Ендрю Бритън
Американецът (28)

26.

Вашингтон, окръг Колумбия — Лангли

Трябваше да отдели един ден за пътуване до Вашингтон, за да огледа маршрута и да обмисли възможностите.

Днешният бе прекрасен за целта. Бягство от надвисналите над централна Вирджиния облаци, спасение от еднообразните изчисления и затъпяващата работа с поялника. Взе последната си придобивка — четиригодишен мотоциклет „Хонда“, модел „VT1100 Шедоу“, изцяло хром и блестящ металик. Предпочиташе да не използва вана, ако не бе абсолютно наложително. Ако влезеше с него в центъра на града и го спряха за някакво нарушение, колата щеше да стане безполезна за него.

Подкара по междущатска магистрала I-95, отби на изход 170 и навлезе в западната част на Александрия. Пресече Потомак, която хвърляше отблясъци по лъскавите извивки на мотора му.

Междущатска магистрала 95 в по-голямата си част представлява привидно безкрайна отсечка прав път, обграден с извисяващи се борове. Изкушаваше се да даде газ и да се наслади на скоростта, но имаше необичайно масирано полицейско присъствие, а в небето кръжеше полицейски самолет „Чесна 182с“. Въпреки това самото излизане на открито бе истинско облекчение след теснотата на хамбара.

Зави по шосе 50, известно още и като Ню Йорк Авеню. Напусна окръг Принц Джордж и навлезе в Квартал Анакостия, продължавайки на запад по югоизточния край на окръг Колумбия. Когато пред него се появи силуетът на вашингтонския Конвеншън Сентър, зави по 7-а улица и ревът на хондата раздра утринния въздух и събуди за живот няколко още сънени туристи. Усмихна се на стреснатите им изражения, докато прекосяваше с по-ниска скорост „Индипендънс“. После си позволи да огледа пътя.

Гледката не събуди в него никакви емоции. Боклуците отдавна бяха разчистени, а обгорелите останки на леките коли в момента се намираха в излязъл от обръщение авио-хангар в Дълес, където екипи на криминолози от ФБР и специалисти на Националната комисия за безопасност на транспорта продължаваха да стържат почернелите отломки в напразно търсене на улики.

Интересът на Вандервеен не бе нищо повече от този на любопитен мотоциклетист, обърнал глава, за да огледа пътна катастрофа. Той извърна поглед от сцената дори преди да навлезе в онзи участък от пътя, където безкрайна върволица от коли се движеше на талази, а изнервените шофьори не спираха да натискат клаксоните.

 

 

Пристанището за яхти „Гангпланк Марина“ се простира от моста „Франсис Кейс Мемориал Бридж“ до Уотър Стрийт. От другата страна на канала се виждаше ниско окосената трева и пъстроцветните знамена на „Ист Потомак Голф Клъб“. Самото пристанище, в което имаше стоянки за 310 яхти — почти винаги запълнени, — се намираше в сянката на каменния обелиск „Вашингтон Монумент“.

В пристанището акостираха най-различни морски съдове: от 9-метровите „Бостън Уейлър“, през дизеловите „Каталина“ и по-малките катамарани и платноходки, до 18-метрови „Феърлайн Скуадрон“ изцяло от фибростъкло — една от най-големите яхти, които пристанището може да приеме.

Но този ден една яхта се открояваше от всички и именно тя прикова вниманието на Вандервеен, който лениво се разхождаше по пешеходната алея покрай пристанището, като заобикаляше малките групи туристи, но внимаваше да не се приближава много до самите места за акостиране. „Секвоя“ бе малко по-дълга от 30 метра, а по-голямата част от главната й палуба, включително лоцманската кабина, бяха скрити под облицовка от тик и стъкло. Вандервеен я виждаше за пръв път, но знаеше историята й. Знаеше, че Никсън е плавал 98 пъти по Потомак с президентската яхта и че това е мястото на паметните срещи на Айзенхауер с Чърчил и фелдмаршал Монтгомъри в навечерието на Втората световна война. Освен това знаеше, че „Секвоя“ е продадена на частно лице от президента Картър през 1977 г., след което останала в корабостроителница, където през следващите няколко години състоянието й постепенно се влошавало, докато през 1984 започнала реставрацията й.

Собственост на „Секвоя Президеншъл Груп“, яхтата бе достъпна за чартъри, но използването от президента или вицепрезидента беше с приоритет пред заявки от частни лица.

Уил Вандервеен знаеше всичко това, така както знаеше, че президентът Бренеман вече е резервирал „Секвоя“ за 26 ноември чрез Бюрото за обществени прояви към Белия дом.

