Серия
Мечът на истината (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Tears, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Камъкът на сълзите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„Камъкът на сълзите“ (на английски: Stone of tears) е вторият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през 1996 година. На български е преведен от Весела Димова и издаден през същата година.

Сюжет

След като Ричард е успял да изпрати Мрачния Рал в отвъдния свет чрез отваряне на кутия на Ордена, той и Калан отиват при Калните, за да се венчаят. Но се оказва, че Мрачният Рал е бил агент на Пазителя и след отварянето на кутията заплахата за Средната земя е още по-голяма. Разкриват се и магическите способности на Ричард, който бива разделен от Калан от сестрите на светлината, заради дарбата му, която го убива чрез главоболия, преди венчавката. Борбата на Ричард е за неговия собстевен живот, за живота и любовта на Калан и за живота на всички от Новия и Стария свят.

Четиринадесета глава

Калан внимателно отвори вратата. Той се бе събудил и седеше срещу камината. Щом вратата хлопна, звуците и думкането на барабаните, долитащи откъм селото, останаха навън. Тя се приближи до него и притисна главата му до краката си, след това прокара пръсти през косата му.

— Как е главата?

— Сега е добре. Почивката и последното нещо, което Нисел ми даде да пия, помогнаха. — Той не вдигна очи. — Чакат ли ме навън?

Калан се отпусна на земята до него.

— Да. Време е. — Стисна го за рамото. — Сигурен ли си, че искаш да ядеш месо, и то точно сега, когато знаеш какво е?

— Трябва!

— Но това е месо! Ще можеш ли да го ядеш?

— След като искам свикване на Съвещание, ще трябва да ям от месото. Това е единственият начин.

— Ричард, тревожа се за това. Не съм сигурна, че това е правилното решение. Може би има някакъв друг начин. Пилето също се страхува за теб. Може би не трябва да го правиш!

— Трябва!

— Но защо?

Той гледаше пламъците в камината.

— Защото грешката е моя. Аз нося отговорност за случилото си. Заради мен воалът е разкъсан. Нали Шота каза точно това. Станало е по моя вина.

— Но Мрачният Рал също е виновен… в известна степен.

— И аз съм Рал — прошепна той.

Калан се огледа.

— Нима искаш да кажеш, че престъпленията на бащите преминават върху децата им? — Калан го погледна, но той не вдигна очи към нея. Само се усмихна едва-едва.

— Не вярвам в тази стара история, но може би в нея има зрънце истина. — Той потърси погледа й. — Помниш ли какво каза Шота? Че само аз мога да възстановя воала. Може би защото Мрачният Рал го разкъса с магията на Орден и, разбира се, с моя помощ. Затова сега аз трябва да го възстановя.

Тя видя пламъчетата в очите му.

— Значи мислиш… какво? Че след като Рал го е разкъсал, трябва пак Рал да го възстанови, така ли?

Ричард сви рамене.

— Може би това обяснява защо само аз мога да го затворя отново. Възможно е не това да е обяснението, но поне е единственото, за което се сещам. — Той се усмихна. — Щастлив съм, че ще се женя за толкова умна жена.

Калан се зарадва на усмивката му.

— Добре, но на умната жена това обяснение не й се вижда никак сериозно.

— Може и да не е, но е възможност, която трябва да проверя.

— Тогава защо реши да свикаш това Съвещание?

Той й се усмихна хлапашки и очите му засвяткаха весело.

— Защото реших. Реших какво трябва да се направи. — Той се извърна към нея и обви коленете си с ръце.

