бе посочила тя.

— Не…

Тя пристъпи към него и застана права между двата му крака.

— Шт! Не говори! Остави ме да си върша работата. Вече ти казах, че моят Хан трябва да опознае твоята Рада’Хан, за да мога винаги да знам къде си.

Тя сложи ръцете си от двете страни на врата му, върху яката. После затвори очи. Гърдите й бяха точно пред лицето му и се движеха с всяко поемане на въздух. За миг той усети привличане, но бързо се овладя. Беше неудобно, но не и неприятно и колкото по-дълго Паша държеше ръцете си така, толкова по-добре се чувстваше Ричард. Когато тя свали ръцете си, го прониза силна болка. Той разтърси глава.

— Какво направи?

— Просто оставих моя Хан да опознае твоята Рада’Хан. — Тя преглътна и по лицето й потекоха сълзи. — И нещо от твоя Хан, от същността ти. — Паша се обърна настрани.

— Това означава ли, че вече ще знаеш къде се намирам по всяко време? Чрез яката?

Тя кимна и направи няколко крачки из стаята.

— Какво предпочиташ за ядене? Имаш ли някакви специални изисквания?

— Не ям месо!

Тя спря.

— Никога не съм чувала подобно нещо.

— А също така предполагам, че вече не обичам и сирене.

Тя се замисли за миг и продължи:

— Добре, ще предупредя готвачите за предпочитанията ти.

В главата на Ричард започна да се оформя план и Паша не бе част от него. Той трябваше да се отърве от нея.

Тя се приближи до висок гардероб от махагон, пълен с изящни дрехи. Имаше фино тъкани панталони, поне десетина ризи, повечето бели, някои с жаба, а също и всякакви разцветки сака.

— Това е за теб — каза тя.

— След като всички сте били толкова изненадани, че не съм дете, защо тези дрехи са моят размер?

Тя разглеждаше дрехите, пипаше платовете, изваждаше по някоя, за да я види по-добре.

— Някой сигурно е знаел. Вероятно Вирна е докладвала.

— Сестра Вирна.

Тя прибра обратно едно черно сако.

— Съжалявам, Ричард, но вече е просто Вирна. — Паша извади една бяла риза. — Харесва ли ти?

— Не. Ще изглеждам глупаво в такива дрехи.

Тя се усмихна кокетно.

— Напротив, мисля, че много ще ти отиват. Но ако не са по вкуса ти, ей на онази маса има монети. Ще ти покажа някои магазини в града и ще можеш да си купиш, каквото ти харесва.

Ричард погледна към мраморната маса. Върху нея имаше сребърна купа, пълна със сребърни монети, а до нея златна, пълна със златни монети. Ричард си помисли, че дори цял живот да бе работил като горски водач, пак не би спечелил и половината от това злато.

— Това не е мое.

— Разбира се, че е твое. Ти си гост в Двореца. Когато ги свършиш, ще ти донесат още.

— Независимо от всички тези неща, от скъпите дрехи, от парите и стаята, яката си е яка и нищо повече.

— Това няма нищо общо с Рада’Хан. Дрехите, с които си облечен, са ужасни. Изглеждаш като дивак от гората. — Тя разгърна пред него едно червено сако. — Ето, пробвай това.

Той сграбчи изящната дреха от ръцете й и я запокити на леглото. После я стисна за рамото и я повлече към външната врата.

— Ричард, престани! Какво правиш?

Той отвори вратата.

— Изморен съм, имах дълъг ден. Лека нощ, Паша!

— Ричард, просто се опитвам да ти помогна да изглеждаш по-добре. В тези дрехи имаш вид на дивак. На някакъв огромен звяр.

Той се успокои и хвана ръкава на синята й дреха. Синя като сватбената рокля на Калан.

— Този цвят не ти отива — каза й той. — Изобщо не ти отива, разбра ли?

Тя стоеше в коридора и го гледаше с големите си кафяви очи. Той хлопна вратата с крак. Изчака няколко минути и надникна в коридора. Нямаше и следа от нея. Върна се при камината, бръкна в раницата си и започна да вади разни неща от нея. Нищо не му трябваше. Никакви дрехи.

Докато опъваше нова корда на лъка си, на вратата се почука лекичко. Той се промъкна по килима и се заслуша. Може би нямаше да се махне, ако не й отговори. Но хич не му се искаше да му се мотае в краката и да му казва какво да облича. Имаше си по-важна работа. Чукането се повтори. Може би не беше Паша. Той стисна ножа си и отвори рязко вратата.

— Сестро Вирна?

— Току-що видях как Паша тича през коридора, обляна в сълзи. Изненадана съм, Ричард. — Тя повдигна вежда. — Не очаквах, че ще ти отнеме толкова време. Бях се скрила зад един ъгъл и вече се притеснявах, че някой може да ме види.

Бе увила главата си с шал, който покриваше и раменете й.

— Наистина ли трябваше да я разплакваш?

— Имаше късмет, че не я убих.

Сестра Вирна свали шала от къдравата си коса и го метна на раменете си. Устните й се разтегнаха в тъничка усмивка.

