Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (38)

Тридесет и осма глава

В зловещия сумрак около нея се издигаха снежните силуети на огромните дървета. Луната скоро щеше да залезе, но засега все още блестеше върху снега и осветяваше пътя й. Когато излезе на откритото, тя облекчено въздъхна, доволна, че притискащите я от всички страни и идеални за засада дървета са останали зад гърба й. Нямаше намерение да се промъква незабелязано в лагера на мъжете, при които отиваше, и предните постове скоро я забелязаха. Един самотен ездач обаче явно им се стори обект, за когото не си струва да вдигат тревога, и те я оставиха да премине нататък безпрепятствено. Пред нея лежеше лагерът, в който кипеше живот — виждаха се огньове и мъже, чуваше се шум. С размерите на малък град, лагерът се забелязваше от километри. Толкова многочислена армия явно не се страхуваше от нападение. С качулка на главата и добре завързано наметало, Калан дръпна юздите на Ник, за да го накара да премине ходом, и закрачи през бъркотията от мъже, каруци, коне, мулета и бумтящи огньове. Единственото, което чуваше, бяха ударите на собственото й сърце. Въздухът бе изпълнен със силния аромат на печено месо и пушек. Снегът беше утъпкан от десетки хиляди крака — както на хора, така и на животни — и от колелата на всякакви видове каруци. Мъжете се бяха насъбрали около огньовете и ядяха, пиеха и пееха. На места се виждаха копия, подредени в кръгове с опрени едно в друго остриета, така че да се образува огромен конус. На други места копията и оръжията просто стърчаха като колци от преспите сняг. Палатките бяха опънати напълно безразборно — без никакъв ред и посока. Навсякъде щъкаха мъже, местеха се от един огън на друг, опитваха храната, присъединяваха се към някоя група с певец и флейта, хвърляха зарове или просто пиеха. Всъщност най-вече пиеха.

Никой не й обръщаше внимание. Явно бяха прекалено заети, за да я забележат. Тя пришпори леко коня си и бързо отминаваше покрай онези, които спираха очи в нея, преди да им е дала възможност да осъзнаят какво са видели. В целия лагер кипеше живот. Добре обученият й кон беше изненадващо спокоен в целия този ад, само от време на време леко потрепваше. От някои от по-отдалечените палатки се чуха женски крясъци, последвани от смразяващи кръвта мъжки смехове. Въпреки старанието си тя не успя да потисне ледените иглички, които се изсипаха по гърба й. Тя знаеше, че армии като тази пътуват с проститутки, които се придвижват с каруците за провизии и другия багаж. Знаеше също, че армии като тази се отнасят към жените като към част от плячката си и ги смятат за една от привилегиите на победата, нещо като ограбването на мъртвите войници. Каквито и да бяха причините за виковете — израз на удоволствие или просто ужас, — Калан знаеше, че не може да направи нищо и затова се опита да не ги чува, като вместо това насочи вниманието си към мъжете, покрай които минаваше.

Отначало различаваше само войници от Д’Хара, чиито униформи познаваше прекалено добре. На гърдите на всеки имаше буква „Р“ — фамилията Рал. Много скоро обаче започна да различава и Келтонски войници. Видя и десетина мъже от Западната страна, които, всеки прегърнал рамото на другаря си, танцуваха в кръг, без да престават да пият от кожени мехове. Видя мъже и от други земи — от Никобарезе, от Сандария и дори неколцина от Галеа. Може би, помисли Калан, всички те са от Д’Хара, но са облекли униформите на убити войници. Не й прозвуча особено правдоподобно.

От време на време тук-там се чуваха шумни скандали. Мъжете се караха за зарове, храна или бутилки с пиене. Някои от тези спорове се разрешаваха с юмруци и ножове. Тя с очите си видя как промушиха един мъж в корема и това предизвика само вълна от смехове сред наблюдаващите отстрани. Най-накрая намери каквото търсеше — палатките на командирите. Въпреки че върху тях нямаше никакви отличителни знаци и бойни знамена, Калан се ориентира по големината им. Пред най-голямата палатка беше наредена малка маса близо до огъня, където се печеше месо. Около масата се бе събрала група мъже. Светеха си с фенери, закачени на пръти. Когато Калан се приближи, едър мъжага с крака върху масата крещеше:

— …това означава веднага или ще ти хвръкне главата! Пълно! Или ще донесеш пълно буре, или ще набуча главата ти на копие!