— Утре вечер е Съвещанието, на което ще видим има ли нещо, което би могло да ни е от помощ, след това, на следващата сутрин, когато всичко свърши… — Ричард грабна драконовия зъб в ръката си и го пъхна под носа й. — Тогава ще извикам Скарлет с ето това. И ще се доберем до Зед. По този начин ще отидем в Ейдиндрил и главоболията няма да ми пречат и да ни забавят по пътя. Скарлет лети благодарение на магия и изминава огромни разстояния за съвсем кратко време. Ще стигнем там, преди Сестрите да са успели да ни спрат, а след това ще им отнеме доста време, за да ни настигнат. Засега не искам да отхвърлям предложението им; първо трябва да намерим Зед. Той сигурно знае какво трябва да се направи. Имам предвид за главоболията. Но искам първо да видим какво ще стане на Съвещанието. После ще повикаме Скарлет. Сигурно ще й отнеме известно време да стигне до нас. — Той се доближи до Калан и я целуна. — Докато я чакаме, ще се оженим.

Сърцето й подскочи от радост.

— Ще се оженим ли?

— Да, ще се оженим. Всичко ще стане наведнъж. Вдругиден. Ще приключим с всичко и още преди залез-слънце ще сме тръгнали.

— О, Ричард… колко бих искала това! Но защо не го направим по-скоро? Повикай Скарлет още сега. Можем да се оженим утре сутринта, когато тя пристигне. Сигурна съм, че Калните ще успеят да се приготвят бързо заради нас. След това ще отидем при Зед и той ще знае какво трябва да се направи. Така няма да рискуваме с тази среща с духовете на предците.

Ричард поклати глава.

— Имаме нужда от тази среща. Шота каза, че само аз мога да възстановя разкъсания воал. Аз, а не Зед. А ако той не знае какво трябва да се направи? Нали Шота каза, че самата тя не познава добре отвъдния свят. Никой не го познава. Никой жив. Но духовете на предците го познават. Аз трябва да намеря начин да се добера до всяка информация, която би ни била от помощ. Не можем да губим време да отидем при Зед само за да установим, че той не знае какво трябва да се направи. Трябва първо да намеря отговора и тогава да вървим при Зед. Шота каза, че само аз мога да го направя. Може би защото съм Търсач. Трябва да изпълня дълга си, да намеря отговорите. Може би на мен те няма да говорят много, но Зед сигурно ще разбере какво означават. А благодарение на тях може да се сети какво трябва да се направи, какво бих могъл да направя аз.

— Какво ще стане, ако изпреварим Зед, ако той още не е пристигнал в Ейдиндрил? Със Скарлет ще пристигнем там за един ден, а Зед ще пътува много повече.

— Ако още не е пристигнал, поне знаем, че е тръгнал и все някъде ще го открием. Той ще види Скарлет.

Калан го изгледа за миг.

— Ти вече си обмислил всичко, нали?

Ричард сви рамене.

— Ако някой може да разколебава, това със сигурност си ти! Така че ако имаш да ми казваш нещо — давай!

Тя най-после поклати глава.

— Бих искала да имам, но… Всъщност съм съгласна с всичко освен със Съвещанието.

По лицето на Ричард се появи лека усмивка.

— Наистина бих искал да те видя облечена в сватбената рокля, която Веселан шие. Ще я завърши ли скоро? Можем да прекараме първата си брачна нощ в Ейдиндрил, в твоя дом.

Калан не се стърпя и му върна усмивката.

— Ще я завърши. Пък и не е нужно да има голямо сватбено тържество. Нали така или иначе няма време за големи приготовления. Сега всички се подготвят за банкета, който ще последва Съвещанието с духовете на предците. Но Пилето би бил щастлив да ни ожени, без сватбата ни да е предшествана от Съвещание. — Тя го погледна срамежливо. — В Ейдиндрил ще имаме истинско легло. Голямо, удобно легло.

Той я прегърна през кръста. Тя му поднесе устните си за целувка. Искаше й се тя да продължи вечно, но след малко го отблъсна леко.

— Ричард,… ами другите неща, които ни наговори Шота? Онова за детето…

— Шота и преди е грешила за много неща. А дори когато е била права, не всичко е протичало така, както е казвала. Не вярвам на думите й. Трябва да говорим със Зед. Изповедниците и дарбата са неща, за които човек трябва да знае много.

