Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (40)

Четиридесета глава

Калан се качи на една каруца пред насъбралите се мъже. Те стояха в плътни редици на фона на избледняващото утро, облечени в кафяви вълнени шинели. Капитан Райан и двамата лейтенанти застанаха между нея и войниците. Капитанът се облегна на колелото на каруцата и застина в очакване.

Калан огледа младите лица пред себе си. Момчета. И тя се канеше да изпрати всички тези момчета на смърт! Но нима имаше друг избор?

„Майчице моя, каза си наум тя, нима затова избра Уиборн за мой баща? За да ме научи как да постъпвам в ситуация като тази?“

— Страхувам се, че имам само една добра новина за вас — започна тя с тих глас, който се разнесе в студения въздух над обърнатите към нея лица. — И затова ще започна с нея, за да ви вдъхна кураж за останалите неща, които трябва да чуете. — Тя си пое дълбоко въздух. — Вашата Кралица не е била убита в Ебинисия, нито пък е била намерена и пленена от нападателите. Тя или не е била в града по време на нападението, или е успяла да избяга.

— Кралица Сирила е жива! — Момчетата си отдъхнаха като един, сякаш надявайки се, че след това няма да чуят нищо лошо. Миг по-късно радостта им избухна с пълна сила. Вдигнаха ръце във въздуха и размахаха юмруци. Виковете им бяха изпълнени с радост и облекчение.

Калан стоеше пред тях, заметната с кървавата си бяла пелерина, отпуснала ръце покрай тялото си. Остави им известно време да се насладят на чутото и да поликуват. Някои от момчетата, забравили за миг, че са войници, започнаха да се прегръщат. Тя видя, че по бузите на мнозина заблестяха сълзи от щастие. Почувства се малка и незначителна пред тази тълпа от момчета, която изливаше пред очите й обожанието си към нейната полусестра. Не можеше да си наложи да прекъсне радостта им. Накрая капитан Райан се качи на каруцата до нея. Той вдигна ръце и призова за тишина.

— Добре! Добре! Запазете тишина! Престанете да се държите като деца пред Майката Изповедник! Покажете й какви мъже сте!

Постепенно шумът утихна, останаха само грейналите лица и ведрите погледи. Капитан Райан скръсти ръце и отстъпи малко встрани, за да й остави достатъчно място.

— Гражданите на Ебинисия — продължи Калан със същия тих глас — не са имали това щастие.

Леденият въздух сякаш заискри. Настъпи пълна тишина. Чуваше се само поклащането на замръзналите клони под напора на режещия вятър. Усмивките изведнъж изчезнаха.

— Всеки един от вас има — най-малкото — приятели, които са били убити там. Мнозина са загубили любими същества, семейства, убити от ръцете на мъжете, които са на няколко часа път през този проход — Калан прочисти гърлото си, преглътна и заби поглед в земята. — Аз също познавам хора, които загинаха там. — Тя вдигна очи. — Миналата нощ стигнах до лагера на нападателите, за да видя кои са те и дали може да се преговаря с тях, за да се върнат в родната си страна. Те искат едно-единствено нещо — да завладеят цялата Средна земя и да я подчинят на своето управление. Заплашват, че ще убият всеки, който откаже да се присъедини към тях. Ебинисия е отказала.

Момчетата се развикаха и размахаха юмруци. Закрещяха, че сами ще сложат край на тази заплаха. Калан успя да ги надвика и да ги накара да замълчат.

— Мъжете, които изклаха вашите съграждани, наричат себе си Императорския орден. Тяхната борба не е в името на една страна или един народ. Те се борят, за да подчинят всички земи и да управляват всички народи. Те не желаят нито държава, нито крал, нито владетел, нито Съвет. Искат сами да създават своите закони. Повечето от тях идват от Д’Хара, но има и много други, присъединили се към тях. Видях много Келтонци.

Вълна от гневен шепот заля тълпата. Калан отново изчака да се успокоят.

— Но видях и мъже от други страни. Видях и Галеанци.

Този път се чуха гневни гласове, които крещяха, че това не е истина, че тя греши.

— Видях ги със собствените си очи!

Отново настана тишина. Тя се опита да не повишава глас.

— И аз бих искала това да не е истина, но ги видях. Мъже от най-различни страни се бяха присъединили към тях. Много от тези, които са тръгнали заедно с убийците, вярват, че така ще получат част от славата, ще се превърнат в част от новия ред, вярват, че така ще бъдат в предните позиции на властта и силата. Град Келион се опитал да им се противопостави. Императорският орден го обкръжил и превзел, хората били избити. И други градове, села и ферми страдат от тези мъже, които не се спират пред нищо. Много е възможно всичко да мине под техните мечове. Аз ще отида в Ейдиндрил, за да събера войските на Средната земя срещу Императорския орден, но това ще отнеме доста време, през което техният брой ще расте, още хора ще пожелаят да се присъединят към тях. Сега никой не би могъл да ги спре, те ще убият всеки, който се изпречи на пътя им или им се противопостави. С изключение на вас! — Калан изправи рамене и се подготви за онова, което трябваше да им каже след малко. Тя остави за миг тишината да залее долината. — Като Майка Изповедник на Средната земя, след като нямам възможност да обсъдя всичко с Централния съвет, трябваше сама да направя това, което нито една Майка Изповедник през последните няколко хиляди години не е правила. Обявих война от името на Средната земя. Армията на Императорския орден ще бъде избита до последния човек. Никакви преговори или компромиси няма да бъдат предлагани от страна на Средната земя. Императорският орден прие предизвикателството. Дадох клетва от името на Средната земя, че нито един от тях няма да бъде помилван. — Към нея се вдигнаха изненаданите лица на войниците. — Независимо от това дали ще остана жива или ще умра, това решение не може да се отмени. Всяка страна и всеки народ, който се присъедини към Императорския орден, попада под ударите му. Аз не ви призовавам да се биете от името на Галеа. Като Майка Изповедник аз ви призовавам да се биете за Средната земя, защото заплахата грози не само Галеа — застрашени са всички земи и всички свободни народи.

