Серия
Мечът на истината (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Tears, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 79 гласа)

По-долу е показана статията за Камъкът на сълзите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„Камъкът на сълзите“ (на английски: Stone of tears) е вторият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през 1996 година. На български е преведен от Весела Димова и издаден през същата година.

Сюжет

След като Ричард е успял да изпрати Мрачния Рал в отвъдния свет чрез отваряне на кутия на Ордена, той и Калан отиват при Калните, за да се венчаят. Но се оказва, че Мрачният Рал е бил агент на Пазителя и след отварянето на кутията заплахата за Средната земя е още по-голяма. Разкриват се и магическите способности на Ричард, който бива разделен от Калан от сестрите на светлината, заради дарбата му, която го убива чрез главоболия, преди венчавката. Борбата на Ричард е за неговия собстевен живот, за живота и любовта на Калан и за живота на всички от Новия и Стария свят.

Четиридесет и трета глава

Макар мечът да бе прибран в ножницата, Ричард усещаше приливите на магията. Яростта изпълни цялото му същество. Той й се отдаде напълно, освобождавайки съзнанието си от всички задръжки. Навлизаше в мълчаливия свят на своето същество. Свят на мрачно осъзнаване на собствената си същност.

Онзи, който носи смърт.

Сестра Вирна пребледня, когато забеляза, че той води зад себе си Ду Чайлу, а когато видя поведението му, лицето й стана бяло като платно.

Без да й каже нито дума, Ричард грабна лъка, окачен отстрани на седлото и като пухтеше от усилието, се опита да приближи тетивата до самия лък. След това извади две стрели с метални върхове от колчана, окачен на седлото на Бони. Гърдите му се издуваха от гняв.

Цялото множество се обърна към него. Заля го вълна от учудени погледи. Онези, които стояха по-назад, подскачаха, за да видят какво става. Жените в черно също извърнаха глави. Кралицата-майка го гледаше втренчено.

Лицето на Сестра Вирна вече бе огненочервено.

— Ричард! Какво си въобразяваш, че…

Той й махна с ръка.

— Млъквай!

С лък и стрели в ръка той се метна на седлото. Множеството утихна. Ричард се насочи към Кралицата-майка.

— Говорих с духовете!

Ръката й се плъзна нагоре към възела на камбаната. Точно този знак му бе необходим. Необратимото решение бе взето.

Той освободи магията в себе си.

С рязко движение зареди едната стрела в лъка. Издърпа тетивата. Извика мишената. Стрелата излетя.

Въздухът изсъска след летящата стрела. Тълпата ахна. Преди стрелата да достигне целта, докато свистящият шум още се чуваше във въздуха, Ричард зареди и се прицели.

Първата се заби здраво с тъп звук. Точно там, където бе изпратена. Кралицата-майка нададе къс вик от болка и изненада. Проникнала в плътта между двете кости на китката, стрелата прикова ръката й към стълба и й попречи да дръпне въжето, за да удари камбаната. Към въжето се протегна другата й ръка.

Втората стрела беше застинала във въздуха, заредена, готова, в очакване.

— Едно движение към камбаната и втората стрела ще прониже дясното ти око!

Жените в черни дрехи паднаха на колене и заридаха. Кралицата-майка се вкамени. По ръката й течеше кръв.

Вътре в Ричард вилнееше буря от гняв. Отвън беше като мраморна статуя.

— Ще чуеш какво заповядаха духовете!

Кралицата-майка бавно отпусна свободната ръка покрай тялото си.

— Говори тогава!

Ричард все още държеше лъка си готов за стрелба и явно нямаше намерение да го свали. Макар стрелата му да бе насочена към един човек, гневът му бушуваше над цялото множество. Магията се развихри в него с пълната си мощ. Силата на гнева пулсираше във вените му. Преди гневът му винаги се насочваше към определен враг. Сега беше различно. Беше някакъв всеобхващащ гняв срещу всички наоколо, срещу всички тези, които правеха жертвоприношения с човешки същества. Беше някаква особена, непозната за него ярост. Тя влошаваше още повече нещата. Предизвикваше по-силни изблици на магия. Не можеше да разбере дали това се дължеше на факта, че навсякъде наоколо го грозеше опасност. Или пък бе в резултат на продължителните му упражнения със Сестра Вирна, благодарение на които се бе научил да се концентрира. Каквато и да беше причината, във вените в момента той извикваше от меча повече магия от всеки друг път. Повече, отколкото си представяше, че се съдържа в него. Магията върлуваше със застрашителна сила. Дори въздухът вибрираше. Хората, които стояха по-наблизо, отстъпиха назад. Ридаещите жени утихнаха. Лицето на Кралицата-майка беше бяло като платно на фона на черните й дрехи. Хиляда мъже стояха вцепенени от ужас като един.

