Ендрю Бритън
Американецът (31)

29.

„Тайсънс Корнър“, Вирджиния — Кейп Елизабет — Вашингтон, окръг Хановер

Центърът за обобщаване на терористични заплахи бе започнал работа в Централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, но през 2004 година — след завършване на строителството на модерната нова сграда — се бе пренесъл на „Тайсънс Корнър“. Като една от многото промени, настъпили в американската разузнавателна общност след катастрофалните събития от септември 2001-ва, съвместната инициатива първоначално бе обезпечена кадрово с хора от ФБР, ЦРУ, Министерството за вътрешна сигурност и Държавния департамент. Макар работещите в момента за ЦОТЗ да разполагаха с пълен достъп до ресурсите на агенциите, от които бяха дошли, основната цел на ведомството бе да се сортира постъпващата информация в използваеми разузнавателни данни, а не да се полагат усилия по събиране на достоверна информация „на терен“.

Именно това безпокоеше Хармай, която седеше отпуснато на стола си и разглеждаше купчината карти и документи пред себе си. Въпреки че основната част от ресурсите на Центъра да бяха заделени за издирването на Уил Вандервеен, през последните два дни не бе регистриран забележим напредък. Но тя бе оценила трудността на оформящата се задача още при собственото й предварително проучване, когато откри, че през последната година само в окръг Хановер са продадени 381 ферми с площ под 700 декара. А това бе само един от 135 окръга в щата Вирджиния. Най-лоши от всичко бяха ограниченията в параметрите на възложеното й търсене: ако Райън бе сбъркал в предположенията си относно намеренията на Вандервеен, това би означавало, че търсят не където трябва.

За трети път през последния час тя се завъртя с креслото си, за да види дошъл ли е най-сетне Райън. Помещението бе пълно с хора, сгърбени пред мониторите говорещи по телефони, чакащи пред факс апаратите и, най-общо казано, правещи всичко по силите им, за да постигнат невъзможното: да намерят човек, който можеше да е в кой да е от трите съседни щата с общо население, надвишаващо 13 милиона души.

Видя заместник-директор Харпър в другия край на залата, разговаряше с Патрик Ландрьо — директора на ЦОТЗ. Не беше сигурна, но изглеждаше, че спорят. „Това не е добре“, помисли си тя, а погледът й продължи да обхожда помещението в търсене на Райън.

Накрая се отказа и опита да се съсредоточи над картата на Северна Вирджиния. Отпи от изстиналото си кафе и с премрежени от напрежение очи се вгледа в плетеницата от пътища. След известни съмнения реши да се съсредоточи върху шестте окръга на север от Ричмънд: Керълайн, Хановер, Спотсилвания, Стафърд, Принс Уилям и Феърфакс. Най-много я интересуваше магистрала I-95, водеща на север до Вашингтон, и тя парцелира района на търсене точно както бе поискал Райън: всичко, отстоящо на повече от 8 километра от магистралата, автоматично отпадаше от списъка, както и всяко имение с площ над 720 декара.

Пак оставаше шокиращо дълъг списък от 564 ферми, продадени в шестте окръга през последните три месеца. Наоми разтърси глава неодобрително и взе 30-те страници, изпратен от Бюрото на регистрираните във Вирджиния ферми. Стовари го след секунда на писалището, без да е прочела и една дума. Готвеше се да вземе друг документ, когато усети, че някой сяда на стола до нея.

— Господи, Райън! Къде беше? Имаш ли представа колко е часът?

Без да й обръща внимание, той се пресегна към кафето й на плота.

— Открихте ли нещо?

Погледът й се плъзна по дрехите му — носеше съдите джинси и тениска, с които го бе видяла преди дни. По лицето му имаше поне едноседмична брада, а очите му бяха зачервени. Изглеждаше изтощен.

— Още нищо. Шейсет и седем души се занимават с това, и то само в тази стая. Започвам да си мисля, че задачата е невъзможна.

Той изсумтя и каза:

— Естествено, че е невъзможна. Цялата тази история е шибано пилеене на време. — Допи кафето и хвърли чашата на бюрото. — Ти не познаваш този мръсник, както го познавам аз, Наоми. Може да е навсякъде. Като нищо може да е дори в това помещение. Просто е дяволски добър.

Гласът му се бе засилвал с всяка дума и когато той замълча, Наоми осъзна, че около тях се е възцарила тишина. Вдигна поглед и видя, че заместник-директорът е прекосил стаята и е застанал точно зад тях. Харпър се наведе, за да прошепне нещо в ухото на Райън, и двамата напуснаха помещението.

Тя въздъхна тежко, върна вниманието си на факса и се опита да изключи от съзнанието си какофонията около нея, докато хората се връщаха към работата си.

