Ендрю Бритън
Американецът (14)

12.

Лангли, Норфък, Вирджиния

Когато се събуди на сутринта, му се стори, че е много рано, стисна здраво клепачи срещу светлината, процеждаща се през пердетата. Въпреки че бе още седем часът, Кати беше станала и ходеше из стаята с полузамаяна усмивка. И двамата бяха изтощени от онова, което бяха правили до късно през нощта.

Райън се залови с рутинната подготовка за предстоящия ден. През няколко минути поглеждаше Кати, която периодично се наслаждаваше на диаманта на пръста си. Знаеше как се чувства, защото годежът бе ново изживяване и за него. Това бе необичайно съчетание на емоции: гордост, че се е оказал достатъчно добър за жена като нея, безпокойство, че може да се издъни по някакъв начин, очакване на онова, което им предстоеше като семейство. Но най-вече се чувстваше голям късметлия, че я е срещнал и я има в живота си.

Към осем часа бяха готови за тръгване. Той оправи сметката в хотела, а Кати се обади да докарат колата й пред входа. Поеха заедно на юг, към Лангли, защото Райън искаше тя да вземе беемвето и да го върне в Майн, но се оказа, че Кати няма опит в използването на скоростен лост. Заливаха се от смях, когато колата гаснеше на многобройните светофари, а вбесените шофьори зад тях изразяваха възмущението си с вой на клаксони и ругатни.

След около час пристигнаха пред Централата, скътана дълбоко в залесените хълмове на Вирджиния. Харпър явно се бе погрижил за някои неща, защото на пропуска им махнаха да минат след възможно най-небрежната проверка. Тежката лимузина спря пред самия вход.

— Мразя този момент.

— Знам. — Той я докосна нежно по бузата. — Ще ми липсваш.

— И ти на мен — отговори тя. Дългите й пръсти обхванаха ръката му. Райън се наведе за бърза целувка, но тя се получи дълга и страстна, така че минаха няколко минути, преди да се насили да се отдели от нея.

— Джон сигурно вече е ядосан, защото доста се забавих. Добре… ще се видим пак след една-две седмици. Ще ти се обаждам, окей?

— Дано — прошепна тя. — Обичам те.

— И аз. — Той продължи да я гледа в очите, докато не се бутна гърбом в някого. Обърна се и изкачи стълбите пред главния вход. Преди да влезе, отново погледна към колата и се засмя, когато тя потегли на тласъци. Явно Кати щеше да има проблем, докато свикне с третия педал.

Огромното фоайе на входа на Централата на ЦРУ в Лангли винаги го потискаше. В него се извисяваше така наречената „Мемориална стена“, посветена на загиналите при изпълнение на служебния си дълг. Поради секретността, обгръщаща всичко свързано с дейността на ЦРУ, имената не бяха изписани — всеки паднал агент се символизираше от звезда.

Понякога се питаше дали и него не го чака някоя анонимна звезда. Не държеше на нечие признание и знаеше отлично какво представлява професията му. Отнасяше се с реализъм към шансовете за оцеляване, дори когато ставаше дума за него самия.

Само че в преследването на Джейсън Марч те бяха минимални.

Слезе от асансьора, отправи се към кабинета на Харпър и веднага бе въведен при него. Изненада се, че Наоми вече го чака в компанията на заместник-директора. Беше с безукорен бял костюм, а полата й бе до средата на бедрото. Външният й вид бе толкова поразителен, че само мисълта за Кати го накара да откъсне поглед.

— Добро утро, Райън — каза Харпър и на лицето му се появи странна усмивка. — Ако щеш вярвай, но пристигаш точно когато въвеждах Наоми в курса на събитията. Имате резервации за полет в 13,30 до Норфък. Билетите ви чакат на летището. Организирал съм да ви посрещнат, когато пристигнете там.

— Звучи добре. С кого трябва да се срещнем?

— Ще държите връзка с Адам Норт. Той е от Агенцията за борба с наркотиците — агентът, който се натъкна на информацията, заради която заминавате. Искат от нас да ги държим в течение, може би за да могат да претендират за съпричастност към успеха, когато заловиш Марч.

— Ако, Джон. Ако го заловя.

Заместник-директорът по оперативните въпроси се усмихна.