Тълпата отново се разшумя. В редиците се чуваха викове, че те са мъже, които могат да се справят с това, че правото е на тяхна страна и те ще победят. Калан кимна.

— Така ли мислите! Искам всеки от вас да се огледа в лицата на тези около него. Направете го! Погледнете в лицата на хората около вас, погледнете в очите на своите другари!

Настана известно смущение, войниците се въртяха и оглеждаха, усмихваха се, като че ли това беше някаква игра. Когато се успокоиха, тя продължи.

— Малцина от вас ще останат, за да си спомнят лицата, които виждат днес. Помнете и скърбете! Останалите — ако се впуснете в тази битка — няма да имат тази възможност. Те ще загинат в клането.

В ледената тишина Калан чу далечно цвърчене на катеричка, после и то замлъкна. По някои лица отново се появиха усмивки.

— Императорският орден се ръководи и е изграден предимно от войници от Д’Хара — войници, които са обучавани дълги години. Те са се били много пъти, погазвали са бунтове и въстания, не само са учили военни тактики, а са ги упражнявали ден след ден. Те познават единствено живота в битките, във всичките му форми. Пред мен са се изповядвали не един и двама такива войници. Повечето от тях не знаят дори значението на думата мир. От пролетта насам, откакто Мрачният Рал ги изпрати срещу Средната земя, те правят онова, което умеят най-добре — война. Вървят от битка към битка. Унищожават всеки, който се изправи насреща им. Те обичат сраженията, изпитват наслада от тях. По-безстрашни са от всеки друг. Винаги начело, винаги първите, които ще прободат врага, първите, които ще бъдат посечени. — Тя изгледа младите лица. — Вие сте уверени в знанията си, във военните тактики, на които сте обучавани, нали така?

Лицата закимаха, споглеждайки се усмихнато. Калан посочи едно момче, очевидно сержант, ако се съди по униформата му.

— Кажи ми тогава, ако сега си на бойното поле след края на битката, когато сте отблъснали удара на тези мъже, но изведнъж те се върнат и нападнат отново. Ти отговаряш за стрелците с лъкове и за копиеносците. Ето, врагът идва, многоброен, море от крещящи и тичащи мъже, дошли да ви надвият, да обърнат в бяг цялата ви армия. Те са въоръжени с тежки копия с дълги и тънки остриета, наричани от тях аргон. Ако такова копие те прониже, е почти невъзможно да бъде издърпано от тялото ти. Раните от него са ужасни, в повечето случаи смъртоносни. Ето ги, идват, въоръжени със своите аргони. Хиляди мъже. Каква ще бъде твоята тактика?

Младият мъж вирна разбиращо брадичката си.

— От копиеносците ще направя клин, който ще предпазва стрелците с лъкове. Мъжете с копията ще вървят отпред, скрити зад щитовете си и ще се изправят пред врага като непробиваема стена. Щитовете ще пазят копиеносците, които от своя страна ще защитят стрелците с лъкове. Стрелците ще ги разбият, преди да са се доближили достатъчно, за да могат да използват копията си. Много малко от тях ще съумеят да използват копията. Те ще загубят голяма част от най-добрите си войници и вероятността да нападнат отново ще бъде нищожна.

Калан кимна, сякаш впечатлена от отговора му.

— Добре казано.

Той засия. Мъжете около него се усмихнаха, горди със своите познания във военните дела.

— Виждала съм едни от най-калените в битки и с най-голям опит армии в Средната земя да използват съвсем същата тактика, когато войската на Д’Хара дойде за първи път миналата пролет, след премахването на границата.

— Тогава знаеш — каза мъжът — как ще загубят срещу стрелците ни.

Тя му се усмихна с крайчеца на устните си.

— Авангардът на Д’Хара, мъжете, за които ви говорих — най-силните, най-едрите, най-свирепите, онези, които са си спечелили правото да нападат първи? Нима мислите, че те нямат своите специални тактики, с които да излязат срещу вашите. Първо, те имат щитове, така че когато тичат, са защитени от ударите на стрелите. Мисля, че забравих да ви кажа още нещо за техните аргони. Тези копия са покрити целите с метал и това се прави с една-единствена цел. Докато враговете настъпват към вас, в повечето случаи незасегнати от стрелите ви, те ще забият копията си в телата ви.

