Ендрю Бритън
Американецът (3)

1.

Кейп Елизабет, Мейн

Изкачването до върха на 50-метровия хълм не беше лесно, особено след едночасовото плуване в леденостудените води на Северния Атлантик. Въпреки това Райън Кийли беше доволен, че усеща само лека умора, когато излезе на малката полянка над скалите. Позволи си да се наслади спокойно на гледката, после тръгна надолу по чакълената пътека. Не след дълго мина покрай разкъсана плажна кърпа, метната връз самотен кол на ограда. Използва я, за да изсуши непокорната си черна коса, и продължи по пътеката до края на дърветата, откъдето се виждаше къщата, която бе купил преди единайсет месеца. Изцяло ремонтираният дом сред кедрите се издигаше на цели три етажа и имаше сложно орнаментирани френски врати и прозорци. Скъпият покрив беше скорошна добавка, както впрочем и огнището в центъра на застлания с плочи вътрешен двор. Райън бе направил сам по-голямата част от зидарията, но не посмя да пипне покрива. Колкото и да се гордееше със способностите си, суетността му не стигаше дотам, че да не признава границите на уменията си.

Кухненската врата внезапно се отвори и една млада жена изтича навън да го прегърне.

— По дяволите, Райън, къде ли не те търсих! Имам за теб новини, които сигурно не би искал да чуеш — каза тя с усмивка.

Кийли се усмихна, заразен, както винаги, от нейната жизнерадост.

— Сигурен съм тогава, че ще спестиш и на двама ни неприятностите и ще запазиш новините за себе си — засмя се той.

Тя тръгна бодро до него и влязоха заедно в топлата къща.

— Няма да повярваш — задъхано продължи тя, — но дочух деканът да казва, че се явяваш на лекции по-рядко и от… как се изрази… от „най-неизтрезняващия студент“. После каза, че…

— Кати — прекъсна я той с лека насмешка, — аз имам нужда от тази работа по-малко, отколкото той има нужда от мен. Изобщо не се безпокоя. — Изнасяше от време на време лекции в Университета на Мейн като хоноруван професор по международни отношения, но напоследък бе загубил мотивация да бие целия път дотам и обратно. Преподавателската работа му се струваше все по-скучна, но не можеше да не признае, че не бе останала без резултат. И той скрито погледна Кати Донован.

Тя се бе понацупила на незаинтересоваността му, но преструвката й не продължи дълго.

— Мили, не съм се спряла от шест сутринта — каза тя. — Трябва да си взема душ.

— Сама ли?

— Аха… сега разбирам — отвърна тя с победоносна усмивка: — Иска ти се да отидем заедно под душа, но не те интересува как съм прекарала деня.

— Е, всички трябва да правим компромиси — престорено въздъхна той и сви рамене. — Ще ти изтрия гърба, докато ми разкажеш подробно всичко.

— „Ще ти изтрия гърба“!? Така ли му казват вече?

Той отвори уста, за да се оправдае, но тя вече бе свалила тениската си и я хвърли в лицето му. После изтича нагоре по стълбите и запищя, когато го чу да я следва.

Доста по-късно Кийли стоеше на балкона на втория етаж с чаша кафе, загледан в замръзналия сив безкрай на океана. Наблюдаваше с леко безпокойство буреносните облаци, които още бяха на километри от брега, но скоро усети по лицето си капките дъжд, носени от поривите на надигащия се вятър. Ако напрегнеше слух, можеше да различи над шума от телевизора в спалнята далечното громолене на гръмотевици. Всеки уважаващ себе си новинарски канал непрекъснато излъчваше коментари за атаката във Вашингтон от миналата седмица. Катастрофите — природни или други — бяха любимата тема на телевизионните компании. Той отпи глътка от поизстиналото кафе и чу вратата зад гърба му да се отваря. Кати се приближи безмълвно, прегърна го през кръста и опря брадичка на рамото му.

