Ендрю Бритън
Американецът (20)

18.

Иран — Кейптаун

На около 3 километра над пустинята източно от Техеран товарен хеликоптер МИ-26 се носеше към Машхад със скорост, надхвърляща 270 км/час. Но не Машхад бе крайната му цел. Хеликоптерът щеше да кацне на импровизирана писта южно от Атрак, където Марч бе влязъл преди три седмици за първи път в страната. При пристигането му четирите допълнителни резервоара щяха да бъдат сменени и хеликоптерът — с име „Хало“ по класификацията на НАТО, — предвидливо предоставен от руснаците, щеше да продължи на североизток през границата и по-нататък, в рядко населените наводнявани райони на Туркменистан.

Джейсън Марч дремеше на седалка, подсилена с керамично покритие. Спътникът му седеше от другата страна на широката разделителна пътека, гледаше непроницаемия мрак зад илюминатора и мислеше.

Саиф ал Адел — ако изобщо можеше да бъде определен с една дума — бе прагматик. Тази душевна нагласа се подсилваше от едно откритие, което бе направил за себе си преди много години — че прошепнатите думи на приятелство могат да решат почти всеки проблем. Особено ако същите тези думи биваха последвани от куршум. С течение на годините той бе отвел повече човешки живота, отколкото можеше да преброи, както пряко, така и косвено. Но ето че бе доживял момента, когато не можеше да се отърси от мисълта, че собственото му бъдеще лежи в чужди ръце. И тази мисъл никак не му допадаше.

Ако направеше грешен избор, всичките му минали постижения щяха да бъдат забравени. А тези постижения бяха много и с всяко се гордееше по различен начин. Помнеше ранните си години като доброволец в още зараждащото се движение „Ислямски джихад“ — един от многото неграмотни младежи, крещящи лозунги по мръсните улици след убийството на Ануар Садат^[1].

Това че бе прозрял истината за своя свят на двайсетгодишна възраст, бе постоянен източник на гордост за Саиф ал Адел.

А после бе дошъл ред на по-дълбоката ангажираност и по-големите отговорности, след като по-малодушните кандидати се бяха върнали към баналностите на ежедневието, състоящи се в грижи за деца, работа и спестявания, за да могат една седмица в годината да се преструват, че са нещо повече от овце по претъпканите плажове на Кузейр^[2].

Саиф по-скоро би умрял, отколкото да бъде обикновен. И затова отново и отново бе доказвал своята смелост и качества на водач. Помнеше онзи склад на брега на река Инд и неспокойния смях на многото присъстващи, докато някой свързваше жиците към седалката на шофьора в един горещ ноемврийски следобед. И помнеше как бе прегърнал своя подчинен — мъжа, който щеше да подкара колата към посолството в Исламабад. И пак отлично помнеше тишината, надвиснала в задименото помещение, докато всички чакаха вест за успеха.

Тринайсет души бяха загинали при онзи опит, но не успяха да ликвидират посланика в Пакистан. Дребна победа, нищо повече. През 1996-а бе изиграл важна роля в атаката срещу комплекса на небостъргачите „Хобар Тауърс“, което постави основата на най-голямото му лично постижение, поне засега. След необяснимата смърт на Халил на онзи прашен планински път в Сирия се беше отворила ваканция за по-висок пост в организацията. Успехът в Дахран бе привлякъл вниманието на Директора към името на Саиф ал Адел. Беше се разчуло, че е забелязан и че ще му се повери оперативното командване за два едновременни удара — атаки срещу чуждестранни цели, които щяха да свалят Запада на колене.