Първоначалната му информация за Бренеман бе много по-малка, отколкото тази за яхтата, затова се чудеше защо президентът би искал да плава из ледените води на Потомак по това време на годината. Едва по-късно откри — след като прекара известно време в отдела с микрофишове на Ричмъндската окръжна библиотека, — че Бренеман е страстен яхтсмен и горд собственик на едномачтов платноход клас „Томасон“, намиращ се на док в Бостънското пристанище.

Вандервеен предположи, че италианският и френският държавник няма да изпитат особено удоволствие от брулещия над Потомак леден вятър. Усмихна се на образа, който изниква в съзнанието му при тази мисъл, и изучаващо огледа „Секвоя“ през кацналите на носа му очила „Рей-Бан“. Лицето му бе скрито под козирката на избеляло бейзболно кепе. В един момент даже бе обмислял възможността за атака срещу президентската яхта. Тя можеше да бъде извършена лесно с една-единствена подводна мина, като например шведската „Рокан“ — беше виждал експлозивното устройство да бъде ефективно използвано в Ормузкия проток и на други места. Знаеше, че Сикрет Сървис не разполагат с протокол за противодействие срещу подобна заплаха и че като привърже стоманения корпус на мината за котвата ще намали допълнително акустичния й профил и по този начин ще се противопостави на остарялото им противоминно оборудване.

В същото време нямаше никакво доверие в чувствителните електронни компоненти на мината и не желаеше да залага на надеждността на дистанционно устройство, което не е проектирал самолично. Неговото отдавнашно верую беше „простотата означава успех“. Можеше да бъде сигурен в успеха на начинанието си само като намалеше броя на компонентите и като неколкократно провери възпламенителната система.

Освен това престоят на крайбрежието го изнервяше. Това място можеше да бъде напуснато по малко на брой пътища, които с лекота можеха да бъдат контролирани от десетина агенти на Сикрет Сървис, а те несъмнено щяха да бъдат в готовност да затворят периметъра в случай на атака. Мисълта да бъде обграден от федерални агенти му се струваше непоносима, та дори и срещу шанса да види как „Секвоя“ потъва на дъното на Потомак. Дори да оцелееше след подобна „среща“, вероятността да прекара години наред във федерален затвор не си заслужаваше няколкото седмици национално страдание.

Не, определено предпочиташе да запази живота си. С над 1300 килограма „Семтекс-Н“, стратегически поставени на пътя на автоколоната, оцеляването му бе възможно, а успехът — почти гарантиран.

Върна се при хондата, яхна коженото седло и завъртя ключа на запалването. Включи на скорост, подаде газ и полетя по 7-а на север, към Пенсилвания авеню. Имаше още много неща, които трябваше да види и проучи, преди да напусне града.

 

 

— По дяволите, не мога да повярвам, ти ми причиняваш това, Райън. Не мога да ти опиша на какво ме направи Андрюс заради изпълненията ти в Александрия. Знаеш ли как ги нарече? „Незащитими“. И използва тази дума поне десет пъти. Ти чу ли ме, като ти казвах да не оставяш по него нито следа? Чу ли ме, питам?

За пореден път Райън седеше срещу Харпър и за пореден път разговорът се развиваше по възможно най-лошия начин.

Този път обаче той реши да атакува. Така или иначе нямаше какво чак толкова да губи.

— Готов съм да се махна, при това с желание, Джон. Вече ти казах, че искам да приключа, но съм твоят…

— Какво? — Но по устните му играеше мрачна усмивка. — Моят какво си…? Единственият ми шанс да се добера до Вандервеен? Това ли смяташе да кажеш? Защото директорът вече не вярва в това и, честно казано, дори аз не съм толкова сигурен.

— Само че никой друг не е успял да направи нищо…

— И също така никой друг не е застрелвал на чужда земя добре известен бизнесмен, Кийли. Никой друг не е нападал затворник във федерален арест. Всеки път, когато ти казвам да правиш нещата по-дискретно, ти превръщаш иначе простата операция в шибан спектакъл!

Райън реши, че този път наистина е прекалил, защото Харпър използва фамилното му име. Това се случваше доста рядко. Затова, забравил за предпазливостта, той продължи да атакува:

— А деветдесет и двамата мъртви на Кънектикът Авеню, Джон? Осем агенти на Сикрет Сървис и един американски сенатор също са мъртви. Това как ще го наречеш?

— Причината е, че ние не играем по техните правила, Райън, ние сме по-човечни от тях…

— Губим точно защото не играем по техните шибани правила — изстреля той в отговор.

