Ендрю Бритън
Американецът (37)

35.

Лангли — Кейп Елизабет

Осем часа по-късно докладва за действията си в Лангли, пред доста ограничена група хора. В кабинета на директора се бяха събрали Джонатан Харпър, ДЦР Андрюс и Наоми Хармай, която току-що бе прехвърлена с хеликоптер от Ашланд, благодарение на щатската полиция на Вирджиния.

Харпър не бе имал проблеми с освобождаването на Кийли от предварителния арест на ФБР. Съскайнд се обади на оперативния командир на екипа за освобождаване на заложници за окръг Колумбия буквално минути след стрелбата на улица F и заповедта беше предадена на екипа, който го бе задържал. Свалиха му белезниците незабавно, прибраха личния му пистолет от трупа на Хъдсън и му го върнаха. Качиха го в колата и изразиха съжаление за инцидента, но го направиха доста неохотно. Събърбънът с Кийли веднага тръгна за „Тайсънс Корнър“, но повечето от агентите останаха да отцепят сцената на престъплението и да изчакат пристигането на подкрепление.

Не можеше да ги обвинява за арестуването си. Беше на улицата в цивилно облекло с пистолет в ръка и без документи за самоличност, изправен над трупа на човек с дупка в главата. Докато пътуваха, той дори осъзна какъв късмет е имал да попадне в ръцете на добре тренираните агенти на отдела за освобождаване на заложници. Те поне не биха го застреляли от паника.

След двайсет минути вече се намираше в ЦОТЗ, където го чакаше хеликоптер с въртящи се перки. Независимо от гневните протести на директора Ландрьо и заместника му Джошуа Маккейб, Харпър бе организирал транспорт само за себе си и Райън, така че да могат да излетят веднага за Лангли. За нещастие с това бързият им транспорт приключи. Принудиха ги да чакат няколко часа, понеже ДЦР беше в процес на дълга инквизиция от страна на потресения президент Бренеман в Белия дом. Сега, в просторния кабинет на директора, събитията от сутринта изглеждаха като кошмарен сън.

Само че не беше сън и Райън го доказа, като разказа поне три пъти случилото се на директор Андрюс, започвайки с най-първото обаждане на Харпър и свършвайки с ареста си от агентите на ФБР. Хармай също бе поканена да опише най-подробно развоя на събитията в окръг Хановер. От своя страна, двамата също получиха някои отговори, до които се бяха опитвали да стигнат.

Наоми седеше до Райън, а двамата старши служители седяха в удобни кресла от другата страна на ниската масичка за кафе. След пристигането си Наоми бе успяла да се вземе горещ душ в банята на женската съблекалня и дори изпратиха да й донесат дрехи от дома й. Неизвестният й благодетел бе направил добър избор, в резултат на което сега тя изглеждаше безкрайно по-добре от сутринта и изгаряше от желание да научи повече за катастрофално развилата се атака срещу имението във Вирджиния.

Разказа й го Харпър:

— Отделът за обезвреждане на бомби към Бюрото съсредоточи усилията си върху мазето. Намерените следи говорят за експлозия поради изтичане на газ, а такова изтичане винаги става от изходящия клапан, който по правило се монтира на най-долното ниво. Затова те смятат, че Вандервеен е разхлабил тръбите към печката, пробил е дупка в плочките и е прекарал тръба към мазето. Запечатал е отвора със залепваща лента, запушил е вентилационните отвори и така в мазето се е натрупал газ. — Харпър отпи от кафето си и продължи: — Има и други улики, потвърждаващи този сценарий: парчета от туба за газ — от металните — набити в стените, остатъци от две контактни плочи и следи от „Семтекс-Н“. Не е имал време за нещо по-артистично, така че просто е прикрепил блокче експлозив към тубата за газ и е свързал батерия към електрически детонатор. Устройството било нагласено така, че да се взриви при дръпване на изолацията между двете плочи.

Райън клатеше глава.

— А бомбата във вана?

— Е, тя е доста по-сложна, макар да не е върхът — обясни Харпър. — Решиха се да я преместят едва преди няколко часа, защото ги беше страх да не е инсталирал някаква адска машина, особено след случилото се в Хановер. Сапьорите я разглобиха и са на едно мнение: че е проста, но ефективна. Свързал е мобилен телефон към „Семтекс-Н“, който на свой ред бил скрит в пет ламаринени сандъка. Между другото, щеше да се прецакаш, ако беше влязъл отзад, Райън. Вандервеен е монтирал на мобилния телефон и на два от сандъците устройства, възпрепятстващи обезвреждането.

— Но не и на ключа.

— Не и на ключа — съгласи се Харпър. — За да не рискува предварително задействане в резултат на избиране на грешен номер, е прекъснал с ключ подаването на захранването от батерията към детонаторите. Ти не спомена ли, че си чул позвъняване?

— Да, звънна около две секунди след като превключих ключа.

— Това е бил Вандервеен, който е задействал бомбата. Две секунди — това е разликата между триумфа и трагедията.

Райън почувства, че му прималява от преживяната близост със смъртта.

— Господи — прошепна той, — само щракнах един ключ.

Харпър бавно кимна.

— Искал е да може да я активира много бързо, само че е нямало как да се вмъкне в товарното отделение и да прави сложни манипулации, така че дистанционното задействане е било единственият начин. И ако не се беше появил ти, планът му щеше да сработи.

Райън замълча. Дори не искаше да мисли за онова, което можеше да се случи. Щеше да разполага с много време за това после, но Наоми не забеляза колебанието му, а имаше още въпроси:

— И какви биха били евентуалните поражения?

Заместник-директорът се прокашля.

— Трудно е да се отговори точно. Разговарях с Бейтман — между другото това е ръководителят на споменатия сапьорски отряд. Даде ми някои приблизителни оценки. Щеше да има сериозни поражения на всички сгради в радиус от четири преки в добавка към различни по степен поражения на сградите от този периметър навън в радиус от дванайсет преки спрямо епицентъра. Това значи, че щяха да бъдат засегнати площад „Фрийдъм“ и Пършинг Парк. Очакваните човешки жертви — тук няма единодушие — са около 400–500 мъртви и до 2000 ранени. Тук е отчетено и времето — ако се случеше няколко часа по-рано, жертвите щяха да бъдат значително по-малко.