Първоначално се бе престорил, че е измъчван от съмнения, но всъщност искаше да прикрие желанието си. Подобно на всеки човек без съвест, той беше роден актьор. „Много съм млад — бе казал той. — Нека се даде шанс на доказал се водач.“ Командирите спокойно бяха оценили скромността му и нежеланието да се самоизтъква. После го повикаха, за да му обявят решението си, а той бе приел избора им не като награда, а като възможност. Следващите две години минаха в подготовка. Мъчителното снабдяване с 600 килограма ТНТ, наемането и фалшивото регистриране на многобройните складове, където се съхраняваше експлозивът, обучението и мотивирането на камикадзетата, които щяха да се срещнат с Аллах, без да разберат какво са извършили. Всичко това бе легнало на плещите на Ал Адел и в крайна сметка се бе превърнало в голяма победа срещу неверниците. Операцията бе завършила с 224 мъртви, сред които десетки американци.

Мислите му се върнаха към настоящето. Хеликоптерът вибрираше от мощността на двете турбини „Лотарев Д-136“, които задвижваха масивното витло с осем перки. Нищо от постигнатото нямаше да има тежест, ако американецът се окажеше нещо по-различно от това, което изглеждаше. Въпреки нарцисизма си, който се издигаше до главозамайващи висоти, Ал Адел не беше сляп за собствените си недостатъци. Съзнаваше, че иска да впечатли американеца с издействането на поисканата от него аудиенция. Разбира се, за това бе готов да понесе отговорността. Директорът не бе от онези, които се показват по нечия прищявка — той никога не забравяше за американските войници, обикалящи из тази изгорена от слънцето земя. За новото поколение лоялни на Запада афгански бойци и за неизбежните предатели в собствената му организация. Присъствието му можеше да бъде осигурено само срещу достатъчно основателна причина.

Ал Адел бе обяснил всичко това на американеца, който спокойно бе отговорил, че става дума за план. За Саиф това просто обяснение бе предостатъчно. Бе останал изумен, когато разбра, че пред жилищния блок „Кенеди-Уорън“ има 92 трупа, и призна, че е подценил способностите на този човек. Всъщност имаше по-голяма вяра в американеца, отколкото осъзнаваше.

Той вярваше, че този човек може да се добере до президента. И знаеше, че операция от такъв мащаб се нуждае от санкцията на Директора. Именно на тази база бе взел своето решение. Ако планът не си заслужаваше и американецът не получеше поздравления за своята гениалност, Саиф лично щеше да го изведе от лагера и щеше да го застреля, преди да получи своя куршум.

С тази успокоителна мисъл Саиф ал Адел реши да направи компания на своя спътник и заспа дълбоко, докато хеликоптерът разсичаше нощта към блещукащите води на Каспийско море.

 

 

Проклет да си, Райън Кийли. Наоми отново беше на покрива, а слънцето бе безмилостно също като вчера. В небето не се виждаше нито едно облаче. Беше прекарала сутринта тихо проклинайки Райън, като периодично поглеждаше радиостанцията, за да се увери, че не предава. Рано сутринта той бе наел 6-метровия катамаран, но нея бе пратил отново на покрива с обяснението, че не е достатъчно да контролират сградата само от една страна.

„Лесно ти е да го кажеш — мислеше си тя. — Ти си във водата и се радваш на морския бриз, а аз се пека тук горе.“ Сребристият мерцедес се бе появил като по часовник и не бе помръднал след това. Дори куриерът този път бе решил да не разнообрази деня й с появата си. Наоми усещаше как тялото й се вцепенява от липсата на движение, а минутната стрелка на часовника обикаляше влудяващо бавно.

Часовете мълчание бяха просто непоносими. Щеше да бъде много по-добре, ако можеше да разговаря с Райън, но заповедите му бяха стриктни: никакви приказки по радиото, освен ако има нещо да съобщи. Тя обаче се познаваше достатъчно добре, за да съзнава, че не заповедническото му поведение е истинската причина за сегашното й настроение.

Прогони образа му от мислите си и се опита да се съсредоточи върху сградата долу. Часовете се точеха и тя започна да се унася, така че наистина се стресна, когато отвори очи и видя тежката врата на склада открехната. Нощта се бе спуснала, а пълната луна осветяваше празната улица и една-единствена човешка фигура.