Настъпи продължителна тишина, двамата се гледаха от двете страни на писалището и всеки чакаше гневът у другия да утихне.

— Не правиш нищо, за да облекчиш работата ми Райън — беше последният удар и заместник-директорът имаше право, думата да остане у него. — Предполагам се чудиш как така подробностите относно твоето „посещение“ още не са залели страниците на „Вашингтон Пост“?

— Мина ми тази мисъл.

— Сключихме сделка с Елгин. Пълен имунитет, заповядан най-отгоре. — Райън настръхна, но Харпър вдигна ръка, за да спре изблика му. — Недей, ти нямаш думата, понеже си първопричината. Главният прокурор изпрати офертата направо до Елгин, понеже адвокатката… Срещнахте ли се с нея? — Кратко изразително поклащане на глава. — Е, адвокатката се оказа не коя да е. Тя умираше от желание да предпочете публичността пред сделката за имунитета, но Елгин — колкото и да е тъп — направи правилния избор. Уведоми я, че ще я уволни, ако наруши условията, а това щеше да се отрази на Харис по-зле от това клиентът й да излезе на свобода чист като сълза… С други думи, Райън, имахме голям късмет. И нека те осведомя, че Харис беше лесната част — проблемът бе да убедим началника на смяната, че ще е най-добре, ако престане да настоява да стане както му се иска. Но понеже и той няма интерес от публичността, това се оказа още веднъж в наша полза. Единствено — и аз държа да обърнеш особено внимание на този момент — Харпър удари с показалеца по плота на писалището — единствено защото разполагаме с нещо за Елгин, ти в този момент си на мястото, на което седиш. Без този коз в ръцете ни, с теб щеше да е свършено. Но ти правиш за мен много трудно, практически невъзможно да ти пазя гърба, разбери го най-сетне. Да, признавам, разполагаш с име. Име, което се различава от паспорта, използван във Валенсия. Ще повторя — признавам това. Надявай се обаче тази информация да се окаже златна… Повярвай ми — завърши с крива гримаса Харпър, — сега това е най-важното за теб, приятелю.

 

 

Наоми Хармай се подпираше на третия черен събърбън, зъзнейки под бледото слънце въпреки късото двуредно палто. Беше силно раздразнена — факт, повече от очевиден за присъстващия отговорен агент. Беше попитала Харпър дали не може да задържат нещата в Управлението — не, беше го умолявала да стане така, — но той бе измънкал нещо от рода на „има натиск да сътрудничим“, в резултат на което тя сега бе извън играта. Макар да се бе оказала сред първите на сцената, й заявиха — при това съвсем недвусмислено, — че е включена само от професионална любезност.

И сега слушаше баналните разговори на агентите около нея и тракането на автоматичните оръжия, докато членовете на групата за освобождаване на заложници разтоварваха екипировката си и навличаха тежките бронежилетки.

Стресна я гърмът на мотоциклет, носещ се по шосето покрай паркинга. Обърна се към шума, но бе заслепена от светлината, отразяваща се в хромираните тръби и ярката синя боя. Присви очи, за да разгледа машината по-добре, но се сепна от тежката ръка, отпуснала се върху рамото й.

— Двайсетина минути, не повече — съобщи мъжки глас.

Обърна се и видя Бил Грийн, заместникът на Люк Хендрикс, изпратен от вашингтонското поделение на ФБР.

— И какво точно очакваш да се случи?

— Заповед за обиск — отговори й той. — Току-що приключих разговора с един от хората ми в съда. Оказва се, че съдийката не е много ентусиазирана от начина, по който сте изровили информацията. Разговаряла е надълго и нашироко с Алекс Харис, което донякъде е помогнало…

— Мислиш, че нарочно протака?

— Е, не е толкова трудно да се досетиш. Но понеже така или иначе нямаме друг избор, стоим тук и чакаме блага вест.

— Шефе… — Двамата се обърнаха към приближаващия се агент. Беше един от добре облечените „пауни“ на Грийн. Той подаде на отговорния оперативен агент тънка жълта папка. — Току-що донесоха това от съда.

Наоми нетърпеливо изчака Грийн да прелисти съдържанието.

— Е…?

Той вдигна поглед и я озари с белозъбата си усмивка.

— Можем да действаме. — И преди да е успяла да реагира, той вече тичаше към колата, издавайки заповеди до командира на отряда, след което й извика през рамо: — Избери си кола. Може да чакаш на тротоара, Хармай, защото групите са окомплектовани. Така че стой настрана, ясно ли е?

