Ендрю Бритън
Американецът (22)

20.

Таджикистан — Претория

Дълбоко в утробата на Тян-Шан, човекът, известен като „Американеца“, беше приковал вниманието на своята публика с плана, който внимателно бе обмислил през последните няколко седмици. Това беше план, имащ за цел да установи доминацията на „Ал Кайда“ над световните събития, както и привличането на Иран като основен техен спонсор.

Планът допадаше на слушателите по същите причини и заради още нещо.

Тримата събеседници в пещерата споделяха една болест. Болест, която не може да се обясни с прости думи, но веднъж прикрита като революционна треска, се превръщаше в тема на дискусия, способна да задържи общото им внимание в продължение на часове. Болестта се забелязваше в блестящите им очи и в екстаза на усмивките, които набръчкваха лицата им, когато обсъждаха техническите подробности по унищожаването на жилищен блок или ликвидирането на президента на Съединените щати, заедно с лидерите на две други нации — при това едновременно.

— Най-трудната част на операцията вече е извършена — подчерта Вандервеен. Арабският му бе почти безукорен. Още преди единайсет години го бяха изпратили на курс във великолепния Езиков институт към отбраната в Монтерей, от който се бе върнал само три месеца по-късно с езикови умения, превъзхождащи тези на директора на програмата.

Тогава той бе приел похвалата на изумения лингвист и сладникавото писмо. Днес, дълбоко в кошмарната пещера, вече не полагаше усилия да скрие арогантността си:

— Безпокоя се единствено заради иранците… Може ли да им се вярва?

Ал Зауахири кимна, тъжно загледан в празната си чаша.

— Не допускам, че Мазахери може да ни измами, особено след онова, което ти вече стори за него с транспортирането на онзи контейнер до Арак. Аз лично му вярвам.

— Получихме ли каквото поискахме?

— Дори повече: 545 пресовки „Семтекс-Н“. Пластичният експлозив е директно от Чехия. Всяка пресовка тежи по 2,5 килограма. Общото тегло на пратката е, ако не се лъжа…

— Около 1360 килограма. Струва ми се, че това трябва да ни стигне.

Ал Зауахири беше впечатлен от математическите способности на човека пред тях. Но сигурно щеше да бъде смаян, ако знаеше, че американецът можеше да направи същата сметка на сън още на петгодишна възраст.

— Предизвикателството е в това да се създаде зона на поразяване, достатъчно широка, за да обхване целия конвой — продължи Вандервеен. — Въпреки информацията от Шакиб, има неща, които не знаем.

— Например?

— На първо място по какъв начин последните атаки са променили мерките за сигурност около Бренеман…

Докато американецът изброяваше многобройните фактори, които биха могли да предотвратят успешната атака, на 1200 километра югоизточно от тях течеше съвсем различен разговор.

 

 

Описаната от посланик Мартинс семейна история на Вандервеен беше, меко казано, непълна. Имало избледнял акт за раждане — стар документ, издаден в източен Трансваал през 1964 година и абсолютно безполезен за техните цели.

Поне засега първите десетина години от живота на Уилям Вандервеен щяха да останат загадка.

Имаше друг вид документи от 1975 година. Това бяха медицински картони, съхранени в университета „Ранд“ в Йоханесбург. Те удостоверяваха, че придружен от майка си младеж е посетил катедрата по психология през февруари същата година. Момчето бе регистрирало астрономически резултат на теста, далеч отвъд най-добрия един процент от положилите същия тест, но семейството му е отклонило настойчивите покани за разширени изследвания.

Според документите наблюдавалият теста психолог, някой си д-р Вилхелм Д. Клерк, изразил горчивото си съжаление, че жената и момчето повече не се появили в университета и неговата катедра. Това съжаление донякъде било смекчено, след като докторът открил, че имат общо с Франсис Вандервеен — прославеният южноафрикански генерал. Можеше да се очаква, че членовете на това семейство не биха искали публичност в подобни дела.

Райън Кийли направи опит да слуша безстрастно, но скоро установи, че е в плен на борещи се емоции: дълбоко в себе си страстно желаеше смъртта на човека, предал и убил петима от поверените му войници. От друга страна, изпитваше отчаяна необходимост да разбере, сякаш разбирането можеше по някакъв начин да изтрие поне част от неугасващата болка и чувство за вина. Така че Райън слушаше напрегнато, но в този момент не издържа и направо запита:

— Кой е бил генерал Вандервеен? И защо е толкова важен?

Мартинс отговори с онова, което му бе станало известно. Той разказа за политическите събития в Южна Африка през времето на апартейда и обясни, че военните са били първата линия на отбраната срещу бунтовете на африканците в столицата и големите градове като Йоханесбург и Кейптаун.