Райън погледна ръцете си.

Директор Андрюс извърна пребледнялото си лице към прозореца.

— Боже мой!

— А ъгълът? — попита Райън. — Да не забравяме, че все пак целта му е била кортежът.

Харпър кимна и обясни:

— Така е. Само че този въпрос е още по-дискусионен. Вандервеен определено е имал за цел кортежа, но изобщо не е ясно би ли успял. Бейтман счита, че е било възможно да успее, но специалистите от Бюрото са на обратното мнение.

Андрюс не издържа и се намеси:

— Опитал се е да повиши вероятността за успех, чрез подреждане на бетонни блокчета откъм разделителната стена между кабината и товарното отделение. Толкова близо до устройството, тази геометрична конфигурация би насочила по-голямата част от взривната вълна право навън, към 13-а улица. Моето мнение е, че е бил толкова близо до успеха, че всички се страхуват да го признаят. — Хармай и Кийли се умълчаха при откровеността на забележката, но директор Андрюс едва започваше. Той се извърна от прозореца и ги огледа внимателно: — Излишно е да споменавам, че през следващите няколко дни ще се търсят виновните. Първото и инстинктивно намерение беше да не се споменава нищо. След убийството на сенатор Леви и рухването на „Кенеди-Уорън“ последното, от което бихме имали нужда, е съобщение за 1300-килограмова бомба, която едва не е пръснала на атоми кортежа на президента. Ако бе само евакуирането на района около пристанището, все някак щяхме да го обясним. Е, щяха да паднат няколко глави, но щяхме да ги сметем под килима… Само че за нещастие нещата не спряха там. Вандервеен уби двама при бягството си, в това число полицай от столицата. И двамата загинаха в присъствието на много хора, така че няма как да го представим за дреболия. Подобно събитие ще остане на първите страници в обозримото бъдеще, поради което президентските съветници — мъдростта им е безгранична — се опитват да го извъртят някак в позитивна светлина. Едва ли не — успех за американската правоохранителна система. И никой не желае да го нарече такова, каквото е било.

— Катастрофа — резюмира Райън.

Андрюс кимна.

— Точно така. Но нещата вече не зависят от нас, така че ако някой иска да си играе на политика, нямаме избор, освен да правим същото. Както и да е, президентът се оглежда кого да потупа по рамото. Това ще сте… вие двамата. И особено ти, Райън.

Отговорът на Кийли беше незабавен и спонтанен:

— Това няма как да стане. — Видя реакцията на Андрюс, спря, помисли малко и каза: — Извинете, сър, но просто не желая да имам нещо общо с това. Не искам лицето ми да се появява на телевизионните екрани и не искам да давам интервюта. Искам само да знам какво се прави, за да бъде заловен мръсникът.

Харпър вдигна поглед към тавана и тежко въздъхна:

— Знаем, че не е стигнал далече с камрито. Колата беше намерена в подземен паркинг в Анакостия, а в багажника й бе тялото на двайсет и девет годишна секретарка. — Райън изруга и извърна поглед, мислейки колко близо бе стигнал до Вандервеен. — Изборът е направен внимателно, понеже в гаража няма камери, така че не може да се разбере каква точно е следващата избрана от него кола. Чантичката на жената липсваше, поради което идентифицирането й е отнело известно време. Започнали са с околните сгради… В крайна сметка намерили работодателя й, научили от него името й, а по името открили номера на колата. После, разбира се, се оказало, че колата я няма. В момента е обявена за издирване в национален мащаб, но никой не храни големи надежди. Като е взел документите на жената, Вандервеен е спечелил два часа аванс пред хората на Съскайнд. — Заместник-директорът поспря, за да пийне глътка кафе. Съдейки по изопнатите му черти, Райън реши, че е на ръба на физическото изтощение. После осъзна, че и той едва ли изглежда по-различно. Харпър продължи: — Понеже така или иначе всичко това ще стане публично достояние, президентът ни даде картбланш да издирим Вандервеен. Името му вече е включено в списъка на най-издирваните терористи, а снимката му е разпратена до всички основни летища в Западна Европа, Африка и Австралия. Без да иска, той сам ни помогна в това… Снимката в шофьорската книжка на името на Никълс вероятно е от последните две години, което я прави много по-нова от фотографиите, направени в армията, с които работехме досега. Изпратихме актуалния вариант и в Интерпол.

— Вандервеен е свързан с Иран и „Ал Кайда“ — напомни им Райън. — Има достъп до пари, така че не е притиснат да лети с редовен полет. Нищо чудно да са наели чартър още преди месеци и самолетът да излети — ако още не е излетял — от някоя смотана писта в някое забутано място.

— Мислиш, че е заминал ли, Кийли? — попита Андрюс.

— Това е най-логичното, сър. Ако остане тук, рискува да стане най-преследваният човек в цялата история на американското правораздаване. Освен това и двамата знаем, че стигне ли до Иран, няма смисъл да се мъчим. Нямаме хора в Техеран… освен ако нещо не се е променило през последните дванайсет месеца.

— Нищо не се е променило — тежко въздъхна Харпър. Помисли малко и продължи: — Да не забравяме все пак, че мисията му се провали. И ако наистина се е забързал към Техеран, там едва ли ще му устроят топло посрещане.

— Надявам се да си прав — каза Райън. — Но аз не бих разчитал на това.

 

 

Пет минути по-късно срещата приключи. Кийли и Харпър тръгнаха по коридора потънали в мисли.

Все пак след малко Харпър наруши мълчанието:

— Знаеш, че ще получиш медал, нали? Наоми също.

Райън сви рамене с безразличие.

— Честно ти казвам, това не ме интересува. — Погледна го и побърза да добави: — Не че не го оценявам или съм неблагодарен. Просто ми е все едно. Да не забравяме и че едва ли ще мога да го покажа пред някого.