Не изчака отговора й. Тя ядно изгледа гърба му, докато той се качваше в челната кола, която потегли на скорост от паркинга.

Откри свободно място — ако изобщо можеше да се нарече така — едва в последната кола и се притисна между двама потни командоси и купищата им екипировка. Събърбънът се стрелна от 7-а към D-улица, а Наоми трябваше да търпи болезнено забития в коляното й сгъваем приклад на автомата МР-5АЗ. За пореден път прокле наум Райън Кийли, задето я бе въвлякъл в тази ситуация.

 

 

Жилищната сграда на улица D^[1] бе невзрачна. Фасадата изглеждаше достатъчно внушителна за четириетажна тухлена сграда. Изтъркани каменни стъпала водеха към стара масивна дъбова врата. Щом мина през нея обаче, миризмата я удари. Вонята бе отровна комбинация от различни кухни, проникваща под прага на затворените врати на апартаментите и просмукала се в мръсните стени, комбинирана с киселите изпарения на разлята бира и съдържанието на бебешки пелени. Тя едва не повърна и се овладя, като започна да диша често и плитко през устата. Огледа се и видя, че и другите оправят същото.

Над всичко се носеха пронизителният плач на дете и оглушителните ругатни на корейското семейство, обитаващо най-горния апартамент.

Наоми изостана нарочно зад Грийн и командосите, които бързо изтичаха към първата стълбищна площадка. Бяха й дали плосък 9-милиметров пистолет, който се клатеше в кобур на хълбока й.

— Как ще влязат? — попита тя Грийн, когато го настигна.

— Зависи какво ще чуят. Ако доловят някакъв шум, ще стрелят в ключалката. Ако е тихо, ще използват тарана. — Тя кимна и се отправи напред, но той се пресегна и я хвана за рамото. — Почакай, нека заемат позиция. — Отговорният агент се вслуша в нещо, което съобщиха в слушалката му, после отново се обърна към Наоми: — Окей, качваме се. Стой зад мен.

 

 

В тесния апартамент на петия етаж Абдула Азиз ал Маруб напрегнато наблюдаваше изкачването по стълбите на последните двама агенти. Щом бе писано да се случи по време на неговата смяна, поне бе доволен, че става рано, преди да го налегне еднообразието на работата. След по-малко от час гърбът вече щеше да го боли, а клепачите му щяха да натежат. И като нищо можеше да пропусне появата им.

Замисли се колко лесно бе убедил домоуправителката на сградата през 1998, когато предшествениците им се установиха в града. Бяха достатъчни няколко двайсетдоларови банкноти, за да получат разрешението й, и камерата бе монтирана същия ден. Бяха я сложили над напречната греда в отвора на вратата, което осигуряваше отлична видимост към всички влизащи и излизащи от сградата. Вярно, нямаше звук — единствено видео кабелът свързваше камерата с 20-инчовия монитор пред него, — но той много добре знаеше кои са тези хора и защо са тук.

Обади се на Дараби, без да откъсва поглед от монитора.

 

 

Наоми се изкачи на петия етаж и видя, че командосите вече са заели позиции. Остана зад Грийн — и без това усещаше пулса си в гърлото.

Един от мъжете извади фиброоптичен кабел от раницата си и като държеше в едната си ръка миниатюрния видеомонитор, коленичи и плъзна малката камера под евтината дървена врата на апартамент 5-А.

 

 

Вандервеен се намираше на 12-а улица и караше на юг, когато мобилният телефон в джоба на якето му завибрира. Той отби до тротоара и веднага отговори на обаждането. Един-единствен човек знаеше този номер и тя бе инструктирана да не се обажда, освен в случай на кризисна ситуация.

— Да?

— Слушай внимателно, защото не разполагам с много време. Властите са пред вратата ми.

— Колко са?

— Седмина. Петима са тежковъоръжени.

Опита се да запази хладнокръвие въпреки факта, че тази жена лично бе превеждала нужните пари в банковата му сметка и следователно знаеше името, което той използваше в момента.

— Какво смяташ да правиш?

— Не се безпокой, няма да мога им кажа каквото и да е било. Това място е чисто. Почти приключихме с изтриването на дисковете.

— А телефонът…? Могат да проследят…

— Телефонът е клониран. Повярвай ми, няма за какво да се безпокоиш — теб нищо не те застрашава. Правя това от дълго време. Разполагаш ли с достатъчно средства?

— Вече съм набавил почти всичко, от което имам нужда, а има пари за остатъка. — Той направи къса пауза. — Значи, дотук бяхме…

— Опасявам се, че е така. Успех.