Наоми проследи как бодигардът затваря вратата и я заключва зад себе си. После той отиде бързо при мерцедеса, навря се зад волана и потегли. Наоми усети как я обхваща възбуда и опипа повърхността на покрива, търсейки радиостанцията.

Студените сиви води на Тейбъл Бей вдигаха и спускаха голямата яхта. Райън стоеше на руля, загледан в складовете по каменистия бряг. Вниманието му бе съсредоточено върху единствената все още осветена сграда, макар вътре да не се забелязваше движение.

Неочакваното изпращяване на радиостанцията на пулта с инструменти до покрития кокпит го сепна.

— Райън, обади се — напрежението в гласа й беше съвсем ясно и той бързо посегна към апарата.

— Казвай.

— Шофьорът си тръгна — съобщи тя. — Току-що взе колата и потегли сам… Чуваш ли ме? Какво да правя?

Райън започна трескаво да обмисля вариантите.

— Слушай ме внимателно. Слез при джипа и спри с него пред входа на склада. Не слизай от колата. Извади картата и се престори, че търсиш нещо на нея. Ако шофьорът се върне, натисни бутона за предаване два пъти. Радиото при теб няма да издаде звук, но аз ще разбера. Веднага се махни от там. — Кратка пауза: — На всяка цена смъкни раницата отгоре. Разбра ли?

— Ясно.

Райън пъхна радиостанцията в джоба си и бързо се върна на кърмата. Дръпна покривалото на малката надуваема лодка, свърза захранващия кабел към лебедката и пусна генератора, преди да развърже въжетата, прикрепящи лодката към катамарана. Погледна над водите на залива и видя, че нелепите френски врати в задната част на склада още са отворени за студения нощен бриз. Това беше часът, който чакаха, прецени той.

 

 

Наоми тичаше по плетеницата от тъмни криви улички и крачките й отекваха в тясното пространство между сградите. Стигна до нисана, измъкна ключовете, хвърли раницата на задната седалка на джипа и седна в хладните кожени обятия на шофьорската седалка. След залез температурата бързо бе спаднала и тя изведнъж затрепери. Запали двигателя и напусна уединената уличка.

 

 

Гумената лодка подскачаше по вълните. Райън се смръщи на рева на извънбордовия двигател, чиито 40 конски сили разпенваха водата зад кърмата. След няколкостотин метра изключи мотора и остави лодката по инерция да го приближи до брега. Скочи от нея, едва не се подхлъзна на гладките камъни и се отправи към разтворените врати.

Наоми изключи фаровете, зави на ъгъла и плавно спря точно пред входа на склада на Грей. Наоколо не се виждаше никой, но тя разгъна картата и нервно напипа радиостанцията до себе си. Побързай, Райън.

 

 

Кийли мина през двойната врата и се отправи към вътрешността на склада с изваден валтер. Светлината на високите флуоресцентни лампи буквално изригваше по белите тухлени стени, отскачаше от тях и осветяваше блестящия дъбов паркет.

Стивън Грей седеше зад необятно писалище в центъра на помещението, удобно облегнат в креслото си й с кристална чаша „Чивас“ в ръката. Сянката, прескочила по огледалната повърхност на бюрото му, го стресна и той вдигна поглед, за да види една тъмна фигура да влиза в стаята.

Той веднага разбра, че това е краят. Сградите му многократно бяха претърсвани от властите, но полицията не влизаше по този начин — през задния вход, пистолети със заглушител и лица в сянка. Разтрепери се и посегна с дясната си ръка към второто чекмедже на писалището си.

Опита се да си спомни дали револверът в него бе зареден.

Райън се приближи без колебания — това беше моментът да установи контрол над ситуацията.

— Стивън Грей — с тих и спокоен глас каза той. „Логика — напомни си. — Опитай да го убедиш с логика.“ — Приятно ми е най-сетне да се запознаем. Ако не възразявате, имам към вас няколко въпроса. Не мърдайте и дръжте ръцете си върху бюрото.

