Ендрю Бритън
Американецът (2)

Пролог

Вашингтон, окръг Колумбия

Някои не бяха съгласни — мястото не бе подходящо за толкова сензационно съобщение.

Беше напълно естествено да се оплакват. Именно това можеше да се очаква от организаторите на мероприятието — в действителност стажантите, организирали местата за сядане и раздали пропуските за журналисти, щяха да бъдат изумени, ако някой направеше дори опит за комплимент. Никой не се изненада, когато честите прекъсвания доведоха до значително закъснение в обявената програма. Въпреки това бе направено всичко възможно неудобствата да бъдат сведени до минимум. Бяха донесени допълнителни столове за новодошлите, а термосите с кафе и каните с ледена вода се сменяха с прецизна периодичност. Над главите на хората висяха богато украсени полилеи, осигуряващи нужната светлина. Това не попречи на телевизионните оператори да се оплакват, но нищо не се промени. Осигуряването на естествена светлина в залата така или иначе бе немислимо. От съображения за сигурност шестте огромни прозореца бяха надеждно затворени, обезопасени с алармени системи и скрити зад тежки завеси в бургундско червено в тон с мокета. Над блестящите кристални полилеи и под позлатения таван се рееха чифт забравени балони с формата на звезда. Обичайните подбрани с вкус картини по стените бяха сменени и може би дори задминати по изящност от извисяващите се мраморни колони в коринтски стил.

Всъщност повечето от присъстващите бяха съгласни, че обичайните свидетелства за наличие на власт са налице. Ако изобщо нещо в залата липсваше, това определено бе свободното място. Хората бяха плътно натъпкани един до друг и чувството на дискомфорт се споделяше единодушно. Но малко по малко мърморенето затихваше. Скоро всички пишеха трескаво в бележниците си и стрелваха с поглед онези, които продължаваха да недоволстват. Накрая шепотът съвсем стихна и всички, без изключение, съсредоточено заслушаха човека на подиума.

— Аз вярвам, че днес има консенсус сред най-уважаваните и влиятелни хора във Вашингтон, включително онези, чието мнение е особено важно за решенията на президента. Аз съм напълно уверен, че той ще вземе под внимание много от заключенията, до които комитетът достигна този следобед. Сега ще отговоря на още един въпрос… Сюзън, виждам, че не те сдържа. Я да чуем…

Вълна от смях премина през тълпата от репортери, а кореспондентката на „Си Ен Ен“ леко поруменя и зададе въпроса си:

— Сенатор Леви, какво се надявате да постигнете чрез този ултиматум пред преходното правителство на Иран и ще поеме ли според вас тази администрация по пътя, който доведе до спорното решение на проблема в Ирак?

Сенаторът се намръщи на втория въпрос и това не бе пропуснато от никого.

— Първо, нашата цел тук е да направим напълно ясно за хората на власт в Техеран, че Съединените щати няма да останат безучастни, докато те се подготвят за действия, имащи за цел да навредят на нашата нация. От друга страна, ние все още — и искам това да бъде съвсем ясно — не разглеждаме възможността за въоръжен конфликт, нито дори идеята да дислоцираме някаква войска в региона. — Леви помълча за миг, оставяйки впечатлението, че събира мислите си. В действителност искаше да направи драматична пауза: — Към настоящия момент разполагаме с конкретни доказателства, че Иран е започнал пречистването на уран за влагане в ядрено оръжие — доказателство, с каквото не разполагахме, когато се взе решение за сваляне на Саддам Хюсеин от власт. Понастоящем президентът отказва да признае новите лидери в Техеран и аз… ние… напълно го подкрепяме. Нещо повече, вече разполагаме с предварителното одобрение на френския президент Ширак и италианския министър-председател Берлускони. И двамата ни увериха, че ако се постигне някакво споразумение за частична компенсация, всички компании на съответните страни с петролни интереси в Иран са готови да прекъснат договорите си и да се изтеглят от региона при първа възможност. Макар подобно развитие да зависи от изхода на насрочените за края на ноември преговори, това е голяма стъпка към затвърждаването на вече наложените санкции. Нека ви уверя, че нищо няма да попречи на усилията ни да формираме обединен фронт срещу ядрените амбиции на Иран. — Леви отново замълча, но тишината веднага бе нарушена от силните гласове на репортерите. Без да им обръща внимание, той фокусира погледа си върху привлекателната млада кореспондентка на третия ред. — Що се отнася до втората част на въпроса ти, Сюзън, искам да подчертая, че в случая бихме желали да видим силно участие на ООН. Доказателството за производство на оръжие, за което споменах, е предадено на Съвета за сигурност и след като неговият анализ бъде готов в началото на следващия месец, очакваме приемането на решителна резолюция, осъждаща действията на новия режим. Съжалявам, това беше всичко — каза той в отговор на бурята от въпроси. — Благодаря ви, че бяхте днес тук.

