Ендрю Бритън
Американецът (26)

24.

Александрия, Вирджиния

Беше ранна вечер, когато Райън най-сетне спря на паркинга на затвора в Александрия, след часове на борба с пиковия трафик по магистрала I-95. Заключи колата и се отправи към входа на сградата. Адам Норт вече бе дошъл, чакаше на стъпалата и пушеше цигара. Усмихна се, когато видя Райън, и си стиснаха ръцете.

— Крайно време беше — каза Норт. — Какво се случи?

— Случи се това, че трафикът тук е невъзможен. Просто не мога да си представя как хората го изтърпяват всеки божи ден.

— Ами нямат избор — парите са в града. Хората са готови на всякакви страдания, ако това означава чек със заплата на всеки две седмици. Виж… имам лоши новини.

— Казвай.

— Елгин си е намерил адвокат и при всяка възможност рецитира до припадък правата си съгласно „Миранда“.

Райън затвори очи и поклати глава.

— Трябваше да го предвидя. Предполагам, назначен е от съда?

Норт дръпна за последно от цигарата и щракна с пръст фаса в канавката.

— Не, успял е да се обзаведе със свестен адвокат, при това на възможно най-ниския хонорар. Все пак сметките му са блокирани, но аз съм готов да се обзаложа, че адвокатът му изобщо не подозира този факт. — Помълча, обърна лице към скритото зад облаците небе и вдъхна с пълни гърди тежкия влажен въздух. — Правителството действа бързо. Отправени са му обвинения и прокурорът разчита на три федерални такива. Най-важното е конспирация убийство на високопоставени служители. Ако не бързаха толкова… Не, не знам. Както и да е, няма значение. Той никога няма да се съгласи да разговаря с теб на четири очи. Дали не е по-добре да потърсим възможност за сделка?

— Нямаме време за това. Да не забравяме, че той беше опрял нож в гърлото на Наоми, Адам. По един или друг начин ще изтръгнем информацията от него, а след това нека гние в затвора. Каква все пак е присъдата по обвинение в конспирация? Двайсет години? Ако не му се говори, може да не изживее ден първи от двайсетте години.

Ако ги беше казал друг човек, Адам щеше да приеме думите като празна заплаха. В случая обаче в главата му отекнаха виковете на Елгин в тъмната малка стаичка в крайбрежния бар.

— Къде е тя?

— Наоми ли? Казах й, че нещата се отлагат с няколко дни. Надявам се да не й хрумне да ме потърси преди това.

На неспокойното лице на едрия мъж изпълзя нерешителна усмивка.

— Не съм сигурен, че искам да съм наблизо, ако научи…

Райън долови съзнателната смяна на темата и усети безпокойството му.

— Виж, ти си виждал досието на този тип, нали? — Агентът кимна. — Елгин е изнасилил тринайсетгодишно момиче. Да не говорим, че при „Кенеди-Уорън“ загинаха деветдесет и двама души, а той можеше да го спре. За това си мисли, Адам. Деветдесет и двама мъртви, стотици други с опустошен живот и всичко това за какво? За да може Елгин да получи… колко, две хиляди долара? Той не заслужава никакво съчувствие, особено от нас.

 

 

Помолиха ги да оставят оръжията си. Норт се подчини, като предаде своя глок, но Кийли поклати глава и разпери ръце. Минаха през детектор и Норт се подписа в книгата, докато Кийли гледаше безстрастно. Поискаха от Райън да покаже някакъв документ за самоличност, за да получи временен пропуск, но това беше всичко. Всъщност той бе поставил това изискване и Харпър бе направил нужното: нямаше да има никаква документална следа от посещението на Райън Кийли в затвора.

Питаше се дали Харпър вече е осъзнал грешката си. Защото, за да държат Кийли отговорен за всякакви „нещастни“ инциденти с участието на Томас Елгин, трябваше да бъде някъде вписано официално, че той изобщо е стъпвал тук.

