Ендрю Бритън
Американецът (36)

34.

Вашингтон, окръг Колумбия — Ашланд

Влизането в града от изток по магистрала 66 не отне на Кийли много време. В действителност проверката на пропускателния пункт при пристигане продължи почти колкото половината време за цялото му пътуване и въпреки това трябваха му по-малко от 45 минути да стигне от „Тайсънс Корнър“ до периметъра на „Гангпланк Марина“. Пет минути след това вече бе намерил човека, който търсеше.

Чувстваше се малко глупаво да преследва Джоди Ривърс през тълпите репортери, струпани край металните бариери. Двамата си пробиваха път, блъскани от фотографи и оператори, които се бореха за по-добър изглед към президентския кортеж, който щеше да се появи всеки миг. Двама мъже в черни костюми и тъмни очила проверяваха документите за самоличност и пропуските, раздадени предния ден от пресслужбата към Белия дом. Ривърс насочи вниманието си към дублиращия агент, оставяйки другия да си върши работата.

— Получихте ли снимките? — Агентът кимна. — Дай ми ги. — Мъжът, който се извисяваше над Ривърс с поне двайсет сантиметра и бе най-малкото два пъти по-тежък, веднага бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист хартия. — Надявам се, поглеждате към хората? — попита тя.

— Абсолютно, мадам. Всички отговарят на списъка.

Райън си помисли, че уважението, засвидетелствано от грамадния мъж към мъничката Ривърс, е малко забавно, но не каза нищо.

Ривърс се обърна към него, за да му покаже листа. На него имаше увеличена снимка на Вандервеен, взета от шофьорската книжка на Тимоти Никълс, както и няколко други изображения, показващи го с очила, дълга коса, тъмна коса и брада.

— Снимките са компютърно обработени — ненужно поясни тя. — Използвахме оригинала и внесохме някои малки промени. Не е кой знае какво, но поне ще накара хората ми да вложат повече усилия, ще ги държи на нокти. — Тя отново се обърна към агентите: — Отлично, момчета. Бъдете нащрек.

Подаде листа на мъжа и тръгна с изненадваща скорост. Райън я следваше отблизо. Тя сякаш изведнъж си спомни за присъствието му и обърна глава към него, докато продължаваха да си пробиват път през тълпата.

— Вече говорих със заместник-директор Харпър, г-н Кийли, както и с директор Ландрьо. Можете да се придвижвате из периметъра както желаете… Всъщност радвам се, че сте тук. Всеки може с нещо да помогне. Какво ви е нужно от мен?

Моментът беше удобен, понеже бяха спрели на относително спокойно място, недалеч от друг пропускателен пункт.

— Агент Ривърс, бих желал да огледам околните пътища. Струва ми се, че тук всичко е под контрол, така че бих бил най-полезен на места, където хората не ви достигат.

— Какво търсите?

— Не знам. Предполагам… нещо, което би привлякло вниманието ми. Във всеки случай ще се чувствам по-комфортно, ако съм в движение.

— Звучи ми малко безсмислено — не скри тя скептицизма си.

— Знам, но няма нищо конкретно, което бих могъл да направя.

Това като че ли й прозвуча удовлетворително.

— Та какво ви трябва от мен?

Той сви рамене.

— Всъщност аз съм… екипиран. Надявам се Харпър да ви е информирал — въпросително я погледна той. Тя кимна и неволно го огледа. Беше облечен с широка риза с навити ръкави, запасана в панталоните. Пистолетът не се виждаше, но тя прецени, че най-вероятно е под ризата, отзад на гърба. — Не бих искал хората ви да ми създават проблеми с това. Бихте ли ги уведомили, че съм пристигнал?

Тя се смръщи и каза:

— Мога да предупредя моите хора, но сме малко зле с комуникациите. Момчетата от полицията проверяват маса коли и използват УКВ-радиостанции. Това ни създава главоболия от ранно утро, но ще видя какво мога да направя. Имате ли подходящ пропуск?

Беше ред на Райън да се намръщи.

— Харпър не можа да ми даде нищо полезно. Чисто технически аз съм от Управлението, което, кой знае защо, не устройва Ландрьо. Не ще да отстъпи.

Тя изкриви лице и призна:

— Да, това може да е проблем.

— Знам — съгласи се той. — И все пак, ако кажете на вашия заместник-оперативен, ще мога да поогледам, без да отклонявам вниманието им.

Тя се замисли и кимна. В същия момент казаха нещо в слушалката на ухото й.

— Президентът ще се появи всеки момент — каза тя и вдигна поглед към него.

През рамото й Райън видя дългия кортеж да се задава от завоя на Мейн Авеню. Лампите по колите на Сикрет Сървис мигаха, но сирените мълчаха. Приближаването на кортежа събуди журналисти и кореспонденти за живот, а операторите и фоторепортерите се заблъскаха за по-добра позиция в ограниченото пространство. Откъм демонстрантите се разнесе засилващ се рев, въпреки че от тяхното място кортежът още не се виждаше.

Райън забеляза, че Ривърс е неспокойна. Тя улови погледа му и се усмихна.

— Зоната за пресата може да ме подлуди. Дадоха им много по-голяма площ, отколкото исках, но Маккейб не устоя на натиска… Откачиха, когато видяха първата версия на изискванията ни. Мирясаха едва на третия вариант. Дотогава заплашваха да ни съдят. Но първата корекция беше кошмарна… поне от моя гледна точка.

Той кимна съчувствено.

— Координаторът на службата на президента е тук — посочи го той. — Това би трябвало да ви донесе малко спокойствие.

— Би трябвало — въздъхна тя. — Колкото до моите хора, всичко на север от парка „Бен Банекер“ е на вниманието на контра снайперистите по покривите. Но комбинацията е доста необичайна: тук действат едновременно вашингтонски полицаи, специална група от полицейското управление на Капитолия, мои хора, както и агенти на Бюрото. Колкото и да е странно, комуникацията е добра, ако изключим полицията. Ще се опитам да им съобщя, че сте вътре, но не мога да дам никакви гаранции. Не знам на какво се дължи — явно сме пропуснали някоя дреболия, която сега ще ми скъса нервите.

Наистина е ядосана, прецени Райън, но едновременно с това отчете, че е доста привлекателна. Не пропусна да забележи, че руменината й отива. Ако не знаеше коя точно е, можеше да я сбърка със студентка, може би благодарение на неугасимия й ентусиазъм, който определено я подмладяваше. Но тъй като отлично знаеше коя е тази младолика жена, изпитваше известно съчувствие към нея — Сикрет Сървис бе служба за мъже, доминирана от мъже, и такива като Джоди Ривърс трябваше да полагат двойно повече усилия, за да бъдат възприемани сериозно. Беше убеден, че назначаването й на тази длъжност не е станало никак лесно.

Прогони тези мисли от главата си и се опита да се сети какво друго да я попита, но тя явно мислеше по-бързо от него.

— Кола?

— Не, имам. — Харпър щеше да прекара деня на „Тайсънс Корнър“, затова бе дал на Райън зеления си форд „Експлорър“ модел 98-а. — Ще тръгнат по 12-а, за да се върнат в Белия дом, нали няма промяна?

Тя го погледна и видимо се поколеба, след това кимна. Щом Ландрьо твърдеше, че е проверен…

— Да, в по-голямата част от пътя. Понеже 12-а е затворена за ремонт между „Пенсилвания“ и F, ще трябва да завием по 13-а. По график трябва да тръгне обратно в 11:40, но това донякъде зависи от времето. Прогнозата е, че следобедът ще е ужасен.