— Вярвам в теб, Райън. Нямаш представа колко много разчитам на теб. И на двама ви — допълни той и се обърна към Наоми. — Както и да е, по-добре е да тръгвате, особено ако искаш да чекираш оръжието си. Самолетът няма да ви чака. Успех и ме информирайте за развитието на нещата. — Стисна им ръцете и ги изпрати до вратата. По пътя дръпна Кийли встрани и му прошепна: — Постарай се да се въздържаш с Елгин. Забелязах изражението ти вчера, когато споменах изнасилването. Президентът е готов да затвори очи за известно заобикаляне на правилата, но има граници, които не бива да се преминават. Няма да имам полза от теб, ако си в затвора или те отстранят. Така че внимавай, ясно ли е?

Райън кимна и с Наоми излязоха в коридора. Той не забеляза погледа й — беше някак странен, но в него имаше и разбиране. Тя се наслаждаваше на знанието, до което бе получила достъп, толкова, че не чу въпроса му.

— Извинявай, би ли повторил?

— Ръката ти… как е?

— О, всичко е наред. Между другото, поздравления за удачния избор на цветови нюанс — усмихнато каза тя.

Трябваха му няколко секунди, за да се досети, но когато избърса уста, по ръката му имаше следи от розовото червило на Кати. „Затова значи се подсмихваше Харпър“, каза си той и поклати глава.

 

 

Три часа по-късно бяха в международното летище на Норфък. Райън многократно бе чекирал оръжие при вътрешни и международни полети и знаеше как да попълва нужните формуляри, така че не им отне много време да получи кутията с пистолета си. Не след дълго минаха през автоматичните врати на терминала за пристигащи и излязоха на открито в студения есенен следобед. Той извади мобилния си телефон и набра номер.

— Кийли се обажда. На входа на „Юнайтед“ сме. Добре, чакаме.

— Кога си стреляла за последно? — попита той Наоми и почука с пръст малката метална кутия.

— Не знам. Отдавна.

— Ще кажа на Норт да ти намери нещо подходящо.

Тя се готвеше да отклони предложението, когато се сети за думите на генерал Хейл: „В никакъв случай не позволявай Марч да се добере до теб. Повярвай ми… това е последното нещо, което би желала да ти се случи.“ Споменът изпрати студена тръпка по гърба й.

След няколко минути голям черен ван с табели, издаващи принадлежността му към някоя федерална служба, спря до тротоара и шофьорът изскочи от него.

— Здравейте, аз съм Адам Норт от АБН.

— Райън Кийли, а това е Наоми Хармай. Радвам се да се запознаем.

Норт не приличаше на агентите от правоохранителните служби, които Наоми бе срещала. Беше грамаден — над метър и деветдесет — и сигурно заковаваше стрелката на кантара над 125 килограма. Носеше черно кожено яке, обикновена сива тениска и протрити джинси. Маратонките му бяха доста мръсни и износени. Агентът долови неодобрението й и се ухили в гъстата си рошава брада.

— Не ме гледай така — каза й той. — От три месеца се опитвам да окошаря онези задници, а с костюм и вратовръзка е малко трудно да минеш за един от тях.

Райън се засмя и хвърли малкия си сак и огромния куфар на Наоми в багажника на колата. После седна отпред при Норт, а Наоми се настани на задната седалка.

— Е — подхвана Норт, докато се включваше в трафика, — откъде да започна?

— Първо, искам да знам личното ти мнение: какво е имало между Шакиб и този Елгин? Да не е решил да се преквалифицира към експлозивите?

— Не, не мисля. Задълженията на Елгин се простират изцяло от тази страна на океана и аз много се съмнявам, че той има някакви сериозни контакти, за които си заслужава да се говори. Част от работата му е да проверява съответствието между товарителниците и истинското съдържание на контейнерите, пристигащи с кораби. Допускам, че случайно се е натъкнал на нещо и се е опитал да се възползва. След като още е жив, трябва да приемем, че опитът е бил успешен.

— Разговаряхте ли с пристанищните власти? — поинтересува се Наоми.

— Да, но научих само подробности относно процедурите по натоварване и разтоварване. Ако Елгин е опитал да изнудва Шакиб за пари, това е останало незабелязано от работещите в терминала, което е лесно обяснимо. А и не исках да се разчува за интереса ми. Ако Елгин надуши, че някой задава въпроси, може да реши да изчезне. Не е гений, но е достатъчно съобразителен, за да знае кога е време да се покрие.

— Разкажи ми за работата на Елгин — помоли Райън. — Какви са задълженията му? Как би могъл да намери нещо?