— Ние имаме щитове — посочи мъжът. — Протегнат ли напред своите аргони, ще ги промушим с върховете на копията си.

Тя скръсти ръце и кимна към него.

— Авангардът, онези бойци, спечелили си правото да застанат най-напред в боя, се състои от изключително едри мъже. Съмнявам се, че ръката на най-дребните от тях е по-малко от два пъти по-дълга от ръката на някой от вашите войници. Копията им са остри като игли. Изхвърлени от тези мощни ръце, те безпроблемно ще се забият в щитовете ви. Имат извити краища, които не позволяват да бъдат издърпани обратно.

Уверените усмивки една по една започнаха да угасват, докато тя движеше поглед от лице на лице.

— Да си представим, че копията им са забити здраво във вашите щитове. Хвърляте своите, за да извадите мечовете, с които да отстраните тежестта от щитовете си. Но копията на враговете ви са от желязо и не се посичат лесно. Те са тежки и тежестта ги прилепва към земята. Войниците на Д’Хара тичат със скоростта на копията си.

Ако ви настигнат в този момент, ще скочат върху копията, забити в щитовете ви и ще ви съборят на земята. След миг вече ще сте в краката им. И тогава ще извадят тежките си брадви. — Все още със скръстени ръце, тя се наведе напред. — Виждала съм хора, разсечени на две половини от челото до петите с тези тежки брадви.

Мъжете започнаха да се споглеждат, увереността им бе разколебана. Калан кимна и отпусна ръце.

— Това не е предположение. Виждала съм войските им да повалят по този начин пет пъти по-многоброен от вас противник. В рамките на един час битката се обръща от опасна за тях в смъртоносна за враговете им. Копията им са почти толкова унищожителни, колкото и класическата им кавалерия, само че доста по-многобройни. А кавалерията им, от друга страна, е всичко друго, но не и обикновена. Едва ли бихте искали да знаете с подробности какво представлява тя. И още — тези мъже са загубили половината от силите си в клането в Ебинисия, а тази вечер ги видях как пеят и пият най-невъзмутимо в лагера си. Мислите ли, че ако вие загубите всеки втори свой другар, ще имате сърце да се забавлявате? Знам, че вярвате, че можете да спечелите битка срещу сила, която е десет пъти по-многобройна от вас и дори съм убедена, че подобно нещо е възможно. Но тези войници, опитни в битки и сражения, не биха ви се дали, ако използвате познатите бойни тактики. Моля ви, повярвайте, не се съмнявам във вашата смелост, но на бойното поле не сте равностойни. Не още. Не бихте могли да победите дори половината от тяхната армия, ако битката се води по техните правила. Това не означава, че е невъзможно да ги победите. Но трябва да го направите по друг начин. Вярвам, че това може да стане и ще ви кажа как да постъпите. Ще застана до вас по време на първата битка. Императорският орден не е непобедим. Те също имат своите слаби места. От днес нататък никога повече няма да ви наричам „момчета“. От днес нататък вие сте мъже. Вие си мислите, че сте войници на своята родна земя, на Галеа. Но не сте. Не сте само това. Вие сте войници, мъже на Средната земя. Не само Галеа е застрашена, а цялата Средна земя, тези мъже трябва да бъдат спрени. Аз ще ви помогна да го сторите.

Гъстата тълпа от войници се раздвижи, възпламенена от думите й, чуха се възгласи, че са готови да направят всичко, което е нужно. Тя наблюдаваше изпод вежди как изразяват искрената си готовност да се бият докрай. Някъде отдясно се чу гневен шепот. Мъжете жестикулираха един към друг и спореха. Някои искаха да говорят, а други се опитваха да им попречат.

— Ако решите да се включите в тази битка, ще трябва да го направите, без да задавате никакви въпроси — каза тя. — Но тъй като днес ви е за пръв път, ви се разрешава да изразите свободно мнението си. Само този път. Ако имате нещо да кажете, нека всички го чуем още сега. Не го ли кажете сега, ще трябва да го отнесете в гроба си.

Един мъж се освободи от ръката на другаря си, който се опитваше да го спре. Хвърли й гневен поглед.

— Ние сме мъже, няма да следваме в битките една жена!

Калан го изгледа.

— Вие се подчинявахте на Кралица Сирила!

— Тя е наша Кралица, ние се бием за нея. Но тя не ни предвожда в битките. Това е мъжка работа.

Калан присви очи.

— Как се казваш?

Мъжът се обърна и изгледа другарите си, след това вирна брада.

— Аз съм Уилям Мозъл. Обучаван съм от самия принц Харолд.

— А аз — каза Калан — съм обучавана от неговия баща, крал Уиборн. Крал Уиборн беше и мой баща. Аз съм половин сестра на Кралица Сирила и принц Харолд.

През тълпата премина учуден шепот. Без да сваля очи от Мозъл, тя вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.

— Но това няма значение. Вие сте войници. Ваш дълг е да изпълнявате заповедите на вашите командири и тези на Кралицата, а тя следва заповедите на Централния съвет на Средната земя. Съветът на Средната земя се подчинява на заповедите на Майката Изповедник.