Тя го докосна по гърдите.

— Ти винаги имаш отговор на всички въпроси. Как е възможно да си толкова умен?

Той я притисна до себе си и я целуна, този път доста продължително.

— Трябва да имам отговор на всеки въпрос, който ме отдалечава от теб и от твоето голямо легло. Бих отишъл в отвъдния свят и бих се преборил с Пазителя само и само да бъда с теб.

Тя го стисна за рамото. Колко далечна й се струваше първата им среща, когато четворката бе по петите им. Струваше й се, че е изминал цял един живот, а всъщност бяха само няколко месеца. Колко бързо летеше времето! Беше ужасно изморена от страхове и преследвания. Толкова се надяваше, че всичко е свършило, а всъщност трудностите едва започваха.

Пак ли грешеше? Нима отново си блъскаше главата над проблемите, а не търсеше решението им? Трябваше да се научи да гледа на новите проблеми в тяхната собствена светлина, без да ги украсява с онова, което се беше случило в миналото.

Може би няма да е толкова сериозно този път, може би трябва да направим така, както казва той, и да открием какво точно ни е нужно. Трябва да се свърши веднъж завинаги с това.

Тя го целуна по врата.

— По-добре да тръгваме, чакат ни. Ако останем още малко насаме, няма да имаме нужда от моето голямо удобно легло.

* * *

Те напуснаха тихата къща на духовете и тръгнаха хванати за ръце по тъмната пътека между къщите на селото. Тя се чувстваше сигурна, стиснала ръката му. От първия ден, когато се срещнаха и Ричард й подаде ръка, за да й помогне да стане, тя изпитваше истински приятно чувство, когато държеше ръката му в своята. Никой преди не беше се осмелявал да направи подобно нещо. Хората се страхуват от Изповедниците. Тя искаше нещата да се променят, искаше двамата с Ричард да са заедно, а всички хора да живеят в мир. За да могат да се държат за ръце винаги когато си пожелаят и никога да не им се налага да бягат от някого.

Колкото повече се приближаваха до осветената от огньовете поляна, толкова по-шумни ставаха разговорите, музиката и детските крясъци. Музикантите се бяха разположили на открити платформи с тревни покриви и се поклащаха в ритъма на музиката. Острите звуци на болдите отлитаха надалеч. Ръцете на мъжете, които свиреха на барабаните, не се виждаха — толкова бързи бяха движенията им. От тях излизаха френетични звуци, които отекваха над селото. Отговаряха им от другите краища. Получаваше се една невероятна смесица от звуци, все по-лудешка и екстатична. Облечени в ритуални костюми танцьори се въртяха в кръг, спираха и се обръщаха едновременно, подскачаха и разиграваха различни истории за радост на искрящите от щастие деца и възрастни, които се трупаха около тях. От близките огньове, на които жените готвеха, се носеха сладостен дим и чудни аромати.

Когато се приближиха, Калан усети топлината на огромните огньове, които съскаха и пращяха. Мъжете гордо се пъчеха в най-хубавите си дрехи, жените се бяха пременили в най-пъстрите си рокли. Косите на всички бяха прилежно пригладени с прясна кал. От готварските огньове към навесите в центъра на селото непрекъснато се носеха плетени подноси, отрупани с хляб от тава, печени чушки, лук, зелен боб, зеле, краставици, купи със задушено месо, риба, пилета, а също и плата с глиганско и дивечово месо. Цялото село приветстваше с радост духовете на предците.

При идването им Савидлин стана и ги посрещна на платформата на старейшините. В стойката му се долавяше гордост и достойнство. От раменете му падаше най-новата му кожа от койот, намятана само в официални случаи. Пилето и останалите старейшини ги приветстваха с кимане и усмивки. Веднага щом Калан и Ричард седнаха с кръстосани крака на земята, пред тях се появиха огромни подноси с храна. Двамата отчупиха от хляба и завиха в него по една печена чушка, внимавайки да се хранят само с правилната ръка. Едно момче донесе две огромни глинени чаши и кана вода, леко ароматизирана с подправки.

