Ендрю Бритън
Американецът (4)

2.

Вашингтон

За да не се наложи да влиза в Лангли, регистриран като посетител, Райън се бе съгласил да се срещне с човека, с когото разговарял по телефона, на „неутрална територия“. Седеше в дъното на ярко осветеното кафе недалеч от булевард „Джордж Вашингтон Паркуей“ и чакаше. Беше петък следобед и атмосферата бе приятна — млади служители и студенти правеха планове за уикенда, бърбореха оживено на всевъзможни теми, обсъждаха клюки и флиртуваха с поглед. Някои от тези погледи бяха насочени към него, но той не ги забелязваше. Чувстваше се стар и някак не на място в оживеното заведение.

Бяха изминали около двайсетина минути, когато вратата на салона се отвори и вътре нахлу студен порив. Мъжът, който влезе, бе толкова невзрачен, че веднага се сля с обстановката. Тази старателно тренирана анонимност бе присъща на Джонатан Харпър, който имаше почти двайсетгодишен опит с нея. Беше започнал кариерата си като аналитик в отдел „Съветски съюз“, но скоро го прехвърлиха в Оперативно управление. Към средата на 80-те вече имаше свои агенти зад Желязната завеса и организираше изтеглянето на онези бегълци, чиито постове в системата на КГБ ги правеха ценни за ЦРУ. Днес, в пика на своята кариера, Харпър бе трети по ранг в ЦРУ, или заместник оперативен директор. Той леко вдигна ръка, за да покаже на Райън, че го е забелязал, а младият мъж стана, взе чашата кафе и го последва навън, в студа.

— Добре изглеждаш, приятелю. Колежанският живот явно ти понася — отбеляза Харпър, докато вървяха бавно към мола. Небето беше бледосиво, а в щипещия въздух се криеше обещание за сняг. Райън погледна косо наляво и реши, че коментарът е искрен. Понякога беше трудно да се прецени, защото лицето на Харпър не издаваше нищо. С вчесаната надясно коса, консервативният, но скъп стил на обличане и сериозното изражение, Джонатан Харпър приличаше повече на застаряващ пастор или може би на банкер, отколкото на служител в разузнаването.

— Не мога да кажа, че съм нещастен.

Харпър направи пауза, сякаш да обмисли думите му. Винаги се държеше така.

— Обзалагам се, че разполагаш с много свободно време — каза накрая.

Кийли се поколеба.

— Опитвам се да не е така. В момента преподавам, пък и… срещнах един човек. Не мога да се оплача от живота, Джон. — И обърна проницателните си сиви очи към Харпър. — Онова, което имам… си заслужава, хубаво е, дава ми усещане за сигурност.

Продължиха да вървят мълчаливо. Джонатан не намираше думите му за убедителни. Известно му бе за двайсет и четири годишната студентка, с която Райън живееше, и знаеше за хоноруваната му — и следователно несигурна — преподавателска длъжност в университета. Да избягаш от бурните води в застояла локва, имитирайки интерес към баналното ежедневие, и да чакаш времето да заличи спомена за видяното, а може би и за извършеното… Харпър беше готов да се закълне, че Райън заслужава повече. Знаеше, че той е наясно, че го проверяват. Всъщност смяташе, че Кийли иска да бъде убеден, иначе нямаше да бие целия този път.

— Предполагам, че вече си видял всичко по новините. Да ти кажа, че е просто невероятно, значи да не ти кажа нищо. Нападение посред бял ден срещу три коли, а ние не разполагаме с нищо. Не, не с нищо — разполагаме с шестима загинали цивилни, сред които една бременна жена, и със седемнайсет ранени. Медиите се нахвърлиха върху историята, а президентът направо ни захапа. Изглежда със сенатора са били по-близки приятели, отколкото се предполагаше. — Харпър потръпна зиморничаво от вятъра, разлюлял клоните на дърветата над тях. — Онзи тип ликвидира цялата охрана на Леви. И не говоря за хора, току-що издържали изпита за назначаване в службата. Не бяха и пред пенсия. Става дума за професионалисти от контингента на самия президент, за бога!

— Чух по новините, че има оцелял. Някаква жена…

— Да, казва се Меган Лорънс. Ветеран със седемгодишен стаж. Тъжна история — има дете на шест години, а състоянието й е безнадеждно. Мамка му…! — Харпър ядно запрати празната си чаша към препълнения контейнер за боклук. Тя се удари в капака, падна на земята и вятърът с готовност я подхвана и върна на алеята. Бягаща жена в колоритен спортен екип се приближи зад тях с подскачаща на гърба й руса опашка. Тя сърдито изгледа Харпър и ги подмина. — Леви се връщал в Александрия, където с жена му имат имение в Джентри Роу. Маршрутът бил проверен от екипа и одобрен. Става дума за една от петте възможности, избрана по случаен начин само половин час преди да напуснат сградата „Ръсел“. Разполагаме със списък на хора, имали достъп до тази информация… доста къс списък. Бюрото вече разследва сериозно всеки от тях. Доколкото ми е известно, вече са отишли при Маклафлин за подслушани разговори. До ден-два трябва да знаем повече, особено ако решат да сътрудничат в духа на новото време.

— Защо изобщо сенаторът е бил с охрана на Сикрет Сървис? Мислех си, че това е работа на полицията към Капитолийския хълм.

Харпър се поколеба, преди да отговори:

— Мога да ти покажа защо. Разполагаме с лента… всъщност с няколко. Струва ми се, че би трябвало да познаваш онзи, който го е извършил.

Времето като че ли спря за Райън. Студени пръсти плъзнаха нагоре по гръбнака му, заплашвайки да сграбчат сърцето му в леден юмрук. За момент се обърка, но усещането изчезна така внезапно, както се бе появило, и той осъзна, че Харпър е сложил успокоително ръка на рамото му.

— Прегледай лентите, Райън. Прегледай ги и ми кажи какво мислиш. Това е всичко.

Бавно поеха обратно към кафето. Харпър се поздравяваше за умело проведения труден разговор, а Райън бе изцяло потопен в друг, ужасяващ свят.