Ендрю Бритън
Американецът (27)

25.

Вашингтон, окръг Колумбия — Окръг Хановер, Вирджиния

Както и да го погледнеш, апартаментът не представляваше място, където някой би пожелал да живее. Беше тесен и бедно обзаведен. Мръсните прозорци бяха скрити зад раздърпани пердета. Кухненският плот, ако бъдеше разчистен от полуизядената храна — а това не се случваше често, — беше безнадеждно зацапан с неизличими петна. Във всичко се бе просмукала миризмата на цигари и пот — миризма, с която бе свикнала през последните шест месеца. Допускаше, че част от нея прониква от стаите долу, а останалата се излъчваше от нейния охранител. Седнала в изтърканото кожено кресло, тя чуваше крачките му в съседната стая.

Фатима Дараби се облегна, вперила тъмните си очи в примигващия екран на телевизора. На масата лежеше мобилен телефон, а до него — 9-милиметров „Макаров“. Всъщност както телефонът, така и пистолетът никога не се намираха на повече от метър от тялото й. Подпираше брадичката си с лявата ръка. Наблюдаваше…

За Дараби бе изумително, че тези хора не се уморяват да показват ужасните кадри по националната си телевизия. Още по-изненадващ бе фактът, че правителството го разрешаваше. Рухването на сградата „Кенеди-Уорън“ в никакъв случай не можеше да се нарече приятна гледка, та дори за някой, който мрази Америка със силата, с която я мразеше тя. На всичко отгоре знаеше, че телевизионната компания бе заплатила значителна сума, за да се снабди с видео материала, но отдавна бе разбрала, че в тази страна всичко се определя по паричната му стойност.

И именно в моменти като този тя разбираше ролята си. Ето, намираше се в сърцето на една нация и знаеше много неща за мъжа, образно казано „натиснал спусъка“ срещу „Кенеди-Уорън“, а американците дори не подозираха за съществуването й. Каква привилегия!

Гневът, намиращ се в основата на нейните мотиви, не бе започнал като неин, но тя бе закърмена с него. Още когато кръстосвачът на американската флота „Винсенес“ бе свалил самолета на иранските авиолинии, изпълняващ полет 655 над Атлантика през юли 1988, адмиралите в Пентагона бяха нарекли това „нещастен случай“ и бяха заявили невинността си в момент, в който американските муниции продължаваха да се изсипват над Багдад. Но брат й бе загинал с този полет, на път за американския университет в Дубай след двуседмична ваканция у дома.

В годините преди трагедията с брат й родителите й бяха мирни хора, топли, сърдечни и грижовни. Но явно можеха и да мразят, а когато откриха, че и тя притежава тази способност, бяха я развивали така добросъвестно, както се грижеха за тялото и съзнанието й…

Фатима беше доволна от текущата си задача. Бяха я инструктирали за някои неща, но бе достатъчно съобразителна, за да се досети, че парите, които от време на време разпределяше между повече от петдесет банкови сметки, са предназначени за един човек — един особено важен човек. Самото име не й говореше нищо, а и със сигурност то не бе истинското му име. Гласът на мъжа й казваше малко повече: не беше трудно да долови лекия френски акцент в него, но подозираше, че този акцент е предназначен да я заблуди. Не беше обучена в тези неща, но това бе без значение. Съзнаваше, че не си струва да рови из неща, които не са нейна работа. Беше получила инструкциите си от самия министър, а това бе факт, с който особено се гордееше. Нямаше да живее вечно в тези дупка. Скоро щяха да я откомандироват в Техеран, за да заеме законно полагащото й се място редом с Мазахери.

В момента обаче очакваше следващото обаждане по телефона. Когато й позвъняха, щеше да чуе само няколко къси изречения, съдържащи най-вероятно искане за нови средства. Мъжът от другия край на линията не беше любител на дългите разговори и това бе черта на характера, която Дараби одобряваше.

Размърда се в креслото. Телефонът звънеше…

 

 

Денят се точеше, сякаш нямаше намерение да свършва, но не безкрайните часове в офиса бяха причина за лошото й настроение — те само го правеха още по-нетърпимо.