— Чух, че бурята може да ни заобиколи — каза Райън и вдигна глава нагоре, сякаш за да провери слуха.

— Ами… — Тя сви рамене и в същия момент президентът слезе от колата си и озари репортерите и операторите с широката си усмивка. В отговор буквално бе засипан с канонада от въпроси. — Ще видим.

 

 

Въпреки че не бе спал от почти 28 часа, Вандервеен усещаше мощен поток на енергия. Едва го сдържаше да седи на стола, а приспивната картина през прозореца на хотелската стая с нищо не помагаше за разсейване на скуката.

Беше изненадан и благодарен на всеобхватния репортаж, излъчван от „Ем Ес Ен Би Си“. Камерите бяха показали на живо президентския кортеж преди двайсетина минути. Бързото преброяване бе показало, че колите в кортежа са 36, което донякъде бе успокоително, понеже означаваше, че документът на Шакиб вероятно остава некомпрометиран. Разбира се, ако не бе така, 12-а улица почти сигурно нямаше да бъде затворена, но все пак бе добре, че Сикрет Сървис се чувстват уверени с мерките за сигурност.

В намеренията му не влизаше да атакува кортежа преди самата среща. Едва след нея, след като обявяха дълбоката си съпричастност към общата кауза, внезапната смърт на американския президент щеше да нанесе най-тежък удар на още крехката коалиция. А до този миг оставаше съвсем малко…

Погледна часовника си — бе 9:31. Усмихна се. Беше му трудно да повярва, че най-сетне е доживял този миг. Загледан през прозореца, той се удивяваше на промените, които скоро щяха да настъпят. Сградите около пресечката щяха да пострадат най-тежко. Съвсем скоро фасадите им щяха да изчезнат, в прозорците щяха да зейнат безформени дупки, от стените щяха да щръкнат огънати железа, а стаите щяха да бъдат осеяни с безжизнените трупове на живелите в тях нещастници.

Беше така погълнат от въображаемата картина на опустошение, че едва не пропусна самотната фигура, която вървеше по улицата. Стана и притисна нос в стъклото на прозореца. Когато подозренията му бяха потвърдени, от гърдите му се изтръгна тежка въздишка. Трябваше да съм по-внимателен, мина през главата му, но това не бе проблем — все още разполагаше с време.

Вандервеен бързо се огледа, трескаво мислейки какво може да му потрябва. Решението дойде бързо — навлече плътното си яке, взе картата — ключ и паспорта си. Посегна и към временната си виза, но си каза, че не бива да поставя късмета си на изпитание. После бързо се отправи към вратата.

 

 

Райън имаше достатъчно доверие в Джоди Ривърс, за да вярва, че тя ще се обади на когото трябва, както бе обещала. Беше се изморил да се разхожда, затова след кратък разговор с агентите на контролния пункт мина без проблеми през детектора на метал и се отправи към експлоръра на Харпър. Колата бе паркирана на 7-а улица с предницата на север. Когато седна в нея и погледна през стъклото, изведнъж се подвоуми.

Улицата пред него бе задръстена от коли, а като се обърна видя, че положението отзад е същото. Полицаи минаваха покрай колоните от коли, проверяваха какво има в тях и съобщаваха в радиостанциите си номерата им или ги сравняваха с дълги списъци. Нямаше никакво съмнение, че така щеше да бъде и на улиците, излизащи на 12-а, а на всичко отгоре поне половината от колите бяха тежки джипове, т.е. точно онова, което го интересуваше.

Удари с чувство на безсилие волана на експлоръра и слезе. Улиците бяха изпълнени с хора, които отиваха на работа, и той нямаше какво да направи от едва пълзяща кола. Много по-добре беше да върви пеша.

Тръгна по 7-а — излъсканият от употреба пистолет бе в кобур отзад на колана му — и кимаше на полицаите, с които се разминаваше по улицата. Затрепери от студ и се сети, че якето му е останало в колата на Харпър. Поколеба се и отново погледна върволицата коли пред себе си. Осъзна чудовищния мащаб на задачата си. Решението дойде спонтанно и той се върна при джипа.

В края на краищата, ако така или иначе нищо нямаше да свърши, поне да не мръзне. Не след дълго се върна по същия път, облечен с топлото яке, което още носеше следи от сълзите пред „Кенеди-Уорън“. Бе готов да започне дългото и безсмислено търсене.

 

 

Джаред Хаусън не разполагаше с яке върху униформата си, затова зъзнеше още от началото на смяната си преди два часа. Определено си мечтаеше за относителния уют на полицейското управление на 1-ви район, но, от друга страна, съзнаваше, че би могло да бъде много по-зле. В крайна сметка имаше само една улица, за която отговаряше, а и работата не бе кой знае какво. Поглеждаш колата, съобщаваш по радиото номера на регистрационната табела, правиш бърз визуален оглед и преминаваш на следващата. Това бе инструктажът, но Хаусън бе опитен и знаеше, че всички тези допълнителни мерки за сигурност са свързани с излизането на президента с яхтата и терористичните атаки, разтърсили града преди по-малко от месец. Тогава се беше възмутил, както всеки порядъчен американец и дори повече, защото все пак бе сред пазителите на реда в същия този град, а онези мръсници бяха решили, че могат да идват тук и да взривяват невинни хора…

Дори само мисълта за това му вдигаше кръвното и трябваше да се отърси от яда си, когато свърши със синята тойота и пристъпи към следващата кола. Това бе голям фирмен ван — точно типът кола, за който трябваше да си отварят очите. Форд „Еконолайн“ с регистрационен номер, издаден във Вирджиния, и очукани ламарини. Готвеше се да съобщи номера му, когато забеляза, че вратата за пътници е отворена и че някакъв мъж вади нещо от там.

— Извинете, господине. Моля…

Мъжът вдигна поглед с бележник в ръка и голяма дружелюбна усмивка на брадатото си лице.

— Да?

Хаусън веднага долови акцента.

— Ваша ли е тази кола?

— Да, моя е.

Хаусън го огледа внимателно. В джоба му се намираше листът, който бяха раздали и на агентите на Сикрет Сървис на пристанището, и в управлението той бе отделил няколко минути, за да разгледа снимките. Този мъж не приличаше на фотографиите на листа, макар общата форма на лицето му да изглеждаше същата…

От друга страна, това важеше за поне трийсет процента от населението на страната, а на всичко отгоре косата не съвпадаше. За очите на издирвания се казваше, че са яркозелени, докато в момента Хаусън гледаше във възможно най-скучните кафяви очи. Да не говорим, че човекът пред него очевидно бе французин.

И все пак, нека сме сигурни.

— Имате ли някакви документи за самоличност, господине?

Мъжът побърза да се подчини и извади от джоба на тежкото си палто чуждестранен паспорт.

— Но, разбира се. Заповядайте, мосю.

Хаусън взе червения паспорт и погледна корицата. Communauté Europeènne, и под това Républiqué Française. Вътре имаше информация за някой си Claude Bidault и съвсем нормално изглеждащ печат за влизане на лицето на американска почва, макар Хаусън да не бе съвсем сигурен как точно изглежда този печат. Никога не бе напускал страната, нито имаше желание да го прави.