— Духовете не желаят повече жертвоприношения! Жертвоприношенията не доказват вашата отдаденост на тях. Те доказват единствено, че сте способни да убивате хора! Отсега нататък ще трябва да показвате уважението си към духовете, като показвате уважение към живота на хората от Бака Бан Мана. Не го ли направите, духовете ще ви покажат колко са ядосани, като ви унищожат. Вземете присърце заплахата им, иначе те ще изпратят на Мадженди глад и смърт! — Той се обърна към войниците, които бяха стеснили кръга около него: — Ако някой от вас посегне на мен или на тези две жени, Кралицата-майка ще умре.

Те се спогледаха, търсейки смелост в очите на другите около тях.

— Можете да си помислите да ме убиете — продължи той, а стрелата в ръката му не се помръдваше дори на милиметър, — но това няма да стане, преди да умре Кралицата-майка. Видяхте как стрелям. Ръката ми е водена от магия. Аз винаги улучвам целта си.

Мъжете отстъпиха назад.

— Оставете го! — извика Кралицата-майка. — Да чуем какво има да ни каже!

— Вече ви предадох думите на духовете! Трябва да им се подчините!

Кралицата-майка замълча за миг.

— Ние сами ще се допитаме до духовете.

— Имате намерение да ги наскърбявате още повече, така ли? Да си признаете, че не цените достатъчно думите им, а се подчинявате единствено на своите желания!

— Но ние трябва…

— Не съм дошъл да се пазаря в тяхна полза! Духовете се разпоредиха да дам свещения нож на тази жена, за да го отнесе тя на своя народ в знак на това, че Мадженди повече няма да ги преследват. Духовете ще ви предупредят за това колко са ядосани, като ви отнемат семето, което ще засеете. То ще покара чак след като изпратите при Бака Бан Мана свои представители, които да им кажат, че оттук нататък ще се съобразявате с желанията на духовете. Ако не изпълните желанията им, ще умрете от глад! А сега ние тръгваме. Искам думата ти, че ще напуснем страната ви невредими. В противен случай ще умреш на мига!

— Трябва да обмислим…

— Докато преброя до три, трябва да вземеш решение. Едно, две, три!

Кралицата-майка ахна. Жените в черно ахнаха. Тълпата ахна.

— Какво реши?

Тя вдигна свободната си ръка, без да изпуска от поглед стрелата в лъка му.

— Можете да си вървите! Имате думата на Кралицата-майка, че ще напуснете страната ми безпрепятствено!

— Мъдро решение!

Ръката й се сви в юмрук, само един пръст сочеше към Ричард.

— Но това е нарушение на споразумението, което имахме с мъдрите жени. Край на договора. Трябва да напуснете земите ни незабавно. От този момент нататък не сте добре дошли тук.

— Така да бъде — каза Ричард. — Но дръж на думата си или ще съжаляваш за всяко необмислено действие. — Той отпусна лъка. Застана изправен на стремената и вдигна високо свещения нож така, че всички да го виждат. — Тази жена ще занесе ножа при своя народ и ще им предаде волята на духовете. Бака Бан Мана от своя страна повече няма да се бият срещу Мадженди. Както и вие срещу тях. Никой повече няма да причинява беди на другия. Изпълнете думите на духовете или бъдете готови за последствията — гласът му премина в свиреп шепот, но от магията думите се чуваха в най-отдалечения край на площада и отекваха във всяко ухо. — Направи каквото ти казвам или ще страдаш. Няма да пестя силите си.