Никол Милбъри откъсна поглед от телефона и се постара да се съсредоточи върху споразумението за продажба, което оформяше на компютъра си. Чудеше се защо не й се обажда. За нея двата часа, прекарани в хамбара, бяха незабравими и определено заслужаваха повторение, но постепенно се изясняваше, че последният й клиент е на друго мнение.

Започна да се чувства измамена и употребена — емоции, задълбочавани от факта, че все още го желаеше, искаше да й се обади, жадуваше отново да изживеят онова, което бяха изпитали само преди няколко дни.

Не бе в характера й да бъде търпелива и да чака нещата сами да се нагласят. „Ако не ми се обади до утре — взе тя окончателно решение, — ще съжалява за това. Никой не може да се държи така с мен.“

Осъзна, че отново е насочила поглед към телефона. Опита се да игнорира бодежа в очите си и с гняв заблъска по клавиатурата.

 

 

Франк Уотърс наблюдаваше със зле прикрит интерес как единственият му клиент се разхожда сред редиците с домашни уреди и битова електроника. Мъжът, който минаваше, без да се спре, покрай немски хладилници и стереосистеми, не се вписваше в профила на типичния посетител. От друга страна, по дрехите му нямаше следи от участие в някакъв вид ремонтна или строителна дейност, нямаше дори петна от бърз обяд в крайпътно заведение, посещавано основно от шофьори на камиони.

Уотърс, възрастният собственик, беше доволен от собствените си наблюдения, които правеше с удоволствие — а какво друго му оставаше да прави в тишината на делничния следобед.

Намиращ се южно от Ашланд в окръг Хановер, магазинът за електроматериали на Уотърс беше рай за домакини и електротехници от цели три окръга във всички посоки. Не че някой друг клиент в повече щеше да му навреди, но магазинът се пълнеше основно рано сутрин, когато редовните посетители идваха да купят онова, което щеше да им трябва през деня.

Самотният посетител обаче се намираше тук вече цели двайсет минути и разсеяно си бе играл с дистанционните на различни телевизори, преди да връчи списъка си на Уотърс. В мига, в който листът се бе озовал на масата, възрастният мъж констатира със задоволство верността на досегашните си наблюдения. По пръстите със слънчев загар липсваха белезите и одраскванията, характерни за електротехниците или наемните работници. Пръстите бяха дълги и тънки, но в тях имаше някаква мъжественост… впрочем тя личеше и в широките му рамене. Уотърс — чието любопитство бе неутолимо — реши, че тези ръце подхождат на писател или може би на пианист…

Клиентът обаче знаеше какво точно иска и всякакви остатъчни съмнения у Уотърс за нивото на неговата компетентност бързо се разсеяха. В поръчката нямаше нищо необичайно, така че старецът с лекота можа да я изпълни от складовата си наличност: ролка медна жица 18 AWG, еднополюсен ключ с две монтажни клеми, качествени резачки, няколко отвертки с различен размер и изолирбанд.

Уотърс с благодарност прие малката поръчка да му бъде платена в брой. Той естествено нямаше как да знае, че единственият му посетител през този скучен следобед ще посети по-късно други два магазина, за да се снабди с всичко необходимо, а още по-малко можеше да се досети за целта зад тези покупки. Всякакви евентуални съмнения у него щяха да се разсеят от вежливите обноски на мъжа и леката усмивка на сбогуване, преди посетителят да бутне вратата и да излезе навън.

 

 

В самото сърце на щата, далеч от гълчавата на градовете Ричмънд и Норфък, отвъд галещото душата спокойствие на панорамния път „Блу Ридж“ и живописните гледки на магистралните детелини, се простира гориста местност на плавно преливащи се един в друг хълмове, останала недокосната от времето и непокварена от портфейлите на преминаващи оттук туристи.

Нощем из въздуха се разнася само тихата песен на птици и щурци и шумоленето на вятъра, носещ се на северозапад през клоните с окапали листа.

За ноември Вирджиния представляваше истинска климатична аномалия. Щатът си спечели съмнителната слава на място с най-голям брой регистрирани за един месец валежи. Беше валяло осемнайсет дни и осемнайсет нощи, и Уил Вандервеен, заловил се за работа в усамотението, предлагано от хамбара зад дома му, започваше да се досеща как се е чувствал Ной.