— Когато властта преминала в ръцете на Даниел Малан през 1948, той веднага уволнил няколко висши офицери, известни с неодобрението си на негова, та политика. По онова време Франсис Вандервеен бил капитан в 11-и южноафрикански батальон на специалните сили. Той оцелял след чистката, главно заради слуховете, че в продължение на години събирал уличаващи сведения за връзките на много от високопоставените политици на Националната партия с нацистите през Втората световна война.

— С други думи — резюмира Наоми, — Вандервеен бил недосегаем.

Посланикът кимна.

— Именно. От казаното обаче не следва, че възгледите му са се разминавали с тези на Малан. В действителност той отдавна бил известен с подкрепата си за „Африканер Бродербонд“… През 1959 Вандервеен установил отношения между южноафриканското Министерство на отбраната и Бюрото за държавна сигурност. Заеманата длъжност му давала власт да контролира дейности на военните и на полицията в Южна Африка. По онова време вече бил полковник и отговарял за прилагането на Закона за пропускната система и Раздел 10 на Закона за градските зони за чернокожи от 1945 година. Няма да ви занимавам с подробностите, но става дума за правна материя, имаща за цел да ограничи чернокожите африканци в демаркационни зони, разположени в отдалечени райони на страната, което създавало илюзията — твърде далече от реалността — за Южна Африка на белите.

— Как е било възможно един човек да контролира операция от подобен тип? — попита Кийли.

— Той не го е правил — беше отговорът на посланика. — Имал е на свое разположение многочислен персонал, да не говорим, че е можел да разчита и на армията. Въпреки това съществуват доказателства, че Вандервеен лично е предвождал някои от операциите. Има оценки, съгласно които само през 60-те години на миналия век е стоял зад преселването на почти два милиона чернокожи африканци.

Наоми обмисли чутото.

— Знаете ли, миналата година изкарах курс в университета „Джордж Вашингтон“, където анализирахме доста подробно апартейда и ролята му в южноафриканската история. Но нямам спомен това име да е споменавано.

Мартинс отпи от кафето си и кимна бавно.

— Нямало е как да чуете. Разбирате ли… Франсис Вандервеен бил изключително ефикасен в работата си, но тактиката му била предмет на притеснение за правителството, та дори и правителство толкова безжалостно като това на Малан. В прилагането на прословутия Раздел 10, полковникът невинаги изчаквал напускането на къщите, преди да пусне булдозерите върху тях. Но най-лошото били слуховете, че имал пръст в Шарпвилското клане през 1960.

— Виж, за него съм чела — възбудено се намеси Хармай. — Силите за сигурност открили огън срещу група африканци, протестиращи пред полицейски участък. Впоследствие полицаите докладвали за изстрели, но покрай телата така и не било открито оръжие.

— Точно така. На площада намерили смъртта си шейсет и девет души, а други стотина били ранени. Към този момент Вандервеен вече имал сериозна репутация. Никой не посмял да го обвини открито, но всички знаели кой е издал заповедта за стрелба. Колкото и невероятно да изглежда това сега, инцидентът ни най-малко не навредил на кариерата на Вандервеен. Нещо повече — през 1964 година той бил произведен в генерал. Това впрочем е годината, в която се родил синът му. — Райън най-сетне се отпусна в креслото си. „Да си дойдем на думата“, мина през главата му. — Уилям Паулин бил второто дете на Франсис и Жулиен Вандервеен. Първото, Мадлин Джейн, се родило през 1961-а. Понеже през повечето време генералът отсъствал, децата живеели с майка си в семейното имение в Пийт Ретийф — малко градче в долината Асегай. Жулиен била красива жена, изцяло посветена на децата си… — Мартинс се поколеба: — Следващото са предположения, понеже — както спомена — беше много трудно да се намерят някакви свидетели… Вече видяхте преписите. Уилям регистрира 184 точки на теста „Станфорд-Бине“, когато бил единайсетгодишна възраст. Резултатите му на „Векслер“ и тестът за интелигентност „Слосон“ излизали извън приложената скала за оценка. Гениалността му била несъмнена, но при сестра му нещата стояла по съвсем различен начин. Тя е запомнена с… хм… фриволното си поведение. Има слухове, че през 1975-а се е виждала с един от работещите в съседна ферма африканци. Младеж малко над двайсетте.

Наоми бързо пресметна:

— Била е на четиринайсет.

Мартинс кимна.

— Не че връзката им продължила дълго. Мадлин починала същата година. Оказва се, че паднала в планината, недалече от дома им.

Кийли реши, че разбира накъде отиват нещата:

— Генералът?

Но Мартинс поклати глава.

— Не. Той би имал сериозен мотив, но в деня на смъртта на дъщеря му Франсис Вандервеен се намирал на 100 километра от дома си, понеже наблюдавал унищожаването на село в провинция Натал.

Настана кратка тишина.

