Ендрю Бритън
Американецът (32)

30.

„Тайсънс Корнър“ — Окръг Хановер

Кийли вдигна поглед над обезсърчаващите купчини документи, скрили изцяло повърхността на даденото му бюро, и се загледа в оперативната зала на Центъра. Вътре бяха натъпкани над 80 души, които — ако се съдеше по трескавото им жестикулиране и повишените гласове — можеха спокойно да бъдат сбъркани с брокери в нюйоркската фондова борса, след обявяване на сливането между „Майкрософт“ и „Ай Би Ем“.

Беше прекалено изморен и обезпокоен, за да види какъвто и да е било хумор в сравнението. Лудницата продължаваше вече трето денонощие, но усилията им не бяха донесли никаква нова информация. Опитвайки се да стесни параметрите на търсене, Райън бе предложил да изключат Вашингтон, окръг Колумбия, на база допускането, че не дава на Вандервеен достатъчно оперативен простор, за да работи по подготовката. Емили Съскайнд, заместник-директор на ФБР, бе отхвърлила идеята без колебание.

Наоми имаше малко повече късмет с идеята да разпространят словесния портрет на Уилям Вандервеен сред щатската полиция във Вирджиния и Мериленд. Първоначално отхвърлиха и тази идея: директор Ландрьо възрази, че оповестяването на нова терористична заплаха без сигурно доказателство за съществуването й само ще създаде вълна от паника — нещо, което президентът отчаяно желаеше да избегне. Съскайнд се съгласи с него, но Джошуа Маккейб и Харпър подкрепиха идеята. Понеже грифът СНЗО даваше на Сикрет Сървис общия контрол във връзка с предстоящото събитие, беше взето решение описанието на Вандервеен да бъде публикувано заедно с внимателно формулирано искане за съдействие, в което думата „терорист“ бе избегната.

Въпреки това телефоните и факс апаратите в Центъра не бяха спрели за секунда и бълваха твърдения за засичането на лицето, като се започне от офиса на Район 17 в Огъста, централата на Отдел 4 във Форествил, Колидж Парк, Истън и Роквил. Напрежението в претъпканата зала нарастваше с увеличаване на натоварването и Хармай безсилно наблюдаваше как купчината необработени документи на бюрото й расте. Вече сериозно се съмняваше в правилността на собственото си решение.

Усети, че до нея стои някой, вдигна поглед и видя, че е Райън.

— Има ли нещо, което си заслужава да ми покажеш?

Тя поклати глава и му показа смачканите факсове в ръцете си.

— Всичко това е абсолютно безполезно — оплака се тя, посочвайки документите, струпани в застрашително клатещи се купчини. — Просто недоумявам от липсата им на преценка кое си заслужава да се отбележи и кое е загуба на време.

Кийли сви рамене и каза:

— Не всеки ден полицията получава искане за съдействие от ЦОТЗ. Вярно, че внимавахме с формулировката на описанието, но те все пак знаят откъде идва то. Няма начин да не са допуснали, че става дума за терористична заплаха, което ще направи съдействието им особено ценно, когато подадат заявките си за бюджет за следващата година. Тези хора гледат най-напред да помогнат на себе си.

— Това го разбирам, но би било хубаво, ако можеха да помогнат малко и на нас — измърмори тя.

Райън се усмихна и леко я докосна по рамото.

— Добре, ще ти помогна да ги прегледаме. Ако всичко това наистина е толкова безполезно, колкото твърдиш, ще свършим преди обяд и ще те заведа да обядваме. Аз черпя. Как ти се струва?

Лицето й просветна в усмивка за първи път този ден.

— Става.

 

 

— Какво е това? — Сержант Ричард Питман вдигна поглед от новопоявилия се на бюрото му куп документи и подозрително огледа стаята. — Откъде дойде всичко това, Джими?

— Това е направо от лейтенанта.

— Да, но е за твоето бюро — изръмжа Питман. — За бога, пич. Няма начин нищо тук да не се отнася до теб.

Другият полицай поклати глава и се ухили на път към отворената врата.

— Не мога да разбера защо се оплакваш, Питс. В два следобед имаме оперативна, която ти явно ще изпуснеш. Всички вече се събраха. Онзи, който ти е стоварил този боклук на бюрото, явно иска да ти направи услуга.

— Да бе, много благодаря — измърмори Питман. Беше останал сам в стаята и се възползва от този факт, изпускайки дълъг низ от ругатни, докато стоварваше купчината папки до факс апарата. Смяташе, че след осем години работа в щатската полиция на Вирджиния подобни задачи за новаци трябва да му бъдат спестявани.

Прелисти страниците и видя, че във всички папки става дума за едно и също. „Това май е нещо — помисли си той. — Тук има поне двайсет и пет различни доклада. Поне няма да ми се налага да набирам различни факс номера поотделно.“

Питман набра номера, отпечатан в началото на първата страница, и започна да подава листата в отвора на апарата. Четирийсет и пет минути и две чаши кафе по-късно въведе Рапорт за изчезнало лице за въвеждане в базата данни на Националния информационен център за престъпността.

