Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (18)

Осемнадесета глава

Валеше едър, мокър сняг, който от време на време се усилваше и завихряше в бяла пелена. Ричард яздеше зад Сестра Вирна вцепенен и като в сън. Третият кон, вързан с въже за неговия, подтичваше зад тях. Снегът се усили още повече и фигурата на Сестрата пред него се превърна в неясен сиво-бял силует.

Изобщо не му дойде наум да попита къде отиват или да се загърне с пелерината срещу студа и пронизващия вятър. Нямаше значение, вече нищо нямаше значение.

Мислите му се рееха като снежните парцали. Никога не бе обичал в живота си така, както обичаше Калан. Тя се бе превърнала в смисъла на живота му.

И го бе пропъдила надалеч.

Толкова много го болеше, че не можеше да мисли за нищо друго. Не можеше да повярва, че тя се усъмни в любовта му и че можа да го отпрати. Защо го направи?

Съзнанието му се рееше във вихъра на безрадостните мисли. Не можеше да разбере как тя успя да го накара да сложи яката, за да й докаже любовта си. Той й беше обяснил какво означава за него тази яка. Може би не трябваше да го прави. Може би тя не бе успяла да разбере.

Гърдите още го боляха от докосването на Мрачния Рал. Когато посегна към превръзката си осъзна, че снежната буря е утихнала. Тежките облаци се разкъсаха и пропуснаха слънчевите лъчи. Полето беше равно, мъртвокафяво, облаците сиви. Всичко наоколо бе безцветно и пусто. По слънцето разбра, че е късно следобед. Бяха яздили дълго в мълчание. Сестра Вирна не му каза нито дума. Бавно вдигна ръка и за пръв път докосна яката си. Усети я гладка и студена. Никога повече да не носи яка — така си бе обещал. А сега я носеше. Още по-лошо, сам я сложи на врата си, защото Калан поиска това от него. Защото се усъмни в любовта му. За пръв път, откакто я беше сложил, се насили да не мисли за нея. Искаше да прогони Калан от мислите си, не можеше да понася повече болката. Той беше Търсач, имаше да решава много други неща, важни неща. Леко пришпори коня и се приближи до червено-кафявия жребец на Сестрата. Посегна да свали качулката си, но осъзна, че е паднала върху раменете му, и докосна само мокрите си заскрежени коси. Вгледа се внимателно в Сестра Вирна.

— Трябва да поговорим за някои неща. Важни неща, за които ти нищо не знаеш.

Сестрата го изгледа безизразно. Качулката почти скриваше лицето й.

— И какви са тези неща?

— Аз съм Търсач.

— Едва ли има нещо, което да не знам!

Ненарушимото й спокойствие го изнервяше.

— Имам своите задължения. Казах ти вече: има важни неща, за които не знаеш нищо. Опасни неща.

Тя не му отговори. Все едно че нищо не беше казал. Той реши да говори направо.

— Пазителят се опитва да се изплъзне от отвъдния свят.

— Никога не произнасяй името му! Никога недей да казваш това, което каза току-що. Така привличаш вниманието му. Когато се наложи да говорим за него, ние го наричаме Безименния, — Тя му говореше като на дете. Животът на Калан беше в опасност, а тази жена се отнася с него като с дете.

— Все едно как го наричаш, но той се опитва да избяга. А трябва да те уверя, че аз винаги съм привличал вниманието му.

Лицето й остана безизразно.

— Безименният винаги е искал да се изплъзне.

Ричард пое дълбоко въздух и реши да опита отново.

— Воалът, разделящ нашия свят от отвъдния, е разкъсан. Той ще избяга.

Този път Сестра Вирна се обърна съвсем леко към него и отмести качулката си, за да го вижда по-добре. Под тежкия кафяв плат се подадоха няколко кичура тъмна къдрава коса. Тя се намръщи по странен начин. Сякаш се забавляваше. Ъгълчетата на устата й се извиха в усмивка.

— Създателят сам е затворил Безименния там, където е. Създателят сам е издигнал воала, за да не може Безименният да напуска своя свят. — Усмивката й се сви, веждите й се приближиха. — Безименният не може да избяга от затвора, в който го е поставил сам Създателят. Няма от какво да се страхуваш, дете.

Гневът му избухна и той подкара коня си към нея. Двете животни изпръхтяха в студения въздух и изправиха глави. Ричард здраво хвана за поводите подплашения кон на Сестрата, за да не се вдигне на задните си крака.

Наведе се към нея, гърдите му се повдигаха гневно.

— Няма да позволя да се обръщат към мен така! Никой няма да ме нарича с такива имена, само защото съм сложил яката на врата си! Името ми е Ричард! Ричард Рал!

Сестра Вирна не трепна. Гласът й беше равен и спокоен.

— Съжалявам Ричард, беше само по силата на навика. Така наричам по-младите от теб. Не намирам нищо унизително в това. — Нещо в очите й изведнъж го накара да се почувства глупав и объркан. Същинско дете. Той пусна поводите й.

— Съжалявам, че изкрещях. Но не съм в много добро настроение.

Сестра Вирна отново се намръщи.

— Мислех, че името ти е Сайфър.

Той придърпа пелерината върху гърдите си, там където беше раната му.

— Това е дълга история. Джордж Сайфър ме отгледа като свой син. Аз самият разбрах съвсем наскоро, че всъщност Мрачният Рал е истинският ми баща.

Тя се намръщи още повече.

— Мрачният Рал, който притежаваше дарбата и когото ти уби? Значи си убил собствения си баща?

— Не ме гледай така. Тогава не го знаех. Нямаш представа какъв човек беше. Той хвърли в тъмница, измъчва и изби повече хора, отколкото изобщо би могла да си представиш. Мисълта, че той се е докоснал до майка ми, направо ме подлудява. Но това е истината. Аз съм негов син. Ако очакваш от мен да съжалявам, задето го убих, ще има да чакаш.