Когато войникът тръгна с бързи стъпки, другите мъже около масата избухнаха в смях.

Калан спря коня си до тях. Застана изправена на седлото и заразглежда насядалите мъже. Четирима от тях бяха офицери от армията на Д’Хара, единият бе онзи с краката на масата. Освен тях имаше един Келтонски командир с орнаментирана разкопчана униформа, под която се виждаше мръсна риза с петна от вино и мръвки, и млад мъж, облечен в семпла жълтеникава роба. Онзи с краката върху масата режеше голямо парче месо с огромен нож. Когато отдели от него кокала, го хвърли през рамо на кучетата, застанали в очакване зад него. Разкъса парчето на две половини със зъби и с ножа посочи надясно, към младия мъж в робата, като същевременно отпи голяма глътка от халбата си. Накрая каза с пълна уста:

— Магьосникът Слагъл ми каза, че надушвал Изповедник. — Той вдигна нагоре кръвясалите си очи. — Къде ти е магьосникът, Изповеднико? А?

Всички на масата се разсмяха заедно с него. По гъстата му руса брада се стече бира.

— Ще пиеш ли нещо, Изповеднико? Почти свършихме пиенето. Не? Е, няма значение! — Той посочи с ножа си към Келтонския командир.

— Карш разправя, че на седмица-две път оттук имало някакво хубаво градче. След като ни посрещнат подобаващо и ни се закълнат във вярност, ще трябва да се погрижат и за пиенето ни.

Калан хвърли поглед на магьосника. Именно заради него бе дошла тук. Обмисляше хладнокръвно дали ще успее да скочи от коня върху него и да го докосне със силата си, преди онзи с дългия нож да я е намушкал. Изглеждаше достатъчно пиян, за да не може да реагира бързо. Все пак прецени, че е доста рисковано. С радост би жертвала живота си, за да изпълни своя дълг, но само ако имаше сериозни основания да се надява на успех. Но нали, от друга страна, бе дошла именно заради него. Магьосникът беше зрението на тази армия. Той виждаше всичко преди тях, виждаше и онова, което те не можеха да забележат. Също като нея. Войниците от Д’Хара се страхуваха от магии и духове. Магьосникът беше тяхната защита срещу всичко това. Погледът на Калан се премести от тъмните му пиянски очи върху онова, което правеха ръцете му. Дялкаше нещо. Пред него на масата имаше купчина стърготини. Спомни си купчината издялкани дървета в двореца в Ебинисия, натрупани пред стаята на момичетата. Магьосникът въртеше в ръка пръчката, която дялкаше. Калан можа да забележи, че произведението му представлява фалос с неестествено големи размери. Глупавата му усмивка стана още по-широка. Мъжът с ножа посочи към магьосника.

— Слагъл има нещо за теб, Изповеднико. Направи го за по-малко от два часа, след като разбра, че ни идваш на посещение. — Той се опита да бъде сериозен, но го напуши смях и избухна в гръмогласен кикот.

Два часа. Значи това бяха границите на възможностите на този магьосник. Беше тръгнала от лагера на Галеанските войници преди четири часа, около час беше яздила по билото. Това означаваше, че момчетата още не са достатъчно близо, за да ги усети магьосникът. Но това нямаше да е задълго. Щом се скъси разстоянието между тях, щеше да ги надуши. Изчака смехът да утихне и чак тогава заговори.

— Поставяте ме в неудобно положение!

— Не още, но ще го направим!

Мъжете отново се разхилиха. Тя си наложи да се успокои напълно. Блъсна назад качулката. Сложи на лицето си каменната маска на Изповедник.