Когато се увери, че гостите му са добре настанени, Пилето кимна на групата жени, които чакаха наблизо. Калан знаеше какво означава това. Жените бяха специалните готвачки на селото. Само те имаха правото да приготвят ритуалните храни. Ричард видя едната от тях да се приближава с плетен поднос изсушено месо, подредено в кръг. Той не издаде чувствата си. Ако не яде от месото, няма Съвещание с духовете на предците. По-лошото беше, че месото не е какво да е. Калан знаеше обаче, че въпреки всичко той иска това Съвещание да се състои и ще изяде месото. Жената с подноса сведе глава и го подаде най-напред на Пилето, след това и на останалите старейшини. След като всеки си взе по едно парче, жената предложи на всяка от съпругите на старейшините. Няколко от тях си взеха. Тя се обърна и предложи на Ричард. Той вдигна поглед и за миг остана неподвижен. След това се пресегна и си взе едно от най-големите парчета. Повъртя го в ръка, загледан в него, докато жената се отдалечаваше, след като Калан бе отклонила учтиво поканата й.

— Знам, че за теб е трудно — каза Пилето, — но се налага да го изядеш, за да придобиеш познанията на враговете си.

Ричард отхапа голяма хапка.

— Обичаите са си обичаи — каза той и задъвка, без да издава чувствата си. Погледна към Пилето. — Кой е той?

Старейшината задържа погледа му в своя.

— Онзи, когото ти уби.

— А, да.

Ричард отново отхапа. Беше взел това голямо парче и ядеше от него само и само за да им покаже решимостта си да се срещне с духовете на предците, независимо от предупреждението. Бе готов да го направи на всяка цена. Докато дъвчеше, се загледа в танцьорите. Прокарваше сухото месо с глътки вода от чашата си. Платформата на старейшините се бе превърнала в остров на тишината сред морето от шум и движение.

Изведнъж Ричард спря да дъвче. Очите му се разшириха. Изправи се на мястото си. Обърна глава към старейшините.

— Къде е Чандален?

Те се спогледаха и втренчиха очи в Ричард.

Той скочи на крака.

— Къде е Чандален?

— Тук някъде трябва да е — каза Пилето.

— Намери го! Веднага! Доведи го тук!

Пилето изпрати един от близкостоящите ловци да го потърсят. Ричард скочи от платформата, без да каже нито дума и се приближи до огньовете, където приготвяха храната за тържеството. Намери жената, която носеше подноса с месо, и си взе голямо парче.

Калан се обърна към Пилето:

— Имаш ли представа какво става?

Той кимна тържествено.

— Получил е видение; видение от плътта на враговете ни. Случва се понякога. Точно затова го правим — за да разберем какво има в сърцата на враговете ни.

Ричард се върна и закрачи напред-назад край платформата на старейшините в очакване.

— Ричард, какво става? Какво виждаш?

Той спря на място. Лицето изглеждаше разтревожено.

— Има проблем.

Той отново закрачи. Калан се опита да разбере какъв точно е проблемът, но той дори не я чу.

Ловецът най-после се върна. След него вървяха Чандален и неговите хора.

— Какво иска от мен Ричард Избухливият?

Ричард му подаде парче месо.

— Изяж това! Кажи ми какво виждаш!

Чандален взе парчето и задъвка, като не сваляше очи от Ричард. Ричард отново закрачи неспокойно, отхапвайки още веднъж. Продължи да дъвче и да крачи нервно. Накрая не издържа и попита:

— Е? Какво виждаш?

Чандален го изгледа войнствено.

— Враг.

Ричард въздъхна отчаяно.

— Кой беше този човек? От кой народ?

— Беше Бантак. От изток.

Калан се изправи на крака.