— Окей, да караме подред. Когато на пристанището акостира кораб, той получава възлагателен номер, резервационен номер и разтоварно пристанище. Елгин издава възлагателния номер, който на свой ред поставя кораба в зоната за предварителна подготовка. По същество това предопределя кога корабът ще бъде разтоварен. После срещу каргото се издава докова разписка и отговорността за каргото се прехвърля от капитана върху морския терминал… Докато корабът чака да бъде разтоварен, товарителницата се проверява за съответствие с действителното карго. Това е и основната задача на нашия герой: да контролира обхождането на трюма за карго. Понастоящем не съществуват ефективни начини за проверка на всеки контейнер. Това е голям проблем за американската митническа система, защото не може да се проверява цялото съдържание на всеки влизащ в страната контейнер. Затворените контейнери — а това се отнася практически до всеки контейнер на борда, — се описват като S.T.C. Това е съкращение от Said To Contain^[1]. Може да се каже, че целият бранш се крепи на честна дума. И как да е иначе, след като някои контейнеровози могат да пренасят до 7000 шестметрови контейнера. Обемът човешки труд, нужен за подробната проверка на всеки от тях, просто няма как да се обезпечи. Подобна задача е невъзможна.

— Тогава как се е натъкнал на нелегално карго? — попита Райън.

Наоми се обади от задната седалка:

— Ако контейнерът е бил повреден, те са имали правото да го отворят и да огледат съдържанието му, нали?

— Именно — изненадано я погледна Норт. Беше впечатлен. — Отне ми цяла вечност да се досетя за тази единствена възможност, но индиректно това е невероятен шанс за нас.

— От там нататък е било само въпрос на време да се открие получателят, който в случая бил Майкъл Шакиб. Е, наистина късмет, няма спор — каза Райън. На лицето му се изписа отвращение: — Този тип просто няма какво да ни разкрие. Единственото, което е направил, е да изнудва Шакиб.

— Не е съвсем така — поправи го Наоми. — Елгин може да ти даде пристанището, от което корабът е отплавал, както и лицето или компанията, наели контейнера. Бих казала, че това са доста важни неща за нас.

— Добре тогава, да ги научим. Как се казваше заведението? — попита Райън.

— „На брега“. Предполагам въображението не е най-силната страна на собственика му. — Норт се обърна и недоверчиво изгледа Райън. — Не ми казвай, че искаш веднага да отидем там.

— А защо не?

— Първо, отговорният оперативен агент на клона в Норфък ви очаква, а и заместник административният директор е решил да дойде чак от Вашингтон, за да надзирава малката ни операция. Второ, мисля, че трябва да решим как да подходим към Елгин. Надали охотно ще ни даде информацията. Вероятно е направил доста пари от Шакиб, така че не вярвам да е особено услужлив.

Кийли се смръщи.

— Чух някои неща за Елгин и не мога да кажа, че съм силно впечатлен. Моята заповед е да действам бързо и тя идва от президента. Струва ми се, че това има приоритет пред нарежданията на заместник-директора на агенцията. Единственият проблем е, че ти не можеш да участваш, след като си част от текущо разследване.

— Всъщност това няма да бъде проблем. — На лицето на Норт изгря огромна усмивка. — Съветничката по въпросите на националната сигурност се е обадила на моя шеф. В резултат на краткия им, но съдържателен разговор, всички местни операции отиват на заден план спрямо вашата мисийка. Тя дори е споменала твоето име. Което ме кара да си мисля, че си доста важна клечка.

Райън не отговори. Отвори металната кутия, в която бяха компонентите на личното му оръжие — „Берета“ 92Е8. Беше разглобил пистолета си на четири части: цевта, плъзгача, затвора и пружината за отката. Сглоби го мигновено, сложи пълнител с щракване и вкара патрон в цевта. Остави пистолета на предпазител до себе си и пъхна металната кутия под седалката.

— Изглежда военен модел — коментира Норт. — И ми се струва, че доста е използван.

— Доволен съм от него — отговори кратко Райън. Нямаше навика да говори излишно.

Адам Норт се усмихна и зави към доковете. После погледна към Наоми:

— Вие ще дойдете ли?

— Не виждам каква полза би имало от мен, ако седя в колата.

— Просто исках да кажа, че… — Норт леко се изчерви и отново я изгледа. — Това място не е съвсем безобидно, а както сте облечена… хм, никак няма да ни помогнете.