— Как се казваш, войниче?

— Войниче? — Той се наведе напред и заби ножа в масата. — Аз не съм войник! Аз съм генерал Ригс. Аз съм главнокомандващият на тази армия. Всички мъже тук, млади и стари, са мои подчинени.

— И за кого се биеш, генерал Ригс?

Той направи широк кръг с ръката си.

— Ами Императорският орден обяви война в полза на тези, които се присъединиха към нас. Война срещу всички тирани. Срещу всички, които се сражават срещу нас. Тези, които не се присъединиха към нас, са против нас и ще бъдат унищожени. Ние се бием, за да въведем ред. Под заповедите на Императорския орден всички, които се присъединяват към нас, получават подкрепата ни и на свой ред защитават другите. Всички земи ще се присъединят към нас или ще бъдат потъпкани с пренебрежение. Това е новият ред за всички победени. Императорският орден. Те командват всички народи, а аз командвам тях.

Калан се намръщи. Опитваше се да проумее онова, което чува.

— Аз съм Майката Изповедник. Аз управлявам Средната земя, а не ти!

— Майка Изповедник! — Той удари магьосника по гърба. — Ти не ми каза, че ще е Майката Изповедник. Е, не ми приличаш много на майка, доколкото виждам! Но след тази нощ и това ще стане! Имаш думата ми! — Той започна да вие от смях.

— Мрачният Рал е мъртъв. — Думите й накараха смеховете да позаглъхнат. — Новият владетел Рал обяви края на войната и призова всички войски на Д’Хара да се приберат в къщи.

Генерал Ригс се изправи на крака.

— Мрачният Рал беше непредвидлив мъж, който прекалено много разчиташе на своите остарели магии и прекалено малко обръщаше внимание на Ордена. Беше твърде зает със своите собствени неща и със старите си религии. Магията, докато бъде напълно изкоренена, ще бъде инструмент в ръцете на хората, а не техен господар. Мрачният Рал не използва дадената му възможност. Ние няма да направим тази грешка. Самият той го знае там, в отвъдния свят, и се разкайва. Той вече е наш съюзник. Добрите духове ни казаха това. Ние вече не се подчиняваме на Замъка Рал. Новият владетел Рал ще се присъедини към нас, иначе ще го унищожим, както и всяко куче, което го последва. Ние ще унищожим всички невежи кучета.

— С други думи, генерале, вие не се биете за никой друг освен за самия себе си. Вашата цел е просто да убивате хора.

— Не се бия за себе си! Имам по-възвишени цели. Ние предлагаме всекиму възможността да се присъедини към нас. Не го ли направи някой, значи е станал съюзник на враговете ни. Значи трябва да го унищожим. — Той вдигна нагоре ръце. — Безполезно е да се обясняват тези неща на жена. Жените нямат достатъчно ум, за да управляват.

— Мъжете не притежават особени таланти да управляват, генерале!

— Обидно е за един мъж да се покланя пред жена, за да търси защита. Истинският мъж се занимава с жени само когато се наложи да им влиза под полата. И то не за да се скрие там. Жените управляват с гърдите си, мъжете — с юмруци. Прилагат законите. Осигуряват прехрана и защита. Всеки крал и поданик ще получи предложение да се присъедини към нас, да постави своята земя и своя народ под наша закрила. На всички Кралици ще бъде дадена възможност да се занимават с ръкоделие в някой бордей или може би да станат смирени съпруги на конярите в чифлиците. — Той вдигна чашата си и отпи няколко глътки. — Нима не разбираш, жено? Или си прекалено глупава дори за жена? Какво постигна вашият Съюз на Средната земя под управлението на жени?

— Какво постигна ли? Съюзът няма за цел да постига каквото и да било освен мира между народите в Средната земя. Освен спокойствието и разбирателството между съседните народи, така че всеки да живее в своята земя и да знае, че към нея не се протягат алчни ръце. Че всички са готови да се вдигнат в защита на всеки, дори и най-слабия и безпомощния, така че никой да не остане самотен, гладен или бездомен.

