Ендрю Бритън
Американецът (23)

21.

Претория — Таджикистан — Лангли

За Райън Кийли и Наоми Хармай Южна Африка бе разкрила тайните си и нямаше какво повече да им предложи. След срещата с посланика Джилиън Фарис се залови да организира пътуването им до Вашингтон. Когато по-късно следобеда колата беше готова да потегли за международното летище на Йоханесбург, Фарис задържа ръката на Райън необичайно дълго. Съжаляваше, че го изпраща.

Наоми спа по време на късото пътуване на юг, оставяйки Райън в плен на неспокойните му мисли. Той не беше сигурен какво да прави по-нататък. В съзнанието му отново и отново изплуваха думите на Наоми, само че оцветени с някакво ново предизвикателство: Добре де… какво ново разбрахме? Истинското му име? Не вярвам някога да реши да го използва…

Името беше важно за Кийли, понеже предлагаше възможност да избяга, макар и за кратко от чувството на безсилие, обхванало го през последните години. Само че сега, когато разполагаше с него, не беше сигурен как да го използва.

По време на монолога на посланика бе станало ясно, че Уилям Вандервеен обвинява Запада — и по-конкретно Съединените щати — за случилото се с неговото семейство. Ясно бе също, че Вандервеен е постъпил в армията на презираната от него страна по една-единствена причина: да овладее уменията, които в крайна сметка щеше да използва срещу нищо неподозиращите си благодетели.

С тази мисъл Райън прокуждаше другите мисли относно намеренията на Вандервеен спрямо Вашингтон. Връщането там несъмнено представляваше поемане на голям риск от страна на този човек, така че замисълът му трябваше да си заслужава риска. Последните думи на Стивън Грей продължаваха да го измъчват: Пратката вече е пристигнала във Вашингтон… И вече има онова, което му трябва. Последната пратка, която трябваше да пристигне във Вашингтон, бе неуточнено количество експлозив. Беше ли Вандервеен достатъчно арогантен да опита същото още веднъж, може би с надеждата да изпревари засилването на бдителността по пристанищата.

А не бе ли възможно всичко да е пристигнало още с първата пратка с вече използвания експлозив?

В миналото си Вандервеен се бе проявил като крайно способен инженер в състава на Специалните сили. Като такъв бе демонстрирал търпение и специализирани познания, напълно достатъчни, за да извърши успешен опит за покушение срещу президента. Райън реши, че този човек ще заложи на онова, което знае и умее, въпреки обучението му като снайперист в Бенинг. И разбра, че трябва да разчита само на инстинкта си, след като не разполага с никакви солидни данни.

Опита се да не мисли какво може да се случи, ако бърка или ако се окаже прав, но недостатъчно бърз, за да сглоби мозайката.

Отпусна се в удобната седалка и се опита да последва примера на Наоми. Преди да го направи, реши, че е време да навести Томас Елгин още веднъж.

 

 

Боингът с двамата агенти на ЦРУ на борда се издигаше в нощното небе над светлините на Йоханесбург, когато, следван от Айман Ал Зауахири, Уил Вандервеен излезе от дълбините на планината Тян-Шан в тихата пещера. Подът беше покрит с постелки и тела на спящи мъже. Тежката миризма на некъпаните им тела изпълваше въздуха и го правеше непоносим за дишане въпреки прохладното и просторно подземно помещение.

— Ще получиш 45 000 долара за текущи разходи — тихо каза Ал Зауахири. — На пет вноски по 9000, всички по една и съща сметка. — Леко смръщване. — Ще имаме нужда от Мазахери за това. — Вандервеен продължи да върви, сякаш не бе чул нищо. — Направи нужното, парите да бъдат прехвърлени през Западна Европа, по възможност Франция или Англия. Американските банки са длъжни да съобщават на правителството за всяка трансакция, надвишаваща 10 000. Като работим със суми под този праг, елиминираме част от риска, но остава опасността от използване на една и съща банкова сметка. За нещастие разполагам с малко на брой пълни самоличности. Създаването на изчерпателна легенда изисква време, а това е нещо, с което в момента не разполагаме. След по-малко от месец графикът на пътуванията ще загуби актуалност. — Излязоха от пещерите на разчистеното място и бързо се отправиха в студената нощ към голямата брезентова палатка и монотонния шум на генераторите. — Дали ще се придържа към графика?