Фатима Дараби натисна бутона за край на разговора, без да чака отговор. Ръцете й трепереха, когато изтриваше списъка с телефонните номера. Знаеше, че може да се стигне до тук, но честно казано, не бе очаквала най-лошото. Но то се беше случило и тя бе готова да изпълни своя дълг. Започваше да губи самообладание и се запита дали и брат й е почувствал същото, докато самолетът му е падал към Атлантика. Маруб влезе при нея от спалнята с автомат в ръцете и тя вдигна поглед:

— Свърши ли?

Той кимна. Дараби посегна към своето оръжие.

 

 

Без да се обръща към колегите си, клекналият пред вратата командос вдигна един пръст, след това втори. Неочаквано очите му, вперени в малкия екран, се разшириха. Наоми се бе наклонила към командващ агент, когато през тънката врата проникна автоматен откос. Първите куршуми улучиха командоса в гърдите и го отхвърлиха назад върху мръсните плочки. В следващия миг въоръженият отряд отговори на огъня.

Хармай се хвърли на пода. Задърпа с лявата си ръка дръжката на пистолета, после се усети и започна да опипва за каишката, която го закопчаваше в кобура. Вратата пред падналия командос бе вече на решето, както и стената срещу нея. Командосите приведени търсеха прикритие, но трима бяха улучени, преди да успеят да се изтеглят от линията на огъня. Бил Грийн лежеше до нея на площадката, но устата му бързо се пълнеше с кръв. Лицето му бе застинало в маска на изумление. Наоми с ужас забеляза, че бронежилетката му е разкъсана от поне дузина куршуми.

В този парализиращ момент сърцето й бе стиснато в юмрука на страха. Тя задиша тежко и обречено затвори очи. Чуваше писъка на куршумите, които се забиваха в тухлената стена на сантиметри над главата й. Улучените командоси крещяха от болка, а един от терористите обсипа стълбищния коридор с нов пълнител куршуми.

Двамата оцелели агенти се окопитиха и, прикривайки се взаимно, успяха да хвърлят зашеметяваща граната през зейналата дупка във вратата на апартамента. Наоми само усети през затворените си клепачи блясъка, но мощният гръм на гранатата я остави в несвяст и тя не видя как командосите изчезват във вътрешността на апартамента.

 

 

Седнал на хондата до пътя, Вандервеен гледаше с невиждащ поглед преминаващия трафик. Лицето му бе безизразно, но мислите в главата му се гонеха.

Това бе краят. Въпреки думите на жената, той знаеше, че тя все нещо е пропуснала — това бе просто неизбежно. А и в крайна сметка бяха успели да я открият. Той разполагаше с втори комплект документи, за които тя дори не подозираше — комплект, с който никога не се разделяше. Вече ги бе използвал и се нуждаеше от тях за 26-и, но те можеха да му послужат и сега, макар и по съвсем различен повод. Националното летище бе от другата страна на моста, на няколко километра в южна посока. От там можеше да стигне до кое да е международно летище и да напусне страната в рамките на не повече от два часа.

Но после какво…? Имаше някои правила, с които не можеше да не се съобразява. Тръгнеше ли си сега, в организацията нямаше да има място за него… това бе абсолютно сигурно. А иранците щяха да бъдат най-голямата заплаха. Възможно бе да се отнесат с разбиране, но много по-вероятно бе да преценят, че е провалил прикритието на жената. По един или друг начин собственото му бъдеще вече бе неразривно свързано с изхода на операцията.

Но по-важно от всички тези съображения бе личното му желание да доведе нещата до край. Дълги години бе изпитвал перверзно наслаждение от това, че омразната му страна сама му дава в ръцете оръжието на собственото си унищожение. Не беше никак лесно да имитира лоялност, особено в началото, когато се налагаше да живее в ужасни казармени помещения и да се храни заедно с колегите си. Когато най-сетне се появи в Сирия, вече живееше с една мисъл в главата: да причини на колкото може повече от тях същата болка, която го изяждаше отвътре. Онова, което го чакаше в онзи хамбар на Чембърлейн Роуд, само след няколко дни щеше да го доближи до тази цел. Не можеше, нямаше начин да пропусне тази възможност сега.

Смътно долавяше надигащия се гняв. Трябваше да го потисне — той не можеше да му помогне, — но оставаше въпросът как изобщо се е стигнало до тук. Очевидно бе, че не знаят банковата му сметка — онази, която бе използвал за къщата и за вана, — иначе щяха да го склещят във Вирджиния. Следователно е станало отвън… Шакиб? Ако е знаел адреса на конспиративната квартира, това би обяснило провала. Но вече нямаше начин да се разбере, защото Шакиб бе мъртъв — пръснат на парчета в „Кенеди-Уорън“, пред очите на Райън Кийли.