Магията падна ниско над площада като мъгла в долина, безплътна и същевременно много истинска, недвусмислено доказателство за гнева му, който докосваше всички присъстващи.

Ричард скочи от коня. Мъжете отскочиха още няколко крачки назад. Сестра Вирна не можеше дума да промълви от ярост. Той никога не я беше виждал в подобно състояние. Стоеше неподвижна, сякаш парализирана, със стиснати юмруци. Ричард насочи очите и гнева си към нея.

— Качвай се на коня си, Сестро. Тръгваме!

Челюстта й щеше всеки миг да се разтроши на парчета от напрежението в стиснатите й зъби.

— Ти си луд! Ние няма да…

Ричард размаха пръст пред нея.

— Ако искаш да спориш с някого, Сестро, можеш да останеш и да си спориш с тези хора. Сигурен съм, че те няма да ти откажат. Отивам в Двореца, за да сваля яката от врата си. Ако искаш да дойдеш с мен, качвай се на коня.

— Няма да стане. Не можем да пътуваме през земите на Мадженди. Ние сме изгнаници.

Ричард посочи Ду Чайлу.

— Тя ще ни води до Двореца на пророците през земите на Бака Бан Мана.

Ду Чайлу скръсти ръце и се усмихна важно на Сестрата.

— Ти наистина си луд, не можем…

Ричард изскърца яростно със зъби, магията продължаваше да го изпълва с гняв.

— Ако искаш да стигнеш с мен в Двореца на пророците, качвай се на коня си. Аз тръгвам!

Ду Чайлу остави Ричард да напъха свещения нож в кожения й колан.

— Натоварих те с отговорност. Ще трябва да се справиш с нея. А сега качвай се на този кон.

Внезапно притеснена, Ду Чайлу отпусна ръце, хвърли бърз поглед към коня, след това отново обърна глава към Ричард.

— Не желая да яздя този звяр. Смърди.

— Както и ти! — изрева Ричард. — Качвай се на коня!

Тя отскочи назад. Очите й се изпълниха с ужас пред неговия святкащ поглед. Тя преглътна, опитвайки се да си поеме въздух.

— Сега вече знам какво е Търсач! — Тя се качи на гърба на Джералдин, Сестрата яхна Джесъп, а Ричард — Бони.

Един последен поглед към мъжете на площада и Ричард пришпори коня. Тръгна в галоп. Другите два коня веднага го последваха.

Магията искаше кръв, крещеше за нея. Ричард копнееше някой да се опита да го спре. Никой не го направи.

* * *

— Моля те — каза Ду Чайлу, — вече почти мръкна. Не може ли да спрем или поне да ме оставиш да вървя пеш. Това животно ми причинява болка. — Тя се беше вкопчила на живот и смърт в седлото на Джералдин и подскачаше отгоре като чувал с картофи, докато кобилата тичаше в тръс. Цветните ивици пъстър плат по роклята й се тресяха. Ричард чуваше коня на Сестра Вирна да препуска някъде зад тях, но не се обърна. Само хвърли един поглед към слънцето, залязващо зад плътната стена от клони. Заедно със светлината угасваше и яростта му. За момент му бе минало през ума, че тя никога няма да утихне. Ду Чайлу вдигна брадичка и посочи с нея надясно, страхувайки се да махне ръката си от седлото.

— Ей там, между тръстиките, има малко езерце. Край него има и полянка.

— Сигурна ли си, че сме в земята на Бака Бан Мана?

Тя кимна.

— Да, вече от няколко часа. Нашата земя е. Познавам това място.

— Добре, ще спрем да пренощуваме. — Той хвана коня й и тя, стенейки, се плъзна на земята и започна да разтърква с длани задните си части.

— Ако и утре ме накараш да яздя това животно, ще те ухапя!

За пръв път, откакто напуснаха Мадженди, Ричард се усмихна. Зае се да разседлава конете и изпрати Ду Чайлу да донесе вода от езерото с една кофа. Когато тя се скри между тръстиките, Сестра Вирна събра съчки и запали огън, използвайки магията си. Когато той свърши с конете, ги завърза с дълги въжета, за да могат да пасат на воля.