Удовлетворен, той върна паспорта на човека, който не изглеждаше обезпокоен от интереса му.

— Каква е тази… активност? Това не е обичайно, нали?

— Всъщност, господине, вашият президент е в страната ни, за да се срещне с нашия. Изненадан съм, че не сте чули.

— А… — Мъжът сякаш внезапно си спомни незначителния факт, макар в погледа му да не бе проблеснала искрата на просветление. — Точно така. Голяма среща, n’est-ce pas?

Младият полицай се усмихна в отговор.

— Да, голяма е. — Пристъпи към вана и се вгледа през задните прозорци. Електрооборудване. Много инструменти. — Електротехник ли сте, господине?

Мъжът енергично закима.

— Oui. Работя на големия строеж на улица М. Нов ресторант. В Париж не е лесно да се намери работа. Затова дойдох да поработя тук и изпратя пари на сестра ми. Тя пък се грижи за малките.

— Съпруга?

Хаусън видя обветрените черти на лицето му да се изкривяват от болка.

— Тя… как го казвате? Помина се? Когато раждаше дъщеричката ни Мирабел. Миналата седмица станаха четири години.

— О… — На Хаусън му идеше да се срита по кокалчетата. Затвори си устата, каза му един тих вътрешен глас, за да не ги надробиш още по-страшни. — Добре, господине, благодаря за времето, което ми отредихте. Приятен ден!

Усмивката отново се появи.

— Мерси, мосю. Et vous aussi.

Полицаят проследи с поглед как мъжът затваря страничната врата за пътници и да се отправя към стълбите на хотела. Не го бе видял да излиза от там, но сега погледна фасадата и се смръщи. „Мариот“ в този квартал едва ли струваше под 180 долара на нощ. Защо някоя строителна компания, та дори подхванала голям строеж, ще плаща на някакъв наемен техник такива пари? Нямаше логика и тази мисъл се загнезди в съзнанието му, докато възобновяваше задълженията си.

Загрижеността му остана, макар скоро да бе поизместена от далечния спомен — вече му се струваше такъв — за отоплявано помещение и пълна кана с горещо кафе. Сливането на двете нишки на мисълта не оставяше място за кой знае какво друго, затова Хаусън изобщо не осъзна, че е пропуснал да съобщи за проверка регистрационния номер на вана.

 

 

Не беше поискала от Харисън агент, а се примири да използва една от колите, затова Наоми Хармай, аналитик в Центъра за борба с тероризма на ЦРУ, бе в Северна Вирджиния просто най-обикновен гражданин.

Намираше се в тоалетната на бензиностанция срещу офиса на компанията „Милбъри Риълти“. Взираше се в огледалото. Изглеждаше като човек, преживял катастрофа, дори по-зле. Взетите назаем сини работни панталони бяха скъсани и изкаляни от часовете търкаляне из нивите около ранчото, а в пуловера й се виждаха дупки от изгаряне. Косата й бе сплъстена и мръсна, а всичките й дрехи бяха мокри от разтопения сняг. Носът й беше напълно запушен, но това не беше съвсем лошо, защото вероятно не ухаеше приятно.

Най-зле обаче бяха очите й. В тях се четеше онова, на което бе станала свидетел, и тя изглеждаше изплашена, когато трябваше да внушава доверие, поне през следващите няколко часа. След това беше свободна да изпадне в истерия или да се разпадне психически — нещо, което започваше да очаква с нетърпение. Все пак след няколко минути миене и оправяне на дрехите успя да излезе от тоалетната в малко по-добро състояние. Купи си две големи чаши кафе и се опита да избегне любопитния поглед на момчето, което й ги подаде.

Заряза колата, където я бе паркирала, и прекоси улицата, като погледна часовника си. Беше почти 11:30, доста късно, но откриването на Линдзи Харгроув се бе оказало удивително времеемко. В крайна сметка Наоми бе успяла да се свърже със сестрата на Харгроув в Кларксбърг, Западна Вирджиния, където Линдзи бе прекарала седмицата. Сега жената пътуваше към Вирджиния и за нещастие не притежаваше мобилен телефон. Сестра й все пак бе съобщила на Наоми, че Линдзи на всяка цена ще се отбие в офиса на път за дома.

И точно това я бе довело тук. Жената, с която искаше да разговаря, можеше — само можеше — да бъде източник на допълнителна информация, но дори това бе по-добре от нищо. Харгроув, чието име бе в списъка на издирваните лица, изпратен по факса в ЦОТЗ, изглеждаше по-полезна от съпруга на агентката по недвижимост, който едва ли бе виждал някой от клиентите на жена си. Харгроув обаче работеше за Никол Милбъри от четири години насам и Наоми допускаше, че знае повече, отколкото сама предполага, въпреки че вече бе дала показания в офиса на шерифа. Единствената надежда на Наоми в момента бе, че там я бяха питали не каквото трябва.

Не й се наложи да чака дълго — бял нисан „Алтима“ зави и паркира в едно от разчертаните места пред сградата. От колата с изненадваща лекота изскочи възрастна жена. Усмивката на Харгроув бързо се смени със загриженост, когато видя състоянието на жената пред нея.

— Боже мой! Какво се е случило с вас?

Хармай я разглеждаше, докато тя отключваше вратата. После двете влязоха вътре. Харгроув беше възпълна, гонеше седемдесетте, имаше приятна външност и удивително гладка кожа. Наоми я хареса веднага и не видя причина да я лъже.

— Казвам се Наоми Хармай, г-жо Харгроув. Тази сутрин бях на Чембърлейн Роуд.

Очите на възрастната жена се разтвориха широко, тя седна и предложи същото на посетителката си. После с благодарност прие предложената й чаша кафе и не попита каква е Наоми, нито откъде знае името й.

— Акцията, която цяла сутрин показваха по телевизията? Били сте там?

— За нещастие — потвърди Наоми.

— Не знам дали по новините споменаха за нещо друго… По-близко ли са до откриването на Никол?

Сърце не й даваше да й каже, че тялото на Милбъри вече е открито в плитък гроб, заедно с червен форд „Ескейп“, скрит дълбоко в храстите и покрит с кал и опадали клонки. Тази информация още не бе стигнала до медиите и разкриването й в този момент нямаше да помогне с нищо.

— Нищо не са намерили все още, г-жо Харгроув, но продължават да търсят.

Бледосините очи на възрастната жена се насълзиха.

— Беше толкова мило момиче… надявам се да не й се е случило нещо лошо. Умът ми просто не го побира. Обикновено не се лъжа в хората, но онзи мъж направо ме изработи, признавам си го. Сигурно е въплъщение на дявола.

— Наемателят на имението? — попита Наоми. Харгроув кимна, но Наоми беше объркана: — Почакайте, почакайте… как разбрахте, че съм дошла във връзка с него?

— Зет ми патрулира по магистралите — с гордост обясни Харгроув. — Помолих го да ме държи в течение и той ми се обади, когато от вашия отдел са поискали допълнителна информация.

Наоми се смръщи на липсата на дискретност сред служителите на пътната полиция на щата Вирджиния, но се въздържа от коментар.

— Бихте ли ми разказали по-подробно какво точно се случи, г-жо Харгроув?

Жената пред нея се намести удобно на стола и кимна ентусиазирано.

— В деня, когато той се появи, нямахме много клиенти. Никол веднага го вкара в своята стая. Не каза нищо, но забелязах онзи поглед в очите й… Онзи замаян поглед в очите на млада жена, когато види диамантена огърлица или страхотни обувки, каквито винаги е искала.