Сестра Вирна поклати съчувствено глава.

— Съжалявам, Ричард. Понякога Създателят прави пътищата ни толкова объркани! Ние трябва да отгатваме волята Му. Но аз съм сигурна в едно: Той винаги има причина за това, което прави.

Празни приказки. Тази жена му говореше празни приказки. Той отново пришпори коня си.

— Казах ти, воалът е разкъсан и Пазителят може да излезе от отвъдния свят.

В гласа й прозвуча заплаха.

— Безименният.

Той я изгледа с раздразнение.

— Добре де, Безименният. Все ми е тая как го наричаш, но той се готви да избяга. Над всички е надвиснала голяма опасност. Калан е в голяма опасност. — Той не се притесняваше дали тези магьосници ще го превърнат в пепел, неговият собствен живот вече не означаваше нищо. Единственото, което го интересуваше, бе сигурността на Калан.

Сестра Вирна се намръщи подигравателно и се усмихна.

— Кой ти е наговорил такива неща?

— Шота, вещицата, тя ми каза, че воалът е разкъсан. — Той не й каза, че според Шота това е станало по негова вина. — Шота знае, че е така и че Па… Безименният ще се изплъзне.

Сестра Вирна се усмихна още по-широко. Очите й искряха.

— Вещицата? — тя се разсмя. — И ти й вярваш. Ти вярваш на една вещица? Мислиш си, че една вещица казва истината по такъв обикновен начин?

Разгневен, Ричард я изгледа с крайчеца на очите си.

— Тя изглеждаше съвсем сигурна. Не би лъгала за нещо толкова сериозно. Вярвам й.

Сестра Вирна видимо се забавляваше и не го криеше.

— Ако някога преди си имал работа с вещици, Ричард, щеше да знаеш, че те имат особена представа за истината. Понякога не го правят преднамерено. Изобщо вещиците говорят неща, които много рядко се сбъдват според… предвижданията им.

Истината на тези думи поохлади чувствата му. Сестра Вирна явно добре познаваше вещиците. Всъщност нейното мнение не се различаваше особено от неговото.

— Изглеждаше напълно сигурна в това, което говори. Беше изплашена.

— Сигурна съм, че е било така. Всеки разумен човек се страхува от Безименния. Но аз не бих обръщала такова внимание на думите й.

— Не става въпрос само за нея. Случиха се още някои неща.

Тя го погледна с любопитство.

— Какви например?

— Смехавец.

Тя отново впери напред спокойните си кафяви очи.

— Смехавец ли? Искаш да ми кажеш, че си видял смехавец?

— Да съм видял? Та той ме нападна. Смехавците са същества от отвъдния свят. Изпраща ги Безименният. През процепа във воала. За да ме убият.

Усмивката се върна на лицето й.

— Имаш силно развито въображение, Ричард, слушал си прекалено много приказки за деца.

Той се опита да обуздае гнева си.

— Какво искаш да кажеш?

— Смехавците наистина са същества от отвъдния свят, също както и много други зверове. Като преследвачите на сърца например. Но те не са „изпратени“. Те просто бягат. Ние живеем в свят, който се простира между доброто и злото, между светлината и мрака. Създателят не е имал за цел да създаде съвършен свят, без зло. Ние не винаги можем да прозрем причините, поради което прави едно или друго нещо, но Той винаги ги има. Той е съвършен. Може би смехавците са дошли, за да ни покажат тъмната страна на нещата. Не знам. Знам само, че те са зло, което идва понякога. Вече съм виждала това да се случва с хора, притежаващи дарбата. Може би дарбата ги привлича. Може би това е някакво изпитание. Предупреждение за злото, което очаква онзи, който стои далеч от светлината.

— Но… имаше пророчества, които казват, че когато воалът се разкъса, Безименният ще изпрати същества от отвъдния свят.

— Но как е възможно това, Ричард? Нима воалът е бил разкъсван и преди?

— Откъде бих могъл да знам? — Той се замисли за миг. — Но не ми се вярва да е ставало и преди. Ако се е случвало, как са успели да го възстановят? Пък и това не би останало незабелязано. Накъде биеш?

— Ами щом воалът никога не е бил разкъсван, как е възможно смехавците да са се появявали и преди? Откъде можем да знаем кои са те?

Ричард се намръщи на свой ред.

— Може би знаем, че се казват така, защото са били назовани в пророчеството.

— Ти чел ли си го?

— Аз самият не съм, но Калан ми разказа за него.

— И тя го е прочела сама със собствените си очи, така ли?

— Не. Научила го, когато е била малка. — Раздразнението му нарастваше. — От една песен. Песен, на която я научили магьосниците.

— От една песен, значи. — Сестра Вирна не го погледна, но усмивката й стана по-широка. — Ричард, нямам намерение да омаловажавам страховете ти, но нещата, които се повтарят отново и отново, още повече в песните, обикновено могат да се променят. Колкото до пророчествата, ами те са по-трудни за разбиране от коя да е вещица. В Двореца имаме купища пророчества. Като част от твоето обучение може би ще се наложи да работиш с тях. Аз съм изчела всички, с които разполагаме, и мога да ти кажа, че повечето от тях са напълно неразбираеми. Ако не си достатъчно предпазлив, едно пророчество може да ти каже онова, което искаш да чуеш. Или поне ще си мислиш, че ти е казало това. Някои магьосници посвещават целия си живот на изучаването на пророчествата, но въпреки това дори те разбират една мъничка частица от истината, съдържаща се в тях.

— Това е опасност, която не бива да подценяваш с лека ръка.

— Нима мислиш, че е толкова просто да бъде разкъсан воалът? Имай повече вяра, Ричард! Воалът е издигнат от Създателя. Имай вяра в Него.