Вътрешността на сградата се оказа различна от онова, което бе очаквал. Повечето стени бяха боядисани в сиво-синьо, а подът беше застлан с евтин мокет, но все пак имаше мокет. Стори му се крайно необичайно да върви по мокет в затвор. Най-изненадващото обаче бе пълното отсъствие на шум. Отне му известно време, докато този факт изплува от подсъзнанието му. Но беше толкова необичайно, че нямаше как да не го констатира рано или късно.

Норт забеляза объркването му.

— Това се нарича „затвор от ново поколение“. Всичко се управлява от единствен команден център, а надзирателите могат да се движат свободно сред затворниците. Затворниците, които вдигат шум или се сбиват, веднага биват отстранявани. Освен това още при строежа на затвора шумоизолацията е била сред приоритетите.

— Сигурно е така, но няма начин да не е струвало много скъпо — каза Райън.

— Предполага се, че ползата напълно компенсира разноските. Както и да е, не знам какво ти е известно за Управлението на затворите, но Елгин вече е включен в ЦСКЗ.

— Почакай малко, това ще трябва да ми го обясниш.

Минаваха през просторна всекидневна, сред която имаше дървени масички и удобни на вид кресла. Няколко затворници се бяха събрали пред телевизор, пуснат с намален звук, на който вървеше картина от баскетболен мач. Застанал встрани надзирател наблюдаваше с досада. Райън бе поразен от безгрижната поза на надзирателя, а и още не можеше да свикне с мирната атмосфера.

Норт започна да обяснява съкращението:

— ЦСКЗ означава „Централна система за контрол над затворниците“, която се изпълнява под надзора на ФБР. Тя се отнася и за намиращите се в предварителен арест, а Елгин заслужи мястото си в нея благодарение на вниманието, което пресата отдава на неговия случай.

По лицето на Кийли пробяга сянка.

— Надявам се, че не се радва и на привилегировано отношение.

— Не, нищо подобно — поклати глава Норт. — Но е истина, че към него се отнасят по специален начин. Точно това се опитвам да кажа… Не мога да ти гарантирам, че има начин да останете насаме.

Райън го погледна остро:

— Не мога да се справя без помощта ти, Адам. — Помълча и продължи почти шепнешком: — Още по-важно е да мълчиш, след като всичко свърши. Вече разговаряхме за това. Ако не искаш да играеш, сега е моментът да се откажеш.

Тонът му обаче не оставяше у Норт никакви илюзии, че измъкването е възможно.

— Ще те вкарам там — каза той.

— Чудесно — усмихна се Райън.

Минаха през електронно заключвана врата, която водеше към командния център. Към тях се приближи началник-смяната и подаде голямата си ръка.

— Луис Джаксън. Приятно ми е да се запознаем, господа. — Джаксън бе скроен без икономия на материала чернокож, малко под петдесетте. Плешивата глава блестеше под приглушеното осветление. Силата му просто бликаше изпод безукорно изгладената му униформа, а ръката му едва не смачка десницата на Райън. — Момчета, вас явно яко ви подпират — избоботи Джаксън: — Тази сутрин ми се обадиха последователно някой си Харпър от Лангли и Нанс от АБН. И двамата ме увериха, че ще ми смачкат топките, ако не ви осигуря достъп до Елгин.

Норт се засмя.

— Не се опитваме да ви създадем неприятности, сър. Повярвайте ни, ако зависеше от нас, никой не би дошъл да говори с това лайно отново.

Джаксън също се усмихна и отговори:

— Че е лайно, няма никакво съмнение. — След това стана сериозен: — Но е наблюдаван от кого ли не затворник, пребиваващ под моя покрив, а доколкото имам впечатления, неговата адвокатка е в състояние да ми вгорчи живота. Честно казано, тя е по-досадно създание и от самия Елгин, но мога да ви уверя, че си знае работата.

— Адвокатка? — не можа да скрие изненадата си Кийли. Защо, по дяволите, една жена ще защитава интересите на Елгин? — Коя е тя?