— До момента не се е отклонявал от него.

— И ти си уверен, че може да бъде направено?

— Няма гаранции, но по-добра възможност от тази едва ли ще ни се удаде. Вярвам, че може да стане.

Египтянинът не отговори и двамата с облекчение влязоха в затоплената палатка. Радиооператорът отметна завесата и махна с ръка, за да привлече вниманието на командира си. Миг по-късно Ал Зауахири повика американеца.

Вандервеен се вмъкна в тясното отделение и взе подадения му лист хартия. Прочете го, не вярвайки на очите си.

— Кийли…!

— Познато ли ти е това име?

— Да — с нежелание потвърди той. — Откъде е пристигнало това?

— Информацията е постъпила от Южна Африка. Имаме свой човек в посолството там.

— Надежден ли е? — попита Вандервеен.

— Напълно. Работи за пари… Такива хора обикновено са най-добрите — отговори Ал Зауахири. Къса пауза. — Какво има, някакъв проблем?

Вандервеен не отговори дълго време. После прошепна:

— Не… не е проблем.

— Може би ще е по-добре да поддържаме контакт, за да можем да те информираме за придвижването му. — В думите прозвуча някакво колебание.

— Не, той няма да остане в Африка. А и това е прекалено опасно. Не можем да рискуваме всичко заради един телефонен разговор… аз дори не мога да си представя какви са възможностите на АНС, особено в района на столицата. Няма да се чуем повече, докато това не свърши.

Ал Зауахири не отговори. Вместо това се обърна и погледна радиооператора, който веднага стана и излезе навън. Едва тогава лекарят насочи вниманието си към Вандервеен.

— Това не е приемливо. Нуждаем се от хората на Мазахери за превода на парите. Той ще изисква гаранции.

— Няма да има никакви гаранции — настоя Вандервеен, който започваше да губи търпение. — Вече обсъждахме това…

Другият примирително вдигна ръка:

— Ще ти бъде даден номер, на който да се обадиш. Министърът има източник във Вашингтон, който ще поеме финансовата страна. Имаме малко хора с умения в тази област, след арестуването на Ал Зауайди в Мадрид. Разбери, въпросът не е до парите, а дали да ти се гласува доверие за операция с подобен мащаб. Мазахери никога няма да се съгласи да изпусне общия контрол… Иранците залагат много. Дори да успееш, няма да сме постигнали нищо, ако те бъдат пряко свързани с атентата. — Ал Зауахири помълча малко и по безизразното му досега лице премина замислено изражение. Накрая каза с нетърпящ възражение глас: — Ти ще се обаждаш два пъти седмично, считано от деня, в който се върнеш, до деня на самата операция. Ще ти бъде съобщено кога да го правиш, преди да заминеш. От теб няма да се иска да разкриваш подробности по местонахождението си, но те трябва да са в течение на възможните проблеми, с които не е изключено да се сблъскаш. Този контакт ще бъде от полза и за теб — в случай на нужда те ще осигурят допълнителни средства или документи.

Вандервеен знаеше, че това е лъжа. Разкриеха ли го, иранците щяха да отрекат всякаква връзка с него. Нямаше да помръднат и пръст, ако станеше провал, но той се нуждаеше от помощта им сега и щеше да се нуждае от убежище, когато всичко свършеше. Така че нямаше избор, освен да се съгласи.

— Добре. Човекът на Мазахери във Вашингтон ли се намира?

Айман ал Зауахири тънко се усмихна:

— Кой е споменавал, че е мъж?