Сега аз изпълнявам тази длъжност. Аз принадлежа на същата династия като вашата Кралица и също съм Амнел, но най-важното е, че в жилите ми тече Изповедническа кръв и че в момента аз съм Майката Изповедник на Средната земя. Ако ви наредя да марширувате в езерото, ваш дълг ще е да го направите, докато не се нагълтате с вода и не видите рибите да плуват покрай вас. Ясно ли е, войници?

Неколцина мъже зад Мозъл се раздвижиха, насърчавайки го да продължи с оплакванията си.

— Това означава, че можеш да ни заповядваш, но не означава, че разбираш от тези неща!

Калан го изгледа и отметна назад един напоен с кръв кичур коса от лицето си.

— Днес няма време да ти разказвам през какви тренировки съм преминала, нито пък за битките срещу всевъзможни врагове, в които съм участвала, и за мъжете, които е трябвало да убивам на бойното поле. Ще ти кажа само, че снощи отидох сама в лагера на Императорския орден, за да спася живота ви. Мъжете от Ордена, войниците от Д’Хара, се страхуват от мрака и духовете и водят със себе си магьосник, който да ги защитава от тях. Каквото и да бяхте предприели в битката, магьосникът щеше да разбере намеренията ви и щеше да използва магия, за да ви унищожи.

Самонадеяното изражение на Мозъл не се промени, но зад гърба му долетя тревожен шепот. Да се биеш срещу стомана е едно, а да се изправиш срещу магия — съвсем друго.

Капитан Райан направи една крачка напред.

— Майката Изповедник е убила магьосника — каза той с гордост. Сред мъжете се чуха въздишки на облекчение. — Без нейния опит утре щяхме да тръгнем към собствената си гибел, без дори да имаме възможност да се бием стомана срещу стомана. Аз имам намерение да изпълня онова, в което съм се клел — да остана верен на родината и Кралицата си, на Средната земя и Майката Изповедник. Ние ще спрем заплахата срещу Средната земя, като останем верни на клетвата си. Ще тръгнем в боя под заповедите на Майката Изповедник.

— Аз съм войник от армията на Галеа — Мозъл очевидно ставаше все по-упорит, — а не войник от някаква си армия на Средната земя! Аз ще се бия за Галеа, но не и за да защитавам земи като Келтон.

Калан погледна към една група мъже, които явно бяха съгласни с думите му.

— Тази армия на Императорския орден, както те сами се наричат, се е насочила към границата. Келион е граничен град и една част от него е от другата страна на реката, в Келтон. Мнозина от неговите граждани са Келтонци. Защо ние трябва да умираме за Келтонци?

Мъжете в тълпата започнаха да спорят помежду си. Лицето на капитан Райан стана червено.

— Мозъл, ти си позор за…

Калан вдигна ръка, за да го спре.

— Не, войникът Мозъл каза само онова, което мисли, аз самата го помолих. Вие всички трябва да ме разберете. Не ви заповядвам да правите това. Моля ви да се биете, за да защитите невинните хора на Средната земя. Десетки хиляди ваши другари войници умряха вече в тази битка. Не искам да ви убеждавам да дадете живота си за неща, в които не вярвате. Повечето от онези, които ще се включат в битката, ще загинат. Решението да останете или не си е ваше. Няма да ви заповядам да го направите. Но веднъж решили първото, ще трябва да ми се подчинявате безусловно. Не искам между нас да има хора, които не вярват в това, което правим. Трябва сега да решите дали оставате или си тръгвате. Който реши да си тръгне, може да го направи веднага, защото и бездруго няма да е от никаква помощ на другарите си. — Гласът й стана студен като зимно утро: — Който реши да тръгне с мен в тази война, ще трябва да се подчинява на заповедите на своите началници. В Средната земя няма човек с по-висок ранг от моя. Който не се подчинява на моите заповеди безпрекословно, ще бъде безмилостно наказан. Ако ви наредя да направите нещо, ще трябва да го направите, дори да сте сигурни, че отивате на сигурна смърт, защото така ще бъде спасен животът на хиляди други. Аз никога не давам необмислени заповеди и отделям достатъчно време за разяснения. Ваш дълг е да вярвате на командирите си и да правите онова, което ви е наредено. — Тя вдигна ръка и я плъзна бавно над главите на мъжете. — А сега избирайте. С нас или не. Изборът ви ще е окончателен.

Калан прибра ръцете си в топлата пелерина и мълчаливо изчака споровете да утихнат. Чуваха се гневни възгласи и сърдити клетви. Около Мозъл се събра група мъже, други се дръпнаха настрани.

— Тогава напускам — извика Мозъл и размаха юмрук във въздуха. — Няма да вървя след жена в боя, без значение коя е тя! Кой тръгва с мен?

Около него се бяха събрали шестдесет-седемдесет мъже, които изказваха гласно подкрепата си.

— Тогава вървете — заповяда Калан, — преди да се окажете във вихъра на битка, в чиято цел не вярвате!

Мозъл и другите мъже я изгледаха презрително. Той излезе наперено напред.

— Ще тръгнем, щом сме готови. Нямаме намерение да се разтичаме само защото така си казала.

Тълпата се сгъсти около него. Преди да се стигне до сблъсък, Калан вдигна ръка.