— Казва се Алекс Харис — съобщи Джаксън. — И не за пръв път имам вземане-даване с нея. Има малка фирма в Ричмънд, а служебното й досие е доста впечатляващо. Нямах представа, че Елгин е достатъчно умен да я наеме. — Той вдигна ръка и вдигна пръст към тях: — Всъщност да не се отвличам. Исках да ви кажа, че съм щастлив да ви услужа, но дадете ли повод на Харис да се заяде с мен, отношението ми рязко ще се промени. Казвам го, за да сме наясно. — Норт и Кийли кимнаха смръщено и Джаксън махна към подчинения си при вратата: — Това там е Матюс. Той ще ви заведе в стаята, която подготвихме за това малко мероприятие. И ще чака пред вратата, докато разговаряте със затворника.

Райън не искаше наблизо да има надзирател, й почувства, че склонността на Джаксън за сътрудничество не е безкрайна. По-важното бе нещо друго, което той също долови: Джаксън като че ли не далеч от мисълта да игнорира заповед, спусната от високо. Кийли не искаше да поставя на изпитание късмета си.

Видя, че Норт е забелязал безпокойството му, и го погледна предупредително.

— Благодаря ви, лейтенант. Хайде да приключваме с това.

Тръгнаха няколко крачки след надзирателя и Райън погледна отново агента на АБН, по чието лице му бе изписана откровена загриженост.

— Знам, че нещата не се наредиха по идеалния начин — прошепна му той, — но ще трябва да отстраниш адвокатката, Адам.

— Какво значи да я „отстраня“? Къде, по дяволите, да я…

— Просто я изведи от стаята. И то колкото можеш по-бързо.

Спряха пред врата без надпис с плексигласов прозорец, монтиран в стоманената плоча. Матюс се обърна към тях:

— Окей, господа, наредено ми е…

— Запомни си мисълта, Матюс, отивам да си взема чаша кафе. Искаш ли и ти? — попита Райън. Норт поклати глава и дискретно го погледна по нетипично умолителен начин. — Веднага се връщам. — И Райън бързо се отправи надолу по коридора, Норт влезе в стаичката за разпит, а Матюс застана чинно пред нея.

— Продължавам да не разбирам какво наложи тази среща — каза Алекс Харис. Гледаше с откровена неприязън Норт, а Томас Елгин се бе изтегнал на стола, сплел ръце върху корема си. Не правеше никакво усилие да скрие самодоволната си усмивка.

Адам игнорира затворника и съсредоточи вниманието си върху Харис. Беше изумително привлекателна жена, която полагаше напълно безрезултатни усилия да не привлича чуждите погледи: бе облечена с безформен делови сив костюм с дълга пола, под която обаче се виждаха изящно оформени крака. Лъскавата и червеникава коса бе пристегната в неоформена опашка, а на носа й висяха очила с тежки рамки. Дебелите лещи обаче не можеха да скрият блестящите й сини очи, а още по-малко неподправения гняв в тях.

— В какво сте се вторачили?

По лицето му се плъзна неволна усмивка.

— В нищо.

— Уверена съм, че това вече ви е известно, агент Норт, но моят клиент предложи да даде показания пред главния прокурор и предложението му бе отклонено. Така че ако…

— Нима сте очаквали главният прокурор да даде имунитет срещу показания, които може и да не доведат до допълнителни арести? — Дружелюбната усмивка на Норт бе изчезнала и на нейно място се бе появило изражение, което караше повечето хора да замълчат. Изненада се, когато погледът му не успя да впечатли тази жена. — И нека не забравяме някои неща… Споменатото предложение не бе направено доброволно. По наше мнение вашият клиент сериозно застрашава шанса за споразумение, като укрива информация.

— Хей, приятел…

— Млъкни, Томас — заплаши го с вдигнат пръст Харис и съумя да му затвори устата, преди да е изтърсил нещо. После посрещна суровия поглед на Норт и известно време никой от двамата не проговори.

Мълчанието наруши Адам Норт:

— Може ли да говорим насаме, г-це Харис?