Харпър се засмя на гледната му точка. Стигнаха до асансьорите.

— Този път ще е по-различно, Райън. Става дума за операция, която бе публично достояние, а това е рядък шанс за нас да изпълзим на слънце. Защо да не му се понаслаждаваме?

Кийли не отговори веднага, защото отново бе потънал в собствения си свят. Все пак след малко каза:

— Изпрати ми го по пощата, Джон. Защото аз се прибирам. Още тази вечер.

Харпър с изненада се улови, че кима в знак на съгласие.

— Ландрьо няма да се зарадва — отбеляза той. — И без това не му хареса, че дойде тук, вместо да даваш отчет в „Тайсънс Корнър“.

— Ами да му го начукам — отговори Райън. — Разбираш ли:_да му го начукам_. Да не забравяме, че той ти се противопостави във връзка с картата, която щеше да ми свърши чудесна работа. Защото аз бях десет секунди зад Вандервеен, когато момчетата от ФБР ми скочиха на гърба. И нищо не можах да им кажа… Те просто си вършеха работата. Но ако им бях показал нещичко, може би щяхме да го заловим заедно. Не, не може би — сигурен съм, че нямаше да ни се изплъзне.

— С него вероятно вече е свършено — отбеляза Харпър, насочвайки разговора към директора на ЦОТЗ. — Бренеман хвърли основната част от вината за смъртта на сенатора и взрива в „Кенеди-Уорън“ върху Ландрьо, а той не е от хората, които биха я понесли на свой гръб. — Поколеба се и каза: — Скарах се с него, разбираш ли. Той искаше да те извади изцяло от обращение, Райън. Трябваше да се съглася на компромис.

— За нищо не те обвинявам, Джон. Не исках да прозвучи така. Но от такива като него — а те са хиляди във Вашингтон — направо ми се повдига. Само не мога да разбера как така точно тези хора за издигнати на най-отговорните постове.

— Напълно съм съгласен с теб — каза Харпър и осъзна, че изрича думите от сърце. Вратата на асансьора се отвори, те излязоха в бялото мраморно фоайе и той се обърна за последен съвет към по-младия си подчинен: — Върни се при Кати, Райън. Ще туширам нещата тук. Днес ти свърши страхотна, просто невероятна работа, и бих искал да те помоля да приемеш поне част от полагащото ти се признание. И не мисли повече за Вандервеен — той рано или късно пак ще се появи.

— Искам да спипам този мръсник, Джон. — Не му се щеше да нарушава обещанието си пред Кати, ужасяваше се от тази мисъл, но думите се изплъзнаха сами от устата му и по-лошото бе, че наистина се чувстваше така. — Затова… искам да бъда възстановен на работа. Официално, разбира се.

Харпър се усмихна. Това бяха думите, които мечтаеше да чуе.

— Ще го обсъдим след няколко дни. Дотогава… почини си и успокой нещата с твоето момиче.

— Ако успея да хвана някой полет, разбира се — отговори Райън с чувство на безсилие, което не остана незабелязано. — Бурята ни подмина, но разбрах, че напредва на север доста бързо. Докато се добера до „Дълес“, летищата може вече да са затворени…

Той не довърши изречението, понеже видя, че началникът му се усмихва широко. Поклати глава и подаде на Райън картичка с номер на гърба.

— Нали не си загубил някъде мобилния си? — попита той. Райън кимна. — Обади се на този номер, когато имаш готовност за тръгване. Все пак аз съм заместник оперативен директор, момчето ми. Защо ми се струва, че понякога забравяш това.

Райън се поколеба дали да попита какъв е смисълът на многозначителната забележка, но вместо това протегна ръка за сбогуване.

— Благодаря ти, Джон. Ще се видим в понеделник.

— Приятно пътуване. Ще те чакам на главния изход, когато се върнеш. Да се уговорим за 9:00 сутринта. — Харпър погледна над рамото му. — Струва ми се, че още някой иска да размени няколко думи с теб.

Райън се обърна и видя Наоми Хармай. Стоеше на няколко крачки от тях, леко усмихната и прекрасна в бял костюм с панталон, който контрастираше с карамелената й кожа. Тя наклони глава и попита:

— Закъде си се разбързал?

 

 

Седяха един срещу друг в потискащото кафене, което бе почти празно в този късен час. В началото цареше неловка тишина. Райън не докосваше кафето си, а Хармай въртеше чаша чай в красивите си ръце.

— Искаше да ме изоставиш, а?

Той вдигна поглед. Усмихваше му се… е, може би малко тъжно.

— Връщам се следващата седмица, Наоми. Ще ти писне от мен, преди да си се усетила.

— Останах с впечатлението, че искаш да напуснеш. Дори мислех, че си напуснал.

— Не мога да си замина. Не и докато той е някъде там.

Тя помисли върху думите му, понечи да му каже нещо, но размисли.

— В АТ ли отиваш?

— Ти нали там работиш? — Тя кимна. — Тогава не.

Тя се намръщи и това го накара да се усмихне.

— Не, кажи сериозно.

— Вероятно — сви рамене той. — От там ще имам най-добър достъп до ресурсите.

Сега се усмихна и тя и двамата замълчаха. Накрая, просто за да не угасне разговорът, Райън подметна:

— Ще ни награждават с медали. „Достойни“ за нас.

Беше й безразлично, така че думите й го изненадаха:

— За мен това няма значение. И аз не знам защо… винаги съм си мислила, че би било хубаво.

Райън видя в очите й, че не играе роля. Думите й бяха искрени и това го изненада още повече.