Сенатор Леви слезе от подиума, обстрелван от въпроси, на които нямаше намерение да отговаря. Продължилото четири и половина часа заседание беше само по себе си достатъчно тежко, а сега гласовете на двайсет и шестимата сенатори, членове на комитета, и несекващото бляскане на светкавиците го караха да усеща пулса в слепоочията си и предизвикваха тъпа болка в стомаха му. Беше сигурен, че язвата, която му бяха открили съвсем наскоро, е пряко следствие от онова, което отново се зараждаше в Близкия изток. Неотдавнашната смърт на аятолах Хомейни, върховния водач на Иран, бе последвана от избирането на ултра консервативен духовник, изпитващ неприкрита неприязън към Съединените щати. Въпреки коментара, който бе направил преди малко, Леви отлично съзнаваше, че вероятността за война в региона отново е изплувала над хоризонта.

Той напусна Партийната зала, зави надясно и с широки крачки се отправи към мраморното стълбище. В този момент го настигна главният му съветник Кевин Бидън.

— Ето ни пак на прага на безумието — каза Леви. Прекара ръка през гъстата си посивяла коса и продължи с нисък глас, както винаги недоверчив към малката, но много ефикасна група на Сикрет Сървис, която го охраняваше. Такова ниво на охрана обикновено не се полагаше на членове на Конгреса, но на лидера на мнозинството в Сената и председателя на сенатския комитет за въоръжените сили се обръщаше по-специално внимание, особено в светлината на неотдавнашните събития. — Пръснахме милиарди в Ирак, за да могат нашите граждани да гледат телевизионни репортажи, показващи как синовете и дъщерите им гинат пред очите им. Какво, по дяволите, получихме в замяна?

Ейдън погледна косо сенатора, като леко сведе очи, защото Леви бе цяла глава по-нисък от него. Запита се за момент дали сенаторът не изпитва някаква несигурност относно положението си. Но едва ли един от най-могъщите мъже във Вашингтон се тревожеше за толкова тривиални неща. „В крайна сметка, — каза си Ейдън — нали затова съм тук.“

— Сър, най-добрата стратегия в момента е да се придържаме към партийната линия. Може би по-нататък бихте могли да се дистанцирате от нея, но понастоящем на вас се гледа като на най-надеждния поддръжник на Бренеман. Непрестанно сондираме общественото мнение и ако забележим, че то се накланя на другата страна, ще ревизираме и нашата позиция.

Леви вдигна вежди, развеселен от чутото. Макар високо да ценеше идеите на съветника си, той винаги отчиташе младостта и неопитността на Ейдън, когато преценяваше мнението му. След като вече се бе появил по националната телевизия, за да декларира своята поддръжка за президента, едва ли можеше в близко бъдеще да се обърне на сто и осемдесет градуса, без това да бъде възприето в партията като чиста проба предателство. А и твърдо вярваше, че прави каквото трябва, и макар да му минаваха какви ли не мисли, знаеше, че ще изтърпи всякакви политически несгоди, за да попречи на Иран да излезе на ядрената сцена.

Всичко това избледня в съзнанието му, когато минаха през орнаментираната мраморна ротонда на административната сграда на Сената „Ръсел“. Макар и след толкова години Леви не спираше да се изумява от красотата на архитектурата и майсторството при строежа на сградата — тя непрестанно му напомняше колко важно е това, с което се занимава, и какъв късмет е да се намира на този пост. От мислите му го изтръгна гласът на агент на Сикрет Сървис, който говореше нещо в ръкава си. Агентът погледна Леви и каза:

— Сър, имаме готовност за тръгване. Качваме се във втората кола. — Сенаторът кимна леко в отговор и излезе от сградата. Времето бе типично за Вашингтон, окръг Колумбия, в средата на октомври — поривист вятър носеше ситен дъжд и заплашваше да изтръгне чадъра, който Ейдън се опитваше да държи над главата на своя работодател. Агентите бързо ескортираха сенатора до втория от двата бели микробуса.