Известно време Ричард яздеше мълчаливо. Като че ли имаше смисъл в онова, което му говореше Сестра Вирна. Той се почувства така, сякаш цялото му разбиране за света се разклати. Но му беше трудно да се концентрира върху проблема. Калан отново се промъкна в съзнанието му. Нейният гняв и желанието й да го накара да сложи яката като доказателство за любовта му разкъсваха сърцето му. Тя сигурно е била наясно, че по този начин ще го отблъсне от себе си. Предателството болезнено изгаряше гърдите му.

Той отново пришпори коня си и заговори Сестрата.

— Това не е всичко. Не ти казах най-страшното.

Тя му се усмихна майчински.

— Още ли има? Казвай тогава. Може би ще разсея страховете ти!

Ричард пое дълбоко въздух и се опита да заглуши болката си.

— Човекът, когото убих, Мрачният Рал, моят баща… след смъртта си бе изпратен в отвъдния свят. При Па… Безименния. Снощи той избяга от там. Избяга през разкъсания воал. Дойде в нашия свят, за да разкъса докрай воала и да проправи пътя за господаря си.

— И ти си сигурен, че той е бил изпратен от Безименния, така ли? Бил си в отвъдния свят и си го видял да пристига там, бил си при Безименния, така ли?

Още малко и гневът му щеше да избухне с пълна сила. Той се опита да преглътне подигравката в гласа й.

— Говорих с него, когато се върна в нашия свят. Мрачният Рал разговаря с мен. Каза ми, че е тук, за да разкъса докрай воала. Каза, че Пазителят ще завладее всички ни. Един мъртвец дойде обратно в света на живите. Разбираш ли? Единственият начин неговият дух да се озове тук е като премине през воала.

— Ти просто си седеше и този мъртвец дойде при теб и те заприказва, така ли?

Ричард се намръщи, но тя изобщо не го погледна.

— Не. Случи се по време на Съвещанието с духовете на предците на Калните. Исках да разговарям с тях, да се опитам да намеря начин да възстановя воала. Но вместо тях се появи Мрачният Рал.

— Аха — доволно кимна тя. — Разбирам!

— Какво искаш да кажеш!

На лицето на Сестра Вирна се изписа търпение, с каквото разполагаха хората, на които се налагаше да обясняват разни неща на малки деца.

— Дадоха ли ти Калните хора да ядеш или да пиеш някакви свещени отвари, преди да видиш този дух?

— Не!

— Просто си седеше там с тях и започнаха да ти се явяват духове, така ли?

— Е, не беше точно така. Първо имаше пиршество. В продължение на няколко дни. На него старейшините ядат и пият специални неща. Но не и аз. След това ни намазаха с кал и аз, заедно със седмината старейшини, отидохме в къщата на духовете. Седнахме в кръг и те изпяха някакви молитви. После започнаха да си подават една кошница, от която всеки трябваше да извади по една жаба, която трябваше да потърка в гърдите си…

— Жаба значи? — Сестра Вирна го погледна — Червена жаба, нали?

— Да, червена жаба на духа!

Тя гледаше напред усмихната.

— Знам ги. От нея кожата ти изтръпна, нали? И тогава видя духовете?

— Доста опростяваш нещата, но предполагам, че би могло да се каже и така. Какво се опитваш да ми кажеш?

— Пътувал ли си достатъчно из Средната земя? Познаваш ли някои от народите, които я населяват?

— Не, аз съм от Западната земя. Не знам много за народите в Средната земя.

Тя отново кимна на себе си.

— В Средната земя има много народи-неверници, които не знаят за светлината на Създателя. Те боготворят всякакви други неща. Идоли, духове и други подобни. Те са диваци, които спазват обичаи и ритуали, боготворящи тези фетиши. Общото помежду им е едно: използват свещени храни и отвари, които им помагат да „видят“ техните „духове-покровители“. — Тя го погледна, за да е сигурна, че внимава в думите й. — Калните хора явно използват слузта на червената жаба, за да получават виденията, които искат да видят.

— Видения ли?

— Създателят е разпръснал много растения и животни в нашия свят, които могат да бъдат използвани за подобни неща. Силата им действа по невидими пътища. Чай от кора на върба например сваля температурата. Знаем, че е така, но не знаем защо. Има много неща, които, ако изядем, могат да ни разболеят или убият. Създателят ни е дал разум, за да откриваме разликите. Има неща, които ако изядем или, както в случая с червената жаба, втрием в кожата си, ще ни накарат да виждаме неща, които обикновено виждаме само в сънищата си. Диваците, които нямат по-дълбоки познания, смятат, че това, което виждат, е истина. Ти си втрил слуз от червена жаба в кожата си и си получил видение. Твоят основателен страх от Безименния е направил нещата още по-действителни. Ако този „духове“ бяха истински, защо щеше да е необходимо да използваш специални растения, храни, напитки или в този случай червена жаба, за да можеш да ги видиш и да разговаряш с тях? Моля те, не мисли, че ти се подигравам, Ричард. Виденията ти явно са си съвсем истински. Когато човек получи видение, то би могло да му се стори толкова реално, колкото и всичко около него. Но не е!

Ричард не искаше да повярва на обясненията й, макар да разбираше много добре за какво говори. Още от малък Зед го водеше със себе си в гората, за да го учи да познава различните растения, които помагат на хората: аумовото растение, което премахва болката и помага на по-леките рани да заздравеят по-бързо, корените от акация, които облекчават болката от по-дълбоките рани. Зед го бе научил да разпознава билки, лекуващи трески, стомашни и родилни болки, световъртеж. Беше му показал растения, които да отбягва — опасни растения, такива, от които хората виждат неща, несъществуващи в действителност.

Но не мислеше, че Мрачният Рал беше видение.