— Предполагам, че е редно да ви запозная — каза Ричард, когато Ду Чайлу се върна. — Сестро Вирна, това е Ду Чайлу, Ду Чайлу, това е Сестра Вирна.

Сестрата очевидно се бе поуспокоила или поне бе сложила на лицето си маска, прикриваща яростта й.

— Радвам се за теб, Ду Чайлу, задето не умря днес!

Ду Чайлу я стрелна с поглед. Ричард знаеше, че тя смята Сестрите на светлината за вещици.

— Въпреки това ми е мъчно — добави Сестрата — за всички онези, които ще умрат вместо теб.

— Ти не се радваш за мен. Искаше да умра. Искаш всички Бака Бан Мана да измрат.

— Това не е вярно. Не искам никой да умира. Но знам, че не мога да те убедя в това. Така че мисли каквото си искаш.

Ду Чайлу извади свещения нож от колана си и размаха острието пред очите на Сестра Вирна.

— Те ме държаха вързана на онази верига три луни — тя погледна зелената дръжка и посочи една от сцените, гравирани върху нея. — Онези кучета правеха това с мен.

Сестрата погледна ножа и Ду Чайлу й посочи друга сцена.

— А също и това, и това.

Сестра Вирна гледаше как гърдите на младата жена се издуват от ярост.

— Не мога по никакъв начин да те убедя, Ду Чайлу, колко се отвращавам от това, което са ти направили или са възнамерявали да направят. Има много неща на този свят, които ме отвращават, но нищо не мога да направя и в някои отношения дори трябва да ги търпя в името на великото добро.

Ду Чайлу плесна с ръка по стомаха си.

— Този път луната не дойде при мен! Тези кучета ми направиха дете. Сега ще трябва да отида при акушерките и да ги помоля да ми дадат билки, за да убия копелето.

Сестра Вирна плесна с ръце.

— Моля те, Ду Чайлу, не прави това. Всяко дете е дар от Създателя. Моля те, не отхвърляй неговия дар.

— Дар! Този велик Създател има отвратителни начини за раздаване на дарове!

— Ду Чайлу — каза Ричард, — досега Мадженди са убивали всеки пленник от Бака Бан Мана. Ти си първата, която се освободи. Повече няма да убиват. Мисли за това дете като за символ на новия живот на народите. За този нов живот, за всички деца, които ще се родят. Убийствата трябва да спрат. Нека детето живее! То не е направило нищо лошо!

— Баща му е направил много лоши неща!

Ричард преглътна.

— Децата не са непременно лоши само защото бащите им са такива.

— Ако бащата е нечестив, и детето ще бъде като него.

— Това не е истина — каза Сестрата. — Бащата на Ричард беше изключително лош човек, причинил смъртта на много хора, а самият Ричард търси начини да спаси живота на хората. Неговата майка е знаела, че вината за едно престъпление си остава само на онзи, който го е извършил. Тя не отказала на Ричард любовта си само защото е била изнасилена от баща му. Ричард е бил отгледан от добри хора, които са го възпитали добре. Именно затова ти си жива днес. Ти също би могла да възпиташ добре своето дете.

Гневът на Ду Чайлу сякаш в миг угасна. Тя обърна поглед към Ричард.

— Наистина ли? Вярно ли е, че майка ти е преживяла онова, което преживях аз, че е била в лапите на такова зло куче?

Ричард едва успя да кимне.

Ду Чайлу притисна ръце към корема си.

— Ще помисля над това, което ми каза, преди да реша. Ти ми спаси живота, ще помисля над твоите думи.

Ричард я стисна за рамото.

— Сигурен съм, че ще намериш най-доброто решение. Каквото и да е то.

— Ако живее достатъчно дълго, за да има време да реши — каза Сестра Вирна. — Ти пое обещания, които няма да можеш да изпълниш. Когато Мадженди посадят житото си и нищо не се случи, ще загубят страха си от онова, което им каза днес. Стореното от теб няма да струва и пукната пара и те отново ще обявят война на нейния народ. Всичко беше напразно.

Ричард свали от врата си кожената каишка със свирката на Пилето през главата си.