Леви знаеше, че в първата кола има четирима агенти с автоматично оръжие, а командирът на отряда ще пътува на седалката до шофьора във втората. Спомни си, че трябваше да има и трета кола, която да ги следва на дискретно разстояние, но не я видя.

Когато се запозна със зачислените му агенти, сенаторът реши, че подобно видимо присъствие на охраната е ненужно и притеснително. Беше изказал мнението си пред президента, но след като го запознаха с причината за промяната, се съгласи, че заплахата оправдава подсилената охрана.

Това обаче не означаваше, че трябваше да я харесва. На отряда на Сикрет Сървис бяха наложени строги ограничения: на агентите беше забранено да прекрачват прага на дома му, освен в случай на явна необходимост, а в ежедневното му пътуване до и от работа не можеха да се внасят промени. Двайсет и пет минутният път между офиса и дома му, включващ прекосяване на реката, бе един от спокойните и релаксиращи епизоди в графика му и тишината на тези моменти нямаше да бъде нарушавана от воя на сирени и клаксоните на разгневени шофьори, изтикани към тротоарите. Командирът на отряда енергично бе възразил на тези условия, но сенатор Леви все пак беше един от най-влиятелните политици във Вашингтон и това не бяха просто някакви условия, а негови изисквания. Един петминутен разговор по телефона бе сложил край на спора.

На бдителните агенти от охраняващия отряд не се плащаше, за да харесват сенатора, което бе добре, защото те не го харесваха. Но бяха отговорни за неговата безопасност, затова винаги въздишаха с облекчение след поредното седемсекундно прехвърляне от сградата „Ръсел“ в микробусите. Те бяха научени да гледат на слизането или качването в кола на охраняваното лице като на най-рискованите моменти в неговата охрана. Но този път в бързината не обърнаха внимание на младия, добре облечен мъж, напуснал сградата заедно с тях. Той изчака малкия ескорт да потегли и преследващата кола да го последва петнайсет секунди по-късно, преди да слезе по мраморното стълбище на сградата „Ръсел“ и бавно да поеме по Конститюшън Авеню. Разтвори чадъра си, за да се предпази от дъжда, и извади от джоба на палтото си плосък мобилен телефон.

Човекът, който отговори на обаждането, реши да игнорира едва доловимата арогантност, прозвучала в очакваното съобщение. Не изпита нищо, освен презрение към служителя на Конгреса, чието име бе получил преди два месеца и на чиято информация сега трябваше да разчита изцяло.

Чакаше търпеливо в наетия черен шевролет „Тахо“, спрял на Индипендънс Авеню, точно срещу федералната сграда „Джеймс Форестал“. Колата бе паркирана, без да нарушава правилника, а съгласно показанието на паркинг метъра оставаха още шейсет минути. Опушените стъкла не бяха чак толкова тъмни, че да събудят подозрение у някой прекалено усърден пътен полицай. Мъжът имаше голям опит в подобни дела и макар да съзнаваше присъщата за професията му опасност, не бе склонен да оставя на шанса неща, които зависят изцяло от него.

Стриктно придържайки се към този принцип, той бе избрал внимателно мястото на колата. Започвайки от пресечката с Л’анфан Променад, Индипендънс Авеню вървеше на запад в продължение на почти пет километра. Оттук имаше добра видимост към двата светофара. По-близкият се намираше на 65 метра от колата, а другият бе на около 200 метра по-нататък, което означаваше, че беше в обхвата на неговото оръжие и способности.

Светофарите задържаха вниманието му само за миг, тъй като разчиташе най-вече на трафика в пиковия час и на времето. Не можеше да се надява, че светофарите ще работят в негова полза, а и компютърните му умения не бяха достатъчни, за да проникне в мрежата на Министерството на транспорта, без да бъде забелязан. Другите два фактора обаче бяха от такова естество, че неизменно парализираха трафика в окръг Колумбия.

Мобилният му телефон издаде сигнал и той погледна числото — целта се намираше на две минути път от него.

— И какво ще правиш този уикенд?

Меган Лорънс вдигна вежда и се обърна в седалката си, за да погледне партньора си Франк Бенечели. Работеха заедно вече три месеца и тя все имаше чувството, че той събира кураж да я покани на среща.

— Защо? Да нямаш планове за двама ни? — усмихнато попита тя.