Мъжът се усмихна триумфално към другарите си.

— Типични женски приказки! — Той махна с ръка в знак на отвращение. — Ти не осигуряваш нито ред, нито закон. Всяка страна прави онова, което смята за необходимо. Това, което на едно място се смята за престъпление, на друго е добродетел. Твоят Съвет не може да въведе всеобщ ред. Вие не сте нищо друго освен разпокъсани племена, всяко от които дърпа чергата към себе си, без да мисли за общото. Всеки ревниво пази своето и така излага всички на опасност.

— Грешиш. Точно за това е създаден Централният съвет в Ейдиндрил — за да обединява всички, за да се защитават с общи сили срещу врага. Да се защитават от убийци като теб. Това не е някакъв слаб Съюз, както, изглежда, си мислиш. Той има достатъчно сили да отстоява своето.

— Какъв благороден идеал! Аз всъщност също го споделям, но вие не знаете как да се борите за него. Свиквате всички, но плахо, без да ги ръководи общо оръжие. — Той протегна ръка към нея и сви длан в юмрук. — По този начин излагате на опасност много от страните в Средната земя. Вие сте едни изгубени души, които се борят за лидерство и изпитват отчаяна нужда от закрила. В момента, в който границата падна, Мрачният Рал ви разби. Но без да си дава много зор, защото мислите му бяха заети с неговите магии. Ако беше оставил генералите си да действат така, както могат, вашият Съюз отдавна нямаше да съществува.

— И кой е този, от който ще ни се наложи да се защитаваме?

Той извърна поглед и прошепна по-скоро на себе си:

— Ордата, която скоро ще пристигне!

— Каква е тази орда?

— Ордата, за която се говори в пророчествата. — Той се намръщи срещу нея и протегна ръка към магьосника. — Този добър магьосник ни каза за някои пророчества. Ти си прекарала целия си живот с магьосници, но никога не си черпила от познанията им.

— Ти красноречиво изтъкна, че искате да живеете според законите и в мир, че сте обзети единствено от високи благородни намерения. Така ли е, генерал Ригс? Но твоите жестокости в Ебинисия показват, че всичко е лъжа. Ебинисия е мълчалив, но неопровержим свидетел на вашите истински намерения. Ти и твоят Императорски орден сте ордата. — Калан погледна към магьосника. — Какво е твоето участие във всичко това, магьоснико Слагъл?

Той сви рамене.

— Защо питаш, аз подпомагам присъединяването на всички народи под общия закон!

— Кой закон?

— Законът на победителите — усмихна се той. — А победителите ще бъдем ние. Императорският орден.

— Ти имаш задължения като магьосник. Да служиш, а не да управляваш. Трябва да отидеш в Ейдиндрил и да заемеш полагащото ти се място или ще отговаряш пред мен.

— Пред теб ли? — каза той раздразнено. — Искаш тези добри и достойни мъже да хленчат и подсмърчат пред теб, а в същото време допускаш проклетниците, тези изчадия на злото, да се движат необезпокоявани насам-натам.

— Проклетници ли? — Тя стрелна с поглед Ригс. — Така като ви гледам, виждам, че сте достатъчно глупави, за да сте потърсили съвет от „Кръвта на братството“.

— Те вече се присъединиха към нас — каза генерал Ригс безцеремонно. — Имаме общи цели. Те знаят как да се справят с всеки, който служи на Пазителя, а следователно и с нашите врагове. Ще прочистим земята от всички, които служат на Пазителя. Доброто ще възтържествува!

— Искаш да кажеш твоето добро! Защото тогава ти ще застанеш начело!

— Сляпа ли си, Изповеднико? Аз и бездруго управлявам. Но тук не става въпрос за мен, а за бъдещето. Аз просто заемам този пост засега, хвърлям семе в нивата, за да може то да покълне. Не аз съм важният в случая. Ние даваме възможност на всеки да служи в нашите редици и всеки тук е приел предложението ни. Някои войници се присъединиха по време на битките ни. Ние вече не сме армията на Д’Хара или на която и да е друга страна. Всички заедно, ние сме Императорският орден. Може да ни управлява всеки здравомислещ мъж. Ако аз загубя живота си в благородна битка, друг ще ме смени, докато всички страни се присъединят към нас под единно командване. Така Императорският орден ще процъфтява!