— Спрете! Оставете ги! Те направиха своя избор. Нека си съберат нещата и си вървят.

Мозъл се обърна и тръгна през множеството, последван от своите нови другари. Когато напуснаха тълпата, Калан внимателно ги преброи. Шестдесет и седем. Шестдесет и седем, които искат да си тръгнат. Тя огледа отново тълпата.

— Други? Има ли други, които искат да ни напуснат?

Никой не помръдна.

— Всички ли искате да участвате в тази битка?

Войниците отговориха в един глас.

— Така да бъде! Повече никого няма да питам! Сърцето ми скърби за онези от вас, които ще умрат. Знам, че нито един от тези, които сега си отиват, няма никога да забравят вашата саможертва за тях и за хората от Средната земя!

С крайчеца на окото си Калан гледаше шестдесет и седемте мъже, които се движеха около каруците, вадеха провизии и всичко, от което си мислеха, че ще имат нужда.

— А, сега към това, което трябва да се направи! — Тя бавно поклати глава. — Вие всички трябва да сте наясно с онова, което искам от вас. Това не е славна битка, както вероятно си мислите, в която ще се придвижвате като фигури по шахматна дъска. Няма да използваме тънки бойни тактики. Няма да се изправим лице с лице срещу врага, а ще го избиваме по всякакви други начини.

— Но, Майко Изповедник — чу се плах глас. — В принципите на войнишката чест е заложено излизането в открит бой. Войникът трябва да загине в честна битка.

— Няма нищо честно в това да се биеш на война. Единствено честно е да се живее в мир. Всяка война има ясна цел — да се убива. Трябва добре да разберете това, защото от него зависи вашето оцеляване. Няма слава и чест в убийството, без значение по какъв начин е извършено. Мъртвият си е мъртъв. На война убиваш врага, за да защитиш живота на онези, за които се биеш. Няма да го направиш по-добре, ако убиеш в бой меч срещу меч, отколкото ако изненадаш врага, докато спи. В първия случай обаче рискът е много по-голям. Ние не правим това за чест и слава. Това е мръсна работа. Няма да позволим да се стигне до открит бой, където да мерим силите си. Нашата цел е да унищожим врага. За да се убедите колко проста е тази цел, помислете какви са войниците, с които ще се биете. Помислете дали те спряха да размислят, преди да изнасилят майките и сестрите ви. Помислете за всички онези жени в Ебинисия, за това как са били измъчвани, изнасилвани и убивани.

Думите й накараха смълчаните мъже да потръпнат. Калан с мъка се въздържа да не предизвиква повече ужас в очите им, макар пред погледа й все още да се носеха лицата на младите жени в двореца.

— Ние трябва да действаме по друг начин. Ако нападнеш врага си с нож, той няма да разполага нито с време, нито с разстояние, за да ти отговори с копието си. От разстояние, с копие или стрела, той е много по-силен. Трябва да ги изненадаме, докато тъпчат храна в устата си, защото тогава няма да могат да вдигнат тревога. Ако спят — още по-добре, тогава няма да могат да ни ударят с мечовете си.

Снощи конят ми разби главата на един от онези войници и в това нямаше нищо славно, но аз знам, че тази смърт може би е спасила живота на един от вас. Ръката на този войник повече няма да убива. Това дарява радост на сърцето ми. Радост, че е спасен скъпоценния живот на някой от вас. Какво трябва да направим, за да спасим живота на мъжете и жените на Средната земя, живота на още неродените деца. Видяхте какво е станало с хората в Ебинисия. Спомнете си лицата на мъртъвците. Спомнете си по какви начини са били убити, спомнете си ужаса, който са изпитали, преди да умрат. Спомнете си пленените и обезглавени войници. От вас зависи да не допуснем това да се случи никога повече. Но за да го постигнем, трябва да унищожим тези мъже. В това няма слава. Има само борба за оцеляване.

Някъде в задните редици двама мъже започнаха да ръкомахат към другарите си и след малко се отделиха от строя и се присъединиха към хората на Мозъл. Шестдесет и девет. Но останалите останаха по местата си. В лицата им се четеше твърда решимост да участват в тази битка.

Часът удари. Тя не им спести нищо от истината за задачата, която трябваше да изпълнят, разколеба увереността им, че тази война ще им донесе слава. Накара ги да разберат мащабността на делото, с което се захващаха. Каза им какво трябва да се направи. Убеди ги колко важна е ролята им във всичко това. Настъпи моментът да поемат тежката отговорност, да се превърнат в инструмент на отмъщението, който щеше да спаси Средната земя от страшната напаст. Калан разпери ръце срещу мъжете, които стояха пред нея, и напоената с кръв бяла наметка се плъзна назад.