Тя енергично завъртя глава и няколко кичура се освободиха от нескопосаната опашка и се завъртяха около лицето й.

— Клиентът ми има правото да чуе всичко, което бихте казали.

Той стана внезапно и се отправи към вратата.

— В такъв случай ще трябва да съобщя на главния прокурор, че „клиентът“ ви за пореден път отказва да сътрудничи на следствието. И ако наистина разчитате на сделка, госпожице, този път ще трябва сериозно да се потрудите.

Тя извика зад гърба му:

— Почакайте, агент Норт. — Малко след това излезе от стаята и демонстративно затвори вратата зад себе си. После се обърна към пазача: — Докато не се върна, не искам никой да влиза, нито да излиза от таза стая. Ясна ли съм?

— Напълно, мадам… Да не се влиза или излиза.

Доволна от отговора, Алекс Харис тръгна към чакалнята за посетители, следвана от Адам Норт.

 

 

Отне му почти пет минути лутане, но в крайна сметка намери онова, което търсеше.

Пропускът беше с формата на полукръг и гледаше към чакалнята, точно като рецепцията в хотел. Имаше четири компютъра и голям брой телефони. Зад цялото това оборудване имаше отворена врата, но лицето, което отговаряше за всичката тази техника, не се виждаше.

Райън се наклони през плота и разгледа един от телефоните, като обърна специално внимание на ръкописните надписи до всеки от бутоните. Намери този, който му трябваше, и вдигна поглед към окачения на стената евакуационен план на сградата в случай на пожар. Натисна бутона и вдигна слушалката.

— Надзирател Матюс, явете се в „Постъпване“. Надзирател Матюс — в „Постъпване“.

Матюс вдигна поглед и се смръщи, когато чу името си по оповестителната уредба. По дяволите… „Постъпване“ се намираше в другия край на сградата, а той нямаше ключ от стаята за разпит. От друга страна, не можеше да не изпълни заповед на началник-смяната. Джаксън го бе наказал преди три седмици, задето бе разтървал двама затворници така, че единият бе леко ранен, а другият — в критично състояние.

Претегли възможностите внимателно. Знаеше, че големият мъж е с адвокатката, а Елгин нямаше къде да отиде с окови на краката. Джаксън го бе инструктирал да стои пред вратата, а неизпълнението на негова заповед бе повод за освобождаване.

От друга страна, Матюс знаеше, че Джаксън и началникът на отдел „Постъпване“ играят заедно баскетбол на „Арлингтън Милс“ всяка събота следобед. Забелязването на подобни подробности бе от ключово значение за некадърник като него, а Матюс съзнаваше ниския си статус в затворническата администрация.

Последните му колебания се стопиха. Ако не друго, поне нямаше да даде повод да впишат в личното му досие забележка за незадоволителна физическа форма.

По-дребният посетител — онзи със сивите очи и черната коса, който си бе мълчал, — отдавна бе забравен.

Матюс свали поглед от вратата и пое по коридора към сектор „Постъпване на затворници“.

 

 

— Така… да чуем сега какво ни се предлага днес.

Харис чакаше, без да скрива нетърпението си, а Норт разбъркваше кафето и броеше секундите наум.

— Чакам…

— Г-це Харис, и на двама ни е известно, че клиентът ви е застрашен да прекара тук доста време. Дори по някакъв начин да свалите обвиненията в конспирация, ще продължим да го държим в ръцете си за доставянето на материали на „Ал Кайда“ и за нападение срещу федерален служител.

— Това не е новина за мен, Норт. Давайте по същество…

Той пое дълбоко дъх и отпи от кафето си, преди да отговори.

— Обвинението за нападение е неопровержимо и аз самият ще свидетелствам, ако го поискат от мен. По дяволите, мога дори сам да предложа услугите си. Но мога да преговарям за сделка по другото обвинение. Знаете кой е ключовият свидетел срещу Елгин по него, нали?

Тя кимна. Нетърпението й бе започнало да отминава и на негово място се появи умерен интерес.