Този мъж или бе прекалено пиян, за да знае какво говори, или луд. Тя погледна към танцуващите и пеещи пияни мъже край огньовете. Луд като Бантак. Луд като Джакопо.

— Генерал Ригс!

Той мърмореше сърдито нещо под носа си, но спря и я погледна.

— Аз съм Майката Изповедник. Независимо дали това ти харесва или не, аз представлявам Средната земя. В името на Средната земя те призовавам да спреш веднага тази война и или да се върнеш в Д’Хара, или да се изправиш пред Съвета и да внесеш оплакванията си. Можеш да внесеш петиция и бъди сигурен, че ще те чуят. Но не ти разрешавам да предизвикваш войни срещу моя народ. Няма да ти харесат последствията, ако не се вслушаш в моите заповеди.

Той се обърна към нея.

— Ние не правим компромиси. Ние унищожаваме всички, които не се присъединяват към нас. Ние се борим, за да спрем убийствата, да спрем кланетата, така както го искат от нас добрите духове! Ние се борим за мира! Но за да го постигнем, трябва да вдигаме войни!

Калан се намръщи.

— Кой ти каза това? Кой ти каза, че трябва да се биеш?

Ригс я изгледа страшно с кръвясалите си очи.

— Очевидно е, тъпа кучко!

— Не е възможно да сте толкова глупави и да мислите, че добрите духове са ви казали да водите война. Добрите духове не действат по този начин.

— Аха, явно имаме известни разногласия! Това предпоставка ли е за война или не! Добрите духове знаят, че сме прави, и едва ли те ще решат да действат против нас. Нашата победа ще докаже, че те са заедно с нас и че искат да победим. Сам Създателят иска да види нашия триумф. И нашата победа ще бъде доказателство за това! — Мъжът беше обезумял.

Тя реши да се обърне към Келтонския командир.

— Карш…

— Генерал Карш!

— Ти не си достоен за ранга си, генерале. Защо изклахте жителите на Ебинисия?

— На Ебинисия беше дадена възможност да се присъедини към нас, както на всички останали. Но предпочете да се бие. Трябваше да дадем урок на нейния твърдоглав народ, да покажем на другите какво ще им се случи, ако не се присъединят към нас доброволно. Това ни струваше много, но жертвите бяха напълно оправдани. Сега загубите са попълнени с нови войски. Ние ще се разрастваме, докато към нас се присъединят всички познати ни земи.

— Това ли наричате нов ред! Грабежи и убийства?

Генерал Карш остави чашата си на масата. Очите му пламтяха.

— Ние им направихме онова, което те направиха на други народи! Те нахлуха в нашите земи и нашите градове. Убиваха Келтонци като бръмбари, които трябва да се смачкат. Предложихме им мир. Те отхвърлиха нашата милост. Избраха да са против нас и се превърнаха в пример за другите с лудостта на съпротивата си.

— А какво направихте с Кралица Сирила? И нея ли заклахте или тя е някъде тук, из палатките, сред вашите спътнички?

Мъжете се разхилиха.

— Щеше да бъде — изгледа я Ригс. — Ако я бяхме открили.

Калан скрито въздъхна с облекчение. Погледна пак към Карш, който лочеше бира на едри глътки.

— Какво каза принц Фирен за това?

— Фирен е в Ейдиндрил, аз съм тук!

Може би короната нямаше нищо общо с всичко това. Може би ставаше въпрос просто за многобройна банда убийци? Калан познаваше принц Фирен като разумен мъж. Сред Келтонските дипломати, изпратени в Ейдиндрил, той беше направил твърде много, за да изпъкне Келтон пред другите народи на Средната земя. Той беше придумал Кралицата да тръгне по пътя на мира, а не на конфликтите. Принц Фирен беше благородник в пълния смисъл на тази дума.