— Аз съм мъртва — извика тя към сивото небе. Мъжете, смръщили чела, леко се наведоха към нея. — Това, което се случи с мъжете и жените в моята родна земя, с моите бащи, синове, майки и дъщери — това ме уби. Тяхната болка рани смъртоносно моето сърце. — Ръцете й паднаха и се отпуснаха тежко към земята, гласът прозвуча яростно: — Само отмъщението може да ме съживи! Само победата може да върне живота в мен! Аз съм Майката Изповедник на Средната земя. Аз съм вашите майки, вашите сестри, неродените още ваши дъщери. Аз ви призовавам да умрете заедно с мен и да живеете отново, за да отмъстите за мен. — Тя вдигна нагоре ръка. — Които се присъединят към мен, ще умрат заедно с мен. Техният живот ще се върне само чрез отмъщението. Докато имаме още живи врагове, ние сме мъртви. Ние няма да загубим живота си в тази битка, животът на всеки един от нас вече е загубен сега, тук, днес. Само тогава, когато всеки един от унищожителите на Ебинисия бъде убит, ние ще заживеем отново. Дотогава за нас няма живот.

Тя погледна лицата на мъжете, събрани пред нея, които очакваха следващите й думи. Внезапен полъх на вятъра раздвижи окървавената вълча кожа около врата й. Калан извади ножа си и го вдигна високо, за да го видят всички. Допря го до сърцето си.

— Нека да се закълнем в добрия народ на Ебинисия, който вече е заедно с духовете на своите предци, и в славния народ на Средната земя.

Почти всички мъже извадиха ножове и ги допряха до сърцата си. Седем не го направиха и мърморейки, тръгнаха да настигнат Мозъл. Седемдесет и шест.

— Отмъщение без милост, преди нашият живот да се върне в нас — каза тя.

Всеки от мъжете пред нея повтори клетвата с гробовен глас, който прозвуча сякаш извиращ от едно гърло.

— Отмъщение без милост, преди нашият живот да се върне в нас!

Грохотът на думите им отекна в утринния въздух.

Калан обърна очи към Уилям Мозъл, който я изгледа през рамо, преди да отведе хората си към прохода. След това побърза да се съсредоточи върху строените пред нея войници.

— Вие всички се заклехте! Тази нощ започваме да убиваме хората от Императорския орден. Запомнете, че пленници няма да има.

Този път нямаше възторжени викове. Всички стояха мълчаливи в мъртва тишина.

— Оттук нататък ще пътуваме без каруците. Всеки ще вземе най-необходимото — онова, което е в състояние да носи на гърба си. Трябва да можем да преминаваме през горите и малките проходи, да бъдем по-маневрени от онези, които ще преследваме. Ще ги нападаме от всички посоки, ще бъдем бързи и безшумни като вълци на лов. Ще ги разиграваме и водим така, както го правят вълците. Ние сме народът на тази земя. Всички познаваме горите и планините наоколо. Ходили сте на лов по тези места още като деца. Ще използвате познанията си. Врагът е на чужда територия и ще избягва тесните проходи заради каруците. Ние няма да имаме техните пречки. Ще се движим около тях като вълци. Ще се освободим от каруците, като вземем само най-необходимото в торбите си. Оставете тежките ризници, няма да ви трябват, няма да се биете на бойно поле. Вземете само леките неща, които няма да пречат при движение. Храна вземете, колкото можете да носите. Няма да носите нито бира, нито вино. Когато отмъстим за народа на Ебинисия, тогава ще пиете колкото ви душа иска. Но дотогава нито капка. Всеки един от нас във всяка една минута е под тревога. Няма да почиваме, докато не убием и последния от тях. Каквото остане от храната, подредете го в няколко малки каруци, но не слагайте вътре оръжие или ризници. Ще ни трябват неколцина доброволци, които да предадат тези каруци на врага.

Мъжете се спогледаха изненадани и объркани.

— Недалеч от тук пътят се разклонява. Когато врагът премине кръстопътя към Келион, каруците с храната и всичката бира ще тръгнат по околните пътища и ще ги изпреварят. Доброволците ще чакат в засада край каруците, докато предните им постове се доближат достатъчно, тогава ще пресекат пътя им, за да ги видят. Когато ви забележат и започнат да ви преследват, ще изоставите каруците и ще избягате. Оставете ги да вземат храната и пиенето. Войниците от Императорския орден почти са свършили запасите си от бира и щом вземат плячката си, ще си устроят празненство. Най-вероятно повечето от тях ще се напият. По-добре ще е да са пияни, когато ги нападнем.

Мъжете се ободриха.