— Да не намеквате, че Уилям…

Посланикът вдигна ръка, за да прекъсне Наоми.

— Просто ви излагам фактите.

— Но той е бил толкова малък — възрази Хармай. — Някак си не ми се струва… нормално.

— Няма нищо нормално, разбира се — съгласи се Мартинс. — Но историята не приключва с това. Около месец след като момичето било погребано, изчезнал младежът, с когото тя излизала — просто престанал да идва във фермата, където работел. Намерили го след около седмица в полите на хълмовете на изхода на долината. Тялото му било буквално нарязано на парчета.

— А бащата на момичето…? — поинтересува се Райън.

— Бил на 1000 километра разстояние, организирайки дислоцирането на въоръжени сили по анголската граница. — Посланикът се намести в креслото си и прелисти папката, която бе получил малко по-рано: — Франсис Вандервеен бил повишен в генерал-майор през пролетта на 1975-а, четири месеца преди смъртта на Мадлин. До този момент бялото население на Южна Африка било защитено от враждебно настроените към него африкански земи чрез пръстен от буферни държави, намиращи се под контрола на африканерите. Две от тези държави били Мозамбик и Ангола, които в началото на 70-те се управлявали от Португалия… През 1974-а икономическата нестабилност довела до военен преврат в Лисабон. Това довело до прекъсване финансирането на португалските външни интереси, включително на армията. Така че, когато португалските военни в двете колонии осъзнали, че са на прага да загубят контрола над крайморските територии, те се съгласили да бъдат насрочени дати за обявяване на независимост: юни 1975-а за Мозамбик и ноември същата година за Ангола.

— Сър, какво общо има всичко това с Франсис Вандервеен? — не се стърпя Кийли.

— Малко търпение, сега ще разберете. Върхушката на южноафриканското правителство решила, че е нужен известен контрол над тези две държави. В края на краищата залог била мечтата им за Южна Африка на белите. Така че бързо се стигнало до споразумение между министър-председателя Джон Форстър и Самора Машел, водача на въстаниците в Мозамбик. Ангола се оказала не така податлива на южноафриканските предложения, така че земите й се оказали обект на завоюване. Имало три основни партии, борещи се за контрол над територията: въстаническата МПЛА, подкрепяна от руснаци и кубинци, ФНЛА, предвождана от Холдън Роберто и поддържана основно от Съединените щати, и най-сетне УНИТА — центристка организация, намираща се под контрола на образован в Швейцария адвокат на име Савимби.

Наоми беше видимо впечатлена.

— Мислех, че американското правителство е непреклонно в критиката си срещу апартейда. Защо е трябвало Вашингтон да се намесва?

— От наша гледна точка южноафриканците бяха по-малкото зло — обясни посланикът. — МПЛА беше солидно финансирана от две комунистически държави и имало сериозна вероятност те да надделеят. Ние искахме да ограничим настъпването на комунизма на африканския континент и за да постигнем тази цел, трябваше да се съюзим. Но не може да се каже, че Вашингтон се е намесил пряко. След малко ще разберете какво имам предвид… Когато Форстър взел решение да нахлуе, той получил предложения за подкрепа както от французи, така и от американци. Към края на 1974-а френското правителство организирало среща между УНИТА на Савимби и южноафриканското Бюро за държавна сигурност. Франсис Вандервеен бил сред първите поканени. Когато пристигнал в Париж, той обвинил френския външен министър в опит да се промъкне „по терлици“ в Кабинда — богат на петрол анголски анклав. Бил прав, разбира се, но унищожил всяка възможност за алианс с французите.

— Така че сме му останали само ние — подхвърли Райън.

— Именно — потвърди Мартинс. — Не че подобна сделка изглеждала неприемлива, поне в началото. ЦРУ били закупили радиостанции и вестници, с цел да задействат пропагандна война срещу МПЛА. Управлението определено си е вършило работата. Вандервеен бил назначен да поведе нашествениците. Наградата, естествено, била столицата Луанда. Тежковъоръжената бронепехотна колона навлязла в Ангола на 23 октомври 1975 и той лесно победил в първите битки при Са да Бандиера и Намибе, поради отсъствието на някаква съпротива. Но с напредване на силите му на север, към Бенгуела, нещата започнали да се променят. — Посланик Мартинс стана и се отправи към писалището си. Отключи едно от чекмеджетата и се върна с малка метална кутийка. Сложи я внимателно на масичката и седна на мястото си. — След тазсутрешната ни среща моите хора се заловиха да издирват оцелелите роднини на Уилям Вандервеен. От бащината му страда открихме само един: Дебра Пуул, с моминско име Вандервеен — сестра на генерала. Тя е в доста напредвала възраст, но изяви желание да разговаря с младежа, който отиде да я интервюира. И му даде това… — Посланикът извади малък ключ и отключи кутийката. След това я завъртя така, че Наоми и Райън да видят съдържанието й. Кийли се наведе напред и взе първия документ. Разгъна покрития с петна разкъсан лист и започна да чете:

„Моя най-скъпа Жулиен,

Окопали сме се в кална нива в близост до Ново Редондо. Онова, което би видяла, ако се намираше тук, не би ти напомнило с нищо за някаква армия. Благодарение на некадърните политици останахме без муниции и почти без гориво. Хората ми гладуват с по едно ядене на ден и са щастливи, когато получат и него. През всичките ми години на войник не съм се чувствал толкова подценен.