— Освен че си убиец, генерал Карш, ти си и предател на своя собствен народ и на Короната. На твоята собствена Кралица.

Той сложи чашата си на масата.

— Аз съм патриот! Защитник на своя народ!

Тя се наведе съвсем леко към него.

— Ти си предател, кучи сине! Ще оставя на принц Фирен честта да те осъди на смърт! Разбира се, ако съществуват смъртни присъди над мъртъвци!

Карш сви юмруци.

— Добрите духове знаят за твоето предателство към народа на Средната земя. Те ни казаха, че докато ти живееш, ние няма да бъдем свободни. Те ни призоваха да избиваме всички като теб! Всички сквернословци. Добрите духове няма да ни изоставят в нашата битка. Ние ще победим всички изчадия на Пазителя!

— Нито един истински офицер няма да се вслуша в глупавите приказки на „Кръвта“! — каза тя презрително.

Магьосникът беше направил зловещо кълбо от течен огън в ръцете си и бавно го тласкаше напред, докато я гледаше. Пламъците съскаха и изпускаха малки искрици. Генерал Ригс се оригна, облакъти се на масата и се загледа в нея.

— Стига вече приказки! Ела тук, малка уличнице, и можем да започваме забавлението. Смелите защитници на мира имат нужда и от малко забавления!

Генерал Карш най-накрая се усмихна.

— А утре или може би вдругиден, ще те обезглавим! Нашите мъже, нашият народ ще се зарадват на твоята смърт. Те ще празнуват нашата победа над Майката Изповедник — символа на потисничество чрез магии — усмивката изчезна и лицето му стана огненочервено. — Хората трябва да видят твоето наказание, за да знаят, че доброто винаги побеждава. Да имат надежда. Когато умреш, нашият народ ще се зарадва истински!

— Ще се радва на това, че силите на смелите защитници на мира се изчерпват с убийството на една-единствена жена?

— Не — каза генерал Ригс. — Ти не разбра точно каква е задачата ни. Трябва да го разбереш добре! Ние навлизаме в нови времена, Изповеднико. Времена, в които няма място за твоите остарели религии. Родословието на Изповедниците и на магьосниците свършва! Беше време, преди три хиляди години, когато почти всеки се раждаше с дарбата. Магията имаше власт над всички неща. Тя беше използвана, за да съперничи на силата. Магьосниците злоупотребиха със своята сила. В алчността си започнаха да се избиват помежду си. Избиваха и други, които притежаваха дарбата, и така все по-малко ставаха онези, които я предаваха напред. С времето родените с дарбата бяха изтласкани от човешката раса. Въпреки това малцината оцелели се опитват да застанат начело и допълнително изтъняват редиците на родените с дарбата. Магията, магическите същества, които са под нейна защита, като например ти, постепенно загубиха закрилата на магията, предразположението й. Днес вече почти не се раждат хора с дарбата. Самата магия също си отива. Те имаха възможност да управляват, както Мрачният Рал с неговата магия, но се провалиха. Тяхното време, времето на магьосниците, изтече. Вече няма кой да защитава тези създания на мрака, а това означава, че ерата на магията свърши. Дойде времето на мъжете и в този свят вече няма място за старите, умиращи религии, които ти наричаш магии. Време е мъжете да заемат местата си като наследници на този свят. Императорският орден ще владее света. А ако не той, ще се появи друг, с друго име. Време е мъжете да управляват, а магията да умре!

Калан почувства внезапна празнота. Неочаквано по бузите й потекоха сълзи. Усещане за неудържима паника впи нокти в гърлото й.

— Чу ли това, Слагъл? — прошепна Калан. — Ти притежаваш магията, но онези, на които помагаш, ще те унищожат.

Той направи малко огнено кълбо с другата си ръка и пламъците заиграха по смръщеното му лице.