Вандервеен не сдържа изненадата си. Беше почти невероятно, че такъв като Мазахери ще повери на жена нещо толкова важно като използването на средствата за провеждане на черна операция.

— Тя е ценен източник на информация и е доверено лице — продължи Ал Зауахири. — Това е всичко, което трябва да знаеш. — Усмивката му изчезна. — Това не е просто искане: ако пропуснеш обаждане в уговорените часове, няма да има значение дали операцията ще успее. Разбираш ли ме?

Вандервеен кимна.

— Ще постъпя както искате. И ще успея.

Възцари се дълга, притеснителна тишина. На лекаря му бе трудно да повярва, че американецът желае да извърши подобен акт срещу своите хора, и то срещу нищо повече от сигурно място в рамките на организацията. В крайна сметка обаче нямаше избор и трябваше да го подкрепи. Такава бе волята на емира и за него тя имаше същата тежест като команда от самия Аллах.

— Добре… тази нощ си почини. Хеликоптерът ще се върне утре сутринта. А след това, приятелю, всичко ще зависи само от теб.

 

 

Бяха изминали едва два часа след пристигането на Райън Кийли във Вашингтон, когато го повикаха в кабинета на директора в Лангли. Беше изморен след дългия полет, костите го боляха и се ядоса, че няма да може да се прибере скоро при Кати.

Джонатан Харпър вече чакаше в просторната стая, изтегнат в едно от креслата, артистично разпръснати около ниска масичка. Директорът на централното разузнаване^[1] седеше срещу него и двамата мъже прекъснаха разговора си в мига, в който Кийли пристъпи през тежката махагонова врата.

Директорът стана и подаде ръка. Беше снажен мъж с голяма коремна обиколка, умело маскирана от ушития по мярка костюм на Ралф Лоран от линията „Пърпъл Лейбъл“, която бе любимата му.

— Боб Андрюс, приятно ми е да се запознаем.

— И на мен, сър — отвърна Кийли.

Андрюс изгледа със съмнение стоящия пред него човек. Беше чувал какво ли не за Кийли и външният му вид съответстваше на репутацията му. Беше обут с тежки туристически обувки „Кълъмбия“, носеше тъмни джинси и протрит на места сив памучен пуловер с висока яка. Лицето му имаше плътния слънчев загар, който може да се постигне само в Африка, а гарвановочерната му коса беше, меко казано, невчесана. Поемайки всичко това с единствен поглед, директорът трябваше да си припомни за способностите на този човек.

Андрюс посочи едно от празните кресла.

— Сядай, Райън. Поздравления за постигнатото в Африка.

— Благодаря ви, сър.

— Оценявам, че се съгласи да се видим днес — каза директорът, сякаш Кийли бе имал някакъв избор. После направи жест към чашите на масичката. — Кафе?

Кийли кимна и се приближи да си налее кафе със сметана. Междувременно директорът вдигна онова, което Райън сметна, че е неговото досие, и го запрелиства.

— Да видим сега… осем години в армията, уволнение като майор. „Летящ кръст“, три бронзови звезди, две пурпурни сърца… Впечатляващо. Служба в Косово и в Залива. Две години в „Първа оперативна част на специалните сили“… — Андрюс вдигна поглед: — „Делта форс“? — Райън кимна, докато отпиваше от кафето си. Андрюс повдигна вежда и отново се задълбочи в досието: — В такъв случай си имал допуск за сигурност, така ли?

— Да, сър. Но подписах отказ от правата си, когато ме нае директор Харпър. В противен случай досието ми форма „201“ още щеше да се въргаля някъде из Браг. — Знаеше, че Андрюс ще разбере за какво става дума. Армията съхраняваше огромната част от досиетата на своя персонал в поделение „Личен състав“ в Сент Луис, но Първа оперативна част на специалните сили се ползваше със специални права да държи досиетата на своите агенти в строго секретната зона във Форт Браг.

Андрюс затвори досието и го хвърли на писалището.