Но когато си представеше Ноевия ковчег, носещ се по водите на митичния потоп, изпитваше същия подем, макар и не заради перспективата от спасение.

Вътрешността на хамбара не бе претърпяла съществени промени за краткото време, откакто се бе нанесъл в имението — точно обратното, беше си останала почти същата. Имаше обаче и няколко забележими разлики: голямата купа слама в центъра на циментовия под бе разчистена встрани, за да се освободи място за белия ван „Форд Еконолайн“. Край далечната стена — точно срещу плъзгащата се входна врата — имаше тежка дървена маса. Върху плота й бе стоварена купчина инструменти и материали, очакващи да им дойде редът.

В допълнение към закупеното от магазина за електроматериали на Уотърс Вандервеен бе успял да намери малка работна станция с лампа и лупа, която щеше да бъде от критично значение за някои монтажни операции. Тя се намираше до 20-ватов поялник до който беше оставена ролка тинол „Антекс“.

До поялника се виждаше цифров амперметър и 10 метра еластична тръба за прокарване на кабели. Цялото това оборудване щеше да бъде безполезно без двата мобилни телефона „Верайзън“, закупени в околностите на Ричмънд, в комплект с тримесечен абонамент за разговор в рамките на страната. Всъщност стигаха му и само няколко седмици, но той не искаше да прави нищо, което да се отклонява от нормалното, и да привлече нечие внимание.

Седнал на твърдия дървен стол, заслушан в приспивното ромолене на дъжда по покрива, той работеше бързо и уверено. Не мислеше за сложните спойки и съгласуването на електрически напрежения, токове и съпротивления.

Безпокоеше го фактът, че парите не постъпваха пряко. Нямаше да е никакъв проблем, ако правеха преводите през Каймановите острови, вместо да използват посредник. Това щеше да елиминира значителна част от риска, макар че поне досега жената се бе справяла достатъчно добре със задачата да направи достъпа му до парите лесен.

По-голяма част от съзнанието му обаче бе ангажирана от друга жена — посредничката, от която бе наел имота.

Ретроспективно погледнато, беше готов да признае, че е допуснал грешка. Тих глас в него му казваше, че напоследък прави доста грешки. Потният следобед, прекаран във въргаляне из сламата на хамбара, не си заслужаваше и минималния риск от разкриването. Но давайки й онова, което тя така страстно бе желала, утолявайки голямата й жажда, той й бе дал и достъп. Достъп до него и до онова, с което се занимаваше. Което на свой ред правеше напълно възможно да се „отбие“ някой ден, без да е поканена.

Беше благодарен, че има резе на плъзгащата се врата, но разбираше, че то може да бъде само временно препятствие.

Помисли си, че започва да проявява слабост, защото преди Вашингтон и Машхад беше прекарал две седмици със съветниците на Садр в Наджаф, а преди това седемнайсет седмици в погълнатия от страх Рамала. Ако на поне едно от тези две места му бяха имали доверие, щяха да му предложат жена. Оказа се обаче, че го толерират, но не го приемат за свой. Беше получил заслуженото признание по-късно, когато си замина и когато вече не представляваше заплаха за съответната организация.

И именно поради това, след пет месеца наложено въздържание, следобедът с посредничката му подейства като мехлем върху отворена рана.

А това на свой ред бе донесло сериозен риск за свободата и живота му. Покрила голото си тяло с меката слама на хамбара, тя бе говорила с нескривано презрение за своя съпруг. Беше разпознал нуждата в нея — нужда, която не можеше да бъде задоволена у дома й.

Но ако той можеше да задоволи тази нужда, както бе направил, тази жена се превръщаше в заплаха за него.

Вандервеен прогони тези мисли. Стореното — сторено. Ако да желаеш жена бе проява на слабост, тогава това бе слабост, с която той бе готов да се примири.

Държеше в ръцете си меден кабел и, отново съсредоточен върху задачата, извика в съзнанието си електрическата схема. Единият край на кабела щеше да свърже батерията с клемите на еднополюсния ключ. Самата батерия щеше да бъде свързана в последния момент. Тепърва му предстоеше да уточни колко дълго може веригата да остане затворена, преди батерията да се изтощи и да престане да подава нужните 12 волта. Но това щеше да получи отговор по-нататък.