Лицето на Вандервеен не трепна при спомена за Кийли. Не изпитваше никакво съмнение, че бившият му командир има нещо общо със злощастния развой на събитията. Беше достатъчно лошо, че този човек бе имал дързостта да оцелее след онзи изстрел в Сирия, а ето че сега пак поставяше късмета си на изпитание.

Погледът му проблесна. Щом Кийли искаше да се забърква, така да бъде. Вандервеен яхна хондата си и се вля в трафика.

 

 

Когато дойде на себе си, Наоми видя, че е сама в коридора. Изправи се и се увери, че не е ранена. Изпита облекчение — по някакво чудо бе останала непокътната. Тръгна с подгъващи се крака към разрушения апартамент, но когато стигна до вратата, двамата оцелели командоси изскочиха през нея и без да й обръщат внимание, заговориха в микрофоните пред устата си.

— Център, тук е Алфа-4. Има четирима ранени. Спешно е нужна медицинска помощ.

Наоми влезе в епицентъра на опустошението и плъзна пистолета си в кобура. Евтината мебелировка вътре бе на трески, посипани по мокета заедно с парчета натрошено стъкло. Единият от терористите лежеше на пода с разперени ръце и крака. В гърлото й заседна кисела буца, когато видя какво е останало от лицето му. Веднага извърна поглед и си наложи да поеме няколко бързи вдишвания. Зад гърба й продължаваха да се разнасят гласове:

— Център, корекция — петима поразени, повтарям — петима. Двамата „танго^[2]“ са извън играта. Потвърдете изпращането на линейка.

Наоми влезе в една от спалните, долавяйки далечния вой на сирени. Стаята бе почти необзаведена — имаше само надупчено от куршумите бюро и нещо, което приличаше на останките на лаптоп.

 

 

Фатима Дараби седеше подпряна на стената, до която се бе свлякла. Тялото й бе смазано, но съзнанието още не я напускаше. Отвори уста, за да вдиша. През пелената на бързо спускащия се около нея мрак видя как замаяна жена с блуждаещ поглед влиза в стаята.

Дараби отмести немощно очи към пистолета. Единият от командосите го бе ритнал така, че да не може да го стигне лесно, като преди това заби поне пет куршума в гърдите й. Щеше да се наложи да се протегне, но друго не й оставаше. Тялото й умираше, но омразата, която я бе движила през целия й живот, бе все така силна.

 

 

Наоми разглеждаше бюрото, когато долови някакво раздвижване зад себе си. Обърна се и видя подпряното на стената тяло. Сметна, че й се е сторило… но тогава видя клепачите да потрепват. После — колкото и невероятно да изглеждаше — жената протегна ръка към пистолета „Макаров“, на няколко стъпки от нея. От бързане да се погрижат за тежко ранените си другари, командосите явно бяха сметнали, че жената е мъртва. Но тя не беше, поне не още. Взе пистолета и го вдигна към Наоми, която трескаво посегна за своя пистолет.

Но закъсня. Умиращата терористка вече натискаше спусъка…

 

 

Телефонният автомат се намираше в другия край на паркинга, заслонен от фасадата на магазина с редица изтърбушени коли. Стойката му сякаш изникваше от малък хълм отпадъци и цигарени фасове. Металните му части бяха очукани и надраскани, а телефонният указател беше откъснат от металната си верига явно преди много време.

Но Вандервеен нямаше нужда от указател — номерът бе отдавна запечатан в ума му. Това беше последната му задача в града. Не можеше да позвъни нито от мобилния си телефон, а още по-малко от телефона в наетата къща във Вирджиния. Не можеше да рискува и на пристаните, защото съществуваше шанс обаждането да бъде трасирано обратно до там. Вдигна слушалката и набра номера.

— Ало, вие се свързахте с Асоциацията на американските ветерани от армията. Аз съм Пам. С какво мога да ви помогна?

— Здравей, Пам. Казвам се Райън Кийли. Член съм на вашата организация и получавам бюлетина ви… имам предвид „Рейнджър Реджистър“. Напоследък обаче спряха да ми го носят. Преместих се наскоро и предполагам, че имате новия ми адрес.

Подходът му съдържаше минимален риск. Тя можеше да го попита за номера на социалната му осигуровка, предишния адрес, датата на раждане… много неща, които не знаеше. Ако го направеше, той просто щеше да затвори и щеше да търси друг начин.