— Влязла си под кожата на Харпър, Наоми. Този път си забелязана, така че вземи каквото ти дават и не забравяй да се усмихваш пред камерите. — Тя го погледна, за да провери дали не се шегува, но лицето му бе напълно сериозно. — Не се опитвам да бъда арогантен, но нито съм чак толкова закъсал, нито наистина искам тази работа чак толкова много. За мен това би означавало по-дълго да съм далече от Кати, защото напролет тя отново тръгва в университета и няма да може да ме придружава тук. — Поспря, за да отпие за първи път от кафето, и продължи: — От друга страна, ти, Наоми, имаш всичко необходимо. Би могла да стигнеш далече… Е, не можеш да станеш чак ДЦР заради националността си, но едва ли има друга длъжност, която би ти се опряла. И съвсем определено един ден може да оглавиш Центъра за борба с тероризма. За да се случи това обаче, понякога трябва да се преструваш, да разиграваш малки етюди. Не ти пука за медала, казваш… Това обаче е един от тези случаи. И в твой интерес е да изиграеш ролята убедително, повярвай ми.

Тя изслуша съвета му, зарадва се на комплимента и съжали единствено, че бе споменал другата жена. „Искам да дойдеш с мен у нас!“, това искаше да изкрещи и изглежда нещо подобно се бе изписало по лицето й, защото настъпи дълга неловка тишина.

Накрая тя реши да го пожали. Беше повече от ясно, че иска да си тръгне и няма да размисли, като го кара да страда.

— Е, добре, надявам се да те видя в понеделник — каза тя.

— Дано. — Станаха и няколко секунди стояха и се гледаха. Наоми чакаше той да се наклони и може би да…

Нищо такова не се случи. Той се пресегна и леко я докосна по ръката. После се обърна и излезе от заведението.

Тя остана загледана след него. На лицето й се смениха различни изражения. Когато той се скри от погледа й, тя седна да си допие чая и се постара да не мисли за случилото се.

 

 

Когато се обади на дадения му от Харпър телефон, Райън за първи път от дълго време насам се убеди колко голямо влияние има този човек. Този факт бе лесно да се забрави, понеже в личния си живот заместник-директорът бе скромен. Живееше в хубава къща и се обличаше добре, но винаги водеше жена си на един и същи курорт в Колорадо и караше шестгодишен експлорър с над 160 000 км на брояча.

Но опряха ли нещата до поста му в Лангли, Харпър имаше власт да премества планини. Пет минути след като бе позвънил, Райън бе посрещнат на главния вход от мъж с тъмен костюм, който му се представи като „Джордж“ и го отведе до блестящ черен мерцедес със затъмнени стъкла. Съдейки по ниското окачване, колата беше с блиндирано купе.

Джордж отвори задната врата, но Райън поклати глава и седна отпред. Не искаше да свиква с подобно обслужване и за миг се запита дали Харпър си причинява това главоболие, за да му направи услуга или за да му напомни за някои от привилегиите, с които разполагат работещите в Лангли. Усмихна се, когато реши, че епизодичното возене в блиндиран мерцедес не компенсира напълно държавната заплата, защото в крайна сметка точно заплатата определя стандарта ти на живот. Е, ако не за него, то поне за повечето държавни служители.

Беше принуден да преразгледа това заключение, когато се понесоха с тежката кола по пистата на летище „Дълес Интернешънъл“. Просто не можеше да повярва, че са ги допуснали на пистата, но дори това бе нищо в сравнение с изненадата му, когато разбра, че ще се върне в Мейн с един от самолетите „Гълфстрийм“ за директорите на Управлението.

Обърна се към шофьора и каза:

— Предполагам, че ти доставя голямо удоволствие да караш тази кола, Джордж. Имаш страхотна работа.

Шофьорът, едър и мълчалив мъж, който не бе продумал през цялото пътуване, не се сдържа и се усмихна.

— Абсолютно сте прав, сър. Абсолютно…

 

 

Не след дълго самолетът се изкачи на 12 000 метра височина и се понесе на север с над 900 километра в час. Райън съзнаваше, че трябва да се отпусне и да се наслаждава на пътуването, и в началото беше точно така, но да си сам в цял пътнически салон толкова високо в небето беше малко изнервящо.

Когато разбра, че пилотската кабина е преградена само със завеса, отиде там, за да се увери, че поне има пилот. Оказа се, че са двама и имат нужда от компания, след което Райън разбра, че пилотът Стив Киърнс пилотира самолети на Управлението от цели седемнайсет години.

— Къде беше последния път? — попита Райън, знаейки какъв ще е отговорът.

— Не мога да ти кажа това — едва-едва се усмихна Киърнс.

— А къде отиваме сега? — Той наистина не знаеше.

— И това не мога да ти кажа.

Този път усмивката му беше по-широка, но Рейнолдс, навигаторът, се изсмя и отговори:

— „Портланд Интернешънал“, сър.

Новината бе добра за Райън. Портланд бе много по-близко до Кейп Елизабет от летището на Бангор, което бе свикнал да използва.

— Изненадан съм, че не са затворили пистата — подметна Райън. — Това място не е построено да приема трафик в такова време.

— Вярно е — кимна Рейнолдс. — Разбира се, ние в момента сме на поне 3 километра над центъра на бурята. Но долу нещата са доста зле. Половината щат е без ток, а летището е на генератори. Бурята вече се измества благодарение на въздушните течения над Канада, но още обхваща източната част на щата. Кацането обаче може да се окаже вълнуващо. Хей, Киърнс, не си забравил да кацаш, нали?

Пилотът сви рамене.

— Пробвал съм един-два пъти на „Майкрософт Симулатор“ 98 — ухили се той. Райън бе забелязал, че Киърнс е от хората, които не могат да разкажат виц със сериозно лице. — И доста се озорих тогава.

Рейнолдс, който разглеждаше нещо на един от многобройните екрани пред себе си, вдигна поглед и каза:

— Хубаво, надявам се бързо да си спомниш. Имаме десет минути до кацане.

— Господи! — промърмори Райън, откровено шокиран. — Та ние едва излетяхме.

— Е, добре дошъл в чудния свят на пътуващите с частни самолети — усмихна се пилотът.

 

 

Както беше предсказал Рейнолдс, кацането бе всичко друго, но не и приятно, макар Райън да се бе закопчал в една от дълбоките кожени седалки до кабината. Когато най-сетне самолетът спря, той стана с подгъващи се крака и надникна в кабината, за да благодари на пилотите. Киърнс изглеждаше малко блед, но и двамата се сбогуваха с него, надвиквайки барабанящия по фюзелажа дъжд.