Наоми не се сдържа, усмихна се и призна:

— Този поглед ми е много добре познат.

Харгроув се усмихна като познавач.

— Сигурна съм, че е така, мила. Както и да е, това беше погледът в очите на Никол. Знаех какво си мисли… нищо, че е омъжена жена. Това всъщност е друга история.

— Значи онзи мъж е влязъл направо в нейната стая. Не разменихте ли нито дума с него?

— О, не, не — отговори Харгроув и отпи малка глътка от кафето си. — Беше много мил, очарователен и така нататък, но мен само поздрави. Струва ми се, че интересът му към Никол бе същият като нейния към него.

— Колко дълго остана?

— Не бих казала, че се задържа. Останаха вътре може би… десетина минути. След това излязоха и заминаха с джипа на Никол.

— Заедно?

— Аха — усмихна се жената.

— А как пристигна той? — попита Наоми. — Виждам, че имате големи прозорци към улицата. Не го ли видяхте да спира?

Харгроув обаче клатеше глава още преди края на въпроса.

— Не, не видях абсолютно нищо. Вече казах на полицията.

— Сигурна ли сте, г–жо Харгроув? Това е изключително важно.

— Напълно сигурна съм. Освен това той ми каза, че не разполага с кола.

Наоми вдигна поглед заинтересувана.

— Не споменахте ли, че не сте разговаряли.

Възрастната жена се смръщи.

— Не, на влизане той не…

Наоми се опита да бъде търпелива.

— И…?

— Ами подхвърли на излизане, че нямал кола, но търсел. Поинтересувах се от любезност каква търси и той отговори, че искал ван.

— И какво му казахте вие? — Наоми започна да се вълнува.

Харгроув изглеждаше смутена.

— Имам брат, който живее в Ривърс Бенд. Наскоро загуби работата си и знаех, че парите не му стигат. И макар да е нехранимайко, все пак ми е брат, така че дадох номера на Уолтър на мъжа.

— Уолтър е брат ви?

— За нещастие.

— И притежава ван?

— Да. Доста голям при това. Използваше го в работата си. Беше електротехник цели двайсет години. Не че беше добър, но това е положението.

— А защо не разказахте на полицията всичко това?

Възрастната жена сви рамене. Беше леко неспокойна и се опитваше да разбере загазила ли е, или не.

— Ами… на първо място просто не виждах как това може да им помогне да открият Никол, нали разбирате?

Наоми трябваше да признае, че в думите имаше логика. Само допреди 12 часа това бе рутинно разследване на изчезнал човек без никакви основания да се подозира някой от клиентите на Милбъри.

— И защо още?

— Каза, че търсел нещо по-различно. Не искал голям ван за вършене на бизнес… такива машини харчели много, каза той. Искал нещо, с което да обикаля по складовете в Ричмънд. Не знам защо предположих, че предлага някаква стока.

Наоми се замисли за няколко секунди.

— Често ли говорите с брат си?

Линдзи Харгроув за пореден път сви рамене.

— Не бих казала. Както казах, той е непрокопсаник. Да говориш с него е чиста загуба на време. А в моя случай — и на пари.

— Разбрахте ли дали му е продал вана?

Пак свиване на рамене.

— Обадих му се същия ден да му кажа, но да чакаш от него благодарност е като да чакаш от умрял писмо, така че го оставих да се оправя както знае. Защо?

— Питам просто така. И какъв точно ван притежава брат ви, г-жо Харгроув? Интересува ме съвсем конкретно.

— Не съм сигурна, мила, но ми се струва, че е форд. Бял форд и… голям.

— А как изглежда отвън? Нещо отличително, необичайно…?

— Не, не, нищо особено. Мисля, че има багажник за стълба. Иначе си е най-обикновен стар очукан бял ван. Уолтър не е добър шофьор.

Наоми стана и прибра зад ухото си мръсен кичур коса. Опита се да не показва вълнението си.

— Чудесно, г-жо Харгроув. Много ми помогнахте. Дали бих могла да използвам телефона ви?

— Разбира се, миличка. — Известно колебание. — Нали Уолтър не е загазил?

Наоми вдигна глава и искрено отговори:

— Да е загазил? Нищо подобно. В действителност информацията, която може да ни даде, е от ключово значение за националната сигурност.

— Националната сигурност? Уолтър…? — заекна Линдзи Харгроув, после замълча. Замисли се и отново огледа смущаващия вид на посетителката си.

 

 

Когато се свърза с ЦОТЗ, Джонатан Харпър на два пъти я спира с молба да говори по-бавно.

След като Хармай свърши, той я попита:

— Но не знаеш със сигурност дали ванът е бил продаден?

— Не, но оправданието му не ми звучи искрено, сър. Може би се е опитал да й хвърли прах в очите, нали разбирате? Един свидетел по-малко, за който да се безпокои.

Харпър долавяше вълнението в гласа й и трябваме да признае, че цялата тази история звучи обещаващо. Погледна си часовника.

— Господи, Наоми, речите им вече са към края си.

Това я доведе до паника.

— Сър, трябва да ги задържите. Или поне да тръгнат по различен маршрут. Той през цялото време е по следите им, каквото и да правим. Сигурно знае нещо, иначе щеше да се оттегли. Няма начин да не знае нещо.

— Може и да си права. — Мислите му се върнаха към предупреждението на Кийли за изчезналите лаптопи на Държавния департамент и Министерството на правосъдието — предупреждение, към което не се бяха отнесли достатъчно сериозно. Ако Вандервеен бе съумял да се добере до подобна информация, със сигурност можеше да се възползва от нея в пълна степен. На всичко отгоре Сикрет Сървис не бяха направили достояние вътрешния си доклад по разследването.

— Изпращам тази информация нагоре, Наоми. Дано тревогата не се окаже фалшива.

Никога през живота си не бе била по-сигурна в нещо, но разбираше, че той не изказва съмнение в преценката й.

— Там е — убедено зави тя. — Стигнал е твърде далече, за да спре точно сега. Там е и изчаква момента.

Леко колебание.

— Е, трябва да действам. Виж дали ще можеш да откриеш брата на Харгроув и да разбереш от него какво е направил с вана. И… поздравления.

— Благодаря ви, сър.

 

 

— … И така, за мен е удоволствие да се присъединя към президента Ширак и министър-председателя Берлускони в обявяването на плавното съкращаване на европейските петролни интереси в Република Иран през следващите три години, като се започне с незабавното намаляване на добива в газовите находища в Южен Парс с 200 000 барела дневно, и се стигне до кулминация с пълното изтегляне на проучвателните и сондажни екипи в региона до 2008 година. Производството ще бъде намалено и в петролните полета Доруд, Салман и Абузар, които осигуряват общо над 70 процента от офшорния добив в Иран… Съединените щати не крият факта, че ние поддържаме санкциите срещу Иран още от 1979 година. Тези мерки бяха заздравявани през годините например с Акта от 1996 година за санкциите срещу Иран и Либия. Макар с цялото си сърце да бихме желали да видим вдигането на санкциите и пълното възстановяване на дипломатическите отношения между Съединените щати И Иран, не бива да има никакво съмнение, че ние ще поддържаме настоящия си курс, ако иранското правителство настоява в опитите си да се сдобие с оръжия за масово поразяване… — Президентът замълча и вдигна ръка, за да спре надигането на гласове от групата репортери пред него: — Бих желал да се възползвам от възможността да благодаря лично на президента Ширак и на министър-председателя Берлускони за приемането на отправената им покана да дойдат и за упоритата работа от тяхна страна да направят тази цел реалност. Постигнатото днес споразумение е пряк резултат от придържането им към Договора за неразпространение на ядреното оръжие и заложената в него цел: да загърбим в миналото заплахата от ядрена война и да направим света по-безопасно място за живот за идните поколения. А сега бих искал да им дам възможност сами да ви разкажат за конкретните ни ангажименти в бъдеще…

Джоди Ривърс оглеждаше сцената и поклати глава. Списъкът на гостите бе ограничен до минимум и лицата бяха внимателно проверени, но в граничещия с пристанището район бяха натъпкани повече от 200 души, всеки от които в нейните очи представляваше потенциална заплаха.