Сигналът бе подаден от някой си Джек Милбъри, чиято съпруга — след около петнайсет минути — можеше да се смята за изчезнала в продължение на точно три денонощия.

 

 

Докато факс апаратът в ЦОТЗ на „Тайсънс Корнър“ изплюваше лист след лист, Уил Вандервеен вкара хондата си в тясната алея след отбивката от Чембърлейн Роуд. Беше прекарал деня в Ричмънд, където напазарува няколко останали за накрая неща. Малки и евтини, но абсолютно съществени за успеха. Беше купил съвсем същите дреболии преди почти три седмици, но бе изчерпал запасите си.

Беше следил скоростомера внимателно по късия път на отиване и връщане, но краткото му отбиване в града премина без никакви инциденти, така че опасността вече бе зад гърба му. Когато напуснеше фермата отново, каквото и да станеше след това, нямаше повече да се върне тук.

Паркира мотоциклета си зад хамбара. До стената имаше няколко обърнати саксии. Вандервеен вдигна третата отляво надясно и под нея се показа обемист черен предмет, внимателно загърнат с кърпа за подсушаване на съдове. Прибра пистолета НК калибър 40 и, без да бърза, разчисти хамбара и къщата, преди да пренесе покупките в кухнята. Беше си извлякъл урок след нещастния инцидент с агентката на недвижими имоти. Вече нямаше да си позволи да бъде невнимателен.

Подпря последния останал му паспорт на една от пукнатите плочки в банята и огледа лицето на Клод Бидо, а после отражението си в огледалото.

Лицето му бе изненадващо младежко, макар да гонеше четирийсетте. За първи път забеляза фините бръчици край очите си, но, общо взето, изглеждаше почти както преди двайсет години. Първите следи на застаряване изобщо не го притесняваха. Подобно на останалите хора, дарени от бога с идеални черти, Вандервеен си позволяваше пълна индиферентност по отношение на външния си вид.

Макар да предпочиташе да бъде чисто избръснат, през последните две седмици бе оставил брадата си да расте и тя се бе сгъстила. Русите косъмчета по челюстта му бяха в рязък контраст с естествения тен на кожата му. Косата му бе възстановила оригиналния си златист цвят благодарение на оцветяващ шампоан. Боядисването на косата бе единствената козметична промяна, която бе направил след връщането си в Щатите — през първите няколко седмици бе имал прекалено много работа, за да се занимава с дегизировка.

Беше обличал „кожата“ на Клод Бидо два пъти: веднъж, за да купи вана, и втория път, за да вземе регистрационния талон от пътната полиция в Ричмънд. Сега бе дошъл ред на третото и последно превъплъщение. Първо извади покупките си от хартиения плик и ги подреди на полицата. Беше се отбил в четири магазина по време на обиколката си из града и не бе купил повече от два артикула във всеки от тях.

Боядисването на космите бе полутрайно и лесно се измиваше с топла вода. Използва малка четка с остри косъмчета, за да прокара тъмната боя по брадата и веждите, след това я смени с по-голяма четка за косата. Когато цветът се изравни, той огледа фотографията още веднъж, взе ножиците и започна да реже. Клод Бидо беше работник, дошъл в Америка да търси прехрана — не подхождаше на човек с неговия социален статус да има скъпа подстрижка. Борещият се за насъщния емигрант най-вероятно се подстригваше сам с незадоволителен резултат.

Когато свърши, черната му вече коса все още бе достатъчно дълга, но резултатът бе ужасен. Работата обаче бе свършена, при това добре — между него и човека на снимката имаше само едно видимо несъответствие, което лесно можеше да се коригира. Когато си сложи оцветените в кафяво бездиоптърни лещи и се погледна за пореден път в огледалото, Уил Вандервеен бе изчезнал без следа.

Последното допълнение щяха да бъдат високите обувки със стоманен нос и небрежното облекло на мъж, прекарващ по-голямата част от деня си на строителна площадка. Според паспорта Клод Бидо тежеше малко над 90 килограма. В действителност Вандервеен тежеше почти 80, затова щеше да разчита на няколко слоя облекло, за да скрие тази разлика. Сако, навлечено върху няколко ризи с дълъг ръкав, не бе необичайна гледка по мразовитите улици на Вашингтон в края на ноември.

Смръщено наведе поглед към умивалника и се напрегна да се сети какво е пропуснал. Още разполагаше с 10 килограма „Семтекс-Н“, от който трябваше да се отърве. Щеше да вземе в града документа на Шакиб — ненужен риск, може би, но не бе изключено да му потрябва. А и не искаше да го оставя след себе си. Остатъците от неизползваната боя и другите материали щяха да бъдат изнесени зад хамбара и изгорени. Имението бе наето от Тимоти Никълс — същото име бе използвал и за изваждане на регистрационния номер на мотоциклета. Щеше да прибере тези документи в чантата, за да ги унищожи зад хамбара. Регистрационният номер на мотора щеше да бъде демонтиран и занесен дълбоко в горичката. Тези предпазни мерки щяха да му спечелят само малко време, ако властите се усъмняха в Тимоти Никълс, но дори малко време бе за предпочитане пред никакво.