Джонатан Харпър стоеше пред стъклената врата на оперативната зала на Центъра и говореше, като забиваше пръст в гърдите на своя служител.

— Какво, по дяволите, правиш, Райън? Трябваше да си тук още преди четири часа! Да не си забравил, че идеята беше твоя? Какъв е проблемът?

— Сбъркал съм, Джон — отсече той. — Това са дивотии. Не правим нищо. Просто чакаме следващия му ход…

— Това е всичко, което можем да направим в момента. Нали не очакваш да тръгнем от врата на врата и да питаме за Вандервеен?

Кийли прекара пръсти през косата си.

— Не. Аз… — Разтърси глава, търсейки точните думи. — Господи, не знам. Просто си мисля, че можем да правим повече.

Харпър сниши глас и стисна рамото му.

— Виж, вчера ти изказа някои удачни съображения и даде полезни предложения, но все още си ми нужен. Изслушах те, понеже се доверявам на преценката ти. Знам, че според теб сме прекалено пасивни, но според мен това, което правим, има шанса да сработи. Или поне изглежда най-добрата ни възможност за момента. — Но виждаше, че думите му не променят нищо. Трябваше да разбере какво има: — Нещо друго ли те безпокои? Кати? — Кийли отмести поглед и Харпър разбра, че е познал: — Какво се е случило?

Дълга пауза.

— Тръгна си от хотела и се върна в Кейп Елизабет. Не можела да живее по този начин…

— Ще свикне, Райън. — Погледите им се срещнаха за миг. — Тя знаеше с какво се залавя. Мога да те уверя, че докато бях на оперативна работа, с Джули сме преживявали същото хиляда пъти. Колкото по-бързо приключим с това, толкова по-скоро ще се прибереш при нея. Ето, това е конструктивен поглед върху нещата.

Райън кимна.

— Предполагам, че си прав. — Изпусна дълга въздишка и се облегна на стената. — Но тези глупости ще ме довършат, Джон.

— Виждал съм я как те гледа. Уверявам те, че ще те чака в Мейн. Виж, прибери се в хотела. Вземи душ, избръсни се, хапни, преоблечи се. После ми направи услуга и си домъкни задника тук. Наоми е загубена без теб.

Последното бе изречено с усмивка. Райън направи усилие да й отвърне, преди да се оттласне от стената и да се отправи към асансьорите. Беше почти до тях, когато го догони гласът на Харпър:

— Той е наблизо, Райън. — Кийли се обърна да го погледне, но не отговори. Молеше се това да е истина. — Повярвай ми, на финала сме.

В ранния следобед Джонатан Харпър тръгна да търси Райън из Центъра и го намери до Наоми. Беше послушал съвета му и сега изглеждаше почти нормално, макар да не бе избрал най-подходящите дрехи. Помещението бе пълно със спретнати агенти на ФБР и представители на Държавния департамент, а Кийли беше с избелели джинси и протрита риза — чиито най-горни копчета бяха разкопчани.

Харпър поклати глава на подчертаните усилия на младия мъж да отстоява неконформизма си, но не му направи забележка. Той бе уверен, че от всички в това помещение най-ценен е Райън, а в момента го интересуваха преди всичко резултатите.

Райън и Наоми вдигнаха поглед от картите, които разглеждаха, и проследиха приближаването му.

— Имате ли минутка? — Наоми кимна и придърпа стол за него. Харпър седна с лека усмивка и сложи на масата пред тях куп банкови извлечения. — Най-сетне получихме нещо във връзка със саудитските паспорти, които федералните намериха на Националното летище. Тереза Барзан е имала сметки в три големи банки в Лондон — сметки, по които наскоро са били правени големи преводи. Можете ли да познаете откъде са дошли парите?

— Техеран? — предположи Наоми.

— От Судан. От първа централна банка в Хартум. Доста умен ход от страна на онази жена… Нямаме дипломатически отношения със Судан, така че не можем да ги притискаме за името на лицето, направило депозита.

— Но можем да проследим парите от Лондон, нали? — подсети го Райън и леко се смръщи. — Само не ми казвай, че и това дължим на федералните.

— Не, това беше възложено на ГПСПП. От финансовото министерство прецениха, че по този начин британците ще сътрудничат по-охотно.

Райън кимна одобрително. Групата за противодействие срещу прането на пари беше създадена в края на 80-те с цел борба срещу организираната престъпност, но след септември 2001-ва бе все по-ангажирана с проследяване на каналите за финансиране на тероризма. Както Съединените щати, така и Великобритания бяха подписали учредителната харта.

— Това е добра следа, но проблемът е времето.