— Не съм казал, че няма да се случи нищо, Сестро. Напротив, наистина ще се случи нещо! — Той окачи свирката на врата на Ду Чайлу. — Това ми беше подарък, а сега го подарявам на теб, за да спреш убийствата. — Той повдигна гравираната кост. — Това е вълшебна свирка. Тя вика птиците. Може да събере на едно място много повече, отколкото си виждала някога. Разчитам на теб да изпълниш обещанието ми. Ще отидеш в нивите, които ще засаждат. Ще се скриеш. След това, когато слънцето залезе, ще надуеш свирката. Самата ти няма да чуеш никакъв звук, но птиците ще се отзоват на магическия зов. Трябва само да продължиш да си представяш птици. Докато надуваш свирката, си мисли за всички птици, които познаваш. Продължавай да свириш, докато се появят.

Ду Чайлу докосна костената свирка.

— Вълшебна ли? И птиците наистина ще дойдат, така ли?

Той й се усмихна с крайчеца на устата си.

— О, да! Ще дойдат. Без никакво съмнение. Магията ще ги събере. Хората няма да чуят нито звук, но не и птиците. Мадженди няма да разберат, че ти си извикала птиците. Птиците ще са гладни и ще изкълват засятото семе. Всеки път, когато Мадженди засеят нивите си, ти ще викаш птиците и те ще го унищожават.

Тя грейна в усмивка.

— Мадженди ще пукнат от глад!

Ричард наведе лицето си към нея.

— Не. Подарих ти свирката, за да спрат убийствата, а не за да ти помагам да продължиш да убиваш. Ще викаш птиците да кълват семената, докато Мадженди се съгласят да живеят в мир с вашия народ. Когато те изпълнят своята част от споразумението, вие ще трябва да изпълните своята и да заживеете в мир с тях. — Ричард доближи показалеца си до носа й. — Ако злоупотребиш с моя подарък, ще се върна и ще използвам друга магия срещу твоя народ. Доверих ти се и се надявам да изпълниш съвестно задълженията си. Надявам се, че няма да излъжеш доверието ми.

Ду Чайлу наведе очи и кимна с глава.

— Ще го направя. Ще използвам твоя подарък така, както ми каза — Тя скри свирката в роклята си. — Благодаря, че ми помогна да донеса мир за моя народ.

— Това е най-голямата ми надежда. Мирът.

— Мирът — въздъхна Сестра Вирна и погледна критично Ричард. — Нима мислиш, че е толкова просто? Мислиш ли, че след три хиляди години можеш да спреш убийствата? Че заради твоето случайно появяване навиците на хората ще се променят? Ти си едно наивно дете! Макар престъпленията на бащата да не преминават върху сина, ти разсъждаваш толкова опростено, че причиняваш същата вреда като баща си.

— Ако си мислиш, Сестро, че бих участвал в човешки жертвоприношения, много се лъжеш. — Той се накани да извърне глава от нея, но изведнъж спря и отново я погледна. — Каква вреда съм предизвикал аз? Кое убийство е извършено заради мен?

Вирна се наведе към него.

— Ами да вземем например това: ако не помагаме на родените с дарбата — такива като теб, — тя ще ги убие. Както може да убие и теб. Как си мислиш, че ще отвеждаме тези момчета в Двореца оттук нататък? Вече няма да можем да прекосяваме земите на Мадженди. — Тя погледна Ду Чайлу. — Тя обеща само, че ще те преведе през земите на нейния народ. Не е казвала, че ще го направи и за другите. — Сестра Вирна се изправи. — Заради онова, което направи днес, ще умрат много момчета с дарба.

Ричард се замисли за миг. За пръв път магията на меча го бе изтощила до краен предел. Единственото, от което се нуждаеше, бе сън. Нямаше никакво желание да разрешава сложни задачи или да спори. Накрая погледна Ду Чайлу.

— Когато мирът между Мадженди и твоя народ е факт, преди да засадят нивите си за втори път, трябва да приемеш още едно условие. Трябва да им кажеш, че заради края на убийствата и в чест на мира, от тях се иска да разрешават на Сестрите да преминават през земята им.

Тя го гледаше в очите и накрая кимна с глава.