— Информаторът.

— Именно. Той е доста съобразителен и много по-надежден от повечето хора, с които е принуден да работи. И ми се струва, че от него ще излезе отличен свидетел. Като казвам това, минава ми мисълта, че паметта му може да му изневери, ако клиентът ви реши да сътрудничи.

Алекс Харис сложи ръце върху масата с дланите нагоре — универсален жест на помирение.

— Това е основа за преговори, но недостатъчно добра. Искам информаторът ви да се откаже от някои свои показания, и то в писмена форма. Това е единственият начин Елгин да проговори.

Норт не отговори веднага, но мозъкът му работеше на скорост. „Тук май ще се изненадаш, госпожице. Възможно е клиентът ти да проговори много по-скоро.“ Очите му неволно се отместиха към часовника на стената в чакалнята. Бяха изтекли пет минути след излизането им от стаята.

Никои пет минути през живота му не бяха изминавали толкова бавно.

 

 

Райън се отдалечаваше, когато го застигна глас.

— Сър? Извинете, сър… Какво правите тук?

Райън обърна глава, за да отговори, но продължи да върви напред. Не беше обезпокоен — думите бяха прозвучали началнически, но в тона се долавяше нерешителност. Говореше жена, и то не с властния твърд глас на надзирател с дългогодишен стаж.

— Аз съм федерален агент. Обърнете се към Джаксън — той разпореди това обаждане.

Райън осъзна, че последното изречение изобщо не е логично, но то изигра ролята си. Дежурната по пропуск се обърка. Продължаваше да го следи с поглед и посегна към телефона. Познаваше лейтенант Джаксън и бе чувала за избухливия му нрав. Имаше ли смисъл да го безпокои без основателна причина? Освен това човекът, който се отдалечаваше, явно не бе затворник.

Какво толкова можеше да се случи?

Слушалката бе върната на мястото й, а жената седна на стола и възобнови работата си.

След три коридора и два завоя Райън отново се изправи пред вратата. С облекчение констатира, че Матюс го няма, но изведнъж изпита гняв към себе си, когато осъзна, че надзирателят вероятно е заключил вратата, преди да напусне поста си.

Ако го беше направил, това бе краят. Нямаше време да се бори с ключалката, защото оставаха буквално минути, преди Норт и адвокатката да се зададат по коридора или Матюс да се досети, че е бил изигран и да се върне с подкрепления. Дано да беше толкова глупав, колкото изглеждаше…

Изглежда бе така. Кийли въздъхна облекчено, когато топката на бравата се завъртя в ръката му.

Той бутна вратата навътре и влезе в стаята.

 

 

— Бъдете реалист — продължи Норт. Беше опрял лакти на масата и гледаше Алекс Харис изпод вежди: — Пълно оттегляне на вече дадени показания в писмена форма просто няма как да стане, понеже това на практика се свежда до даване на имунитет по обвинение в конспирация и подпомагане на чуждестранна терористична организация.

— А вие какво предлагате? — губеше търпение тя. — Нали не очаквате от мен да ви повярвам на думи и да наредя на Елгин да ви каже каквото ви интересува. На това ли се надявате?

Той я изгледа продължително. Бяха изтекли седем минути. Надяваше се Райън да действа без забавяне.

— Г-це Харис, известно ли ви е, че Министерството на финансите вече е блокирало сметките на вашия клиент? — Лицето й се промени и тя се опита да прикрие изненадата си чрез вдигане на чашата с кафе и отпиване на дълга глътка от нея. Пламналите бузи обаче издаваха всичко. Норт реши да затегне винтовете: — Няма как да знаете, разбира се, понеже това не стана по инициатива на назначения съдия. От онова, което знам за вас, вие въртите малка фирма. Предполагам това не ви оставя много време за „про боно“^[1]…

— И какво искате да ми кажете? — прекъсна го тя с глас, който трепереше от гняв. — Че трябва да подам молба за оттегляне? И да прехвърля отговорността върху назначен от съда защитник, който току-що е свършил със стажа в нощните съдилища? Ако това е планът ви, агент Норт, просто си губите времето. Впрочем и моето.