— Той ме изгори. — Ричард докосна ризата си над превръзката. — Не е било видение. Мрачният Рал беше там, протегна ръката си, докосна ме и прогори тялото ми. Не съм си го въобразил.

Сестрата сви рамене.

— Възможни са две неща. След като разтърка гърдите си с жабата, вече не виждаше стаята, в която беше, нали?

— Не. Тя сякаш се стопи в някаква черна бездна.

— Е, независимо дали си я виждал или не, тя си е била там. И съм сигурна, че диваците са запалили огън по време на това Съвещание. А когато си бил изгорен, не си седял на мястото си, а си бил прав, разхождал си се нагоре-надолу, нали?

— Да — съгласи се той неохотно.

Тя облиза устните си.

— В замаяното състояние, в което си бил, е възможно сам да си се изгорил в огъня, може да си паднал върху горяща съчка и после да си си съобразил, че това е работа на духа.

Ричард се почувства съвсем глупаво. Нима бе възможно Сестрата да е права? Нима всичко е толкова просто? Наистина ли е толкова лековерен?

— Ти каза, че може да са две неща, какво е второто?

Известно време Сестрата продължи да язди мълчаливо. После гласът й прозвуча по-нисък, по-мрачен от преди.

— Безименният понякога ни изпраща болести, за да ни извика по-скоро при себе си. Нищо, че е зад воала, неговите пипала могат да ни достигнат в този свят. Може да ни причини зло. Той е опасен. Тъмната страна е опасна. Когато невежите хора се заемат с тъмни дела, те могат да предизвикат опасността, да привлекат вниманието на Безименния или някой от подчинените му. Възможно е да си бил докоснат и изгорен от изчадие на злото. — Тя го погледна. — Има опасни неща, които хората са твърде глупави, за да се научат да избягват. Понякога тези неща са смъртоносни. — Гласът й прозвуча малко по-свежо. — Това е една от нашите задачи — да отваряме очите на онези, които още не са видели светлината на Създателя, за да се стремят към нея и да бягат от тайните на мрака и злото.

Ричард не можеше да намери нищо, с което да оспори обяснението на Сестрата. Думите й звучаха логично. Ако тя е права, това означаваше, че Калан не е в опасност, че е спасена. Искаше му се да й повярва. Отчаяно се мъчеше да й повярва. Но…

— Трябва да призная, че може и да си права, но не съм напълно убеден. Очевидно има неща, които не мога да изразя с думи.

— Разбирам, Ричард. Тежко е човек да признае грешките си. Никой не признава лесно, че е бил изигран или че са го накарали да изглежда като глупак. От тази истина за нас самите боли. Но част от порастването на човека е да можеш да понесеш истината. Моля те, Ричард, повярвай ми, не те мисля за глупак само защото си повярвал на онова, което си видял. Страхът ти е напълно разбираем. Онова, което отличава мъдрия човек, е способността му да посегне към истината, да признае, че може да научи повече, отколкото знае.

— Но всички тези неща са свързани…

— Наистина ли са свързани? Мъдрият човек не нанизва в една огърлица мънистата на несвързаните едно с друго събития просто за да получи нещо, което му се иска да види. Мъдрият човек умее да вижда истината, дори тя да му се явява неочаквано. Това е най-прекрасната огърлица — истината.

— Истината — промърмори той на себе си. Той беше Търсачът. Истината бе всичко за Търсача. Тази дума бе гравирана със злато върху дръжката на меча му: Меча на истината. Част от случилото се той явно не можеше да облече в думи. Нима тя е права? Нима просто се лъжеше?

Не беше й разказал всичко. Но нима е така, както тя казва. Нима той просто е глупав?

Ричард си припомни Първото правило на магьосника — хората биха повярвали на всичко, стига да си внушат, че нещо е истина, или пък ако се страхуват, че нещо може да бъде истина. Той знаеше от опит, че е не по-малко податлив на това правило от всички останали. Можеше, като всички хора, да повярва в лъжа.

Беше повярвал, че Калан го обича. Беше повярвал, че тя никога не би направила нещо, с което да му причини болка. А в един момент тя го бе отпратила. Ричард усети буцата, надигаща се в гърлото му.

— Казвам ти истината, Ричард, тук съм, за да ти помогна.

Той не й отговори. Не й вярваше.

Сякаш прочела мислите му, тя продължи:

— Как е главоболието?

Въпросът й го изуми. Всъщност не толкова самият въпрос, колкото онова, което осъзна благодарение на него.

— Изчезна. Вече не ме боли главата.

Сестра Вирна се усмихна и кимна доволно.

— Както ти обещах, Рада’Хан ще премахне главоболията ти. Ние искаме само да ти помогнем, Ричард.

Той извърна глава, за да я погледне.

— Но ти каза също, че с яката ще ме контролираш.

— Това се прави само за да те обучим, Ричард. Необходимо е да разполагаме с абсолютното ти внимание, за да можеш да учиш. Това е всичко.

— Но и за да ми причиняваш болка. Каза, че ще ми причиняваш болка.

Тя сви рамене и протегна длани към небето.

— Но аз вече ти причиних болка. Показах ти, че си повярвал в една глупост. Нима не те заболя? Нима не е болезнено да разбереш, че си сгрешил? Не е ли по-добре да знаеш истината, отколкото да вярваш в лъжа? Дори от това да боли?

Той я погледна, мислейки за истината и за Калан, която го накара да сложи яката и го отпрати надалеч. Тази истина беше по-болезнена от всичко друго. Истината, че не е достатъчно добър за нея.

— И аз мисля така, но не ми харесва да нося яката! Ни най-малко!