Наоми проследи погледа му до вдигналата се високо по бедрата й къса бяла пола.

— Тогава е най-добре да спрем, за да се преоблека — каза тя и сви рамене, за да смекчи раздразнението в гласа си.

Норт отби вана в паркинга на бензиностанция. Наоми изскочи от колата, отвори куфара си в багажника, извади някакви дрехи и гневно се отправи към женската тоалетна.

— Не й обръщай внимание — каза Райън и двамата се засмяха. — Тя не харесва и мен.

— Но е симпатична — подчерта Норт. Райън се изненада — Хармай не му се струваше от типа жени, които биха се харесали на едрия мъж. — Англичанка?

Райън го изгледа:

— Толкова ли е очевидно?

— Е… — запъна се Норт, — не бих казал, че се занимавам с тези неща. Ъъ… тя защо не работи с… Как им казвате? Нали се сещаш, момчетата от нейната страна на гьола…?

— МИ-6^[2] ли имаш предвид? Не знам. Тяхна си работа. — Но въпросът беше уместен и той не се бе сетил да си го зададе. Все пак не искаше да се отклоняват: — Както и да е, разкажи ми повече за този бар.

Норт бързо превключи на темата и потърси парче хартия и химикалка. Начерта схема, като подпираше листа на волана.

— Нещата са доста прости. Има само един вход, но вътре е просторно. Вдясно от входа има места за сядане, а отляво са подредени четири маси за билярд. След тях е барът, който гледа към входа. Знам със сигурност, че собственикът държи под плота ловджийска пушка с рязана цев… да не забравя — двуцевна. — Чутото не допадна на Райън и Норт не пропусна да забележи това: — Знам, знам… Ще имам грижата. Но няма нужда да обявяваш кой си. Аз ще вляза с гръм и трясък и ще им кажа кой съм. Понеже вече са ме виждали, вероятността да започнат да стрелят веднага е по-малка.

— С какво си въоръжен?

Норт извади иззад себе си дълга кутия и я отвори наполовина.

— Господи… какво е това, по дяволите?

— Това е „Д4 Супер 90“. „Бенели“ ги произвеждат само за нуждите на правоохранителните органи. Доста внушително изглежда, нали? Телескопичният приклад донякъде компенсира размера. Може да стреля като полуавтоматично оръжие. Недостатъкът е, че побира само пет патрона, но за сметка на това използвам такива със специална изработка. Натисна ли спусъка веднъж, никой няма да помръдне и пръст. Опитах да убедя началника да минем на модела със седем патрона, но съперниците в правосъдието не харесаха цената.

— Мисля, че и това ще свърши работа. Само че трябва да намерим нещо и за Наоми. Имаш ли някаква резерва?

Норт се обезпокои.

— Имам — ето това. Само че без него можеш да разчиташ на мен само за пет изстрела.

— Повярвай ми — отговори му Райън, — ако ни потрябват повече, значи имаме много голям проблем.

Наоми излезе от тоалетната и изражението й издаваше, че й е минало. Кийли изпита облекчение — и без това имаха само минути да се отърсят от всякакви емоции. Беше се преоблякла с прилепнала по тялото тениска и панталони с ниска талия. Новото й облекло изглеждаше много по-практично, но не скриваше забележителната й фигура. Тя влезе в колата и Норт продължи с обясненията:

— Значи това е единственият преден вход. Нали разбираш за какво говоря, Хармай? Окей… Ето тук, непосредствено до бара, е тоалетната, така че ще можеш да наблюдаваш и двете едновременно. Вратата за склада няма да се вижда, но би трябвало да имаш време за реакция, ако някой излезе оттам. В тоалетната няма прозорци, така че няма нужда да се безпокоим, че птичката може да изхвръкне от там… Така, ето какво мисля: влизам пръв невъоръжен, за да се убедя, че Елгин е вътре. Ако е, както би трябвало да бъде, ще изляза, за да взема оръжието си. Наоми, вече обясних на Райън, че смятам да го направя шумно. Ти няма нужда да говориш. Отиваш напред и държиш под око ей това „сляпо“ място — той посочи на схемата и тя кимна. Норт се обърна към Райън: — Трябва да го изкараш от там максимално бързо. Както казах, вътре няма да е пълно с наши приятели. Напоследък прекарах доста време в заведението, но дори аз не мога да кажа кой е въоръжен и кой не е. Трябва да направиш ясно за всички, че сме дошли специално и само за Елгин. Иначе сигурно ще изникне някой дръвник, издирван в Айдахо, който ще извади пистолет зад гърба ти. — Той огледа лицата им внимателно: — Сигурни ли сте, че искате да го направим?