— Майната ти — с изкривено от гняв лице каза Грей и понечи да стане.

Кийли видя, че логиката няма да доведе доникъде. Бързо заобиколи писалището и преди Грей да стане, със сила стовари крак в гърдите му.

Столът полетя назад и Грей падна на пода. Въздухът излетя от гърдите му. Отворил широко уста, за да си поеме дъх, той се изправи на четири крака и в този момент кракът на Кийли се заби в корема му.

Грей чу ребрата си да изпукват и опита да се свие на кълбо. Образът пред очите му се раздвояваше. Въпреки болката, от която му се повдигаше, усети в тила му да се забива дулото на пистолет.

— Аз искам да дръпна спусъка — информира го Райън. — Има само една възможност да се спасиш. — Бръкна в джоба си, извади от там смачкана снимка и безцеремонно я завря под носа му: — Познаваш ли този човек?

 

 

Сребристият мерцедес се показа на ъгъла и със скърцане на спирачките закова точно пред джипа. Дъхът на Наоми секна. Тя посегна слепешката към радиостанцията и натисна два пъти бутона за превключване на предаването. После опита да се съсредоточи върху картата, но грамадният бодигард вече беше слязъл от колата си с издут хартиен плик с храна и почука по стъклото й. По лицето му бе изписано съмнение още преди тя да отвори прозореца.

 

 

— Кълна се, че е истина!

— Не ти вярвам. — Райън постави пръст на спусъка и натисна студения метал още по-силно в главата му. — Само това име ли е използвал пред теб?

— Познавах баща му. Можеш да провериш. Господи… нека стана. Няма да избягам. — „Само да му отклоня някак вниманието — мислеше си Грей. — Револверът е зареден, знам това. Добера ли се до него, ще имам някакъв шанс.“ Райън го сграбчи за ръката и грубо го вдигна на крака. Грей веднага се насочи към писалището. — Тук е… ето, имам досие за него…

Но юмрукът, стиснал ризата му, се стегна и го дръпна назад, далеч от спасителното чекмедже.

— Сядай — нареди Райън. Отиде при писалището и започна да отваря чекмеджетата. След малко се обърна към Грей и вдигна под светлината револвер „Смит енд Уесън“. — Това ли търсеше?

Той отвори цилиндъра и патроните се изтърколиха по паркета. Хвърли небрежно револвера на писалището, плавно пристъпи напред и заби дръжката на пистолета в лицето на Грей. Когато вдигна ръка за втори удар, радиостанцията в джоба му се удари в ъгъла на писалището и бутонът за предаване хлътна.

 

 

— Нямам никаква идея — каза Наоми. — Май сбърках завоя на излизане от Малайския квартал. Искам да изляза пак на „Комодор“. Бихте ли ми посочили накъде да потегля? Ако не възразявате, разбира се.

Съмнението по грубите черти на мъжа се поразсея. Той се наведе през отворения прозорец и започна да показва по картата, обяснявайки с къси изречения на развален английски. Пръстът му минаваше по картата и едновременно с това по бедрото на Наоми. Тя опъваше картата с двете си ръце с такава сила, че едва не я скъса на две. Ангажирай вниманието му, Наоми!

Сложи ръката си върху неговата и му се усмихна с най-сладката си усмивка.

— Просто не знам как да ви благодаря. Спасихте ми живота.

Охранителят обаче видя някаква промяна в лицето й и бързо се изтегли назад. Похотливата му усмивка угасна и на нейно място се появи много по-грозно изражение. После той бръкна под сакото си за оръжието.

Но ръката на Наоми се бе стрелнала още по-бързо към беретата на Райън. Съзнанието й бе изпразнено от всякаква мисъл, когато насочи пистолета в гърдите му и стреля два пъти. Изстрелите, произведени в купето на колата, едва не я оглушиха. Мъжът залитна назад, а по лицето му се изписа шок.