— Какъв е новият ви адрес, г-н Кийли?

Въздъхна с облекчение.

— Манор Драйв 1662, Спрингфийлд, Илинойс. — И й даде пощенския код. — Не съм съвсем сигурен дали ви го изпратих. С този адрес ли разполагате?

Чу в слушалката тракането на клавиатура.

— Не, господине, това, което имаме за вас, е Вилидж Крийк Роуд 1334, Кейп Елизабет, Мейн. Няма нищо, сега ще го променя.

— Много съм ви благодарен.

— Има ли друго, което бих могла да направя за вас?

Вандервеен вдигна поглед с досада. Няколко линейки минаваха на скорост покрай него, понесли се по магистралата „Дуайт Айзенхауер“, и той едва чуваше гласа й над воя на сирените им.

— Не, това е всичко.

— Приятен ден, господине.

Вандервеен постави слушалката на вилката и се върна при хондата си. Помнеше Кийли като човек с несравнима лоялност към поделенията, в които бе служил. И понеже бе служил в няколко такива, беше се наложило да направи доста телефонни обаждания. Не доста, а направо много. Всъщност почти се бе отказал, когато идеята най-сетне го осени.

В момент на прозрение си спомни, че веднъж Кийли бе отишъл при командващия генерал в Браг с идея за набиране на средства за Мемориална фондация на рейнджърите. Този спомен го отведе до ААВА — една от водещите организации, оглавявана от бивши рейнджъри.

Вандервеен беше много доволен, когато пресичаше моста „Франсис Кейс Мемориал Бридж“, оставяйки зад гърба си тъмните очертания на вашингтонските небостъргачи. Беше взел решение — щеше да продължи. Не бе стигнал толкова далече с толкова усилия, за да захвърли всичко просто така. Предположението, че жената ще отнеме сама живота си, преди да са я накарали да проговори, изискваше силна вяра от негова страна, но той бе готов да направи този скок. Щеше да загуби прекалено много, ако не постъпеше така.

Денят като цяло се бе оказал доста продуктивен и Вандервеен бе доволен от факта, че отново има максимална власт над човека, чиято съдба трябваше да бъде окончателно подпечатана на един сирийски хълм преди седем години.

 

 

След спешното напускане на „Хей Адамс“ Кийли избра много по-скромен хотел в покрайнините на Александрия. Плати авансово в брой. Историята на Елгин още не бе гръмнала по вестниците, но ако репортерите успееха да надушат къде се е скрил, значи заслужаваха да чуят неговата версия… Беше изчерпал силите си — заради липсата на почивка и непрестанния стрес и заради дългия спор с Харпър, който не бе намерил разрешение.

Нямаше илюзии за кариерата си в Управлението, но уважаваше Харпър, считаше го за близък приятел и се ядосваше, че си тръгна от Лангли, без да се опита да затвори разрива помежду им.

Спря беемвето в сумрака на паркинга към хотела. Пое дълбоко дъх и затвори очи, позволявайки си да си представи за миг как би могъл да изглежда животът, когато всичко това приключи. Преподаването в Ороно не бе чак толкова зле… е, беше малко отегчително, но можеше да свикне с това. А и можеше да се насили да бъде малко по-ангажиран и дори да поеме допълнителни курсове. Може би щяха да се преместят, да потърсят място по-близко до града. Кати бе намекнала за подобна възможност, но не бе сигурен доколко е сериозна.

Можеха да си позволят да идат навсякъде. Райън бе добре финансово, макар по-голямата част от парите да бяха наследени от дядо му по майчина линия. Беше се постарал да не ги прахоса… Да, вярно, колата му бе луксозна, а хотелите — по правило скъпи, но, от друга страна, къщата в Кейп Елизабет, макар и удобна, изобщо не можеше да се смята за екстравагантна за района, а излизането му в пенсия още бе повече от далечна перспектива. Годежният пръстен определено беше най-големият му разход за изтеклата година.

В същото време не беше скъперник и наистина съществуваха много места, които можеха да посетят…

Слезе от колата и се отправи към тяхната стая. Може би — във всеки случай поне за кратко — щеше да е добре да се махне оттук. Запита се какво ли би казала тя за церемония по залез-слънце на някой средиземноморски плаж и на лицето му се появи усмивка, като си представи реакцията й. Изведнъж му се прииска да й го предложи колкото може по-скоро.

Отключи вратата, но когато влезе в стаята, го посрещна тишина.

— Кати…?

Никакъв отговор.

Огледа се и погледът му попадна върху леглото. Багажът й стоеше на постелката и от него се подаваха дрехи. В този миг тя излезе от банята и застина като вкаменена. Погледът й изразяваше всичко.