— Естествено. Колкото повече се бавим, толкова по-голяма е вероятността той да надуши нещо и да се покрие. Сега или никога — отговори Кийли. Наоми обаче не изглеждаше да гори от нетърпение.

Норт се усмихна:

— Такива хора харесвам. Да вървим…

Той включи на скорост и тежката машина се отправи към доковете. Извади резервното оръжие и го подаде на Райън, който провери пълнителя, увери се, че в цевта има патрон, и го връчи на Наоми.

— Това е „Глок 29“. Разполагаш с девет куршума плюс един в цевта. Трябва само да натиснеш спусъка. — После се обърна към Норт: — Това ли ти е резервата? — И демонстративно огледа вътрешността на кабината. — Имам чувството, че пътуваме в подвижен арсенал. Къде криеш гранатометите?

Норт се засмя. Още като младши командир Райън си бе създал навика да разрежда напрежението, преди да се изправят очи в очи със смъртта. Малко стрес и страх са от полза, защото те държат на нокти. Но ако са твърде много, могат да накарат и най-опитните бойци да замръзнат в нерешителност в най-неподходящия момент. Той погледна към задната седалка, видя напрежението по лицето на Наоми и си пожела тя да остане в това състояние достатъчно дълго, за да реагира както трябва, ако се наложи.

— Пристигнахме — обяви Норт.

Минаваха бавно покрай ниска сграда от сгуробетон. Стените й не бяха виждали боя от много години, старата се бе олющила и изпопадала на големи петна. С едри черни печатни букви в горната част на фасадата беше изписано „На брега“. Витрините бяха напластени с мръсотия и покрити с ръждясала метална мрежа.

На обсипания с боклуци паркинг имаше само три коли. Норт слезе от колата и каза:

— Направи ми услуга, Кийли. Извади ловджийската пушка, докато ме няма. Връщам се след секунда. — Тръгна уверено към заведението, а Райън се пресегна зад седалката и извади калъфа от мека кожа. Отвори го, като го държеше под нивото на прозореца, и извади пушката. Беше дълга малко над метър, а около 50 сантиметра се падаха на цевта. Райън хвърли поглед назад и видя, че Наоми го гледа с широко отворени очи.

— Няма страшно — каза й той и провери дали в цевта има патрон. После се обърна към нея, но тя отклони поглед. — Наоми, погледни ме. — Тя най-сетне го погледна в очите, а когато прибра един кичур зад ухото, той видя, че ръката й трепери. — Всичко ще е наред. Искам да запазиш хладнокръвие. Просто не изпускай от поглед вратата на тоалетната и гърба ми и забрави за Елгин. Знам какво правя, ясно? Ще трябва да ми се довериш.

— Ей… — каза тя и очите й гневно проблеснаха: — Не ме е страх и не ми трябва помощта ти. Бъди сигурен, че умея да се грижа за себе си.

Райън повдигна вежда, но се въздържа от коментар.

Норт излезе бавно от заведението, но ускори ход, докато се приближаваше към колата. Райън бутна вратата, за да я отвори.

— Можем да влизаме. Той седи на бара. Облечен е със сини джинси и черна риза с дълги ръкави. Виждали ли сте снимката му? — Двамата кимнаха. — Добре, да действаме.

Влязоха.

Норт веднага се изнесе вляво, за да направи място за Райън и Наоми, които го следваха. Вдигна пушката, влезе в салона и изрева:

— АБН! На пода! Казах, всички на пода!

Повечето посетители замръзнаха при вида на грамадния агент и страховитото оръжие в ръцете му. После неохотно започнаха да лягат по очи на пода. Райън тръгна между масите. Барманът свали ръце под плота, като внимателно следеше действията им.

— Не го прави! — извика Райън. — Не се забърквай, не ни трябваш ти! Извади си ръцете!

По сбръчканото лице на възрастния мъж премина сянка на колебание и той бръкна под бара. Наоми не гледаше към Елгин. Тя пристъпи напред и както й бе наредено, не сваляше очи от вратата на тоалетната… В този момент Елгин стана бързо и направи няколко крачки, възползвайки се от това, че Райън не можеше да отмести поглед от бармана. Извади нож, дръпна Наоми към себе си, опря го в гърлото й и я завъртя така, че да бъде между него и двамата мъже.