Тримата държавни глави стояха на повдигната платформа 15 метра широка и около 6 метра дълбока. Президентът Бренеман отстъпи мястото си на френския посланик, който излезе напред, за да представи президента Ширак. Около и на подиума имаше значителен брой агенти на Службата за охрана на дипломати и Сикрет Сървис, но Ривърс остро съзнаваше, че това е огромен риск спрямо безопасността. Очите й не изпускаха сцената, дори когато отвори мобилния си телефон и го вдигна до ухото си. Обаждането точно в този момент определено я подразни.

— Агент Ривърс? Обажда се директор Ландрьо.

Тя веднага долови настойчивостта в гласа му и я полази студена тръпка.

— Да, сър.

— Искам да ви предупредя, че това е четиристранен конферентен разговор. Другите участници са заместник-директори Маккейб и Съскайнд. Слушайте внимателно. Получихме информация, която поставя Вандервеен в града с импровизирано експлозивно устройство. Не мога да оценя верността на тази информация с повече от 90% вероятност, но дори това е достатъчно, за да задвижи машината. Надявам се, не е нужно да ви казвам кой е целта.

Господи, помисли си тя. Сбъдваше се най-лошият й кошмар, но трябваше да положи усилия да не се разсейва.

— … Ривърс? Чувате ли ме?

— Да, сър. Моля, продължете.

— Трябва да търсите бял ван, марка „Форд“, за фирмени цели. Все още не разполагаме с регистрационен номер, но ще го имаме всеки момент, така че не прекъсвайте.

— А какво…

— Джоди — беше нов глас, но тя го позна веднага. — Началникът на охраната на президента, Стори, вече е информиран. Ще продължим взаимодействието с пресата, доколкото е възможно, без да събуждаме подозрение. Нещата в Норфък най-сетне потръгнаха… Представяйки се под името Тимоти Никълс, Вандервеен е получил преди по-малко от две седмици четирийсет сандъка с общо тегло над 1350 килограма.

Очите й се разшириха при споменаването на това число.

— Господи, градът е претъпкан…

Маккейб я прекъсна:

— Чуй ме, Джоди: мисли единствено за президента, ясно ли е? Запечатала си района около пристанището, това го видях с очите си. Вандервеен не може да е там, освен ако не се е простил с живота си, а консенсусът… надеждата е, че той е друг тип човек. При нормални обстоятелства бихме изтеглили президента възможно по-далече, но в случая това е невъзможно. Затова поне засега ще продължим да го държим в района на пристанището. Стори е в течение и знае какво да прави, просто му съдействай. В мига, в който затворя, тръгвам към вас.

Намеси се нов глас, преди тя да успее да отговори:

— Агент Ривърс, аз съм Емили Съскайнд. Към вас се придвижва екип за освобождаване на заложници. Те ще отцепят района. Имайте предвид, че някои са с цивилно облекло. Предупредете вашите наблюдатели възможно най-скоро. Не искам да застрелят някой от хората ми по грешка.

Ривърс кимна на себе си и каза в слушалката:

— Ясно.

Долови пращене по линията и шум от развълнувани гласове. Стори й се, че са минали минути, преди отново да прозвучи гласът на Маккейб:

— Имаме името, Джоди: Клод Бидо, французин. Колата е регистрирана във Вирджиния преди по-малко от месец. Регистрационният номер е RND-1911. Готова ли си за словесния портрет?

— Давай.

— Черна коса и кафяви очи. Възможно е да има брада, но това не е абсолютно сигурно. Малко по-едър от Вандервеен. Не сме сигурни как го е постигнал… вероятно с подплънки. Същата височина, естествено. Няма как да я промени.

— Ще го съобщя на моите наблюдатели. — Ривърс усещаше, че я обхваща треска. — Сър, трябва да действам.

— Знам — напрегнато отговори Маккейб. — Действай, Джоди.

 

 

Райън обикаляше по улиците вече от два часа и половина. Нищо не бе привлякло вниманието му, макар да си даваше сметка, че Вандервеен едва ли полага усилия да изглежда съмнителен.

В обиколката му нямаше нищо планирано, логично или практично — беше тръгнал на север от 7-а и „Мейн“, гледаше човешките лица и проверяваше попадналите по пътя му коли. Всъщност не можеше да направи нищо повече от това да поглежда през прозорците и да кляка, за да огледа долната страна на шаситата. Поведението му бе откровено странно и хората го гледаха с любопитство, а някои — с боязън.

Съзнаваше безполезността на мисията си, но имаше един доминиращ над всичко факт, който го безпокоеше повече от всичко: нямаше начин да се взриви бомба по жица на оживена градска улица, та дори ако Вандервеен бе успял да се снабди с документ на Сикрет Сървис за планирания маршрут.

С други думи, единствената възможност Вандервеен да успее, бе чрез дистанционно взривяване, а това предполагаше, че е наблизо, за да наблюдава. Кийли го познаваше достатъчно добре, за да знае, че би взривил бомбата, независимо от това дали президентът се намира в обсега й на действие.

Продължи по 7-а, докато се изравни с Националния аерокосмически музей, после пресече улицата към откритата площ на Мола^[1]. Тръгна по тревата на северозапад — така сградата на Капитолия оставаше зад гърба му, — усмихвайки се на възклицанията на групичка ученици, застанали пред стъклените врати на „Смитсониън“. Усмивката му скоро посърна, понеже беше прекалено напрегнат, за да сподели ентусиазма им. Помисли си, че по обратния си път автобусът им може да мине покрай избраното от Вандервеен място…

Наближаваше 12-а улица. Прогони тягостната мисъл от главата си — беше по-добре да не си представя последиците. Телефонът му иззвъня и той се зарадва, че нещо ще го разсее. Но радостта му бе краткотрайна.

— Райън, Харпър е.

— Джон, виж…

— Няма време, Райън. — Той долови напрежението и веднага замълча. Харпър продължи: — В крайна сметка Наоми извади късмет. Нашият човек има шофьорска книжка и френски паспорт на името на Клод Бидо. Паспортът е истински, а собственикът му още преди шест месеца е съобщил за изчезването му по време на екскурзия в Крит. Ясно ли е?

— Естествено. Давай нататък.

— Съскайнд най-сетне се е свързала с онзи тип Томпсън в Норфък. Като използвал документи за самоличност на името на Никълс, Вандервеен освободил точно преди осем дни от международния карго-терминал над 1300 килограма пратка. Арогантното копеле ни е изработило два пъти на едно и също пристанище… Както и да е, той има кола, за която не сме предполагали. Става дума за бял ван форд „Еконолайн“ може би с багажник, позволяващ закрепването на стълба.