Бенечели почервеня и измърмори нещо под нос. Меган си помисли, че е забавно един американец от италиански произход да бъде такъв интроверт и толкова непохватен в разговора. Но не можеше да отрече, че е доста симпатичен. Не че това имаше някакво значение в този момент, защото тя имаше планове за уикенда — Сара щеше да празнува шестия си рожден ден в събота и майка и дъщеря с нетърпение очакваха деня, който щяха да прекарат заедно.

Тя отметна дългата си коса от лицето, събра я в опашка и впери искрящите си зелени очи в колите наоколо. После се сгълча наум, че е загубила концентрация, макар и за момент. Предстояха й два дни почивка, през които щеше да има предостатъчно време да се отпусне.

— Господи, какво време! Точно в такива дни се сещам, че някога Вашингтон е бил маларийно блато — оплака се Ейдън.

Сенатор Леви не го слушаше, гледаше набраздената от поривите повърхност на декоративното езеро пред сградата на Капитолия. Заседанието бе свършило, но болката в стомаха не бе отминала и той се запита дали да не изтегли посещението при личния си лекар за следващата седмица. „А най-добре би било, помисли си, изобщо да зарежа тази работа.“ Знаеше, че излизането му в пенсия ще унищожи надеждите на свръх амбициозния му асистент, но пък нищо друго не би зарадвало жена му повече. Напоследък Елизабет често подмяташе дали да не се пренесат в наскоро закупеното имение сред хълмовете на Вирджиния — щата, издигнал го на този висок пост — и като че ли с всеки изминал ден ставаше все по-настоятелна.

Леви нямаше сърце да се противопостави на тези искания, защото тя бе стояла вярно до него през всеки миг от продължилата му близо три десетилетия размирна политическа кариера. Къщата в покрайнините на Шарлотсвил се нуждаеше от основен ремонт и през него премина топла приятна вълна при мисълта за удоволствието, с което щяха да я превърнат в свой дом.

— Сенаторе…? — изтръгна го от унеса гласът на Кевин Ейдън. — Трябва да поговорим за срещата ви с губернатора следващата седмица. Той няма да пропусне да ви попита за финансирането на училището и аз мисля, че…

— По-късно, Кевин. Остави стареца да си почине за миг — пошегува се Леви, облегна се в седалката и затвори очи. Лекото трополене на дъжда по покрива на колата притъпяваше сетивата му и му помагаше да се отпусне. Така и не забеляза как колата вдигна пръски от локвата дъждовна вода на острия десен завой, преди да излезе на Индипендънс Авеню.

От момента на второто обаждане мъжът в черния шевролет бе действал бързо, но ефективно. Ръцете му не трепваха, когато отметна протритото одеяло, покриващо предмета на седалката до него. Вдигна странното правоъгълно оръжие в скута си, щракна ключалката, за да нагласи в позиция оптическия прицел, и завъртя механизма на ударника на мястото му.

В ръцете си държеше 66-милиметров гранатомет М202А, известен като „Флаш“ в американската армия, за чиито нужди бе създаден. Конкретно този екземпляр бе удобно „загубен“ по време на учение с истински муниции във Форт Браг миналата пролет, заедно с пълен комплект от три ракети М74. Полуавтоматичният гранатомет бе в състояние да изстреля четири ракети за четири секунди, но беше окомплектован само с три. Армейското разследване щеше да бъде много по-щателно, ако бяха изчезнали и муниции, незачислени към това оръжие.

Гранатометът вече бе зареден и той разполагаше с двайсет свободни секунди. Използва ги, за да се прехвърли с масивното оръжие на седалката до шофьора. Изтегли спусъка в положение за стрелба и погледна за последен път в огледалата за обратно виждане. През стичащия се по задното стъкло дъжд видя да приближава първият от двата микробуса.

Пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Прехвърли няколко пъти ремъка през свивката на дясната си ръка, открехна вратата и зачака да види дали съдбата ще пожелае да пощади сенатор Даниел Леви.

Съдбата пожела първият светофар да свети зелено. Той изруга тихо, когато ескортът мина на скорост през кръстовището, и с облекчение видя как един мотоциклетист зави рязко пред бронята на водещия микробус. Шофьорът наби спирачки, за да избегне удара, и мъжът с гранатомета чу изсвирването на гумите на втората кола. В неосъзнат акт на богохулство той благодари на Бог и слезе на тротоара.

— Оръжие! Газ, газ, газ! — Всички завъртяха глави, когато този вик се разнесе в слушалките им. Агентите в първата кола рязко се извърнаха в седалките си, търсейки с поглед заплахата. Сенатор Леви се сепна от леката дрямка, видя паниката по лицето на Ейдън и се обърна да погледне през задното стъкло. Светът бе скрит зад пелена от дъжд. И едва тогава той усети първата вълна на парализиращ страх.