— Бантак! — Тя скочи от платформата на старейшините и застана до Ричард. — Бантак са миролюбив народ. Те никога никого не са нападали. Това е против обичаите им.

— Беше Бантак — повтори Чандален упорито. — Имаше черно около очите. Нападна ни. — Той отново погледна Ричард. — Поне така твърдеше Ричард Избухливият.

Ричард продължаваше да крачи нервно наоколо.

— Те идват — измърмори той. После спря и сграбчи Чандален за раменете. — Те идват! Идват, за да нападнат народа на Калните!

Чандален се намръщи.

— Бантак не са воини. Както Майката Изповедник каза, те са миролюбив народ. Земеделци и животновъди са. Садят семена, отглеждат кози и овце. Ние търгуваме с тях. Този, който ни нападна в полето, сигурно е откачен. Бантак знаят, че Калните са много по-силни от тях. Те не биха посмели да ни нападнат.

Ричард слушаше внимателно превода на Калан.

— Събери хората си. Събери повече мъже. Трябва да ги спрем.

Чандален го гледаше изпитателно.

— Няма защо да се бием срещу Бантак. Те няма да ни нападнат.

Ричард избухна.

— Чандален, ти си този, който трябва да защитава нашия народ. Казах ти, че над нас е надвиснала заплаха. Този път трябва да обърнеш внимание на думите ми! — Ричард прекара пръсти през косата си. — Чандален, не мислиш ли, че е малко странно един човек да ни нападне? Ето например ти си толкова смел, но би ли нападнал открито и съвсем сам толкова много мъже? При това с копие, при положение, че те са въоръжени с лъкове.

Чандален гледаше сърдито. Пилето слезе от платформата и застана до Ричард.

— Кажи какво ти разкри нашият враг? Кажи какво видя?

— Този човек — Ричард взе парче месо и го поднесе към лицето на Пилето — е бил син на техния духовен водач.

Старейшините се раздвижиха тревожно и зашепнаха нещо помежду си. Пилето не сваляше очи от Ричард.

— Сигурен ли си? Убийството на сина на духовния водач е много тежко оскърбление дори и при самозащита. Това е все едно някой да убие потомците ми, ако имах такива. — Той повдигна вежда. — Толкова тежко, че е напълно достатъчно, за да се вдигне война.

Ричард кимна.

— Знам. Точно това са намислили. По някаква причина са решили, че Калните изведнъж са станали опасни за тях. За да са сигурни, са изпратили вчера сина на духовния си водач, като са знаели, че ако го убием, това ще бъде знак за нашите враждебни намерения. Изчакали са да видят главата му забита на кол, за да се убедят в правотата си. Ако той не се върне и намерят главата му на кола, са имали намерение да ни нападнат. — Ричард отново размаха парчето месо пред лицата на старейшините. — Този мъж, по някаква причина, е носел голяма мъка в сърцето си. Искал е да има война. Нападна ни, въпреки че е бил наясно, че ще бъде убит. Точно това е искал, за да бъде започната война и неговият народ да избие народа на Калните. Не виждаш ли? Сега цялото поле се оглася от звуците на празненството. Те знаят, че няма да сме готови за война, щом празнуваме и се забавляваме! Те идват! Сега!

Старейшините отстъпиха назад. Пилето се обърна към Чандален.

— Ричард Избухливият е имал видение от нашия враг! Накарай всеки от ловците си да събере още десетима. Не бива да допуснем Бантак да причинят зло на нашия народ. Ще ги спрем, преди да са стигнали до селото.

Очите на Чандален блеснаха срещу Ричард. След това се върнаха върху Пилето.

— Ще видим дали това видение е истинско. Ще поведа хората си на изток. Ако ни нападат, ще ги спрем.

— Не! — изкрещя Ричард, когато Калан му преведе. — Те знаят, че най-напред ще тръгнете на изток. Нали си мислят, че искате да ги нападнете. Очакват да направите точно това. Те обаче ще ви изненадат и ще дойдат от север!