— Твоят народ ще направи същото. — Ричард присви очи и се обърна към Сестра Вирна. — Сега доволна ли си?

— Спомняш ли си в Долината, когато уби онова чудовище? От тялото му изпълзяха хиляди змии. Сега не е по-различно. Просто е невъзможно — продължи тя — да си припомня всички лъжи, които изрече днес. И преди съм те упреквала за това, че лъжеш, и съм те предупреждавала да не го правиш. Казах ти днес да не развърташ брадвата над главата си, но ти го направи въпреки предупреждението ми. Изключено е да изброя всичките неизпълнени заповеди само за един ден. Това, което направи днес, не само че не постави край на убийствата, а ги започна с нова сила.

— Сестро Вирна, аз съм Търсачът, а не твой ученик. Като Търсач аз не мога да допусна да се пилее човешкият живот. На когото и да било. Смъртта на останалите е отделен въпрос. Не можеш да го използваш като нещо, което оправдава жертвоприношението с хора. В това не бих допуснал компромиси. И не мисля, че искаш да ме накажеш, задето съм попречил да бъде извършено нещо, за чийто край отдавна мечтаеш.

Напрежението от лицето й изчезна.

— Като Сестра на светлината не притежавам силата да променям нещата. Вярна на задължението си да спасявам живота на колкото се може повече хора, трябваше да се съобразявам с порядките, установени преди три хиляди години. Признавам, че го правех с отвращение и в известна степен се радвам, че свали от мен това бреме. Но това не омаловажава проблемите, които ще създаде стореното от теб днес, смъртта на много хора. Когато сложи Рада’Хан на врата си, ти ми каза, че е по-страшно да държиш в ръка веригата, отколкото да носиш самата яка. Сега разбирам, че си бил прав. — В очите й заблестяха сълзи. — Ти превърна моята голяма любов, моето призвание, в страдание. Вече не желая да те наказвам, задето прояви неподчинение. След няколко дни пристигаме в Двореца и най-после ще съм изпълнила задължението си към теб. Други ще се заемат с обучението ти. Ще видиш как ще се държат с теб, когато не изпълняваш нарежданията им. Ще се убедиш, че останалите няма да проявят такова търпение, каквото проявявах аз. За разлика от мен, те ще използват яката. А когато го направят, убедена съм, ще започнат да съжаляват дори повече от мен за това, че държат в ръцете си веригата на твоя Рада’Хан.

Ричард пъхна ръце в джобовете и се загледа в гъстата дъбова гора.

— Съжалявам, Сестро, че се чувстваш така, но мисля, че те разбирам. Макар да признавам, че се противих да ти бъда затворник, онова, което се случи днес, не беше въпрос на отношения между нас двамата. Ставаше дума да се отстоява правдата. Като човек, който иска да ме обучава, се надявах да поемеш заедно с мен моралното задължение. Мислех, че Сестрите не биха искали да учат как да използва дарбата си човек, който се огъва пред обстоятелствата. Сестро Вирна, не го направих, за да те дразня. Просто не бих могъл да живея в съгласие със себе си, ако бях позволил под носа ми да бъде извършено убийство. Още по-малко да го извърша със собствените си ръце.

— Знам, Ричард, но това само влошава нещата, защото става въпрос за едно и също нещо. — Тя отпусна ръце и се загледа в огъня. След малко бръкна в торбата си, закачена на седлото и извади парче сапун. — Ще приготвя нещо за ядене. — Тя метна сапуна към Ричард. — Ду Чайлу има нужда от баня.

Ду Чайлу скръсти ядосано ръце.

— Докато бях прикована с верига към стената, онези кучета, които идваха да ме яхат, не ми предложиха вода нито веднъж, така че сигурно мириша ужасно.

Сестра Вирна клекна над торбата и продължи да рови из багажа си.

— Не исках да те обидя, Ду Чайлу. Просто си помислих, че ще искаш да измиеш мръсотията на онези мъже от себе си. Ако бях на твое място, предполагам, най-много на този свят бих желала да отмия усещането от ръцете им върху плътта си.

Раздразнението на Ду Чайлу угасна.