Разговорът го измъчи ужасно. Гърдите го боляха, мускулите му бяха схванати. Беше изморен. Калан му липсваше. Но нали тя го накара да сложи яката и го пропъди от себе си. Ричард пришпори коня си, но после забави ход и отново тръгна зад Сестрата. По бузите му се изтърколиха сълзи. Имаше чувството, че лицето му е обвито в лед.

Продължи да язди мълчаливо. Конят едва-едва си проправяше път напред. Той го потупа окуражително по врата. Беше му добре да има край себе си някой, който не му казва, че е глупав, не го съди и не иска нищо от него. Мечтаеше да бъде на мястото на коня си. Виждаше му се по-добре да е кон, отколкото човек. Върви, обърни се, спри. Нищо повече. Много по-добре от това, което е той в момента.

Въпреки всичко, което му разказа Сестра Вирна, Ричард знаеше, че е само един пленник. Нищо не можеше да промени това. За да бъде отново свободен, трябваше да се научи да управлява дарбата си. Ако Сестрите останеха доволни от него, може би щяха да го освободят. Ако и Калан вече не го искаше, щеше да бъде напълно свободен.

Ето какво трябва да прави, реши той. Да се научи да управлява дарбата си колкото е възможно по-скоро и да бъде свободен. Зед винаги му бе казвал, че много бързо схваща. Ричард беше човек, който иска да знае всичко. Освен това винаги е обичал да учи. Никога не му беше достатъчно. Обичаше да учи все нови и нови неща. Може би ще се окаже не чак толкова лошо. Трябва да успее. Освен това, какво друго му оставаше?

Спомни си как го обучаваше Дена.

Настроението му съвсем помръкна. Започна да се самосъжалява. Те никога няма да го освободят. Не отиваше да учи, защото го желае. Отиваше да учи онова, което Сестрите на светлината очакваха от него да научи, и дори не беше необходимо да повярва, че това, което казват, е истина. Щяха да го научат да понася болката. Нищо не можеше да се направи.

Яздеше, обзет от мрачни, тежки мисли. Той беше Търсачът. Онзи, който носи смърт.

Всеки път, когато убиваше някого с Меча на истината, Ричард знаеше, че е такъв какъвто е. Той е това, което прави Търсачът, което е Търсачът — който носи смърт.

С първите отблясъци на розово, жълто и златно по небето Ричард забеляза напред в далечината някакви неясни бели петна. Не беше сняг; снегът още не бе натрупал. Освен това петната се движеха. Сестра Вирна не забеляза нищо. Тя продължаваше да язди напред. Слънцето хвърляше пред тях удължените им сенки. За пръв път Ричард осъзна, че са тръгнали на изток.

Когато приближиха, разпозна белите петна, които бе забелязал отдалеч. Сега бяха порозовели от последните слънчеви лъчи. Беше малко стадо овце. Когато минаха покрай тях, той предположи, че са пастирите от Бантак. Позна ги по дрехите.

Трима мъже се приближиха към него, без да обръщат внимание на Сестра Вирна. Опитаха се да му кажат нещо, но той не ги разбра. Може би просто го поздравяваха. Паднаха на колене и свалиха оръжията си, слагайки ръце на земята. После отново застанаха на колене и продължиха да говорят, но Ричард не разбираше думите им.

Вдигна ръка, за да ги поздрави. Това, изглежда, им беше достатъчно. Тримата продължиха да се усмихват и кланят, докато конят отмина. Изправиха се на крака и приближиха, като се опитваха да му напъхат в ръцете най-различни неща: хляб, плодове, парчета сушено месо, някакво парче шаяк, един мръсен шал, огърлици от зъби, кости и мъниста и дори своите овчарски геги.

Ричард се усмихна насила и със знаци, които се надяваше да разберат, се опита да отклони щедростта им, без да ги обиди. Единият особено настоятелно буташе в ръцете му един пъпеш. Ричард не желаеше неприятности и затова взе пъпеша, покланяйки се учтиво няколко пъти. Те очевидно бяха горди от себе си и продължиха да се покланят и да кимат с глави, докато се отдалечи. Той се обърна и за последен път им се поклони, след това пусна пъпеша в самара на коня си.

Сестра Вирна бе обърнала коня си назад и го чакаше на известно разстояние. Лицето й бе намръщено. Ричард не пришпори коня си, за да я настигне. „И сега какво“, помисли си той.

Когато най-после я настигна, тя се наведе към него.

— Защо ти казаха всичко това?

— Какво казаха, аз не разбирам езика им?

Тя стисна зъби.

— Мислят те за магьосник. Защо те мислят за магьосник? Защо?

Ричард сви рамене.

— Предполагам, че защото така им казах.

— Какво! — Тя отметна назад качулката си. — Ти не си магьосник! Нямаш право да казваш, че си магьосник! Излъгал си ги!

Ричард въздъхна уморено.

— Права си. Не съм магьосник! Да, излъгах ги!

— Лъжата е престъпление срещу Създателя!

Ричард въздъхна дълбоко.

— Не съм го направил, за да си играя на магьосници. Казах го, за да спра една война. Беше единственият начин, за да предпазя много хора от смърт. Те повярваха и никой не беше наранен. Готов съм да го направя отново, ако с това мога да предотвратя нечия смърт.

— Грешно е да се лъже! Създателят мрази лъжата!

— Нима твоят Създател предпочита да се избиват хора?

Сестра Вирна го погледна с очи, от които всеки момент можеше да избълва огън.

— Той е Създател на всички ни. А не само мой Създател. И Той мрази лъжата.

Ричард оцени с хладен поглед разгорещеното й лице.

— Това сам ли ти го каза? Дойде тук, седна до теб и ти каза: „Сестра Вирна, искам да знаеш, че мразя лъжите.“

Тя стисна зъби и изръмжа:

— Разбира се, че не. Това е написано. Написано в книгите!