— Очакваш да ти позвънят, нали?

Райън повдигна вежда. Бяха заедно само от половин година и може би защото бяха имали къс, но мъчителен разговор относно бившата му работа, тази тема не бе повдигана често. Той за пореден път се удиви на женската й интуиция.

Обърна се към нея и докосна бузата й, скрита под блестящите златисти къдри. По загрижения й поглед разбра, че не може да я излъже.

— Така е. Ще се обадят. Въпросът е дали аз ще… — Отново се обърна към океана. — Просто не знам.

Тя се наклони напред и леко го целуна по устните.

— Знаеш.

По-късно вечерта Кати замина за Ороно за вечерния курс по физика. Райън я гледаше от задната врата как хвърля в багажника учебниците си. Тя пое на скорост с очуканата си корола, като щастливо му махаше през прозореца. Предсказанието й се сбъдна малко преди осем, когато телефонът иззвъня. Райън се поколеба с ръка върху слушалката, после я вдигна до ухото си.

На следващата сутрин още по тъмно Райън се носеше на север по междущатска магистрала I-95 с тъмносиньото си беемве. Беше оставил пълна с извинения бележка на масата в кухнята, но предполагаше, че това няма да умилостиви Кати. Макар да бе загрижен за нея, мъркането на мощния двигател и прекрасните места, през които минаваше, скоро подобриха настроението му.

Първите утринни лъчи вече намираха път през клоните на гората. Отгоре се сипеха сухи листа в неописуемо красиви нюанси на червено и жълто. Измина разстоянието по-бързо, отколкото бе очаквал, и някак изведнъж се озова пред международното летище на Бангор. Тежката кола заподскача по „полегналите полицаи“ по пътя към паркинга. Малко след 7,30 сутринта взе електронния си билет от младата симпатична служителка на „Юнайтед Еърлайнс“, която го озари с лъчезарна усмивка въпреки ранния час. В 8,45 бе на борда на самолета за Вашингтон, окръг Колумбия.

Докато той кацаше на „Дълес Интернешънал“, Кати Донован пътуваше с колата си по неравния тесен път сред боровете към дома им в Кейп Елизабет. Беше бясна след спора с назначения й от факултета ръководител относно дисертацията й. Беше във втората година на аспирантурата си — готвеше се да стане доктор по математика — и вече бе прекарала толкова години в учене, че идеята да зареже всичко и да започне най-сетне някаква кариера, й се струваше все по-привлекателна. Спорът се бе изродил в надвикване и тя каза някои неща, които бе невъзможно да върне, но намираше утеха в мисълта, че й предстои да прекара следобеда с Райън.

Отвори вратата и извика, че е пристигнала, но не получи отговор. Стъпките й отекнаха по дъсчения под, докато обикаляше из стаите. Накрая влезе в кухнята, огледа се озадачено и видя листчето на масата.

Въпреки извинителния тон на бележката Кати се ядосваше все повече и повече, докато я четеше. Как бе могъл да си тръгне, без да се сбогува? През последните шест месеца тя бе разкрила цялото си същество пред него и бе споделила толкова много неща, а той не й бе разказал почти нищо за миналото си, с изключение на късото признание, че известно време е работил в ЦРУ. И дори то бе изтръгнато с много усилия и чар.

Взе фотографията в рамка на двама им на кея в Китъри Пойнт. Райън я прегръщаше през кръста. За пореден път се възхити на мургавото му ирландско лице, стройното му тяло, усмивката му… После се усети и тресна фотографията върху античното дървено шкафче с такава сила, че одраска скъпата лакирана повърхност. От очите й бликнаха сълзи, но тя ги избърса гневно и сърдито излезе от къщата. После усети колко детински се държи и й хрумна, че той би се разочаровал, ако можеше да я види в този момент. Засрами се, но отново я обзе яд. Скочи в колата и бързо подкара.