— Помнете едно: ние сме като вълча глутница, която се готви да нападне бик. Щом не сме достатъчно силни, за да го направим в открита атака, ще принудим бика да се движи до пълно изтощение, след което ще го повалим и унищожим. Битката няма да е само една. Ще нападаме непрекъснато, ще унищожаваме врага малко по малко, ще го изтощаваме, ще изцеждаме силите му, ще го раняваме така, че кръвта му бавно да изтича. Докато накрая ни се удаде възможност да го умъртвим. Тази нощ под прикритието на мрака ще се промъкнем до вражеския лагер и ще направим един бърз удар. Това ще бъде строго организирана акция, а не безразборно убиване. Ще имаме няколко набелязани цели. Основната е да отслабим силата на бика. Аз вече му нанесох първия удар, ослепих го, като убих магьосника. Най-напред ще нападнем предните постове и часовоите. Ще преоблечем в техните дрехи колкото се може повече мъже от нашите. Те ще проникнат в лагера и ще обособят мишените. Най-важно на първо време е да отслабим възможностите им за контраатака. Не ми се ще кавалерията им да тръгва по петите ни. Затова ще трябва да елиминираме конете им. Няма нужда да губим време да ги убиваме. Достатъчно ще е да им счупим краката. След това трябва да унищожим хранителните им запаси. Нашата армия е достатъчно малобройна, за да може да се изхранва чрез лов или като купува провизии от селата и фермите, през които минаваме. Но армия с техните размери изисква много повече. Унищожим ли храната им, това ще отслаби техните сили. След това трябва да избием онези, които приготвят и поправят стрелите, лъковете и мечовете им. Те сигурно разполагат със запаси от гъши пера за стрелите. Те трябва да бъдат откраднати или изгорени. Всяка неизработена стрела може да означава един спасен живот. Това се отнася и за лъковете. Роговете и тръбачите също трябва да се унищожат. Това ще разклати системата им за връзка и предаване на съобщения. Те държат копията и пиките си натрупани на камари в лагера. Няколко удара с брадва или меч и цял куп оръжия е унищожен за секунди. Макар и да не могат да разсекат аргоните им, тежките брадви или чукове поне ще ги изкривят и ще ги направят безполезни. Всяко счупено копие или пика могат да означават един спасен живот. Изгорете палатките им, за да останат на студа. Изгорете каруците им, за да ги лишите от провизии. Особено важни за нас са офицерите им. По бих се зарадвала на един мъртъв офицер, отколкото на хиляда убити войници. Убием ли офицерите им, това ще ги обърка, ще ги направи мудни и бавни и по-лесно уязвими. Ако някой от вас може да измисли още нещо, с което да отслабим силите им, може да го сподели с мен, с капитан Райан или с другите офицери. Основната ни цел за тази нощ не е да убиваме войници — твърде много са. Ще се стремим да ги обезоръжим, да ги объркаме, да ги направим бавни и неспособни да се бият, неуверени в силите си. Като не забравяме най-важното: трябва да ги накараме да се страхуват. Тези мъже не са свикнали да изпитват подобно чувство. Когато един човек е изплашен, той допуска грешки. Именно тези грешки ще ни помогнат да ги изтребим. Аз възнамерявам наистина да ги накарам да изпитват ужас. Малко по-късно ще ви кажа как ще стане това. Имате няколко часа, за да подготвите всичко и след това започваме да действаме. Искам стражите да се разположат двойно по-надалеч. Пред тях да се поставят съгледвачи, които да ни държат в постоянен контакт с Ордена. Искам да знам местоположението им във всяка една минута. Искам да ми се докладва непрекъснато. Не искам никакви изненади! Искам да научавам веднага всичко, което сте видели или чули, без значение колко маловажно ви се струва то. Дори и заек да подскочи, трябва да знам за това. Не искам в един момент ние да се окажем изиграните. Не приемайте нищо на доверие! Нека добрите духове бъдат с вас. А сега да започваме!

Мъжете се раздвижиха и въздухът оживя от гласове и стъпки. Единият от двамата лейтенанти разкопча дрехата си и започна да дава нареждания на войниците около себе си.

— Лейтенант Слоун!

Той вдигна поглед, след като войниците, на които бе дал нареждания, се заеха да ги изпълняват.

— Заеми се с предните постове и съгледвачите. Искам на всеки от твоите хора, който знае как се прави вар, да бъде осигурено всичко необходимо. Ще трябва да намерите някакви големи каци.

Странните й нареждания не предизвикаха никакъв въпрос.

— Да, Майко Изповедник!

— Виж дали малките каруци с бирата и храната са готови, но не ги пускай, докато не ти наредя.

Лейтенантът се удари с юмрук в гърдите и без никакъв коментар или въпрос се отдалечи.

Калан имаше чувството, че няма да може да се задържи на краката си нито секунда повече. Беше толкова изморена след безсънната нощ, изпълнена с езда, след всичко, което бе свършила със сковано от страх сърце. Едва държеше очите си отворени. Рамото, под което бе стискала тежкото копие, я болеше. Мускулите на краката трепереха от усилието да се задържи права. Бе изтощена не само физически, но и умствено. Болеше я не само при мисълта за мащабното решение да обяви война от името на цялата Средна земя, но и от факта, че се бе наложило да моли страстно тези момчета да жертват живота си, залагайки срещу това само честната си дума. Това изпиваше допълнително силите й. Макар времето да се бе затоплило необичайно, тя потръпна в кожената си наметка.

Капитан Райан пристъпи към нея. Чандален, Приндин и Тосидин бяха застанали край каруцата и наблюдаваха. Капитан Райан се усмихна леко.

— Харесва ми!

Той скочи пръв и й подаде ръка. Тя не я пое и скочи сама от каруцата, както бе направил той, и повече с късмет, отколкото със сила, успя да се задържи на краката си. Не можеше да приеме протегнатата му за помощ ръка. Не и сега, не и когато се канеше да направи подобно нещо.

— А сега, капитане, ще ви дам заповед, която няма да ви хареса особено. — Тя погледна сините му очи. — Искам да изпратиш хора след Мозъл и онези, които тръгнаха с него. Изпратете достатъчно, за да сте сигурен, че са си свършили работата.