— Аха — кимна Ричард, — тогава, разбира се, това е истината. Щом е написано в книгите, трябва да е истина. Всеки знае, че щом нещо е написано в книгите и е обяснено, трябва да е истина.

Очите й бълваха пламъци.

— Много лекомислено се отнасяш към думите на Създателя.

Той се наклони към нея. И в неговите очи проблясваше огън.

— А ти, Сестра Вирна, се отнасяш лекомислено към живота на хора, които смяташ за диваци.

Тя спря и с усилие успя да се поуспокои.

— Ричард, трябва да разбереш, че да се лъже е грешно. Много грешно. То е против Създателя. Против онова, което ние преподаваме. Ти си толкова магьосник, колкото едно дете е старец. Да наречеш сам себе си магьосник, когато не си — това е лъжа. Долна лъжа. Светотатство. Ти не си магьосник.

— Сестра Вирна, знам много добре, че да се лъже е грешно. Нямам навика да лъжа просто за удоволствие. Но в случая прецених, че е по-добре да излъжа, отколкото да загинат стотици хора. А това беше единственият начин да го предотвратя.

Сестра Вирна пое дълбоко въздух и кимна, при което няколко кафяви къдрици се раздвижиха.

— Може би си прав. Щом като си наясно, че да се лъже е грешно. Не свиквай да го правиш. Ти не си магьосник.

Ричард я изгледа и стисна поводите.

— Знам, че не съм магьосник, Сестро Вирна. Много добре знам какво съм. — Той пришпори коня си и препусна напред. — Аз съм онзи, който носи смърт.

Ръката й се стрелна напред и го сграбчи за ръкава на ризата. Той политна от седлото. Трябваше да дръпне поводите и да я погледне.

Гласът й беше тревожен шепот.

— Какво каза? Как се нарече?

Той я погледна косо.

— Аз съм онзи, който носи смърт.

— Кой те нарече така?

Ричард се вгледа в пребледнялото й лице.

— Знам какво означава да носиш този меч. Знам какво е да го извадиш. Знам го много по-добре от всеки Търсач преди мен. Мечът е част от мен и аз съм част от него. Използвах неговата магия, за да убия онази, която бе сложила яка около врата ми. Знам как ме променя. Излъгах хората от Бантак, защото не исках да умират хора. Но има и друга причина. Бантак е миролюбив народ. Не исках да познаят ужаса на това да убиваш. Този урок съм го научил много добре. Ти уби Сестра Елизабет. Вероятно разбираш за какво говоря.

— Кой те нарече така? — настоя тя.

— Никой. Сам се нарекох, защото това е, което правя и което съм. Аз нося смърт.

Тя пусна ръкава му.

— Разбирам.

Тя се накани да извърти коня си към пътя, но той я извика властно. С глас, който я накара да спре.

— Защо? Защо искаш да знаеш кой ме нарече така? Защо е толкова важно?

Гневът й като че беше изчезнал, оставяйки след себе си сянката на страха.

— Казах ти, че съм чела всички пророчества в Двореца. Има фрагмент, в който се съдържат тези думи: „Той е онзи, който носи смърт, и сам ще се нарече така.“

Ричард присви очи.

— А какво казва по-нататък пророчеството? Казва ли още, че мога да убия теб и всеки друг, който се налага, за да сваля тази яка?

Тя отклони очи от огнения му поглед.

— Пророчествата не са за ушите и очите на необучените.

Тя пришпори коня си с внезапен удар с камшика и той, изненадан, препусна напред. Яздейки след нея, Ричард реши да остави нещата да се развиват от само себе си. Не го беше грижа какво говорят пророчествата. За него те бяха просто неясни гатанки, а той мразеше гатанките. Ако нещо е толкова важно, че си заслужава да бъде казано, защо ще е необходимо да се скрива в гатанка? Гатанките бяха безполезни глупави игри.

Докато яздеше, той се зачуди колко ли хора щеше да се наложи да убие, за да се освободи от яката. Нямаше значение дали един или стотици. При мисълта, че около врата му отново е сложена яка, гневът му закипя. Стисна зъби. Мускулите на лицето му потръпнаха. Юмруците му стиснаха поводите по-здраво.

Онзи, който носи смърт. Ще убие толкова хора, колкото трябва. Ще свали яката или ще умре, опитвайки се да я свали. Гневът, нуждата да убива изпълниха всяка фибра на неговото същество.

Изведнъж осъзна, че извиква магията на меча, без да вади оръжието си от ножницата. Вече не му се налагаше да държи меча в ръката си, за да го направи. Гневът му бушуваше с пълна сила. Той се концентрира и с невероятно усилие успя да го потуши и да се овладее.

Освен яростта на омразата той можеше да предизвиква от меча и противоположната магия — да нажежава острието до бяло. Сестрите не заеха, че умее да го прави. Надяваше се, че няма да се наложи да им показва как става. Но ако потрябваше, щеше да го направи. Щеше да свали яката на всяка цена. Би използвал и двете страни на магията на меча, за да махне яката. Когато му дойде времето. Когато му дойде времето!

Вечерното сияние придоби лилави отблясъци. Сестра Вирна реши, че е време да спрат, за да намерят къде да пренощуват. Тя не каза нищо повече. Ричард не знаеше дали още е ядосана, но всъщност си даде сметка, че това не го интересува особено.

Той отведе конете встрани край едно поточе, на брега на което се виждаха няколко върби. Свали юздите им и вместо тях им сложи оглавници, с които ги завърза за дърветата. Кобилата му разтърси глава, доволна, че пластината най-после е вън от устата й. Ричард забеляза, че пластината представлява парче метал във формата на пика. Трудно можеше да се намери нещо, което да причинява повече болка на конете.