Появи се човек на ЦРУ да прегледа картите ни и да ни даде ерудираното си мнение. Казах му, че повече от всичко имаме нужда от провизии, а той се изсмя в лицето ми. Научих, че каузата ни е загубена и че връщането на Ангола вече не се разглежда като «политически целесъобразно». Отговорих му, че сигурно би разсъждавал иначе, ако се бе сражавал на фронт от стотици километри, за да защити страната си.

Жули, бих споделил това само с теб, но мисля, че не можем да стигнем до Луанда, ако не са изпълнени някои условия. И не става дума само за материални неща, като провизиите: Форстър има нужда в тази война да влязат и Щатите, иначе не може да си позволи тази военна кампания да продължи. Ако американците се съгласят да му дадат пълната си подкрепа, ще постигнем победа и аз ще се прибера у дома, където ми е мястото.

Това, че са готови да ни изоставят в този момент, ми се струва акт на предателство, за който нямам думи.

Ти и Уилям ми липсвате. Ще се видим скоро.

Твой любящ,

Франсис“

Райън довърши писмото и го подаде на Наоми. После взе от кутията следващо и го прочете също така бързо. Съдържанието му бе сходно.

— Господи! — прошепна Наоми след няколко секунди. Посланикът деликатно прочисти гърло, за да привлече вниманието им.

— Излишно е да напомням, че американската подкрепа така и не бе предложена. Още от самото начало всичко си беше операция на ЦРУ… от възможно най-черните, за която Вашингтон нямаше и представа. Разбира се, когато Конгресът научи за нея, бързо бе сложен край на всичко. Официално, на 19 декември 1975-а Сенатът гласува спиране на всякаква американска помощ за силите, противопоставящи се на МПЛА. Така че когато колоната на Вандервеен достигнала Бенгуела, от МПЛА отговорили с мощна контра офанзива. Бунтовниците разполагали с подкрепления на редовната кубинска армия и със съветска артилерия, докато Вандервеен бил измъчван от логистичните проблеми на тиловата си служба и с политическата нерешителност на Претория. На 10 ноември бил принуден да предприеме отстъпление. Писмата му до Жулиен от този период са изпълнени с горчивина, особено по отношение на американците… Пет дни по-късно хеликоптерът на генерала бил улучен при излитане от лагера южно от Кубай. Пилотът загубил управление и Франсис Вандервеен и още дванайсет военни загинали при последвалата катастрофа.

— Невероятно — прошепна на себе си Наоми.

Райън не каза нищо. Досещаше се какво следва.

Посланикът помълча няколко секунди, за да им даде възможност да осмислят чутото. Накрая каза:

— Имало някакви комуникационни проблеми, които попречили роднините да бъдат уведомени своевременно. Така че вдовицата научила две седмици по-късно. Заради чина и званието на Вандервеен я информирал лично министърът на отбраната, или поне така ми казаха. Предполагам, ударът за Жулиен бил жесток. Не знам дали споменах, но тя веднъж преживяла подобна драма след смъртта на дъщеря си. Загубата на съпруга й се оказала последната капка в горчивата чаша — същата нощ тя се самоубила. Според г-ца Пуул тогава за последен път видели Уилям в Пийт Ретийф.

Наоми бавно поклати глава. Райън запази мълчание. Беше започнал да сглобява парчетата на мозайката, но искаше първо да го чуе от посланика. Мартинс ги изгледа последователно.

— За нещастие това слага край на фактите. Останалото са чиста проба догадки и предположения, но аз имам мнение и ако то ви интересува, готов съм да го споделя с вас.

— Моля ви, г-н посланик — кимна Наоми.

— Мисля, че е много вероятно Уилям Вандервеен да е прочел тези писма — каза Мартинс и внимателно сложи ръка на кутийката. — Мисля също така, че е имал нещо общо със смъртта на сестра си, да не говорим за младежа, с когото се е виждала. Уверен съм, че е прочел в писмата на баща си онова, което е искал да намери в тях, защото така било много по-лесно за него, отколкото да поеме бремето на вината сам. Според мен Уил Вандервеен е намерил в лицето на Съединените щати точно онова, от което е имал нужда: отдушник за яростта си. И той няма да спре, докато не научат всички как се е чувствал.