— Момчета, знаете ли как ще се транспортирам нататък? — извика Райън.

— Нали отиваше в Кейп Елизабет? — попита Киърнс.

— Да.

— Е, какво са трийсетина километра — каза пилотът. Отново се усмихваше, а лицето му плавно възстановяваше цвета си. — Това си е просто разходка. Мога да ти дам чадър, ако искаш.

Рейнолдс поклати глава с мрачна усмивка и се обърна към Райън:

— Потърси Андрено в офиса на службата за безопасност на второ ниво. Ще ти даде ключа. Доколкото разбрах, можеш да задържиш колата за уикенда, но в понеделник тя трябва да е в Лангли.

— Андрено?

— Това е, което знам — сви рамене навигаторът. — Колко хора може да има с такова име?

Райън осъзна, че е прав.

— Разбира се, а и летището не е чак толкова голямо. — И той им подаде ръка. — Благодаря, момчета.

— Няма проблем. Карай внимателно.

В същия момент отвън се разнесе глухо издрънчаване. Някой бе докарал и свързал стълбата за слизане. Рейнолдс излезе от кабината, за да отвори вратата, и Райън се озова в началото на ръкава. Кимна на механика със стълбата, слезе по нея и тръгна към претъпкания терминал.

Цялото пространство бе изпълнено с чакащи пътници и Райън си обеща да благодари на Харпър, че бе облекчил в максимална степен най-тежката част от пътуването. След това тръгна на зигзаг между седалките, бързо намери завряния в един ъгъл офис и попита за Андрено, който се оказа началникът на службата за безопасност на цялото летище.

— Да, ключът ви е при мен — изсумтя едрият мъж. — Мерцедес… хубав.

Райън взе ключа, изслуша инструкциите във връзка с връщането на колата, излезе от офиса и се отправи към подземния паркинг. Колата се оказа близнак на онази, с която го бяха откарали до „Дълес“. Той се плъзна на меката седалка, завъртя ключа, двигателят тихо замърка и той се усмихна като малко момче.

 

 

След малко вече въртеше към изхода на паркинга и ревът на двигателя отекваше в бетонните стени като тътен на гръмотевица. Райън пусна чистачките на максимална скорост и ускори по булеварда, стигащ до международния терминал. Мощните фарове прорязваха тунел в стената от дъжд. След малко излезе на Джонсънс Авеню и минута-две по-късно стъпи на I-95.

Караше колата, но не можеше да спре да мисли за предстоящия спор с Кати. Тя вероятно щеше да се вбеси, че не бе удържал на думата си, но той знаеше, че трябва да залови Вандервеен. Това бе спор, в който тя не можеше да надделее. Така или иначе той щеше да се върне в Управлението, но имаше едно-две неща, които можеха да подсладят горчилката. В крайна сметка той й беше купил пръстен, а и можеше да съкрати малко продължителността на спора, като й даде беемвето. Знаеше, че харесва тази кола почти толкова, колко мрази своята корола.

Подобни мисли му се въртяха в главата от доста време. С риск да я разглези, можеше да й купи онзи нов джип на „Фолксваген“, знаеше, че му е хвърлила око… Как, по дяволите, се казваше моделът? Нещо с „ту“… „Турег“ или може би „Туарег“, нещо такова. Голяма и яка кола — това бе най-важното. Кати не бе много опитна зад волана и той често я подмяташе, макар да агонизираше при всяко от честите й пътувания до Ороно. Спомни си колко беше възбудена в деня, когато видя последния модел в паркинга на някакъв магазин…

Защо не? Заслужаваше си да го направи, та макар и само заради удоволствието да види изражението й. Утре, събота, щеше да е прекрасен ден за това. Щеше да се измъкне под някакъв предлог следобеда и щеше да отскочи до онази автокъща в Огъста. Имаше предвид някои екстри и му бе любопитно кога ще ги забележи всичките.

Разпокъсаните му мисли започнаха да избледняват, когато отби по второстепенния път към крайбрежието. Тук шофирането определено изискваше повишено внимание. Крайпътните дървета се бяха огънали над пътя и спираха част от дъжда, но пък спираха и светлината, макар да бе започнало да се здрачава. Шосето бе покрито с изпочупени клони, някои от които бяха с размерите на цяло дръвче, така че често се налагаше да използва спирачките, а на няколко пъти изви рязко, което го разтърси почти колкото кацането в Портланд.

Изведнъж отляво се показа къщата. Наклоненият покрив се виждаше от време на време през зеленината. Стана му приятно, че вътре свети, което означаваше, че Кати се е прибрала и електроподаването е възстановено.

Райън беше доволен, че тя си е у дома, и му трябваха няколко секунди да осъзнае, че изпитва облекчение. Сериозно го бе наранила с тръгването си от хотела, а след инцидента още не бяха разговаряли. Въпреки това му се струваше, че има доста добра представа какво чувства тя, затова реши, че е най-добре няколко дни да не й се натрапва. Искаше му се вече да й е минало. Но най-много му се искаше най-сетне да я види. Беше му минала мисълта да й се обади, че си идва, но, от друга страна, тя обичаше изненадите, а на него му харесваше да я изненадва. Изненадата с фолксвагена обаче щеше да я порази, помисли си той и се усмихна. След това си спомни за идеята за официална церемония на фона на залеза някъде из Средиземноморието. Планове не му липсваха…

Но първото препятствие щеше да бъде спорът. Това нямаше как да се избегне, но дано поне не продължеше дълго. Вече бе решил да бъде напълно откровен с нея.

След това си представи до какво ще доведе искреното му извинение и реши, че спорът определено може да изчака още един ден.

 

 

Единственото неудобство на къщата в Кейп Елизабет, помисли си той, докато слизаше от мерцедеса, бе, че нямаше гараж, а на всичко отгоре разстоянието от импровизирания паркинг до входната врата изглеждаше направо безкрайно в безлунна нощ под проливен дъжд и брулещ вятър. Когато в крайна сметка се добра под навеса, от тънкото му кожено яке се стичаше вода. Джинсите му бяха подгизнали около глезените, но краката му бяха сухи във водонепроницаемите ботуши „Кълъмбия“.