Твоя е вината, Райън, прозвуча укорителен глас в главата му. Игнорира я в продължение на седмици. Какво друго можеш да очакваш?

Но все пак попита:

— Как си? Какво има…?

Отново продължително мълчание — явно събираше смелост. И когато заговори, думите й го зашлевиха през лицето:

— Тръгвам си, Райън. Връщам се в Мейн.

Беше усетил, че нещо такова е възможно, но това не го правеше по-лесно за него.

— Защо? — Тя, разбира се, не му отговори, а тръгна към леглото, за да натъпче още дрехи в пътната си чанта. — Кати, моля те, аз само… Ще спреш ли за секунда? — Движенията й се забавиха, след малко тя напълно спря и го погледна. Дори от другия край на стаята се виждаше, че прави усилия да не се разплаче. — Защо заминаваш?

— Защо? — Тя го изгледа със странна комбинация от гняв, разочарование и болка. — Ти сериозно ли ме питаш това? Райън, та аз почти не съм те виждала през последните дни и единственото, за което мога да мисля, е какво става с теб и добре ли си. Имаш ли представа колко трудно е това? Спомняш ли си защо изобщо дойдох тук?

— Да, знам, казах ти, че…

— Ти си невероятен лъжец — прекъсна го тя с горчивина. — И изобщо нищо не разбираш. Ако поне малко можеше да разбереш и да почувстваш, нямаше да ми причиняваш това. Щеше да знаеш колко боли.

Той започваше да осъзнава колко сериозно е положението.

— Кати, съжалявам. Господи, наистина съжалявам. Кълна се, че не подозирах…

Тя продължаваше да го гледа. На мястото на разочарованието се появи недоверие и то бе много по-лошо.

— Обичам те, Райън — каза накрая тя. — Наистина те обичам. Но не мога да остана тук, докато става всичко това. Просто не мога. Да бъда толкова близко до теб, но да не знам какво се случва, да си представям, че някоя нощ някой ще почука на вратата и ще ми каже, че са те… — Тя млъкна, неспособна да произнесе мисълта. — Това е прекалено много за мен. — Отвън се чу клаксон на кола. Кати избърса сълзите си с ръкав и вдигна чантата. — Това беше за мен — прошепна тя. — Повиках такси. Билетът ми ще ме чака на летището.

Райън не знаеше какво да направи. Болеше го, че силно я е наранил. Искаше да я задържи, но почувства, че това само ще влоши нещата. Мъчеше се да намери правилните думи. Но колко пъти в живота на един човек всичко се свежда до няколко изречения? И какво можеше да й предложи, за да скъси дистанцията между тях? Кажи нещо!

— Кати…? — Тя се обърна на вратата, но не го погледна. — Надявам се да си осъзнала, че онова, което ти казах… че имам нужда от теб… е истина, разбираш ли? И в момента просто не мога да измисля нищо друго, което да ти кажа, нито вярвам, че има нещо, което да е по-вярно.

Тя пое дъх с мъка, но не го поглеждаше.

— Не ми се обаждай, Райън.

— Какво? — В него се надигна паника. Направи крачка към нея. — Кати, слушай…

— Не! — вдигна тя трепереща ръка. — Просто… Недей… ясно ли е? Трябва ми известно време.

— Кати! — Но вратата вече се затваряше.

Продължи да гледа след нея, не вярвайки на очите си. Искаше да я последва, но беше неспособен да помръдне. Опитваше се отчаяно да осъзнае какво, по дяволите, се бе случило току-що. Огледа се безпомощно и за първи път видя стерилните репродукции по стените и евтината мебелировка. Ето такъв щеше да бъде животът му без нея. Безизразна обстановка и застоял въздух.

Не можеше да се върне към това… не и след онова, което му беше дала. Имаше нужда от време — време, за да осъзнае нещата, да измисли как да си я върне, но… нещо друго пронизваше мислите му. Огледа се все още замаян, все още опитващ се да прогони от съзнанието си катастрофата, която се бе разразила. Мобилният му телефон стоеше на тоалетната масичка, където го бе захвърлил по-рано. Изгледа го невиждащо в продължение на двайсетина секунди и накрая разбра, че той звъни.

 

 

Трийсет секунди по-късно Райън тичаше към колата си. Гумите на беемвето оставиха двуметрова следа по асфалта, когато колата се изстреля в нощта, обратно към светлините на града, към Вашингтон. Райън беше взел сакото и телефона си. За момента решението как да постъпи с Кати трябваше да изчака.