— И „Звезда на разузнаването“ за завършек. Тези страници доказват, че си постигнал доста, Кийли — заключи той, барабанейки с пръсти по затворената папка. — За нещастие означава още, че трябва да вземам мнението ти съвсем сериозно. — Райън погледна Харпър, който запазваше невъзмутимо изражение.

— Не знам досещаш ли се, но изпълнението ти с Елгин ни донесе сериозни неприятности. Не че всичко вече е отшумяло, но аз съм склонен засега да забравя за това — продължи директорът. — Ти смяташ, че Вандервеен има за цел президента. Кажи ми защо.

Кийли притеснено се размърда в креслото, после разказа за краткия си разговор със Стивън Грей и особено за последните му думи.

— Признавам, че звучи обезпокоително, но това ли е всичко, с което разполагаш? — осведоми се Андрюс, без да скрива скептицизма си.

— Сър, ние знаем със сигурност, че Вандервеен има връзки с новия ирански режим. А и връзките му с „Ал Кайда“ са несъмнени. Разполагаме със запис на срещата му с някои от най-високопоставените хора в организацията. По-неоспоримо от това просто не може да бъде. Нека сега обсъдим следните факти: сенатор Леви, най-големият противник на Иран на Хълма, е убит посред бял ден, след като е уверил основните кореспонденти на вестници във Вашингтон, че на програмата за въоръжаване на Иран ще бъде сложен край. След това да си припомним за Майкъл Шакиб, известен с иранските си пристрастия, за когото в телефонните компании има запис за провеждане на разговор с клониран^[2] телефон, забележете… по-малко от три минути преди атаката. А след като бе издирен от Министерството на правосъдието, той решава да се взриви, вместо да рискува да бъде арестуван. Защо?

Андрюс погледна Харпър с озадачено изражение.

— Защото с това се занимават тези хора, Кийли. Това е част от конфликта при тях. Да убият колкото може повече хора, да посеят страх и да създадат ужас — това са главните им цели.

Райън вдигна ръка и каза:

— Може и да е така, сър. Но помислете върху следното: ами ако Шакиб го е направил — нека това е една от причините, — защото не е искал да рискува да бъде пречупен при разпита?

Харпър погледна Кийли заинтригувано, но Андрюс не забеляза това.

— Казваш, че е предал информация, за която не знаем? Нещо, свързано с президента?

Райън сви рамене:

— Казвам само, че това представлява една от възможностите, които не можем да си позволим да не разгледаме. Бог знае какво се е случило преди. Да си припомним, че преди четири години се загуби лаптоп на Държавния департамент. В него се съдържаше строго секретен материал с кодови думи и компютърът така и не бе намерен. Подобни инциденти непрекъснато се случват в Министерството на правосъдието.

— Господи! — въздъхна Андрюс и се обърна към своя заместник: — Джон, мисля, че трябва да използваме Сикрет Сървис. Ще им препоръчаме да проведат вътрешно разследване и да видим какво ще открият.

— Съгласен съм — проговори Харпър, но изражението му не съответстваше на думите му.

— За нещастие идните няколко дни ще бъда много зает с Министерството на вътрешната сигурност. Не мога да си спестя тези съвещания. Джон, ще ти уредя среща с Бренеман. Искам и ти да присъстваш на нея, Кийли — добави след кратко замисляне Андрюс. — Възможно е да го убедиш поне малко да ни сътрудничи, докато не решим проблема.

— Това много би ни помогнало, сър. Надявам се да бъркам.

— И аз — чистосърдечно реагира директорът. — Повярвай ми — и аз.

 

 

Пет минути по-късно Харпър и Кийли бяха напуснали кабинета на Андрюс и слизаха към първия етаж. Вървяха бавно и говореха само когато нямаше други хора.

— Господи, Райън — започна Харпър с усмивка. — Ако се покажеш в Белия дом в този си вид, ще ме е срам да се появя отново там.

Райън се засмя и погледна облеклото си.

— Май ще трябва да инвестирам някой друг долар в костюм.