От ключа двужилният кабел щеше да стигне до разтворения мобилен телефон, а от там до детонаторите. В момента обаче кабелът висеше отстрани на масата.

Вандервеен огледа оборудването си със задоволство. Сандъците, които бе освободил от терминала в Норфък, бяха добре скрити под сламата в хамбара, но не биваше да забравя любопитството на посредничката и досетливия си бивш командир.

Кийли… Вандервеен не се сещаше често за него. Беше открил обаче, че е присъствал на сцената на „Кенеди-Уорън“ малко преди експлозията. Колко по-удобно щеше да бъде, ако Кийли бе загинал тогава. Но Вандервеен не смяташе, че старият му „приятел“ представлява някаква заплаха за плановете му.

Знаеше обаче, че проблемът с участието на бившия му командир трябва да намери решение. Трудът му не биваше да бъде компрометиран, защото този труд, във всеки отделен момент, притежаваше неограничен потенциал да посее страх и да подхрани параноята, която разяждаше тъканта на американското общество.

Когато на 11 септември небостъргачите бяха рухнали в пепел, той се почувства като прероден. Обвиненията срещу всеки и всичко бяха продължили седмици след атаките, но организацията на Бин Ладен остана във фокуса на вниманието. И когато всичко се изясни и не бяха останали никакви съмнения, едва тогава Вандервеен потърси начин да разшири своите хоризонти.

И във времето на максимална опасност, когато всякакви нови доброволци биваха посрещани с подозрение, Вандервеен с лекота се вмъкна в организацията, защото омразата, която изпитваше към втората си родина, не можеше да бъде симулирана и защото тя бе омраза, останала неудовлетворена дори след смъртта на три хиляди американци.

Той леко докосна с нагорещения връх на поялника механичния контакт на еднополюсния ключ. В окончателния си вариант двужилният кабел щеше да образува паралелна верига. Трябваше да провери тока, който щеше да протече през всеки детонатор, защото знаеше, че един детонатор изисква за нормалното си задействане ток от 2 до 10 ампера. Напрежението нямаше да бъде проблем, понеже бе единственият общ параметър на съставената от него схема. Беше се спрял на четири детонатора — един бе напълно достатъчен, но той не искаше да рискува несработване заради някакъв непредвидим дефект.

Продължи да работи и след полунощ — ръцете му се движеха уверено и устройството постепенно добиваше форма. Само преди шест месеца това бе мечта. Преди четири месеца се бе появила идея. Преди два месеца имаше работен план. Сега вече бе реалност. Кабелът под пръстите му бе топъл и се подчиняваше на замисъла му — замисъл, за който бе убеден, че ще сработи както трябва. Но това щеше да отнеме дни, през които много неща можеха да се объркат.

 

 

Норт пръв напусна паркинга — калният му джип изскочи на Мил Роуд и с недвусмисленото изсвистяване на гуми взе острия десен завой към Айзенхауер Авеню. Райън изчака Наоми да седне отпред до него и завъртя ключа на запалването. Напуснаха паркинга, оставяйки следи от гумите си — Райън в максимална степен се възползва от шестте скорости на колата, а двигателят одобрително изръмжа. Първоначално се насочи на юг, по „Хънтингтън“, до сливането с шосе 1. После обърна към магистралата „Джеферсън Дейвис Мемориал“, по която изминаха няколко мили, в посока Вашингтон.

— Какво означаваше това, Райън? — обърна се тя към него. Очите й гневно блестяха, а бузите й бяха поруменели.

— Трябваха ни резултати, Наоми. Така, както ти го бе планирала, нямаше да стане…

— И откъде си сигурен в това? — повиши глас тя. — Даде ли на плана ми възможност да сработи?

— Получих каквото ми трябваше, Наоми. Елгин каза името. Взел е товарителницата от терминала, понеже е искал да разполага с някаква улика, просто за всеки случай. Нямал е представа колко дебела може да стане цялата работа. Името било за подсигуряване, ей така.

— И как го убеди да ти го каже?