За хората, които използваха подобни пластини, конете бяха добичета, създадени единствено за да се подчиняват на човека и да му служат. Ричард си помисли, че би било добре такива хора да се наказват с подобни парчета метал в устата си, за да видят какво е. Добре обученият кон се нуждае само от най-обикновена юзда. Всъщност ако към добрата тренировка се добави и мъничко разбиране, можеше да се мине дори без юзди и всичко останало. Но, помисли си той, повечето хора явно не разполагат с необходимото търпение и затова прибягват към наказанието.

 

Той протегна ръка, за да погали петнистото черно ухо. Животното категорично дръпна главата си встрани.

— Така — промърмори Ричард под носа си, — значи освен това ти извиват и ушите. — Той го почеса по врата и го потупа приятелски. — Аз няма да го направя, приятел.

Конят се намести под ръката му, очевидно доволен от почесването.

Ричард донесе вода от поточето, но позволи на всеки от конете да отпие по не повече от няколко глътки, защото бяха запотени от препускането. В един от самарите откри четки и внимателно начеса и двата коня, а след това почисти и подковите им. Забави се повече от необходимото, защото компанията на конете му беше по-приятна от тази на Сестра Вирна. След като свърши, отряза малко от кората на пъпеша, който му бяха дали мъжете от Бантак, и подаде по едно парче на всеки. Малко неща на този свят обичаха конете повече от кора на пъпеш. Двете животни не скриха задоволството си от проявеното внимание. За пръв път, откакто Ричард беше с тях, проявяваха някакво топло чувство.

Когато реши, че гърдите го болят твърде много, за да може да остане прав около конете, той се върна при Сестрата, която беше седнала върху малко одеяло. Той просна своето срещу нея. Седна с кръстосани крака и извади от раницата си малко хляб от тава. Повече за да има какво да прави, отколкото защото е гладен. Тя прие предложеното й парче. След това Ричард разряза пъпеша, като отдели внимателно кората, оставяйки я за конете. Предложи на Сестрата едно парче от плода.

Тя изгледа хладно протегнатата му ръка.

— Това беше дар, получен заради фалшиви претенции.

— Беше дадено в знак на благодарност за предотвратяването на една война.

Най-накрая тя го взе, но не особено охотно.

— Може би.

— Ако искаш, мога да стоя пръв на пост.

— Няма нужда да стоим на пост.

Той я изгледа изпитателно в мрака, отхапвайки от сочния пъпеш.

— Из Средната земя бродят преследвачи на сърца. И още много същества. Може по петите ми да е тръгнал още някой смехавец. Струва ми се, че би било разумно да спим на смени.

Тя откъсна едно парченце хляб и каза, без да вдигне поглед към Ричард:

— С мен си в безопасност. Няма нужда да стоиш на пост.

Гласът й беше съвсем равен. Не ядосан, но не и много далеч от гневни нотки. Известно време той продължи да яде мълчаливо, но след малко реши да се опита да посъживи обстановката. Придаде на гласа си жизнерадост, макар да не му беше весело.

— Аз съм тук, ти си тук, Рада’Хан е на врата ми, защо не започнеш още отсега да ме обучаваш как да използвам дарбата си?

Тя го погледна изпод вежди, дъвчейки.

— Когато стигнем в Двореца на пророците, ще имаме достатъчно време за уроци.

Като че изведнъж захладня. Гневът му се надигна. Гневът на меча напираше да бъде освободен. Ричард го овладя.

— Както искаш.

Сестра Вирна се излегна на одеялото си и се загърна плътно в пелерината.

— Студено е. Запали огън.

Той лапна последното парченце от хляба си, изчака да преглътне и след това й отговори тихо и спокойно. Тя не сваляше поглед от него.

— Изненадан съм, Сестро Вирна, че не знаеш повече неща за магията. Има една вълшебна думичка. Думичка, която прави чудеса. Може би си я чувала преди. Това е думичката „моля“. — Той се изправи на крака. — На мен не ми е студено. Ако искаш огън, запали си сама. Аз отивам на пост. Казах ти вече, че не приемам нищо на доверие. Ако ни убият през нощта, поне няма да ни изненадат, докато съм на пост.

* * *

Той й обърна гръб, без да дочака отговор. Не желаеше да чуе нито дума повече от нея. Когато се отдалечи достатъчно през сухата трева, избра малка могилка до дупка на мармот и седна отгоре, за да наблюдава. За да размисли.

Луната беше изгряла. Звездите хвърляха бледа сребърна светлина над пустата земя наоколо. Беше достатъчно светло, за да забележи всяка опасност. Огледа голото поле. Колкото и да се опитваше да мисли за нещо друго, все не успяваше. Мислите му бяха обзети от едно — Калан.

Сви колене и ги обгърна с ръце. Избърса сълзите от очите си. Запита се какво ли прави тя сега, къде ли е, дали е тръгнала да търси Зед. Дали още държеше достатъчно на него, за да отиде при Зед?

Луната се плъзна бавно по небето и като че ли го наблюдаваше. Какво да прави? Чувстваше се напълно изоставен.

Пред очите му изплува лицето на Калан. Би завладял целия свят за една нейна усмивка, за да усети топлината на любовта й. Припомни си зелените й очи, дългата й коса. Прекрасната й коса.

Изведнъж нещо му дойде наум, сети се за къдрицата, която тя пусна в джоба му. Извади я и я заразглежда под лунната светлина. Кръгла, прищипана през средата с ивица плат от сватбената й рокля. Заприлича му на цифрата осем, леко извъртяна на една страна. Така извъртяна, тя напомняше символа на безкрайността.

Ричард завъртя косата между пръстите си, гледайки движенията й. Калан му я даде, за да си спомня за нея. Защото той никога повече нямаше да я види. Изгаряща болка го прониза и дъхът му спря.