— Ами, разбира се, че бих искала! — Тя грабна сапуна от ръката на Ричард. — А пък ти миришеш на животното, което яздиш. Или ще се изкъпеш, или не желая да стоя близо до теб и ще те изпратя да ядеш някъде другаде.

Ричард се усмихна.

— Ако остане малко сапун, след като се изкъпеш ти, може и аз да се поизмия.

Когато Ду Чайлу тръгна към езерото, Сестра Вирна тихичко го извика. Той я изчака, докато тя извади от торбата си канче за готвене.

— През последните три хиляди години хората от нейния народ са убивали всеки роден с дарбата, до когото са могли да се доберат. Сега няма време да ти давам уроци по история. — Тя го погледна в очите. — Старите навици се връщат в ръката по-лесно от нож. Не се обръщай с гръб към нея. Рано или късно тя ще се опита да те убие.

От тихия й шепот кожата му внезапно настръхна.

— Ще се опитам да запазя живота си, Сестро, за да можеш да ме заведеш в Двореца и най-накрая да се отървеш от отвратителното си бреме. — Ричард забърза към езерото и настигна Ду Чайлу, която вървеше между тръстиките.

— Защо нарече тази рокля „молитвена“?

Ду Чайлу разпери ръце, оставяйки вятърът да развее ивиците плат, висящи от роклята й.

— Това са молитви.

— Кое? Ивиците плат ли?

Тя кимна.

— Всяко едно е молитва. Когато вятърът ги развява, те се носят с него и всяко изпраща по една молитва към духовете.

— И за какво се молиш?

— Всяка от тези молитви е една и съща, идва от сърцето на човека, който ми я е дал. Те всички са за това да ни бъде възвърната земята.

— Вашата земя ли? Но нали сме във вашата земя?

— Не. Тук живеем, но това не е нашата земя. Преди много години нашата земя е била отнета от магьосниците. Те са ни прогонили тук.

Двамата стигнаха до брега на езерото. Лекият вятър правеше вълнички по повърхността на водата. Близо до тревистия бряг вълничките ставаха повече и по-нагъсто.

— Магьосниците са ви отнели земята? Къде се е намирала тя?

— Отнели са земята на нашите предци! — Ду Чайлу посочи към Долината на изгубените. — Земята от другата страна на Мадженди. Бях тръгнала натам заедно с молитвите ни, за да попитам духовете дали ще могат да ни помогнат да си върнем земята. Но Мадженди ме хванаха и не успях да занеса молитвите ни на духовете.

— Как духовете ще успеят да ви върнат земята?

Тя сви рамене.

— Древните думи казват само, че трябва да изпращаме по един от нас всяка година в нашата земя, за да се моли на духовете. Така и правим. Все някой ден земята ще ни бъде върната! — Тя развърза колана си и го пусна на земята. С естествена грациозност хвърли ножа настрани и той се заби в един пън.

— Как?

Ду Чайлу се намръщи.

— Като ни дарят с господар!

— Нали каза, че сте Бака Бан Мана — хората, които нямат господар?

Тя сви рамене.

— Духовете още не са ни изпратили господар.

Докато Ричард се опитваше да разбере думите й, тя изхлузи роклята през главата си.

— Какво правиш?

Тя го погледна намръщено.

— Аз имам нужда от баня, а не рокля.

— Да, но не бива да го правиш пред мен.

Тя сведе очи и се огледа.

— Ти вече ме видя гола. От тая сутрин не съм се променила особено. — Тя вдигна очи към него. — Лицето ти пак стана червено.

— Ето там — посочи Ричард с пръст. — Върви отвъд тези тръстики. Ти от едната страна, аз от другата. — Ричард й обърна гръб.

— Но нали имаме само един сапун.

— Ще ми го дадеш, когато приключиш.

Тя заобиколи и застана пред него. Ричард се опита отново да се обърне, но тя пак го последва и го хвана за дрехата.

— Не мога сама да си изтъркам гърба. Пък и не е честно. Ти вече ме видя, сега и аз ще те видя. Ето защо лицето ти стана червено, защото не е честно. Това може би ще те накара да се почувстваш по-добре.

Той свали ръцете й от себе си.