Вкара ключа в ключалката, натисна дръжката и пристъпи вътре. Веднага разбра, че вътрешността на къщата изобщо не е така ярко осветена. В действителност слаба светлина проникваше само от горната стълбищна площадка и от кухнята срещу него. После долови движение и на лицето му автоматично изплува усмивка. Промъкна се тихо напред, за да я сграбчи отзад и да я стресне.

Когато мина през вратата обаче, видя, че тя изобщо не помръдва. Седеше край масата за хранене и го гледаше ужасена. Долната й устна трепереше неудържимо, а тъмносините й очи бяха пълни със сълзи.

А точно зад нея, със зловеща усмивка, стиснал остър като бръснач нож, стоеше… Уилям Вандервеен.

 

 

Опитваше се да си каже, че това не е истина.

Просто не можеше да бъде истина. Нямаше как да е истина, защото не бе рационално: Вандервеен имаше възможност да напусне страната почти незабавно, а вместо това бе избрал да пропътува над 600 километра дотук, знаейки, че всеки полицай в страната е мобилизиран в издирването му. В това нямаше нито грам логика…

Освен това вече не изглеждаше изобщо като Клод Бидо. В такъв случай трябва да бе наистина сън, защото нямаше начин да е изминал цялото разстояние от Вашингтон, да премахне брадата и да измие косата си. Това бе невъзможно… или може би не?

Райън инстинктивно посегна към беретата и изстина, като се сети, че е оставил пистолета си на седалката в мерцедеса.

Беше ли възможно да не разполага с никакво оръжие точно в този момент? Можеше да вини само себе си.

— Здравей, Райън.

Беше казано с най-обикновен глас, с тон, който Райън помнеше отпреди години — гласът, унищожил последните му надежди. Не, това не беше сън.

— Уил. — Трябваше да положи усилия, за да не му изневери гласът, но това се оказа почти невъзможно.

Усмивката на Вандервеен стана по-широка и той наклони глава.

— Трудно ти е да ме наречеш така, нали? Май на езика ти беше „Марч“. — Погали гърлото на Кати с плоската страна на ножа, но очите му не изпускаха лицето на Кийли. — Ще ти разкрия една малка тайна, Райън. Можеш да ме наричаш както ти е угодно. Няма никакво значение. Вече не.

Погледът на този човек притежаваше хипнотична сила. Кийли трябваше да положи съзнателно усилие, за да сведе своя към Кати. Тя го гледаше умолително. Сълзите й най-сетне се бяха отприщили и се стичаха по лицето й.

— Райън…

Вандервеен погледна към нея, но вдигна глава, преди Кийли да успее да се възползва.

— Тя е изумителна, признавам ти го. Не бих могъл да избера нещо по-добро дори за себе си. Очите й са толкова… — Той се замисли престорено, сякаш в търсене на най-точната дума, а междувременно върхът на ножа описваше малки кръгове. — Изразителни. Толкова пълни с живот. Това качество може да направи дори най-обикновена жена много красива. А Кати никога не е била обикновена, нали?

С необичайна за обстоятелствата яснота на възприятията Райън забеляза, че оръжието в ръката на Вандервеен е взето от чекмеджето на собствената му кухня — 11-сантиметрово острие, марка „Кайосера“, за почистване на плодове, доста подобен на онзи, който той бе внесъл в затвора. Ножът танцуваше в такт с думите на убиеца, но винаги оставаше на 10–15 сантиметра от гърлото й.

Райън отмести поглед от грозната гледка и се огледа за нещо, каквото и да е, което да използва като оръжие.

Нямаше смисъл. На метър вдясно бе каменният плот, който нямаше какво да му предложи. Можеше да скочи напред, но това изглеждаше обречено на неуспех, защото нямаше да стигне до тях навреме. Вандервеен щеше да забие ножа в мига, в който го видеше да атакува.

Бурята навън се засилваше в ритъм, който не можеше да се сравни с нищо.

Трябваше да каже нещо.

— Виж, тя… Не е нужно да я…

Противникът му го наблюдаваше напрегнато, но Райън спря и нещо в главата му прищрака. Когато отново отвори уста, умолителната нотка в гласа му вече я нямаше. Вместо това изрече най-искрените думи в живота си:

— Направиш ли го, измъкване няма да има.

— Ето, видя ли — отговори Вандервеен видимо доволен. — Това исках да чуя. Приятно е да видя, че още си способен да изправиш гръб.

Райън бързо направи крачка напред. Преди да направи втора, Вандервеен мигновено измъкна Кати от стола. Сега я притискаше към гърдите си, а лявата му ръка я държеше през кръста. Върхът на ножа се забиваше достатъчно дълбоко в кожата, за да пусне кръв.

— Не, за бога! Недей… — Райън бързо се овладя, защото не биваше да издава паниката си. Вдигна примирително ръце и се опита да продължи с равен глас:

— Пусни я, Уил. Тя няма нищо общо с това.

— Грешка! — озъби се Вандервеен. — Има много общо с всичко това. Ти я направи част от всичко това, когато днес реши да се правиш на герой.

Райън не можеше да намери думите, с които да реагира. Кати плачеше неудържимо, поразена от безпомощността, която бе съзряла в очите му, и през хълцанията си се опитваше да му каже нещо:

— Райън, не му прави нищо… ще ме нарани… моля те.

— Всичко е наред, Кати — изненада се, че думите успяха да излязат от свитото му гърло. — Тук съм. Аз съм тук…

— Колко трогателно — отбеляза Вандервеен. — Само че на мен взе да ми доскучава, така че защо не те попитам нещо, Райън: струваше ли си? Достатъчна ли ти беше мимолетната благодарност на няколкостотин души, с които никога няма да се запознаеш? Ако можеше да се върнеш и да ги оставиш да умрат, за да може тя да живее, нямаше ли да го направиш? Нямаше ли да го направиш без миг замисляне? — Той изчака някаква реакция, но Кийли не можеше да се концентрира върху друго, освен върху изражението на ужас и отчаяние на лицето на Кати. Вандервеен беше видимо разочарован: — Да опитаме по този начин — продължи той. — Спомняш ли си първия път, когато я видя.