— Работата!?

— Те трябва да бъдат убити. Изпрати войници със заповед да се направят, че искат да се присъединят към хората на Мозъл. Така няма да предизвикат подозрение. След тях изпрати и кавалерия, в случай че решат да побягнат в гората. Щом ги обкръжат, да ги изтребят до крак! Те са седемдесет и шест души. Да преброят труповете и да се убедят, че всички са мъртви. Никак няма да ми хареса, ако някой от тях успее да избяга. Дори един-единствен…

Очите му се разшириха.

— Но, Майко Изповедник…

— Не го правя за удоволствие. Това е заповед. — Калан се обърна към тримата Кални. — Приндин, тръгни с хората, които той ще избере. Трябва да си сигурен, че онези, които си тръгнаха, са избити до последния човек.

Приндин кимна. Той разбираше много добре целта на неприятното задължение, знаеше защо е принудена да го направи.

Капитан Райан изпадна в паника.

— Майко Изповедник… аз познавам тези мъже, те са били с нас много дълго време. Каза им, че са свободни да си отидат. Ние не можем…

Тя сложи ръка на рамото му. Райан изведнъж осъзна заплахата от силата на Изповедник.

— Правя всичко необходимо, за да спася живота ви. Ти се закле да се подчиняваш на заповедите ми. — Тя леко се наведе напред. — Вярвам, че няма да се присъединиш към тези седемдесет и шест.

Най-накрая той кимна и тя свали ръката си от рамото му. В очите му се четеше всичко. От тях струеше омраза.

— Не знаех, че убийствата ще започнат със собствените ни хора — прошепна той.

— Грешиш. Започваме с враговете.

Капитан Райан посочи сърдито към прохода.

— Те тръгнаха в противоположната на Ордена посока.

— Ти да не мислиш, че биха тръгнали натам под твоя поглед? Разбира се, че ще заобиколят. — Калан се обърна и тръгна към палатката, която бяха оставили за нея.

Капитан Райан, последван от Чандален, Приндин и Тосидин, тръгна след нея, все още опитвайки се да й противоречи.

— Щом си толкова загрижена, защо тогава им каза, че могат да си вървят. Защо не остави войниците да ги убият тук пред всички, когато се канеха да го направят?

— Защото трябваше да дам възможност на всички, които искат да се отрекат от нас, да го направят.

— Какво те кара да мислиш, че всички предатели са си тръгнали? Между нас може да има още шпиони и убийци.

— Да, много е възможно. Но засега нямам доказателства за това. В момента, в който разбера нещо такова, ще накажа всеки по същия начин. — Калан спря пред палатката. — Ако мислиш, че правя грешка, искам да ти кажа, че не си прав. Но дори и да е така, това е цената, която трябва да бъде платена. Ако ги пуснем да си отидат и дори само един от тях ни предаде, тогава още тази нощ всички може да загинем в капан. А умрем ли ние, няма кой да спре Ордена. Поне още известно време. Тогава колко хиляди ще загинат, капитане? Ако тези мъже са невинни и аз правя ужасна грешка, седемдесет и шест невинни хора ще загинат. Ако съм права, ще спася живота на няколко хиляди. Получи заповедите ми, върви да изпълниш дълга си!

— Нали не очакваш от мен да ти простя това някога? — каза капитан Райан с ярост, която дори не се опитваше да прикрие.

— Не. Очаквам от теб само да изпълняваш заповедите ми. Не ме интересува дали ме мразиш, капитане, интересува ме дали ще изпълниш дълга си.

Той стисна зъби в безсилен гняв. Калан разтвори палатката.

— Капитане, толкова съм изморена, че едва стоя. Имам нужда от няколко часа сън. Докато спя, искам пазачи пред палатката си.

Той я изгледа.

— А как ще си сигурна, че между тях няма да има враг? Те могат да те убият, докато спиш.

— Възможно е, но един от тези тримата ще отмъсти за моето убийство.

Капитан Райан потръпна и се огледа, спирайки поглед върху тримата Кални. В гнева си беше забравил, че са тук. Чандален повдигна вежда.

— Най-напред бих сложил клечки в очите на онзи, който й посегне, за да съм сигурен, че ще вижда онова, което ще направя с него.

Лейтенант Хобсон се приближи с паница в ръка.

— Майко Изповедник, нося ти малко задушено. Помислих си, че сигурно ще имаш нужда от малко храна, от нещо топло.

Калан едва намери сили да му се усмихне.

— Благодаря ти, лейтенант, но съм толкова изморена, че едва стоя на краката си. Можеш ли да запазиш храната топла, докато се наспя?

— Разбира се, Майко Изповедник!

Капитан Райан погледна с бялото на очите си усмихнатия лейтенант.

— Имам работа за теб, Хобсон!

— Два часа — каза Калан. — После ме събудете. През това време имате достатъчно време, за да си свършите работата — Тя влезе в палатката и се строполи направо на земята. Намери една завивка и я хвърли върху краката си. С кожената пелерина се зави презглава. Останала сама и на тъмно, тя потрепери.

Точно в този миг почувства, че би дала живота си, за да я гушне Ричард. Поне за пет минути.