Райън вече тичаше. Позвъняването го бе заварило на 12-а улица и той бе хвърлил бърз поглед в двете посоки, след което — без сам да знае защо — бе избрал да тръгне на север. Гласът на Харпър продължаваше да кънти в ушите му, докато си пробиваше път през тълпите пешеходци. Някои го изглеждаха сърдито, други изругаваха ядосано, но думите на заместник-директора се забиваха в главата му като с парен чук:

— … регистрационни номера, издадени във Вирджиния, Райън, по-точно RND-1911. Екипът за освобождаване на заложници е на позиция, като повечето са цивилни, но те…

— Кажи им да стоят на север от Мола — мислите трескаво се въртяха в главата му, докато се напрягаше да си спомни дали е видял бял ван марка „Форд“, но… — На север от Мола, Джон. Може да бъде само там. Какво става на пристанището?

— Цялата зона е отцепена. Броят на проверяващите по пропускателните пунктове е удвоен, а ГП вече се дислоцират — отговори Харпър. Имаше предвид Групата за противодействие, строго секретна група, която по някакъв начин бе успяла да остане почти незабелязана, макар хората в нея да съпровождаха президента навсякъде. — Поне до момента около тях не се вдига много шум.

— Това едва ли ще продължи — запъхтяно отговори Райън, който вече дишаше тежко след спринта си. Колите пробягваха в периферното му зрение и ето… бял ван. Не, беше „Шевролет“. Не забави ход, просто мина на бегом покрай паркираната кола за изумление на пешеходците, които се обръщаха след него. Погледът му се плъзгаше и по лицата им, търсейки някой, който поне частично да отговаря на словесния портрет, даден му от Харпър.

Взе бързо решение:

— Не мога да вървя и да говоря, Джон. Съжалявам…

— Не, Райън, ПОЧАКАЙ…

Но Райън затвори и пъхна телефона в джоба си, забавяйки ход колкото да опипа беретата на гърба си и да погледне в двете посоки на Конститюшън Авеню.

Отново нищо. Остана на 12-а, като тичаше с всички сили.

 

 

Джеф Стори — агентът, отговарящ за личната охрана на президента, — бе поразен от полученото съобщение. Терорист в града с натъпкан с експлозив ван… И те искаха да не предприема нищо! Не можеше да повярва, че това се случва с него…

Стори имаше 16-годишен стаж като специален агент в Сикрет Сървис, последните четири, от които в групата за охрана на президента, а най-последните две като командир на тази група. Огледа се тревожно. Мили боже, 1300 килограма ли бяха казали? Бетонните кнехтове щяха да спрат самия ван, но радиусът на поражение щеше да бъде… всъщност колко щеше да бъде? Опита да си спомни… трябваше да бъде поне 400–500 метра. От мястото си на подиума Стори с лекота четеше буквите по бариерите там, където 6-а завиваше към „Мейн“. „Да не предприемам нищо, дрън-дрън! Та ние тук сме все едно живи мишени.“

Той стоеше на омразния подиум, слушаше с едно ухо словоизлиянията на френския посланик, който беше на път най-сетне да представи президента Ширак, и си представяше колко лесно е един ван да дойде на скорост по онази улица. Взе решение. В крайна сметка той бе човекът, натоварен с охраната на президента, а не шибаният Джошуа Маккейб и нямаше начин да убият президента, докато той отговаряше за него. През шестнайсетте години служба в Сикрет Сървис не му се бе налагало нито веднъж да вади оръжие, докато бе на работа, но този път го направи. Стоеше на подиума в компанията на дипломати и помощници зад тримата държавни глави и прецени, че е време да действа. Извади от кобура си своя „Зиг 228“, за изумление на двамата агенти до себе си, и от този момент нататък вече нямаше връщане.

Началникът на президентската охрана вдигна ръкав до устата си и спокойно, но с нетърпящ възражение глас изрече думите, които сложиха начало на апокалипсиса:

— Стори до охраната! Ураган! Повтарям Ураган!

 

 

Обикаляйки зад групата кореспонденти, Джоди Ривърс долови с периферното си зрение някакво раздвижване на подиума и изненадано погледна натам. Изненадата й веднага премина в ужас, когато видя Стори да сграбчва безцеремонно президента и да го издърпва назад, а останалите агенти да ги заобикалят с недвусмислено извадени оръжия. Френският президент и неговите помощници гледаха с откровено недоумение, както впрочем и италианският министър-председател, когато агентите на СДО, прикрепени към всеки от тях, нахлуха на сцената, следвайки Стори и неговата група.

Струпаните на пасарела репортери и фотографи едва не откачиха. Разнесоха се викове, засвяткаха фотосветкавици. Хората явно нямаха представа какво става. Посипаха се въпроси, на които нямаше кой да отговори, още повече че агентите веднага се подредиха в редица, за да осигурят път за изтегляне на президента съгласно предварително разработените сценарии. В този момент представителите на медиите загубиха чувство за мярка и събориха металните бариери. Рехавата редица от агенти се огъна пред неудържимата тълпа от репортери и фотографи.

Ривърс не можеше да повярва на очите си. Ставащото в момента обясняваше защо Маккейб бе заповядал на Стори да не предприема нищо.

— Какво, по дяволите, прави той? — изкрещя тя, без да съзнава, че придружаващите я агенти знаят точно колкото нея.

 

 

В командната зала на ЦОТЗ Маккейб, Съскайнд, Ландрьо и Харпър ужасени наблюдаваха сцената, излъчвана на живо по телевизията.

Маккейб пръв загуби хладнокръвие и лицето му почервеня.

— Та нали точно затова му наредих да не прави нищо! — изрева той, без да знае, че повтаря мислите на Джоди Ривърс. — Трябва да спрем това предаване на секундата!

За разлика от него, Харпър бе пребледнял и само клатеше глава:

— Късно е. Ако Вандервеен е видял всичко това, няма какво да губи с взривяване на бомбата.

— Мамка му! — И Маккейб удари с юмрук по плота на масата. Избликът му бе прорязан от лъч на кристално ясна мисъл и той внезапно осъзна, че това е краят на кариерата му в Сикрет Сървис, ако не се смята малката „подробност“, че всеки момент много хора вероятно ще загубят живота си: — МАМИЦАТА МУ!

 

 

Райън пресече улицата при „Павилиона“ на старата поща, мина за по-пряко под сводовете на федералната сграда „Ариел Риос“ и излезе на открито на по-малко от сто метра от Международния търговски център „Роналд Рейгън“. Изтича напред, докато не видя пред себе си 13-а улица, после се озова с лице срещу сиво–розовата гранитна фасада на площад „Фрийдъм“. Дишаше тежко, шевът в областта на ребрата го болеше. Продължи да оглежда колоната от коли пред Националния театър.

Там. Веднага усети, че това е колата, която търсеше, макар да нямаше багажник за закрепване на стълба и да не бе сигурен, че е форд, защото я виждаше отстрани. Знаеше, че е тя, защото беше „клекнала“ ниско… много по-ниско, отколкото можеше да се очаква. Каквото и да имаше в нея, то определено не бе леко.