— Това не е важно. Второто име в тази липсваща товарителница е Джордж Сараф. Съдейки по фамилията, допускам, че става дума за една от самоличностите на Майкъл Шакиб. Не е пряка улика към Уил Вандервеен, но все пак е нещо.

— Как получи името, Райън?

Над града отново се сипеше лек дъждец — намек за буреносната система, задържала се над централните райони на Вирджиния. За щастие по магистралата имаше малко коли. В далечината вече се белееха характерните маркери на националното гробище Арлингтън.

Райън се обърна към нея, знаеше, че няма да го остави на мира, докато не й каже онова, което очаква да чуе. И без това скоро щеше да го научи.

— С бой, Наоми.

Очите й се разшириха, но тя не каза нито дума. Наистина бе очаквала да чуе точно това.

Възцари се дълго мълчание. Тя се отпусна в седалката си, предполагаше, че това е всичко. Изненада се, когато той продължи:

— Но въпреки боя той отказваше да говори, представяш ли си? Когато имаш работа с твар като Елгин, си мислиш, че ще е лесно, но понякога те чака изненада. Понякога те изненадват дори себе си… — Райън си казваше да млъкне, да й спести подробностите, но думите му излизаха сами: — Разполагах само с няколко минути, Наоми. А ситуацията беше патова. Знаеш го ти, знам го и аз. В Лангли ме чакат купища документи, теб — предполагам дори повече, но седенето зад бюро няма как да ни заведе до Вандервеен.

В гласа му се долавяше напрежение. Тя се обърна към прозореца, но той не беше свършил. Бръкна между гърба си и топлата кожа на седалката и извади оттам ножа с дръжката напред.

— Искаше да знаеш, нали? Сама ме попита… Ето, Наоми. Така изтръгнах името от него.

Тя се отдръпна от оръжието, но някакво странно любопитство надделя в нея и ръката й сама се протегна да го вземе. Райън бе демонтирал дървената дръжка, вероятно за да се отърве от нитовете, които щяха да задействат детекторите на метал на входа на затвора. За да стане оръжието използваемо, бе намотал изолирбанд на мястото на дръжката. Гладката тъмна повърхност блестеше влажна от потта.

Тя го завъртя в ръката си и светлината от пробягващите край тях улични стълбове се отрази и я заслепи.

Тогава видя на ръката си червена следа.

Ножът падна, отскочи от седалката и се спря в краката й.

— Трябваше да го убедя, Наоми. Трябваше да му покажа, че говоря сериозно. Това беше единственият начин. Наоми…?

— Откарай ме у дома, Райън. — Думите й се видяха слаби и жалки. Усещаше се малка и жалка. Кръвта по дланта й беше лепкава и тя се огледа отчаяно, но не видя нищо, с което да я избърше.

Той не можеше да види нито ръката, нито лицето й в тъмнината на купето. Поколеба се, несигурен как да реагира.

— Имам нужда от теб, за да предприемеш нещо, Наоми. Аз вероятно ще бъда изваден от обръщение, когато Харпър…

— Знам. — Прозвуча като шепот. Изрита оръжието и успя да го натика под седалката, за да не го вижда. — Просто ме откарай у дома.

 

 

Тя живееше на улица с близко разположени къщи — невъодушевяващи въображението сгради с рушащи се тухлени фасади и носещи следите на времето елементи в джорджиански стил. Когато тежката лимузина спря до тротоара, тя бързо отвори вратата и слезе, без да каже дума. Райън я проследи с поглед как изтичва в дъждовната пелена и изчезва в дома си. На лицето му бе изписана смесица от емоции.

Вярваше, че й е показал нещо ново — не че бе горд с него. Мислеше, че това ще я направи по-силна и в крайна сметка по-умна, но трупането на опит винаги се заплащаше — каквото и да бе научила за неговото минало, никога нямаше да го погледне със същите очи. Мисълта, че е паднал в очите й, го дразнеше — драскаше по емоциите му като шкурка по изгоряла от слънцето кожа и той се запита защо се дразни, след като се познаваха от по-малко от месец.

Гневът продължаваше да го яде, когато насочи беемвето към сърцето на града. Вдигна мобилния си телефон от седалката до него и набра по памет номера. Кати отговори на първото позвъняване.