Наоми слезе от колата залитайки, забравила за радиото до себе си. Посегна да вземе ключовете на мъжа, после се досети, че са още в мерцедеса. Изобщо не забеляза липсата на кръв по гърдите на охранителя, когато извади ключовете на мерцедеса от запалването и изтича към предната врата на склада.

 

 

Изстрелите се чуха и в склада. Стивън Грей вдигна поглед и се усмихна на Райън с кървава отвратителна усмивка. В погледа му изгря хищническа жестокост и той каза:

— Може да знаеш името му, но това няма да промени нищо.

Райън отстъпи назад, прицелен в гърдите му.

— Какво искаш да кажеш?

— Пратката вече е пристигнала във Вашингтон. Много е късно да го спреш. Разбираш ли какво ти казвам? Той ги иска всичките. И вече има онова, което му трябва.

Райън се готвеше да отговори, когато вратата се отвори с удар. Той завъртя пистолета си към нея, но в склада влетя Наоми. Тя тичаше… и виждаше само Райън.

Грей реагира светкавично. С невероятна за състоянието му скорост той заобиколи писалището, пресрещна Наоми и я удари с глава. Пистолетът излетя от ръката й и се плъзна по пода. Замаяна от удара, тя спря, като се олюляваше, опитвайки се да се задържи на крака. Грей посегна зад нея към беретата. Пръстите му обхванаха пистолета и той се обърна…

Кийли го простреля два пъти в гърдите. Грей залитна назад, удари се в стената и се свлече до нея. Погледна нагоре към Райън. От ъгълчето на устата му се стичаше тънка струйка кръв, която попиваше в чистия бял памук на ризата му. Сърба сили и насочи пистолета към Наоми.

Райън нямаше избор. Направи две бързи крачки напред и изстреля трети куршум в челото му.

И тихо изруга. Всичко се бе развило не както трябва… Сега главната им задача беше да се измъкнат от склада. Взе беретата от ръката на мъртвеца и я прибра в джоба си. Наоми клечеше до стената и го гледаше с изумление и ужас. Хвана я за ръката и грубо я дръпна.

— Къде е шофьорът?

— Застрелях го — безизразно каза тя.

Райън бързо оглеждаше стаята. Имаше цяла стена с кантонерки и шкафове, а по писалището бяха разпръснати документи. Поколеба се дали да не изпрати Наоми на яхтата, а той да прегледа каквото успее. Зачуди се за колко ли време полицията ще пристигне от търговския район и какво ще намерят. Инстинктът му подсказваше, че Грей едва ли крие в тези шкафове уличаващи сведения.

Колебанието му трая само секунди. Рискът беше прекалено висок. Освен това вече разполагаше с онова, за което бе дошъл. Сграбчи Наоми за ръката и я задърпа към отворената врата към залива. Зад него нещо изшумоля, някакви неуверени крачки? Не, нямаше как. Не се обърна да провери.

Тичаха с все сила, когато зад тях изтрещя автоматен откос, който пръсна стъкло и дърво към плажа, Райън имаше чувството, че бяга на място по пясъка. Наоми беше като камък, макар ръката й да стискаше здраво неговата. Нов дълъг откос и после низ от ругатни на африкаанс, когато ударникът удари на празно. Райън тласна надуваемата лодка от брега, скочи в нея и моторът изрева в стихналата нощ. Лодката подскачаше по идещите насреща й вълни и плоското й гумено дъно шумно пляскаше по тях. Две минути по-късно вече бяха извън обсега на оръжието на шофьора. Райън изгаси мотора и се приближиха по инерция до кърмата на катамарана.

Едва сега се насили да се обърне и погледна Наоми. Беше почти сигурен, че е улучена. Изпита неописуемо облекчение, когато я видя жива — беше се извърнала от него, превита през борда, и повръщаше в тъмните води на Тейбъл Бей.