— Съгласна съм — обади се Наоми и прекара пръст по една от дългите колонки с числа. — Това, което е правила, е доста типично. Нарича се „смърфинг“. Финансирането се разбива на малки суми и по този начин следите му се размиват в огромния брой ежедневно извършвани трансакции. И това е само началото. От Лондон е могла да прекара първоначалната сума през поне дузина други банки. Дори с наличието на началната точка ще ни отнеме доста време да се доберем до получателя.

— Още една причина да не се отказваме от идеята на Райън — отговори Харпър. След това плъзна към тях друг лист. Антетката веднага привлече вниманието им. — Това едва ли ще ви бъде от полза — предупреди ги той. — Така че не възлагайте особени надежди. Френското външно министерство е изпратило днес спешна депеша до Държавния департамент със запитване относно „текущото състояние на терористичните заплахи“. Най-общо казано, интересуват се доколко държим нещата под контрол и доста недипломатично ни дават да разберем какво е мнението им за предприетите от нас мерки за сигурност.

Наоми го погледна изненадано, а Райън леко подсвирна.

— Обзалагам се, че не е било прието добре от нашите.

Заместник-директорът се усмихна безрадостно.

— Не можеш дори да си представиш. Ако Ширак хвърли само един поглед на отговора, който им изпратихме, предполагам, че ще скъса дипломатическите отношения с нас на принципна основа. Същата работа е с италианците. Въпреки това засега сме се разбрали графикът да не се променя. Просто исках да ви информирам, че нищо не се отлага. Хората са на път. Искаме или не, мероприятието ще се проведе.

Застанал пред отворената врата на товарното отделение, Вандервеен доволно се усмихваше на простата елегантност на своето творение. Колко жалко, мислеше си той, че толкова скоро ще трябва да го унищожи.

Ванът „Форд Е-350“ беше закупен от пенсионирал се електротехник и тясното му товарно отделение не будеше съмнение, че в него може да се поберат 1350 килограма мощен експлозив. Предишният му собственик бе монтирал вътре дървени полици, захванати с болтове за горната част на конструкцията и двете страни на товарното отделение. Под полиците имаше широки дъски с набити в тях дървени щифтове, на които бяха окачени всевъзможни инструменти. Всичко това бе получено от електротехника срещу нищожно увеличение на договорената цена. Той несъмнено доста бързо бе разбрал, че да си пенсионер е по-скъпо, отколкото си го е представял.

Заедно с инструментите бяха дошли и четири големи железни сандъка с размери 80×45×30 сантиметра. Обемът им, разбира се, бе недостатъчен: бързо пресмятане с отчитане на нужното за изолационната тръба пространство бе накарало Уил да купи от склад за железария в Ричмънд още един подобен сандък.

След това захвана петте железни сандъка с болтове за пода. Дори и с допълнителния сандък му останаха към 10 килограма от белезникавото вещество, които нямаше къде да се поберат. Това не го безпокоеше, понеже бе уверен, че излишъкът ще намери уместно приложение.

Решението му да използва сандъците бе наложило лека модификация на измислената от него електрическа схема, но той разполагаше с предостатъчно капсул-детонатори номер 6. По един на сандък, това означаваше малко над 37 ампера по веригата, но токът, който щеше да протече през всеки отделен детонатор, беше същият като онзи, който бе изчислил първоначално: малко над 6,31 А, тоест предостатъчно за възпламеняването на детонаторите, но не толкова много, че да рискува образуването на искра, която би предизвикала експлозия в нежелан момент.

Признаваше, че използването на сандъците е слаб опит да скрие истинския товар от чужд поглед. От друга страна, не искаше да слага перде на прозорчето на кабината. Това би събудило подозрението на полицаите, натоварени да проверяват колите в близост до маршрута на колоната. Пътуването до града щеше да е най-опасната част от операцията. След паркирането на вана щеше да може да възпламени бомбата от избраното място за наблюдение, в случай че възникнеше ситуация, при която откриването й бе неизбежно.

Дори президентът да се измъкнеше жив и здрав — а това бе възможност, която намираше за крайно невероятна, — той бе абсолютно сигурен, че творението му ще реализира пълния си потенциал.

Вандервеен се извърна от вана, седна зад работната маса и изпъна ръце на гладката й повърхност. Пръстите го боляха след усилието по натъпкване на семтекса в железните сандъци, но той прогони болката от съзнанието си и отвори документа на Шакиб на страница 117. Прочете за пореден път плътния текст, разгледа съпътстващите го диаграми и реши, че онзи, който е създал комплекса от мерки за сигурност за това мероприятие, е допуснал сериозни грешки — грешки, от които той щеше да се възползва.

Облегна се на стола и отпи от кафето си, наслаждавайки се на лекото течение, намерило път през пролуките в старите дъсчени стени. Имаше още неща, които трябваше да направи, но разполагаше с време.

Разполагаше с цялото време на света.