Тя стана, сграбчи чантата си и избута нагоре смъкналите се по носа й очила. Тръгна към изхода на чакалнята и той се опита да я задържи още малко.

— Тогава защо го представлявате? — Тя спря и се извърна към него. — Няма да получите никакво възнаграждение, да не говорим колко безразсъден начин е този за създаване на репутация на адвокат-защитник. — Къса пауза, през която Норт се опитваше да реши дали да зададе следващия си въпрос. После осъзна, че отговорът й действително го интересува, и нерешителността му се изпари: — Имате достъп до криминалното му досие. Знаете какво е сторил. Жена сте… защо искате да помогнете на човек като него?

Когато след няколко секунди му се усмихна, Норт съзря студения, хладен разум и получи желания отговор, преди още да си бе отворила устата:

— Я оставете това, агент Норт. Не бъдете наивен. Процесът няма да слезе от първите страници до деня произнасяне на присъдата. За такова внимание съм готова да забравя за женската солидарност… поне временно. В края на краищата принципите не купуват време в ефира, нали така?

И тя му намигна, наистина му намигна, след което се обърна и напусна стаята. Норт се облегна в стола си. Това беше… „Късмет, Райън. По-добре ти, отколкото аз.“

Особено когато трябва да се изправиш срещу жена като тази.

 

 

Райън влезе в стаята, без да каже нито дума. Дори не погледна Елгин. Затвори и заключи вратата зад себе си, после огледа тавана за камера. Видя само голи стени. Едва сега се обърна към затворника. Елгин вече беше станал и се беше свил в далечния ъгъл на стаичката. Движенията му бяха затруднени заради белезниците на ръцете и оковите на краката, а най-вече заради шината на лявото му коляно, която бе горчив спомен от последната им среща. Самодоволната му усмивка бе изчезнала и на нейно място имаше неподправен ужас.

— Какво… мамка му! Какво правиш тук? Къде е адвокатката ми?

Кийли се приближи до него с изненадваща скорост, изритвайки металния стол към затворника. Левият му юмрук се стрелна във въздуха и се заби в слънчевия сплит на Елгин. Елгин се прегъна на две и заотваря уста като риба на сухо, но Райън го повдигна, подпря го на стената и стисна с лявата си ръка гърлото му.

— Нямам време да се разправям с теб, Томи. Веднъж ми каза само половината истина. Уверявам те, че това няма да се повтори. На онази товарителница имаше още едно име, нали така? И ти ще ми го…

— Не знам! Нищо не знам, кълна се!

Райън отстъпи няколко крачки и стовари върху него цялата си тежест, като го заби в стената. Това бе последвано от светкавичен нов удар в стомаха. Вторият не беше така силен като първия, понеже Райън се мъчеше да го задържи прав и се стараеше да заеме най-добра поза спрямо него.

Но това се оказа достатъчно. Елгин повърна и се свлече на пода. Райън го остави така, бръкна в джоба си и извади някакъв предмет.

Елгин се ококори, като видя ножа. Огъна се назад, стараейки се да остане максимално далеч от оръжието, но това само облекчи нещата за Райън, който се пресегна, сграбчи в юмрук мазната му коса и издърпа главата му назад, оставяйки гърлото му незащитено.

— Помниш ли това? — И размаха керамичния нож пред изпъкналите очи на Елгин. — Сигурен съм, че не си го забравил. Между другото, онзи ход бе неудачен. Само ме ядоса. И никак не си толкова корав, за какъвто се мислиш… Така… та на онази товарителница имаше още едно име, нали? Иначе нямаше да изчезне от кабинета на началника на НМТ. Последна възможност да се отървеш… Кое беше името?