— Така и трябва да бъде! Магията — чиста или нечиста — е пътят на Пазителя към този свят. Щом помагам на изгасващата магия в различните й форми, значи също трябва да умра. По такъв начин ще помогна на народа си.

Ригс я погледна.

— Нашият народ трябва да види как умират последните въплъщения на тази религия. Ти си техният символ, последното същество, създадено от магията на магьосниците. След твоята смърт те ще гледат с надежда в бъдещето и ще насърчават унищожаването на всички останали огнища на нечистотии и перверзии, каквото е магията. Ние сме палешникът. Тази земя, заразена с магия, ще бъде освободена от отровата и ще може да храни отново нашия народ. Така най-накрая ще бъдем свободни от вашите догми, те повече няма да бъдат част от славата на бъдещия човек. — Той се изправи и отпи от чашата си. Гласът му отново стана груб. — След като свършим с теб, ще поставим Галеа на колене, както и всички останали земи. — Той удари чашата си в масата. — И докато пълната и всеобща победа не бъде наша — ще воюваме!

Обзе я гняв, който изтласка паниката и отчаянието й. Тя бавно поклати глава и улови погледа на генерала.

— В качеството си на Майка Изповедник, най-високия пост в Средната земя, ще задоволя желанието ви! — Тя се наклони напред и изсъска: — Нека да бъде война!

Юмрукът на Калан се насочи към магьосника. Беше дошла заради него, дишаше тежко, с болка, заради лудостта на тези мъже. Тя остави напиращата в гърдите й магия да се развихри, устремена към смъртта на магьосника.

Бе тук именно заради него. Нямаше право да се провали. Кървавата ярост крещеше в нея. Опита се да предизвика светкавиците. Нищо! Замръзна от ужас. Магията не действаше! В същия миг Ригс се хвърли към коня й. Тя опъна юздите. Силният боен кон бе готов за нападение. Изправи се на задните си крака. Едното му копито удари в лицето Ригс и го отхвърли назад. Конят стъпи с двата предни крака върху масата и тя се разхвърча на парчета. Мъжете отскочиха уплашени. Предните копита на Ник размазаха черепа на един от офицерите и натрошиха крака на друг. След малко повтори атаката си. Калан го пришпори с пети. Магьосникът се изправи на крака. Изненаданите мъже се разбягаха пред нея. Тя хвърли бърз поглед през рамо и видя, че магьосникът е вдигнал ръце нагоре. Огненото кълбо оживя в ръцете му и тръгна към нея. Бойният кон вървеше напред, без да се плаши от хора и огън. Калан чуваше свистенето на кълбото, което летеше към нея. Чуваше виковете на хората, които то докосваше по пътя си. Виждаше го как расте. Как се движи, криволичейки. Като пияния магьосник. Магьосническият огън се нуждае от здрава ръка, за да бъде управляван, но явно в това състояние Слагъл имаше сериозни затруднения с контрола на собственото си творение.

— Добри духове, — молеше се тя, — ако трябва да умра сега, моля ви, дайте ми малко време, за да направя онова, което трябва!

Ник летеше в галоп. Огненото кълбо продължаваше да я следва, палейки палатки и хора по пътя си. Ставаше все по-голямо и застрашително се приближаваше към нея. Копието, което държеше в ръка, изведнъж се оказа прекалено тежко за нея. Бе направено за по-силни мъже. Бойният кон продължаваше да тича, нищо не можеше да смути мощния му галоп — нито шумът, нито бъркотията, нито тичащите мъже, нито дори огненото кълбо. Ник разблъскваше всички по пътя си и продължаваше все напред. Копитата му удряха силно в снега. Калан подбираше внимателно пътя и лъкатушеше заради преследващото ги огнено кълбо. Слагъл се опитваше да го овладее, за да й попречи да се измъкне. Макар и да му беше трудно, разстоянието между бягащия кон с Калан и кълбото застрашително намаляваше. Тя знаеше добре, че не му е нужна голяма скорост, за да я настигне. В последния миг, когато свистенето бе буквално в ушите й, тя успя рязко да извърти коня си надясно. Във въздуха се разнесе мирис на изгоряла коса. Тя свърна наляво и продължи напред. Някъде зад нея огненото кълбо удари земята и се разпръсна. Ужасните предсмъртни викове на хора и животни разцепиха нощното небе. Дузина мъже, всичките в пламъци, тичаха в снега и се мъчеха да угасят огъня. Но той не се загасяше лесно, защото бе жив и преследва своята цел докрай. Виковете на тичащите горящи мъже изплашиха останалите, които нямаха представа какво се е случило. Мъжете крещяха от страх пред духовете, защото мислеха, че са се обърнали срещу тях. Те вадеха мечове и удряха по огнените фигури. Започна битка без никакъв повод. Във въздуха се разнесе миризмата на изгорена плът и на кръв.