— Може ли да вляза?

Той я покани с ръка.

— А освен това съм просто Вирна. Не съм Сестра — каза тя, прекрачвайки прага.

Ричард прибра ножа.

— Съжалявам, но не мисля, че ще мога да те наричам по друг начин. За мен ти си Сестра Вирна.

— Не можеш да ме наричаш Сестра.

Ричард затвори вратата, а тя огледа стаята.

— Добре ли си настанен?

— Като крал. Сестро Вирна, знам, че не ми вярваш, но аз наистина съжалявам за това, което стана. Нямах намерение да стоварвам своите неприятности върху теб.

На лицето й се появи широка усмивка.

— Ти си моята постоянна неприятност, Ричард, но този път наистина нямаш вина. Друг е отговорен за онова, което се случи с мен.

— Сестро, знам, че заради мен те понижиха в послушница. Не съм искал това да се случи. Но че те изпратиха да работиш в конюшните, това сама си го направи.

— Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат, Ричард. — В очите й проблесна пламъче. — Мразя да мия чинии. Когато бях послушница, когато бях млада, мразех това повече от всичко на света. Винаги съм се чувствала отвратително в кухнята, още повече с ръце, натопени в мазната помия. Много повече ми харесва да съм при конете. Те не ми отговарят, не спорят с мен. Обичам ги такива, каквито са. Още когато ти насече металните мундщуци, се сприятелих с Джесъп. Сестра Марен си мисли, че тя държи юздите и диктува положението, но всъщност направи онова, което исках аз.

Ричард се усмихна.

— Ти си много особена жена, Сестро Вирна. Гордея се с теб. Но винаги ще съжалявам, че заради мен те направиха отново послушница.

Тя сви рамене.

— Аз служа на Създателя. Няма значение как точно. Но ти наистина нямаш вина. Всичко е заради заповедите на Прелата.

— Имаш предвид онези заповеди, които ти бе написала в книгата ли? Тя ти забрани да използваш силата си върху мен, нали така?

— Откъде знаеш това?

— Сетих се. Понякога те ядосвах толкова, че бе готова да ме засипеш с огън и жупел, но никога не използва силата си, за да ме спреш. Не мисля, че това би се случило, ако не бе получила заповеди да гледаш, без да се намесваш. В крайна сметка, щом Рада’Хан е създадена, за да контролира, защо иначе не би се възползвала от възможностите й?

Тя поклати глава.

— Ти също си много особен човек, Ричард. Откога знаеш всичко това?

— Откакто прочетох книгата ти в Кулата. Защо си тук, Сестро?

— Исках само да се убедя, че си добре. От утре няма да имам тази възможност. Поне за известно време. Не и преди да ме направят отново Сестра. На послушниците Първа степен не се разрешава да имат нищо общо с младите магьосници. Наказанията за тях са много жестоки.

— Днес е първият ти ден като послушница, а вече наруши правилата. Не би трябвало да си тук. Ако някой те хване, ще отидеш директно при помията долу в кухнята.

Тя сви рамене.

— Има неща по-важни от спазването на правилата.

Ричард се намръщи.

— Защо не седнеш?

— Нямам време. Дойдох само, за да изпълня едно обещание. — Тя извади нещо от джоба си. — И да ти донеса това.

Вдигна ръката му и сложи нещо в нея, след това стисна дланта му в юмрук. Когато той разтвори пръсти и погледна, краката му се подкосиха. Къдрицата от косите на Калан, която бе хвърлил.

Сестрата сключи ръце пред себе си.

— Намерих го през първата нощ, когато бяхме заедно.

Без да я погледне, той прошепна:

— Какво искаш да кажеш с това, че си го намерила?

Тя се дръпна назад и погледна към тавана.

— Когато ти заспа, след като реши да не ме убиваш, отидох да се поразходя и го открих.

Ричард затвори очи.

— Не мога да го взема. — Той успя да се насили да каже: — Аз я освободих от себе си.

— Калан направи голяма жертва, за да спаси живота ти. Обещах й да не допусна да забравиш, че тя те обича.

Ричард едва стоеше на краката си. Коленете му трепереха. Ръката му също.

— Не мога да го взема. Тя ме прати далеч от себе си. Аз я освободих.

Сестра Вирна заговори меко:

— Тя те обича, Ричард. Моля те, заради мен, вземи го. Рискувах толкова много, за да ти го донеса. Обещах на Калан да повярваш, че наистина те обича. Днес имах възможност за пореден път да се убедя колко рядко нещо е истинската любов.

Ричард почувства как целият огромен Дворец се стоварва на плещите му.

— Добре, Сестро, заради теб. Но знам, че тя не ме иска. Ако обичаш някого, няма да го молиш да сложи яка около врата си, няма да го пропъдиш на края на света. Тя иска да бъде свободна. Аз я обичам и затова я освободих от себе си.