Прошепна нещо в ухото й и погледът му стана студен и празен.

Наоми отпусна ръката с глока и погледна Райън с широко отворени очи. Барманът извади 12-калибровата пушка изпод плота, но Райън приклекна, извади беретата и стреля. Куршумът изора плитка бразда в бедрото на Наоми и пръсна капачката на лявото коляно на Елгин. Над главата му изкънтяха изстрелите на ловната пушка и някъде зад бара се посипа стъкло. Елгин изкрещя от болка и дръпна конвулсивно ножа от гърлото на Наоми. Тя мигом се извърна, сграбчи го за косата и го свали на пода, опряла дулото на глока в главата му. После го обърна по очи, възседна го и заби дулото на пистолета в тила му. Малцината посетители се втурнаха към изхода. Райън стана, погледна зад бара и видя бармана с голяма дупка в гърдите и насечено от хиляди парчета тяло. Обърна се и с облекчение видя, че Норт не е ранен и се приближава към него, свалил ловджийската пушка.

— Той успя ли да стреля? — попита Райън.

— Май в ъгъла. Не успя да я вдигне и да се прицели — отговори Норт. Райън насочи вниманието си към Наоми, която още притискаше пистолета в тила на Елгин. Беше пребледняла, а погледът й се премрежваше.

— Наоми, всичко свърши — тихо й каза той и взе пистолета от изпънатата й ръка. Кракът й кървеше, но тя като че не забелязваше болката.

— Притисни раната с нещо, Норт, мисля, че тя е в шок. Аз ще поговоря с тази гадина. — Райън сграбчи Елгин за яката на ризата и го задърпа към складовото помещение, без да обръща внимание на виковете от болка.

Задната част на сградата представляваше просторно тъмно помещение, запълнено до тавана с кашони с напитки. Райън подпря Елгин на студената каменна стена до вратата и бързо, но внимателно го обискира. Не намери друго оръжие, върна се в салона и взе ножа.

— Какво, правиш, по дяволите? — попита Норт. Беше намерил аптечка за бърза помощ и превързваше бедрото на Наоми.

Вдигна поглед към лицето на Райън, но бързо затвори уста и извърна очи. Райън се върна в склада, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели от силата, с която стискаше ножа.

Томас Елгин се подпираше тежко на стената, в позата, в която го бе оставил. Дишаше тежко и накъсано. Вдигна предизвикателен поглед към Райън, като продължаваше да стиска разбитото си коляно, и изръмжа:

— Да ти го начукам, задник нещастен!

Без да проговори, Райън заби около четири сантиметра от върха на ножа в гърдите му. Писъкът на жертвата му не го спря да завърти острието, за да не може раната да се затвори и кръвта да тече свободно.

— Имам нужда от няколко бързи отговора от теб — изсъска той.

— Какво искаш, шибаняк? — изкрещя Елгин и изви тяло в опит да се отдалечи максимално от ножа. Кийли го извади от гърдите му, но прокара назъбеното острие по счупената кост, стърчаща от коляното му.

 

 

В салона отговорният агент на АБН Адам Норт потръпна при следващия адски писък, отекнал в сградата. Воят почти заглуши приближаващите сирени отвън. Беше приключил с импровизираната превръзка на Наоми и тя вече започваше да се съвзема. В големите й зелени очи проблесна някаква искра, когато понечи да заговори.

— Спокойно — спря я той. — Вече всичко е наред. Справи се страхотно. — Комплиментът беше напълно искрен. За аналитик в разузнаването, тя се бе справила блестящо. Сирените отвън спряха пред сградата и след малко в бара нахлуха лекари с бели престилки. По петите ги следваха полицаи от управленията в Норфък и Портсмут, както и отряд на специалните сили на щата Вирджиния. В мига, в който влязоха, Райън излезе от склада с невъзмутимо изражение.

Полицаите огледаха бара, няколко от тях излязоха пребледнели от склада и погледнаха към Кийли. Цареше объркване, така че мина известно време, преди да се стигне до единодушие и по заповед на ръководителя на операцията, капитан Джина Нолан от полицейското управление на Норфък, на Райън Кийли бяха сложени белезници.