Райън знаеше какво прави той, но не можеше да му попречи. Образът се появи в съзнанието му: Кати, подвила крака под себе си, косата й блести под слънцето, на устните й има усмивка, а в очите — закачлива подкана. Седеше на тревата в Ороно.

Когато видя, че очите на Кийли потъмняват под въздействието на спомена, Вандервеен отново се усмихна и каза:

— Точно така. Задръж тази мисъл…

Райън се сепна навреме, за да улови края на изречението:

— … и наблюдавай… това.

И с едно силно натискане Вандервеен заби всичките 11 сантиметра на острието в шията на Кати.

 

 

Преди да схване какво се бе случило току-що, Райън чу вик, своя собствен вик, и се хвърли напред с едничката мисъл да отнеме живота на своя враг. Дори не забелязваше реакцията на Кати.

Очите й се разшириха, устните й се отвориха, но от тях не излезе звук. Тя се опита да се отдръпне от своя похитител и краката й се подгънаха. После се стовари върху масата и вдигна дясната си ръка, сякаш за да разбере какъв е източникът на ужасната болка.

В следващия миг се озова на пода, ритна няколко пъти ужасено и се опита да поеме дъх през задушаващата я кръв. Изведнъж я осени някакво прозрение, кристална яснота на съзнанието, която й разкри ужасната истина. Опита се да я прогони от главата си, но фактите упорито се съпротивляваха… Беше ранена, сериозно ранена, най-близката болница отстоеше на 30 километра оттук, не можеше да диша, а Райън не поглеждаше към нея, не виждаше колко е зле и… тя… не… можеше… да… диша.

Кийли и Вандервеен се бореха кой да се добере до пистолета, появил се от нищото. Борбата бе на живот и смърт, единият бе тласкан от ярост и отчаяние, другият — от стаявана години наред омраза, първично зло, съставено от много части, нито една от които нямаше ясен първоизточник.

Пистолетът изтрещя веднъж, после се плъзна по дюшемето, оставяйки след себе си тънка кървава следа, преди да спре под хладилника. Райън се хвърли да го търси, а Вандервеен скочи и блъсна с цялото си тяло задната врата веднъж, после втори път и ключалката се предаде. Той изскочи в бурята, а два куршума се забиха в рамката на вратата там, където само преди секунда се бе намирала главата му.

Райън излезе навън и видя, че в калта не лежи тяло. В далечината някаква фигура се размиваше в мрака и се скри в пелената от дъжд.

Вратата беше отворена и през нея нахлуваше оглушителният рев на бурята. Райън коленичи до Кати и я повдигна. Раменете й се опряха в бедрата му, тилът й легна в свивката на дясната му ръка. Лявата й ръка намери неговата, а дългите й пръсти го стиснаха силно, сякаш с надежда да прогонят така болката.

Райън не се опита да извади ножа — това само щеше да засили кръвотечението. Устните й се разтвориха и тя се опита да каже нещо, но когато обърна глава към него от устата й потече струйка кръв. Той виждаше, че тя агонизира, краката й продължаваха да потрепват слабо, а сълзите й не пресъхваха.

Най-лошото обаче беше, че животът в очите й си отиваше, а когато приближи лице до нейното не усети дъха й върху кожата си.

— Кати… — Не беше сигурен, че тя го чува, а нямаше и как да разбере. Виждаше лицето й размазано заради сълзите си. — Не си отивай, Кати. Недей. Господи… просто остани с мен. Моля те…

Не можеше да изговори нищо друго. Искаше да й каже колко много я обича и че съжалява, но думите просто не излизаха.

Вместо това я притисна до себе си и леко я залюля, отказвайки да повярва, че вече няма да чуе смеха й, гласа й и никога няма да види красивата й усмивка. Продължи да я люлее нежно, докато светлината в очите й не изгасна съвсем…

 

 

Вандервеен се носеше по пътеката през гората, абсолютно дезориентиран. Адреналинът му кипеше. Не бе спал от три денонощия, но никога не се бе чувствал така жив. За първи път от седем години беше щастлив, че Кийли е оцелял след онзи куршум в Сирия. Колко по-хубаво беше да приключат тук и сега, когато Кийли може би бе в състояние да разбере нещо от неговата болка…

Заобикаляха го борове и дъбове: боровете — зелени, а дъбовете — с извити стебла и голи клони. Беше мокър до кости и премръзнал, а ревът на океана се разнасяше като стон на огромно живо същество. Малко по малко започваше да се ориентира и тръгна към огромната тъмна шир на Атлантика. Краката му газеха в калта, но той тичаше, без да съзнава това, право към края на скалния откос.

Кийли изскочи през задната врата на къщата и се втурна по следите на Вандервеен с пистолет в ръка. Инстинктът му каза да върви към водата. Беше шокиран от случилото се, но вцепенението му не можеше да продължи и малко по малко в съзнанието му се оформи неоспоримата истина: той бе виновен за всичко. Като се бе хвърлил първо след Вандервеен, той бе обрекъл Кати на смърт така сигурно, както ако сам бе забил ножа в нея. В главата му се въртеше един-единствен образ: гърчещата се на пода Кати, опитваща се да извика през бликащата от гърлото й кръв и ужасното бълбукане, което излизаше оттам. Господи, не!

 

 

Вандервеен се извърна, когато над воя на вятъра се разнесе писък на бездънна болка. Усмихна се — Кийли идваше.

Пътеката излезе на широка поляна. По периферията имаше няколко самотни дървени колци, забити с предпазна цел. Калта около краката заплашваше да го погълне целия, но много по-застрашително изглеждаше пропастта, която очертаваше края на света на около три метра пред него. В небето се въртяха черни облаци, раздирани от светкавици, а гръмотевиците следваха след секунди с разтърсваща земята сила. Вятърът бе леденостуден и несекващ, и носеше сребристи струи дъжд над титаничното вълнение на океана.