— Престани! Ду Чайлу, там откъдето идвам, това не е прието. Мъже и жени не се къпят заедно. Просто не го правят. — Той отново се обърна с гръб към нея.

— Дори третият ми съпруг не е толкова срамежлив, колкото теб!

— Трети? Ти имаш трима съпрузи?

— Не, имам петима.

Ричард настръхна.

— Имам? — обърна се той към нея. — Какво искаш да кажеш с това „имам“?

Ду Чайлу го гледаше така, все едно бе задал въпроса си на дърветата наоколо.

— Имам петима съпрузи. Петима съпрузи и деца.

— И колко деца?

— Три. Две момичета и едно момче. — Тя се усмихна. — Отдавна не съм ги държала в ръцете си. Горките ми бебета, плачат всяка нощ, защото мислят, че съм мъртва. Никой преди не се е връщал от Мадженди. — Тя се намръщи. — Моите съпрузи ще се изтощят от хвърляне на жребий кой пръв да ми направи ново дете. — Усмивката й помръкна. — Но всъщност ония кучета вече са го направили.

Ричард й подаде сапуна.

— Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Върви да се къпеш. Аз ще отида от другата страна в тръстиките.

Докато чакаше сапуна, се опита да свикне със студената вода.

— Никога не съм чувал една жена да има повече от един съпруг. Нима всички жени от Бака Бан Мана имат повече от един съпруг?

Тя се изкикоти.

— Не. Само аз.

— Защо ти?

Водата спря да се плиска.

— Защото аз нося молитвената рокля — каза тя, като че ли това беше ясно от само себе си.

Ричард извъртя очи.

— Добре. Тогава…

Тя заплува между тръстиките към него.

— Преди да получиш сапуна, ще трябва да ми изтъркаш гърба.

Ричард въздъхна примирено.

— Добре, ще ти изтъркам гърба, но след това се връщаш на мястото си.

Ду Чайлу се обърна с гръб към него. Когато реши, че вече е достатъчно чиста, благоволи да се облече, докато той се изкъпе. Малко по-късно извика през жабешките крясъци, че е гладна. Гласът й долетя от мястото, където беше оставил дрехите си. Ричард излезе от водата, набързо наметна ризата на раменете си и нахлузи панталоните. Чиста, Ду Чайлу изглеждаше много по-добре. Косите й бяха като на нормален човек, а не като на диво животно. В осанката й дори имаше нещо благородно.

Още не се беше стъмнило съвсем, но вече падаше мрак. Когато двамата стъпиха в осветения кръг около огъня, Сестра Вирна се изправи. Ричард беше преметнал ризата на раменете си и навличаше десния ръкав, когато усети, че тя замръзна на мястото си, а очите й се разшириха. Сестра Вирна бе втренчила поглед в гърдите и го гледаше така, както никога преди той не бе забелязал да го прави. Гледаше белега. Отпечатъка от ръка, прогорен върху гърдите му. Отпечатъка, който непрекъснато му напомняше за истинския му баща. Сестра Вирна пребледня като платно. Гласът й едва се чу.

— Какво е това?

Ду Чайлу също беше вперила очи в белега. Ричард дръпна ризата си.

— Вече ти казах, Мрачният Рал ме изгори с ръката си. Според теб обаче всичко е било само привидение.

Погледът на Вирна бавно се вдигна, докато срещне очите му. В тях той прочете нещо, което не беше виждал никога преди. Необуздан страх.

— Ричард — прошепна тя. — Никой в Двореца не бива да вижда този знак. Освен Прелата. Само тя знае какво трябва да се направи. Трябва да й го покажеш! Но само на нея. На никой друг! — Тя пристъпи по-близо. — Разбираш ли? На никой друг!

Ричард бавно закопчаваше ризата си.

— Защо?

— Защото ако го направиш, те ще те убият. Това е знакът на Безименния. — Тя облиза пресъхналите си устни.

Някъде в далечината се чу вълчи вой. Ду Чайлу изтръпна от ужас и се загледа в падащата мъгла.

— Тази нощ ще умрат хора — прошепна тя.

Ричард се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Вълци. Когато вълците вият по този начин в мъглата, те предсказват, че през нощта насилствено ще бъде отнет животът на някого. В мъглата.