И отново се затича, макар да подозираше, че Вандервеен наблюдава отнякъде и просто го чака да се доближи до вана, преди да го взриви. Нещо му казваше, че е редно да се страхува, но напрежението на момента изключваше всякаква концентрация върху отделна емоция. Знаеше само, че трябва да се добере до този ван възможно най-бързо.

Несъзнателно бръкна отзад под колана си и извади пистолета. Ходът се оказа неудачен — Вандервеен не се виждаше никакъв, но наоколо имаше много хора, които обядваха по пейките около фонтана. Една жена видя пистолета и започна да крещи. Не след дълго вече всички крещяха…

 

 

Патрулен полицай 1-ви клас Джаред Хаусън не можеше да повярва на очите си. Намираше се на 50 метра източно от форда на „Пенсилвания“, когато видя в далечината човек с нещо като пистолет в ръка да тича сред тълпа от изплашени пешеходци.

Хаусън замръзна за десетина секунди, но после си спомни, че е полицай и нещо повече — разполага със собствен пистолет. Така че извади своя глок от кобура и спринтира към вана, без да сваля очи от мъжа и от пистолета му.

 

 

Макар несъмнено да бе нарушил дадената му заповед, Джеф Стори продължаваше да бъде агент на Сикрет Сървис с 16-годишен стаж, поради което отлично съзнаваше, че на вода ще бъде в много по-голяма безопасност, отколкото по улиците. Така че в обкръжението на останалите членове на групата за лична охрана той продължи да влачи по кея президента Бренеман, който все още бе прекалено шокиран, за да се разяри. Агентите му осигуряваха преливащо се прикритие.

Началникът на личната му охрана сграбчи УКВ-радиостанцията на един от подчинените си. Вече беше настроена на канал 4, резервиран за връзка по море.

— Стори до катер „Алдър“ на крайбрежния патрул, Стори до „Алдър“. Нуждая се от незабавен ескорт до яхта на LZ, номер 3. Чувате ли ме?

Отговорът последва почти веднага:

— Стори, тук е „Алдър“. Разбрано, там сме след две минути. Край.

— Цели две шибани минути — промърмори на себе си Стори. — Не мога да повярвам. — Той направи второ обаждане до избраната за слизане зона, която се намираше в южния край на голф клуба „Ист Потомак“. Освен това поиска допълнително хеликоптерно покритие, без да спира да дърпа президента към моторната яхта с газотурбинни двигатели, с екипаж от Сикрет Сървис. От нея ги деляха някакви си 50 метра. Зад тях хаосът набираше гигантски размери, защото някои от репортерите най-сетне схванаха, че може би са в опасност, и в настаналото стълпотворение започнаха да се газят взаимно, за да се отдалечат от брега.

Агентите от СДО, прикрепени към френската и италианска делегация, които никой не бе информирал за конкретна заплаха, набутаха поверените им сановници в бронираните лимузини и закрещяха на шофьорите да потеглят. Тежките коли се отделиха от тротоара с изненадваща пъргавина. Липсваше само мотоциклетният ескорт. Колоната се отправи по „Мейн“ към 12-а улица и се насочи по Пенсилвания Авеню към убежището на Белия дом.

 

 

Райън не можеше да повярва, че успя да стигне до вана. Нямаше представа къде се намира Вандервеен, но беше абсолютно сигурен, че се крие наблизо и го наблюдава отнякъде. Добра се до колата и едва не се блъсна в нея. Разби с лакът прозореца от далечната на шофьора страна.

Остра болка прониза ръката му, но стъклото веднага се напука. Нови три премерени удара го избиха съвсем. Райън бръкна вътре, за да отключи вратата, но силен вик го накара да замръзне:

— СПРИ!

Извърна глава и видя млад униформен полицай да държи насочен към гърдите му пистолет. Благодарение на бясно циркулиращия в организма му адреналин Райън мигновено оцени ситуацията: полицай от вашингтонската полиция, явно изплашен младеж, ако се съдеше по треперещите му ръце. Комбинация, която не вещаеше нищо добро.

— ХВЪРЛИ ПИСТОЛЕТА! — изкрещя полицаят.

— Аз съм федерален служител! — сопна се Райън. — Трябва да вляза в тази кола ведна…

— МЛЪКНИ! ХВЪРЛИ ГО!

— Мамка му! — Райън разбираше, че не може да спечели, а времето изтичаше. — Окей… хвърлям го. Само не стреляй! — Остави пистолета върху натрошеното стъкло, след което много бавно извади ръце от колата. — Чуй ме…

Полицаят бавно се приближаваше.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждам! Завърти се…

— Я млъквай! Казах ти да ме изслушаш… Аз съм федерален служител. Собственикът на този ван е човекът, убил сенатор Леви и взривил „Кенеди-Уорън“. — По лицето на младежа се изписа недоверие. — В тази кола има бомба. Сега ще отстъпя… Вземи пистолета ми от седалката, но ме пусни да вляза, чуваш ли? Трябва да вляза вътре.

— Видях го…

Райън веднага схвана репликата и бързо заговори:

— Черна коса, кафяви очи? Моята височина, нали? — Полицаят кимна и в погледа му се прокрадна объркване. — Той е терорист, а в тази кола има бомба. Вземи пистолета, момче. Вземай шибания пистолет!

Разколебан, но без да сваля поглед от Райън, Джаред Хаусън бръкна през разбития прозорец и вдигна беретата от седалката.

 

 

Уил Вандервеен не можеше да откъсне поглед от картината, излъчвана на живо. Беше разбрал или по-скоро усетил, че нещо не е наред, когато конференцията продължи десет минути след обявения час на приключването й.

Това още да не бе повод за тревога, но той разбираше, че всяка секунда от времето на президента е разчетена от агентите в групата за охрана, затова проточилата се пресконференция след завръщането на „Секвоя“ определено изглеждаше съмнително. И тогава настъпи онзи сюрреалистичен момент, когато президентът бе сграбчен от агентите и изтеглен от подиума. Изтръгналият се от устните на Вандервеен цветист израз несъмнено бе чут от гостите в съседната стая. Гневът му се дължеше и на това, че отведоха президента надолу по кея, а това означаваше, че го отдалечаваха от 12-а улица.

И все пак имаше надежда. Продължаваше да гледа напрегнато и се опитваше да разбере дали появилите се на подиума агенти на службата за дипломатическа охрана извеждат своите хора към кортежа. Беше трудно да се разбере, понеже операторът свали камерата си от статива и явно едва я удържаше в ръцете си сред обезумялата тълпа. Вандервеен знаеше, че при тази навалица в района на пристанището Сикрет Сървис няма да може да приземи хеликоптер. Така че оставаха лимузините или яхтата и на него му олекна, когато след малко разбра, че агентите насочват гостуващите държавни глави към колите. Предварителното му запознаване с района на пристанището сега даваше своите плодове и дори можеше да доведе до спасяване на поне част от плана.

Едва тогава с изтръпване осъзна, че е пропуснал да осмисли нещо много важно. Защо изобщо бяха изтеглили президента от подиума? За първи път усети пристъп на страх и се обърна да погледне през прозореца. Онова, което видя долу, превърна страха му в шок.

Не може да бъде, безмълвно прошепна той, но нямаше никакво съмнение. Мъжът на „Пенсилвания“, застинал пред дулото на пистолета в ръцете на младия полицай, бе самият Райън Кийли.