Стисна Агиел с всичка сила, докато юмрукът му се разтресе от напрежението. Болката, причинена от Агиел, прибавена към душевните му страдания, го накара да се сгърчи в агония. Той я остави да замъгли сетивата му, докато повече не можеше да издържа. Но въпреки това продължи да стиска Агиел. Не го пусна, докато не се строполи в прахта почти в безсъзнание.

Не му достигаше въздух. Болката прогони всичките му мисли. Макар и за кратко, съзнанието му се освободи от огромното бреме на страданието. Остана да лежи в тревата, докато се посъвземе.

Когато накрая успя да се изправи седнал, установи, че още стиска кичура коса в ръката си. Заби поглед в него и си припомни думите на Сестра Вирна, когато го обвини, че е излъгал народа на Бантак. Долна лъжа. Същата дума бе употребила и Калан. Беше му казала, че любовта му към нея е „долна лъжа“. От това го заболя повече, отколкото от Агиел.

— Не е лъжа — прошепна той, — бих направил всичко за теб, Калан.

Но не беше достатъчно. Дори яката на врата му не беше достатъчна. Не беше достоен за нея. Син на чудовище. Знаеше какво иска тя. Знаеше какво наистина желае.

Да се освободи от него.

Да сложи яката на врата му, за да го отведат надалеч. За да е свободна.

— Бих направил всичко за теб, Калан — проплака той.

Изправи се и обгърна с поглед пустото поле. Тъмнеещият хоризонт се разми пред очите му.

— Всичко. Дори това! Освобождавам те от себе си, моя любов.

Ричард захвърли кичура коса далеч в нощния мрак.

Падна на колене, а след това се строполи по очи в прахта, разкъсван от ридания. Плака, докато очите му пресъхнаха. Продължаваше да лежи върху студената земя, гърчейки се в страшни мъки, докато осъзна, че отново стиска Агиел в ръката си. Отпусна хватката си и се изправи, за да се строполи отново в прахта след миг. Край, всичко свърши. Почувства се напълно празен. Мъртъв. След известно време стана на крака. Постоя малко прав, след което бавно изтегли Меча на истината.

Звънтенето му прозвуча като тиха песен в студения мрак. Гневът му пламна. Той го остави да изпълни всяко кътче на изпразненото му същество, да се разбушува на воля. Приветства яростта в себе си, докато се почувства препълнен с нея. Гърдите му се повдигаха с желанието да убива.

Погледът му се плъзна към спящата Сестра.

Приближи се безшумно до тъмното очертание на земята. Той беше горски водач; знаеше как да се движи безшумно. Беше добър в това.

Очите му плавно оглеждаха терена, докато се промъкваше към нея. Приближи съвсем, виждаше съвсем ясно очертанията на тялото й. Не бързаше. Нямаше защо да се бърза. Имаше предостатъчно време. Опита се да успокои дишането си, за да е още по-безшумен. Яростта му го караше да се задъхва. Мисълта, че отново носи яка на врата си, подхранваше огъня на гнева вътре в него, подклаждаше ада му.

Гневът от магията на меча премина през тялото му като разтопен метал. Ричард познаваше много добре това чувство. Отдаде му се изцяло. То бе по-силно от разума, не можеше да го спре. Сега вече само кръв можеше да задоволи страстта на онзи, който носи смърт.

Кокалчетата на пръстите му побеляха върху дръжката. Мускулите му се напрегнаха до краен предел, копнеещи да бъдат пуснати на свобода. Не можеше да издържа повече. Магията на меча му шептеше да изпълни заповедта й. Стоеше мълчалив като сянка над Сестра Вирна и я гледаше. Гневът пулсираше в главата му. Прокара меча по вътрешната страна на ръката си, потапяйки и двата края на острието в кръв, даде му да опита вкуса на кръвта. Тъмното петно се плъзна от дръжката към върха. Няколко капки паднаха на земята. Почувства нещо влажно и топло да се стича по ръката му. Гърдите му се повдигаха учестено. Той сграбчи дръжката с две ръце. Усети тежестта на яката около врата си, острието бавно се издигна, проблясвайки на лунната светлина.

Той гледаше спящата Сестра в краката си, свита на топка. Беше студено и в съня си тя зъзнеше. Ричард стоеше, вдигнал меча си в ръце, гледаше я и стискаше зъби, обладан от гнева. Калан не го искаше. Син на чудовище. Не. Просто чудовище. Той се видя застанал над спящата жена с меч, издигнат във въздуха, готов да убива.

Той самият е чудовище.

Ето това е разбрала Калан. Затова го изпрати надалеч с яката на врата, за да бъде мъчен. Гледаше спящата Сестра, зъзнеща от студ. Стоя дълго време така, без да отделя поглед от нея.

Накрая бавно свали меча и го прибра в ножницата. Взе своето одеяло и го метна отгоре й много внимателно, за да не я събуди. Постоя още малко край нея, докато тя се затопли и престана да зъзне, после легна на земята и се зави с пелерината си.

Беше безкрайно изморен, всичко го болеше, но не можеше да заспи. Знаеше, че ще го боли, нали затова бяха му сложили яката. Когато стигнат в Двореца, тя щеше да му причинява болка.

Какво от това?

Спомените танцуваха в главата му и раздираха съзнанието му. Спомни си мъченията на Дена. Болката, безпомощната агония, кръвта… неговата кръв.

Виденията му идваха едно след друго. Колкото и да живееше, никога нямаше да ги забрави. Мислеше, че всичко е свършило, а се оказа, че едва започва. Никога нямаше да свърши.

В съзнанието му имаше само една мисъл, която донякъде успокояваше хаоса. Беше научил от Сестра Вирна, че греши за бягството на Пазителя. Това означаваше, че Калан е в безопасност. Тя е спасена, а това единствено беше от значение. Опита се да остави само тази мисъл в главата си и да забрави всичко друго. Тя му помогна най-накрая да се унесе в сън.