— Един ден, Ричард, се надявам да разбереш каква огромна саможертва направи тя и колко истинска е нейната любов. Любовта е нещо много ценно и не трябва да се забравя. Не знам точно какво ще се случи с теб, но съм сигурна, че един ден отново ще откриеш любовта си. Но точно сега ми се струва, че имаш повече нужда от приятел. Моето предложение е съвсем искрено, Ричард.

— Ще свалиш ли яката от врата ми?

Тя помълча за миг. Когато проговори, гласът й бе изпълнен със съжаление.

— Не мога, Ричард. Това ще те нарани. Мой дълг е да пазя живота ти. Яката трябва да остане на врата ти.

Той кимна.

— Нямам приятели. Аз съм във вражеска територия, във вражески ръце.

— Това не е вярно, Ричард. Но се опасявам, че като послушница няма да успея да те убедя в противното. Паша ми изглежда приятно младо момиче. Опитай да се сприятелиш с нея. Имаш нужда от приятел.

— Не мога да бъда приятел с човек, когото може да се наложи да убия. Наистина мисля всяка дума, която изрекох днес, Сестро.

— Знам, Ричард — прошепна тя. — Знам. Но Паша е почти на твоята възраст. Понякога е по-лесно да се сприятелиш с човек на твоите години. Мисля, че би се радвала да стане твой приятел. За една послушница това време е толкова важно, колкото и за един млад магьосник. Отношенията между магьосника и послушницата, която трябва да се грижи за него, са уникални. Връзката, която ще укрепва с времето, може да бъде прекъсната единствено когато някой от двамата престане да съществува. Паша също се страхува. През целия си живот тя е била ученичка, послушница. А сега за пръв път ще бъде учител. Не само момчето, но и момичето се учи. И двамата навлизат в нов етап от живота си. И за двамата това е нещо много специално.

— Роб и господар. Единствено такива могат да бъдат отношенията ни.

Тя въздъхна.

— Съмнявам се, че някога послушница е поемала задача, по-трудна от тази, която получи Паша. Опитай се да я разбереш, Ричард. Тя ще направи всичко за теб. Създателят знае, че дори Прелатът би направила всичко за теб.

Ричард гледаше с празен поглед.

— Убивала ли си някога човек, когото си обичала, Сестро?

— Ами, не…

Ричард вдигна Агиел в юмрука си.

— Дена ме държеше в плен благодарение на собствената ми магия, точно както и Сестрите. Тя сложи яка около врата ми, както и Сестрите. Измъчвали са я, докато полудее достатъчно, за да причини същото и на мен. Разбрах защо тя го правеше, тъй като бях готов да направя всичко, само и само да не ме боли толкова. — Той не усещаше болката от стиснатия в юмрука му Агиел. — Разбрах я и я обикнах. — По лицето му потече сълза. — Това беше единственият начин да избягам. Тя контролираше яростта на меча. Понеже можах да я обикна, успях да накарам острието на меча да побелее.

— О, Създателю! — прошепна Сестра Вирна. — Нажежил си до бяло острието?

Ричард затвори очи и кимна.

— Аз приех в сърцето си нейната любов. Само така можах да накарам мечът да побелее. Само така можах да я пробода с него, докато тя ме гледаше с любящи очи. Само защото я обичах, можах да я убия и да избягам. Докато съм жив, няма да си го простя!

Сестра Вирна го прегърна успокоително.

— Създателю! — прошепна тя. — Какво направи с това твое чедо?

Ричард я отблъсна от себе си.

— Върви, Сестро, преди да си си навлякла неприятности. — Той избърса очите си. — Държах се глупаво.

Тя го стисна за раменете.

— Защо никога досега не си ми казвал това?

Ричард изтри носа си с ръкав.

— Не се гордея особено с тази история. Пък и ние с теб сме врагове, Сестро. — Той погледна насълзените й очи. — Казах ти истината. Казах я и на другите Сестри. Готов съм да убия всеки, когото трябва. Сестро, способен съм да убия всеки. Аз съм онзи, който носи смърт. Аз съм чудовище. Ето защо Калан ме пропъди на края на света.

Сестрата отметна назад косите, нападали по лицето му.

— Тя те обича, Ричард. Опитваше се да спаси живота ти. Един ден ще го разбереш. — Тя въздъхна. — Съжалявам, трябва да вървя. Ще се оправиш ли?

Усмивката му беше съвсем празна.

— Не мисля, Сестро. Струва ми се, че тук ще избухне война. Мисля, че ще свърша, убивайки Сестри. Надявам се да не си една от тях.

— Никога не знаем какви пътища ни е предопределил Създателят — каза тя.

— Мисля, че ако твоят Създател има някаква сила, ще те направи отново Сестра. И то по-рано, отколкото си мислиш!

— Трябва да вървя! Успех, Ричард. Не губи вярата си. — Тя отново омота къдравите си коси с шала и излезе.

Ричард се наведе над раницата си. Трябваше да действа още сега, докато се страхуват от него. Сложи колчана на гърба си, преметна лъка през рамо и излезе на балкона. Завърза въжето за железните перила, стисна ножа в зъби, плъзна се надолу и потъна в мрака.