— Така ли си облечен, когато изнасяш лекции в Ороно?

— Студентите ми са по-зле и от мен, Джон. Там се спазва йерархията.

Замълчаха, понеже покрай тях забързано мина висока стройна жена с червена коса. Тя носеше купчина папки и озари Райън с усмивка.

Харпър забеляза това и го сръчка с лакът.

— Ако получавах половината от вниманието, на което се радваш ти, приятелю, щях да умра като много щастлив мъж.

— Не и ако Джули чуе думите ти. Всъщност тя сигурно саморъчно би те убила.

Харпър се усмихна, но веднага стана отново сериозен.

— Тези неща, дето ги наговори на Андрюс… Нали не ги вярваш?

— Не. Предполагам, че е възможно Шакиб да е предал информация за нещо друго, освен маршрута на сенатор Леви, но не считам това за особено вероятно. Андрюс просто е нов на тази длъжност, за да се върже на думите ми, а и едва ли би ме изслушал, ако разполагах само с последните думи на Грей. По този начин обаче той има възможност да обвини Сикрет Сървис, че не са опазили информация, с която би трябвало да разполагат единствено те, а това ще ни помогне да получим онова, което ни е нужно — истинска помощ в откриването на Вандервеен. За нещастие сега ще трябва да „продадем“ същото и на президента. — Кийли се усмихна. — Което може да се окаже доста по-сложно.

Харпър поклати глава.

— Винаги съм твърдял, че ти би могъл да си истинска звезда в Централата. Способността ти да заблуждаваш явно е вродена.

— Не се безпокой, Джон, не съм скроен за твоята работа. Нямам търпението за цялото целуване на задници, с което ти се налага да запълваш деня си.

Харпър се изсмя гръмогласно.

— Само че точно тези ми „занимания“ ти спестиха затвора след издънката с Елгин.

— Като стана дума за Елгин, струва ми се, че той знае повече, отколкото казва. Искам да поработя върху това с Адам Норт — онова момче от АБН. Той запази ситуацията под контрол, когато трябваше. Проблемът е с достъпа. Можеш ли да го организираш?

Харпър кимна бавно, докато прекосяваха огромното фоайе към пропуска.

— Няма да е лесно, но мисля, че ще мога. Най-трудната част ще е да се избегне пресата. Доколкото знам, държат го в Александрия. Този път обаче не искам да оставяш никакви белези по него, Райън. Да не говорим, че не трябваше да го правиш и първия път.

— Не се безпокой, знам как ще стане.

Излязоха на открито, вдъхнаха студения въздух на Вирджиния. Райън погледна дългите редици каменни стъпала, водещи до тъмносиньото беемве, спряло до тротоара. До него чакаше Кати. Тя леко трепереше в късата си черна рокля и изглеждаше невероятно: лекият грим бе изкусно положен, а диамантените капки се полюшваха на ушите й. Косата й бе на кок и няколко непокорни кичура бяха паднали върху лицето й. Тя му се усмихна и сърцето на Райън прескочи удар.

Обърна се към Харпър, който се усмихваше лукаво.

— Ах ти, умни мръснико… — Сложи ръка на рамото му и силно го стисна. — Благодаря ти, Джон, задължен съм ти.

— Заведи я на някое хубаво място, Райън — тя го заслужава. Ще се видим утре.

Райън пусна рамото на Харпър и се затича надолу по стълбите. Прегърна Кати и устните им се сляха в дълга целувка. Харпър ги гледаше отгоре с виновна усмивка, после се засмя на странната комбинация, която представляваха: Райън с невчесаната си коса, раздърпания си пуловер и тежките обувки, а Кати — сякаш току-що излязла от модно дефиле в Милано.

После се сети за Джули и усмивката му се разшири. Тръгна към паркинга и собствената си кола и реши, че двамата също могат да си доставят една нощ в града. В крайна сметка животът беше прекалено кратък, за да се лишават от тази неща.