Калан не обръщаше никакво внимание на виковете.

Магьосникът се олюля и падна на земята. След миг успя да се изправи с вдигнати във въздуха ръце. Във въздуха се изля огън. Макар наоколо да цареше пълен хаос, съзнанието на Калан беше съсредоточено в един-единствен обект — магьосника. Тя стисна копието, пъхайки края му под мишницата си. Стиснала зъби и напрягайки всички сили, вдигна тежкото оръжие над подскачащата глава на Ник, наведе се леко наляво, като същевременно полагаше усилие да не загуби равновесие. Ник, сякаш прочел мислите й, се насочи натам. Тя го пришпорваше да тича с всички сили, но въпреки всичко й се струваше, че последните метри изминаха за часове. Магьосникът тъкмо се опитваше да запрати ново огнено кълбо към нея, когато копието й се заби в гърдите му. От удара оръжието се раздроби на парчета. Тялото на магьосника едва не се раздели на две половини. Калан и конят полетяха през фонтан от кръв. Тя се наведе ниско над гривата на Ник и полетя с пълна сила напред. Сърцето й биеше със същата сила, с която копитата на коня удряха по снега.

Един от офицерите даваше нареждания на войниците си. Мъжете се метнаха по конете си. Калан чуваше виковете им зад гърба си. Един светкавичен поглед назад я убеди, че около трийсетина ездачи са по петите й. Встрани от офицерските палатки никой не знаеше какво става и гледайки галопиращите ездачи, повечето мъже мислеха, че това е просто част от пиянските забавления в лагера. Никой не се опита да я спре. Мъже, палатки, огньове, копия, забити в снега, коне, каруци… Всичко се размазваше пред очите й. Ник продължаваше да тича и нищо не бе в състояние да го смути. Втурна се през насъбраните мъже и във въздуха полетяха зарове и монети. Минаваше като вихър през въжетата на палатките, които падаха зад него, препречвайки пътя на преследвачите им. Коне и ездачи падаха на земята, уплашени войници се разбягваха настрани, за да не попаднат на пътя на разбеснелия се кон. Калан забеляза меч, закачен отстрани на една каруца, и когато минаха покрай нея, успя да го измъкне. Галопирайки покрай палатките, тя режеше въжетата с меча. Разсече задницата на един кон, който се изпречи на пътя й. Заслепен от болка, той започна да цвили ужасено и да се мята във всички посоки. Това изплаши останалите коне и те се втурнаха, като се блъскаха в прътите със закачените на тях фенери. Огънят бързо угасваше в снега. Мъже, спасили се от копитата на Ник, правеха опити да смъкнат Калан от седлото. Тя насочваше меча към гърдите им и продължаваше да лети напред. Дръжката на меча тръгна да се изплъзва от ръката й. Тя се наведе напред и го хвана точно когато Ник стигна до края на лагера. Преследвачите не бяха много близо, но приближаваха. Изведнъж Калан се оказа свободна, галопираща през снежното поле, далеч от лагера. Видя собствените си следи под бледата лунна светлина. Якият кон препускаше през снега все едно из сухо равно поле. Най-накрая стигна до дърветата и тя хвърли поглед през рамо. На не повече от три минути разстояние зад нея препускаха петдесетина мъже.