Опита се да мисли. Кийли разполагаше с пистолета му, а той бе без друго оръжие. Трябваше незабавно да напусне поляната.

Но точно зад него, там където пътеката влизаше сред храстите, се разнесе отчетливият шум на стъпки в калта.

 

 

Кийли зави и излезе на поляната. Нямаше никого. Вятърът тежко го блъскаше и като че ли не идваше от една и съща посока, но това не му пречеше да държи пистолета насочен напред. В къщата бе установил, че в пълнителя още има четири куршума. Това означаваше, че Вандервеен не е презареждал след кръвопролитието на улица F, понеже в къщата бяха произведени само три изстрела. Имаше един куршум в цевта и той разполагаше с пет 10-грамови куршума тип „Хидра-шок“ със срязан връх — най-добрият избор срещу човек — и той смяташе да ги използва всичките.

Не беше сигурен, че това ще е достатъчно. На индиректното осветление в кухнята му се бе сторило, че Вандервеен изглежда свръхчовешки. Това донякъде се дължеше на външния му вид. Райън го виждаше за първи път от почти осем години, но прецени, че не си е губил времето. Изглеждаше по-силен и по-стегнат от дните, когато бе смятан за един от най-способните бойци в цялата общност на американските специални сили.

По-важното бе обаче, че изглеждаше тласкан от нещо много повече от обикновената физическа сила. Райън беше забелязал това в блясъка на погледа му, в онази странна маниакална светлина, която други, които не го познаваха така добре, биха възприели за амбиция, религиозна тръпка, алчност или някаква друга обсебваща емоция.

Кийли обаче не страдаше от подобни илюзии. Той знаеше, че онова, което вдъхва живот на Вандервеен, е омраза, най-обикновена омраза.

Това обаче не бе съзнателна мисъл, която да ангажира вниманието му — тя се движеше по периферията на изтерзаното му съзнание. Все пак можа да се вкопчи в нещо, което можеше да му помогне: когато то изпълзи в очите на тази гадина, винаги изглежда по един и същ начин.

Замисли се над това прозрение и за миг светът около него престана да съществува. Виещият вятър сякаш утихна до нежен повей, бурята заглъхна и той чу бързо приближаващи се зад гърба му стъпки.

Обърна се, без да се оглежда, и вдигна пистолета. Стреля и нещо ужили лицето му. Падна, но не в калта, а странично, на твърда земя. Блясъкът от изстрелите се загуби в плетеницата от светкавици, която опаса небето.

Улучих ли го? Не знаеше. Изправи се и избърса водата (дали беше вода?) от лицето си. Не бе преброил колко пъти стреля, нямаше представа и на какво разстояние се намираше от пропастта. Опитваше се да се ориентира, когато нещо се стовари отгоре му и ребрата му изпукаха.

Въздухът напусна дробовете му с остър звук и той отново падна. Опита да се обърне към нападателя, но видя само смътния му силует през кръвта, която се стичаше в очите му.

Долови, че Вандервеен е изправен над него, но когато примигна, вече го нямаше. Почуди се защо, когато осъзна, че пистолетът вече не е в ръката му. Изправи се, като залиташе, зрението му за момент се проясни и той видя една тъмна фигура да тича през поляната към някакъв предмет в калта.

Райън направи две крачки напред и болката в ребрата го преряза като нож. Усещаше глезена си като смазан в менгеме, но някак успя да се затича. Вандервеен се обърна към него с насочен пистолет и стреля, но в следващия миг Райън се хвърли в краката му и го запрати назад.

 

 

Вандервеен изпъна ръка, за да омекоти падането си, но с ужас разбра, че под него няма земя. Внезапен низходящ порив го подхвана и отнесе далеч от скалната стена. Дъждът безмилостно шибаше лицето му, а облаците горе бързо се отдалечаваха. Превъртя се във въздуха и видя кипящата тъмна вода под себе си.

След това дойде ударът, който изтласка въздуха от гърдите му, а океанът го засмука. Студът го парализира веднага, но това не продължи дълго — болката последва секунди по-късно, премина през тялото му като раздираща плътта му вълна и го погълна. Той загреба към повърхността, докато тъмнината се затваряше около него.

 

 

Райън още беше на поляната, на половин метър от ръба на пропастта. Лежеше в замръзващата кал и се опитваше да изброи раните си. Знаеше, че по-голямата част от ребрата от лявата му страна са счупени. Глезенът му беше много зле — спомни си, че едва не се бе подгънал, когато се затича. Посегна предпазливо към раната на челото си, но бе спрян от друга силна болка.

Скоро установи източника й. Последният куршум на Вандервеен го бе улучил отдясно. Разгърна якето и вдигна ризата си — имаше невзрачна дупка, от която бавно течеше кръв. Внимателно се пресегна с дясната ръка, но не напипа по-голямата изходна дупка.

Не знаеше какви поражения е нанесъл куршумът. Помисли малко и реши, че това не го интересува. Вандервеен най-сетне беше мъртъв, но на каква цена?

Кати.

До този момент бе някак безчувствен, но сега осъзнаването на загубата беше по-болезнено от всичките му рани.

Лежеше на мократа земя и някак незаинтересовано се запита след колко ли време ще се присъедини към Кати. Клепачите му натежаваха, а студът вече не бе така щипещ. Дори болката сякаш утихваше. Да, вече не го притесняваше.

Дръпна ръка от раната и я вдигна към издутината в якето си. Забвението приближаваше, затова пипна два пъти, за да се увери, че не му се е сторило. Не, там определено имаше нещо. Извади го, за да види какво е — мобилният му телефон.

Райън отпусна глава в калта и се замисли. Ако се обадеше сега, може би щяха да го открият навреме. А може би не.

Беше ли важно?

Защо трябваше да му пука?

Няколко минути по-късно той върна телефона в джоба си и зачака.