Ново енергично завъртане на главата. Райън започваше да се безпокои, че нещата се протакат недопустимо дълго. Опря острието в гърлото му и го дръпна бавно надолу, докато под него не се появи тънка червена линия, а по плочките на пода закапаха капчици кръв. Елгин вече пищеше ужасен, но виковете му не бяха много силни. В един миг Райън осъзна, че е сложил ръка върху устата му. Дръпна я и опита да се овладее. Ръцете му трепереха.

— Ще ти кажа! Всичко ще ти кажа! Само спри… спри! Господи… спри! — Елгин бърбореше несвързано, страхът и болката правеха думите му неразбираеми.

— Името, Томи. Веднага…

 

 

Коридорът беше дълъг, а Алекс Харис не бързаше особено, все още вбесена от арогантността на агента на АБМ и наранената си гордост. Язвителната му реплика за парите бе особено болезнена, защото бе истина. Тя бе прекарала по-голямата част от последните десет години в престижна чикагска кантора, но собствената й фирма се намираше в период на развитие и тя нямаше време, нито ресурси да се занимава с клиент, който не може да плати, та макар и такъв, чийто случай гарантираше широка публичност. Въпреки онова, което бе отговорила на Норт, тя нямаше избор: просто се налагаше да подаде молба за оттегляне. Продължаваше да върви по коридора и гневът й от новото и неподозирано развитие се концентрира върху агента, донесъл лошите новини. „Каква загуба на време, мислеше си тя. Да ме измъкне, за да ми предложи нещо, за което е невъзможно да са му разрешили да преговаря, и да…“

В този миг се досети и едва не припадна. „Разигравали са ме. Онзи тип нямаше и трийсет, значи е изключено да е завършил право. Но защо ще ми пращат някой с фалшиво предложение? Какво биха могли да спечелят от това, освен…“

В следващата секунда видя, че пазачът пред вратата на стаята за разпит е изчезнал. Всъщност наблизо нямаше никого, макар че в далечината зад нея се долавяше някакъв разговор. Затича се… чантата с документите болезнено я удряше по краката. Трийсет метра… Надзирателите отзад изненадано извикаха при внезапното й побягване.

Но тя не им обърна внимание. Стигна до вратата, нахлу в стаята и погледна клиента си.

Свали поглед по-надолу и видя капките кръв по пода.

Залитна назад и закрещя с пълен глас от ужас и ярост. После в стаята влязоха надзирателите.

 

 

Райън зави на ъгъла преди изхода и изруга на ум, като видя какво го чака там. Наоми Хармай спореше на висок глас с агент Норт, който прибираше в кобура пистолета си — беше го получил обратно на пропуска.

Наоми видя Райън и насочи гнева си към него.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Райън? Забрави ли, че и аз съм част от всичко това? И не се опитвай да ме успокояваш! Почакай само заместник-директорът да научи какво си…

Райън показа документа си за самоличност и плесна пропуска си на плота. Дежурният го прибра с широка усмивка, явно изпитваше удоволствие от сцената, която се разиграваше пред него.

Но Райън не беше особено впечатлен. Той знаеше, че само секунди ги делят от заповед по уредбата. Щеше да последва обаждане до началник-смяната, който веднага щеше да съобрази какво е станало.

Вратата за паркинга се намираше на по-малко от пет метра.

— Наоми, трябва да спреш. Разбра ли ме? — Райън я сграбчи за китката и рязко я дръпна към себе си, за да прошепне настойчиво в ухото й: — Трябва да се изнесем от тук.

Тя се дръпна, но лицето й остана на сантиметри от неговото. Млъкна и се остави да я поведе към изхода. Норт вече се бе измъкнал в студа навън. Задържа им вратата и те го последваха.

Вниманието на Райън бе насочено едновременно в различни посоки, а съзнанието му възприемаше най-различни усещания: топлата ръка на Наоми в неговата, атакуващите ги от всички страни звуци — далечния разговор на улицата, клаксонът на кола, шумът от обувките им първо по теракотените плочки, а след това и по асфалта, изпращяването в радиото на дежурния в мига, в който вратата бавно се затвори зад тях.