Не се сещаше за друго, но нямаше защо да бърза. Беше планирал графика си до последната подробност и бе в негова изгода да изчака. Защото колкото по-дълъг бе престоят му в града, толкова по-голяма бе вероятността да го разкрият. Освен това го чакаше още работа, а и нямаше да му навреди да се понаспи. Леглото долу бе идеално за целта.

Отиде обратно до хамбара и внимателно огледа онова, което бе останало на работната му маса. В съзнанието му започваше да се оформя идея. Избра няколко неща и ги хвърли в сака в краката си. Метна го на рамо и тръгна по лекия наклон към къщата.

Минута по-късно се спусна в мрака на мазето. Светлината сякаш се поколеба да го последва, защото само докосна тила му за миг, преди той да изчезне в непрогледната тъмнина.

 

 

Така и не опряха до обяд, а всъщност и до вечеря, като се задоволиха с част от съдържанието на неизчерпаемата кана с кафе. Райън беше на петата чаша и усещаше ефекта. Червата му куркаха, а главата му пулсираше от непрестанния шум. В сградата бе прекалено горещо, помещението не се проветряваше и това не допринасяше за по-добрата работа. Яркото флуоресцентно осветление над главите им скриваше факта, че наближава полунощ. Студеният вятър, бръснещ каменистия бряг на Кейп Елизабет, щеше да му донесе облекчение след потискащата жега в Центъра, но той прогони тази мисъл, когато в познатия му живописен пейзаж се появи друг образ.

Сега не можеше да мисли за нея, без значение колко му се искаше. Чакаше ги много работа, а времето изтичаше. По график президентът и гостите му трябваше да се качат на борда на „Секвоя“ след по-малко от десет часа.

Разтри слепоочията си и се опита да се съсредоточи върху размитите букви на текста пред себе си. След няколко минути взиране установи, че не е прочел нито дума. Разтърси безпомощно глава, огледа се и видя, че Наоми е в същото състояние.

Тя се въртеше около един факс апарат, притиснала слушалката с рамо, докато натискаше бутоните. Изруга тихо и удари апарата с длан.

Райън стана да й помогне и тя му подаде листа, без да прави пауза в разговора:

— Да, колкото може по-бързо… точно така, трябва всичко за последните три месеца, включително копия от шофьорската книжка, ако разполагате с такива. Това „Твърде късно е“ все едно не съм го чула, ясно ли е? Изобщо не ме интересува колко е часът обадете се у дома му и ако трябва…

Тя продължаваше да говори, а Райън бързо прегледа документа. Когато стигна до „Професия на липсващото лице“, очите му се разшириха.

След няколко секунди Наоми свърши разговора и Райън видя, че зелените й очи блестят.

— Агент по недвижимост, а? — каза той. — Много интересно.

— Това не е всичко — отговори му тя. — Никол Милбъри е специализирала във ферми. Офисът й е в Ашланд. Това е в окръг Хановер, точно между Ричмънд и Вашингтон. Идеалното място за него… Райън, имаш ли представа как да поправиш проклетия факс?

Той се усмихна и огледа апарата. Натисна няколко бутона, за да разпечата натрупалите се пристигнали документи.

— С кого разговаряше?

— С дежурния в офиса на щатската полиция в Хановер. Той сега ще се обади на следователя. Тогава ще научим подробности.

— Не се надявай прекалено — предупреди я той.

Но Наоми не можеше да бъде обезсърчена лесно.

 

 

Сержантът в Хановер им позвъни след десетина минути. Наоми сграбчи слушалката и внимателно изслуша онова, което й казваха, докато Райън стоеше до нея като вкаменен. Нещо му подсказваше, че най-сетне са попаднали на следа.

Тя отлепи слушалката от устата си.

— Милбъри е дала под наем имение преди по-малко от три седмици. Малко под 400 декара, на пет километра източно от I-95. — Тя отново се заслуша. — Оставил ли е… добре, оставил е. Чудесно, искам незабавно да ми го изпратите по факса. Как беше името? — Райън понечи да каже нещо, но тя му махна да замълчи. — Добре, чудесно. Благодаря за помощта, сержант. Със сигурност ще искаме да говорим с него, когато нещата се поизяснят… Добре, благодаря. — Тя остави слушалката на вилката и се обърна към Райън: — Тимоти Никълс. Говори ли ти нещо това име?

Той помисли около минута, размествайки буквите в името. Когато му просветна, залата престана да съществува за него.

— Той е!

— Какво? — изненада се Наоми.

— Тимоти Маквей и Тери Никълс^[1]. Копелето си остава неизлечимо арогантно.

Когато осъзна какво й казва, тя пребледня като платно.

— О, боже!

Сякаш по сигнал факс апаратът забръмча и изплю един-единствен лист. Шофьорската книжка не бе увеличена, за да се видят добре чертите, а лицето бе изменено от характерното при копиране изкривяване, но Райън веднага разбра кой го гледа от листа.

— Това е Уил Вандервеен — твърдо каза той.