— Ало? — По някаква причина не използваха често мобилните си телефони за връзка. Затова не се изненада, че не го позна по номера, който със сигурност се бе изписал на индикацията на телефона й.

— Кати… Райън е.

— Ей…! Господи, толкова се тревожех. Кога се прибираш? Умирам от глад, така че бихме могли да…

— Слушай… искам да си събереш нещата и веднага да напуснеш хотела!

Настойчивостта в гласа му бе повече от ясна, но тя все пак попита:

— Защо? Аз трябва да…

— Не задавай въпроси, Кати! Ще ти обясня по-късно. Събери си нещата и тръгвай, окей? Важно е.

Настъпи продължително мълчание. Когато накрая проговори, в тона й се долавяше примирение.

— Къде ще се видим?

— Не мога да спра пред хотела. Завий наляво, след като излезеш, и извърви пеша три пресечки. Вземи само най-необходимото. Ще купим всичко друго.

— Не искам да купуваш нищо, Райън. Искам да ми кажеш какво става. Чакам те тук цял ден, а ти…

— Ще ти обясня по-късно, обещавам. Петнайсет минути, разбра ли ме?

Той затвори телефона, без да изчаква реакцията й, и се изруга, когато осъзна, че е прекъснал най-безцеремонно разговора.

Нямаше представа до каква степен може да се изостри ситуацията. Стаята в „Хей Адамс“ беше резервирана на негово име и той знаеше, че след като надушеха станалото, репортерите щяха да позвънят във всички местни хотели, за да обезпечат храна за ранните издания и ТВ-новини. Не искаше да вижда името си, а още по-малко лицето си, по телевизията и не искаше да подлага Кати на същото унижение. Лангли можеше да предостави известно убежище, но той още не бе готов да се изправи срещи Харпър, нито имаше нерви да слуша обвиненията му. Нуждаеше се от време да формулира думите си и да подготви адекватно обяснение за случилото се във федералния затвор.

Цената бе едно име, но името не даваше гаранции. И в конкретния случай той не бе сигурен, че то може да му помогне да спаси краткотрайната си кариера в Централното разузнавателно управление.

Не че имаше нещо против — бе дал на Кати обещание и възнамеряваше да удържи на думата си.

През дъждовната пелена в далечината се показа сияйната фасада на „Хей Адамс“. Надяваше се Кати да е успяла да намери шлифер в малкия магазин във фоайето, но знаеше, че това ни най-малко нямаше да му помогне. Дали ще е суха, или мокра до кости, със сигурност го чакаше горещ спор.

Без да мисли какво прави, той извади ножа изпод седалката и го напъха под постелката под краката си. Наоми Хармай, макар да бе по-подготвена от всеки друг, бе станала на два пъти свидетел на смърт чрез насилие през последния месец. В случая със Стивън Грей смъртта бе просто необходима. Но ако това беше убийство, то беше обяснимо, дори оправдано. Онова, за което нямаше логично обяснение, бе безсмислената смърт сред отломките на „Кенеди-Уорън“, която бе станала свидетел.

Сега Райън не можеше да направи нищо за нея — тя бе докоснала студения грапав ръб на реалността и след време сама щеше да изплува или да потъне. Помисли си, че е видял в нея силата да загърби тези неща, да ги изтласка от съзнанието си и да продължа със задачите си.

Ако можеше да й го спести изобщо, щеше да бъде най-доволният човек на света.

Най-много от всичко сега желаеше да не се налага Кати да преживява същото. Именно затова я бе накарал да напусне хотела и пак поради същата причина бе скрил ножа от погледа й. Бе се държал твърдо с нея, но го направи от страх, че един ден може да й се наложи да носи същото бреме… година след година, докато то не смаже и духа, и живота й.

Би дал всичко, за да запази невинността й.

Никога не би си позволил да изрече тези неща пред нея — не беше в природата му, а и думите му биха се получили неловки и грешни.

И все пак се надяваше, че тя го усеща. Надяваше се, че го чувства. За него имаше само едно нещо, което стоеше над всичко, и скоро Кати щеше да бъде това единствено нещо. И когато този ден най-сетне дойдеше, той знаеше, че ще може да сложи край на миналото си.