Пришпорен от притока на адреналин, младият шофьор на втората кола наруши протокола и се опита да заобиколи и изпревари първата, но внезапното спиране бе оставило много малко разстояние между тях. Той удари задния калник на водещия микробус и тежката машина закова на място. На мъжа с гранатомета не му трябваше повече. Оръжието вече лежеше плътно на рамото му и той без проблем намери основната цел. Натисна спусъка и ракетата с писък се понесе към втората кола, оставяйки смъртоносна диря от бял дим.

Сенаторът видя проблясването в поройния дъжд и затвори очи, а агентите закрещяха в радиостанциите си.

Мъжът веднага коригира прицела си, когато видя, че ракетният снаряд се забива в задницата на втория микробус. Ракетата М74 бе заредена с 0,61 килограма пирофорен агент, известен със съкращението ТРА, чиито химически свойства го правеха сходен на белия фосфор. Резултатът бе опустошителен. Следващата ракета се изви във въздуха и попадна във водещия микробус секунди след като колата със сенатора бе превърната в димяща купчина метал. Изхвърлените от бойната глава частици разкъсаха околните коли и случаен минувач. Един от агентите беше успял да отвори задната врата точно преди експлозията и бе изхвърлен на 20 метра на мокрия тротоар. Обгорялото му тяло застина след агонизиращ гърч.

По Индипендънс Авеню се възцари невъобразим хаос, защото по улицата имаше тълпи от прибиращи се след работа хора. Писъците на ужасените свидетели не стигаха до съзнанието на мъжа, който насочи вниманието си към проследяващата кола, откъдето бе дошло първото предупреждение по радиото. Беше изстрелял двете ракети за по-малко от пет секунди и не бе дал на агентите в последната кола време да реагират. Установи, че са само двама, единият от които зад волана. Вдигна гранатомета и веднага го свали, като разбра, че агентът до шофьора вече е опрял на рамо приклада на автомат МР5. Бенечели изстреля откос от три куршума, които минаха на сантиметри от главата на убиеца и се забиха в тухлената стена на Музея на изкуствата и промишлеността. Убиецът се хвърли зад своята кола и изчезна от поглед.

Мъжът с гранатомета усети, че шансовете му да се измъкне стремително се изпаряват. Ъгълът, под който бе паркирал наетата кола, му даваше пряк излаз към Нешънал Мол през Хаупт Гардън на музея „Смитсониън“. Все още под прикритието на масивния шевролет, той отстъпи две крачки към входа от ковано желязо, извърна се и хукна през портала по алеята. Спря и се обърна, преди да завие надясно към мола. Вече бе задъхан, но ръцете му не трепереха, когато провери дали последният заряд на оръжието му е на място. Вдигна гранатомета на рамо и стреля за трети и последен път.

Дъждът вече се бе усилил и тежки водни завеси шибаха сградите и булеварда, скривайки от погледа на агентите важни подробности. Около тях се носеха писъците и стенанията на ранените. От другата страна на шевролета агент Меган Лорънс внимателно се изнесе вляво, вдигнала своя Зиг Зауер Р229, така че да прикрива партньора си. Бенечели разполагаше с единственото им автоматично оръжие и тя осъзна колко слабо въоръжени са за подобна ситуация. Концентрира се върху бавно отварящата се пролука между предното стъкло и тясната алея до сградата на музея. Не мислеше за шестгодишната си дъщеричка, нито за приятелите, които само преди секунди бе загубила завинаги, макар и двете мисли да настояваха за внимание в периферията на съзнанието й. В този момент бе изцяло съсредоточена върху Бенечели, който бе започнал да заобикаля предната броня на колата.

Партньорът й се поколеба за миг, преди да се изнесе на позиция за стрелба, и точно тогава Меган чу вцепеняващия вой на газовете, изхвърляни от соплото на заредената с твърдо гориво ракета, която светкавично прелетя късото разстояние и се заби във вратата на шевролета. С ужас проследи как триетилалуминиевият заряд прогаря корпуса на автомобила, сякаш бе от пластмаса. Назъбени парчета метал, покрити с нажежени частици ТРА, се забиха дълбоко в лицето и гърдите на Бенечели и последното, което Меган чу, бе писъкът му. После в света й се възцари мрак.