Чандален скръсти ръце.

— Бантак не са воини. Те не могат да измислят подобна тактика. Ако искат да ни нападнат, както ти казваш, те просто ще го направят. Както сам каза, ще чуят, че тук има празненство; ще очакват да сме неподготвени. Няма да имат причина да бият толкова път, за да ни изненадат от север. Това само би ги забавило излишно.

Ричард го стрелна с поглед.

— Те ще дойдат от север!

— Това беше ли част от видението ти? — попита Пилето. — Видя ли нещо такова, докато ядеше от месото?

Ричард си пое шумно въздух и заби поглед в земята.

— Не. Това не го видях. — Той отново прокара пръсти през косата си. — Но знам, че е така. Не знам защо, но съм убеден. Те идват от север.

Пилето се обърна към Чандален.

— Сигурно би могъл разделиш хората си. Част от тях да тръгнат на изток, а част на север.

Чандален поклати глава.

— Не. Ако видението се окаже истина, ще имаме нужда от всичките си войници заедно. Един удар от засада с всичките ни хора, и ако имаме късмет, всичко ще свърши. Ако те са достатъчно много, както изглежда си мисли Ричард Избухливият, тогава сигурно ще могат да се справят с нашите войници, ако са разделени на две. В такъв случай ще успеят да стигнат до селото, преди да успеем да ги спрем. Много жени и деца ще бъдат избити. Цялото село ще бъде унищожено. Твърде опасно е да се разделяме.

Пилето кимна.

— Чандален, даде ни се видение. Твой дълг е да защитиш народа си. След като видението не уточнява откъде ще дойдат нападателите, а казва само, че ще дойдат, оставям на теб да ни защитаваш както намериш за добре. Ти си най-добрият воин сред нас и аз ще се доверя на преценката ти на боец. — Пилето се намръщи и пристъпи по-близо до мъжа. — Но знай, че е по-добре да направиш тази преценка именно от позицията на воин, а не поради лични съображения.

Лицето на Чандален остана неподвижно.

— Според мен Бантак ще ни нападнат от изток. — Той погледна Ричард. — Ако изобщо ни нападнат.

Ричард го хвана за скръстените ръце.

— Чандален, моля те, изслушай ме — гласът бе тих и изпълнен с тревога. — Знам, че не ме харесваш. И вероятно имаш основание за чувствата си към мен. Вероятно наистина си прав, че нося беди на нашия народ. Но този път бедата идва от север. Моля те, умолявам те, повярвай ми! Животът на всички тези хора зависи от това. Мрази ме колкото си искаш, но не допускай излишни жертви заради омразата си. — Ричард изтегли Меча на истината и му подаде дръжката. — Ще ти дам меча си. Иди на север. Ако дойдат от изток и аз съм сгрешил, можеш да ме убиеш със собствения ми меч.

Чандален погледна меча, после вдигна очи към Ричард. Устните му леко се разтеглиха в усмивка.

— Няма да позволя да ме изиграеш. Не бих допуснал селото да бъде унищожено само заради удоволствието да те убия. По-скоро ще се примиря с мисълта, че ще живееш между нас, отколкото да допусна народът ми да бъде избит. Тръгвам на изток. — Той се обърна и забърза в избраната посока, давайки нареждания на хората си.

Ричард гледаше как се отдалечава и бавно прибра меча в ножницата.

— Какъв глупак! — каза Калан.

Ричард поклати глава.

— Не, той просто прави онова, което мисли за правилно. Иска да защити своя народ и желанието му е по-силно от това да ме убие. Ако трябваше да си избера воин, до когото да застана по време на битка, въпреки омразата, която изпитва към мен, бих избрал него. Аз съм глупакът, защото не успях да го накарам да види истината. — Ричард се обърна към нея. — Трябва да тръгна на север. Трябва да ги спра.

Калан се огледа.

— В селото останаха още малко мъже. Ще съберем всички и…

Той поклати глава и я прекъсна.

— Не. Няма да са достатъчно. Освен това се нуждаем от всеки мъж, който може да носи оръжие, тук, в селото, за да защити хората, ако аз се проваля. Старейшините трябва да продължат тържеството. Съвещанието ще се състои въпреки всичко. Това е най-важното. Тръгвам сам! Аз съм Търсачът. Може би ще успея да ги спра! Може би те ще ме изслушат, когато видят, че съм сам и че всъщност с нищо не ги заплашвам.

— Добре, чакай тук! Веднага се връщам.

— Защо?

— Трябва да облека роклята си на Изповедник.

— Ти няма да дойдеш с мен!

— Трябва да дойда! Ти не говориш езика им.

— Калан, не искам…

— Ричард! — Тя го хвана за ръкава на ризата. — Аз съм Майката Изповедник! Не може под носа ми да се води война и аз да не взема никакво отношение. Чакай ме тук! — Тя пусна ръкава му и забърза към къщата.

Майката Изповедник не може да чака за отговор на своите разпореждания; тя просто ги дава. Изведнъж съжали, задето повиши тон на Ричард, но вироглавството на Чандален така я вбеси!

Вбеси я и поведението на хората от Бантак. Беше ходила в селото им и ги смяташе за миролюбиви и благоразумни хора. Каквито и причини да имат, докато тя е тук, не бива да позволява избухването на война. Задължение на Майката Изповедник е да предотвратява войните. В никакъв случай не може да си позволи да наблюдава отстрани. Това е нейната отговорност пред хората на Средната земя. Именно тя трябва да се заеме с работата, а не Ричард.

Тя бързо се преоблече в дома на Савидлин и Веселан. Всички Изповедници носеха едни и същи рокли — с квадратно деколте, дълги, семпли, без никакви украшения, от фина коприна, черни.

Единствено роклята на Майката Изповедник беше бяла. Тя беше знак за нейната сила. Облечеше ли роклята си, тя преставаше да бъде Калан Амнел, а Майката Изповедник, символизираща силата на истината. Сега, когато всички други Майки Изповедници бяха мъртви, задължението да защитава Средната земя и да брани слабите и безпомощните падаше върху нейните рамене.

Сега й се струваше по-различно да носи роклята си. Преди го възприемаше като нещо естествено. Сега, откакто бе срещнала Ричард, отговорността й се струваше по-голяма. Винаги преди се бе чувствала сама в работата си. Сега, когато той бе до нея, връзката й с хората на Средната земя сякаш се бе заздравила. Тя се чувстваше повече отвсякога една от тях. Отговорността й сякаш бе нараснала хиляди пъти. Сега знаеше какво е да обичаш някого и да се страхуваш за него. Нямаше да позволи на никого да започне война, не и докато е Майка Изповедник. Тя взе тежките пелерини на двама им и се върна обратно в центъра на селото. Старейшините се бяха струпали край навеса, там, където ги беше оставила. Ричард я чакаше. Тя му подаде пелерината и се обърна към старейшините.

— Утре вечер е Съвещанието. То трябва да се състои на всяка цена. Ще се върнем преди началото. — Тя се обърна към съпругите на старейшините: — Веселан, искаме сватбата ни да се състои на следващия ден след Съвещанието. Съжалявам, че няма повече време за подготовка, но наистина се налага да вървим. Трябва да стигнем до Ейдиндрил. Трябва да предотвратим заплахата, надвиснала над Калните и над всички останали народи в Средната земя.

Веселан се усмихна.

— Роклята ти ще е готова. Щеше ни се да ви организираме пищно тържество, но разбираме, че сега не е моментът.

Пилето сложи ръка на рамото й.

— Ако Чандален греши… Бъдете внимателни. Бантак са миролюбив народ, но нещата може да са се променили. Кажете им, че не искаме да причиним зло на никого от тях. Не желаем да сме във война.

Калан кимна и се загърна плътно в пелерината си.

— Да тръгваме!