Едва не се усмихна на сцената. Имаше нещо почти успокоително в появата на бившия му командир… сякаш се отваряше някаква дълбоко скрита връзка към миналото. Едновременно с това сцената определено бе забавна — все пак не всеки ден може да се види бивш командос от „Делта Форс“, държан на прицел от полицай новобранец. Още повече, че хлапето не оставяше впечатлението, че е имало много вземане-даване с огнестрелно оръжие. Остаряваш, Райън.

Но усмивката му изчезна, когато се сети, че тези двамата не са сами. Отрядът на ФБР за освобождаване на заложници може би вече отцепваше хотела.

Решението дойде за част от секундата: време беше да минимизира загубите. Беше превключил ключа във вана още преди два часа, секунди преди разговора с полицая. Всичко бе готово. Вандервеен извади своя USP 40-и калибър и го напъха под колана на джинсите си, след което придърпа върху него дългото и тежко палто, за да скрие издатината. Мобилният телефон бе в джоба му и той го извади в мига, в който излезе в коридора.

Запита се за миг доколко експлозията ще се усети в хотела, но реши, че е късно да се разколебава. Не можеше да чака кортежа, но в очертаващия се провал имаше и един светъл лъч: Райън Кийли нямаше да може да се радва на триумфа си.

Отправи се към асансьорите, отвори капака на телефона, натисна бутона „1“ и го задържа.

 

 

Имаше известен напредък, но младият полицай продължаваше да държи своя 9-милиметров пистолет насочен към гърдите на Кийли.

— Тичаш като подивял, нямаш документи за самоличност, размахваш пистолет и ми разправяш, че в този ван имало бомба! Аз… виж, няма начин да те пусна вътре.

Райън не можеше да разбере защо още са живи. Нима бе сбъркал колата?

— Влизам във вана — простичко каза той. Не го формулира като въпрос, затова бавно се премести към вратата със счупения прозорец. — Застреляй ме, щом трябва, но аз влизам.

Пистолетът затрепери, после полицаят го свали.

— Мамка му! Няма да те застрелям. — Хаусън вкара пистолета на Райън в собствения си кобур, а своя отпусна надолу. — Аз какво да правя?

Райън отвори вратата отвътре и трепна, като се сети, че е пропуснал да провери за опъната жица.

— Говори ли с него?

Полицаят кимна и посочи вдясно.

— Мисля, че влезе там.

Райън погледна за миг към сивата фасада на хотел „Мариот“. Извади мобилния телефон от джоба си, подаде го на момчето и насочи вниманието си към вана.

— Бързо набиране с „5“, после попитай за Ривърс. — Беше доволен, че бе програмирал номера й. — Кажи й да дойде веднага… И не влизай в онази сграда.

След секунда вече беше във вана. Полицаят се извърна и побягна към хотела. В дясната си ръка държеше своя глок, а в лявата нямаше нищо, защото вече бе пъхнал мобилния телефон в джоба си и мигновено бе забравил за него.

 

 

Вандервеен спря насред коридора и се втренчи с изумление в съобщението на екрана на телефона: „Няма мрежа“. Изруга под нос и жената, която минаваше покрай него, го погледна с неодобрение.

Надяваше се причината да не е в хотела. Въпреки грижливото планиране не се беше сетил за подобна възможност. Сигурно имаше нещо общо с материалите, от които бе построена сградата. Трябваше да излезе навън, за да хване сигнал. Трийсет секунди в асансьора, четирийсет по коридора към „Нешънъл Плейс“ и още двайсет секунди през етажите до улица F. Знаеше това, защото бе засякъл времето. Общо деветдесет секунди. За това време можеха да се случат много неприятни неща. То бе достатъчно за Райън да влезе в хотела и повече от достатъчно за Отряда за освобождаване на заложници да отцепи района.

Е, може би нямаше да се стигне до това. Той отново натисна бутона на телефона си, молейки се творението му да си свърши работата.

 

 

Райън веднага разбра какво не е наред. Плъзна ръка между седалките и тя се удари в правоъгълен предмет. Пристъпи напред, за да разгледа по-добре, но предметът сякаш нямаше функция. Изглеждаше като някакъв капак, но когато се опита да го повдигне, той не поддаде. Подхвана го от противоположната страна и този път капакът лесно се отвори. Райън трепна в очакване на неминуемия взрив. Не последва нищо, затова надникна вътре и видя ключ.

Завъртя го без колебание. Облегна се на седалката, задъхан от страх и от дългия спринт, а мозъкът му трескаво анализираше ситуацията.

Две секунди по-късно се разнесе глухото иззвъняване на мобилен телефон, явно скрит някъде под ламарините в товарното отделение.

Изминаха още няколко секунди, без да се случи нищо особено. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя кортежа от лимузини да завива с умопомрачителна скорост от 12-а на „Пенсилвания“ и веднага след това да поема по 13-а улица.

 

 

Джаред Хаусън нахлу във фоайето на хотела с вдигнат пистолет, без да обръща внимание на изумените погледи и писъците на хората вътре.

До вратата стоеше служител на охраната, който дори не направи опит да се намеси при появата на полицай с изваден за стрелба пистолет. Хаусън се обърна към портиера и се напрегна да си спомни името от паспорта.

— Бидо…! Клод Бидо! В коя стая е? — Никой не му отговори. Гледаха го като онемели с високо вдигнати ръце. — КОЙ Е НОМЕРЪТ НА СТАЯТА?

Един от мъжете най-сетне набра смелост да свали ръце, дръпна пред себе си клавиатурата и с непокорни пръсти въведе името.

— Бидо? — Хаусън чакаше нетърпеливо. — Стая 545.

— Асансьорите са натам — услужливо каза портиерът.

Но Хаусън вече ги беше зарязал, хванал уставно 9-милиметровия глок с две ръце, насочен надолу. Изтича до асансьорите, после погледът му прихвана маслиненозелено яке и той инстинктивно спря, мъчейки се да си спомни. Беше го виждал някъде… И изтича през атриума към ескалаторите.

 

 

Кийли влезе в хотела не така зрелищно, но всички веднага разбраха защо е дошъл. Неколцина безмълвно му посочиха към фоайето от другата страна на рецепцията.

Поколеба се — все пак нямаше оръжие, — но Вандервеен несъмнено полагаше усилия да се измъкне. Скоро от него нямаше да има и следа. Какво да прави? Зърна за миг униформата на полицая в горния край на ескалатора и решението дойде.

Отправи се в същата посока, за да види, че пътят му е препречен от служител на охраната с гигантски размери. Държеше радиостанция и разтревожено говореше в нея.

— Спрете на място, сър! Казах спрете!

Райън забави ход, вдигнал примирително ръце на нивото на гърдите си с дланите напред — универсален жест на добронамереност.

— Имам резервация. Съжалявам, но закъснявам за среща…

Удари охранителя със сила в слънчевия сплит и го довърши с коляно в лицето. Мъжът залитна назад, блъсна се в количката за напитки и събори на пода няколко канички димящо кафе.

Райън улови с периферното си зрение появяващите се от разни места хора със сини униформи и спринтира към ескалатора. Минаваше през стъклена врата, когато чу изпукване, а после два по-отчетливи изстрела. Хората във фоайето се развикаха.

Райън се хвърли напред, гълчавата зад него достигаше кресчендо.

 

 

Хаусън знаеше, че се движи прекалено бързо, но беше млад, а адреналинът го изгаряше. По-важно бе, че пред него имаше открита зона, а той определено бе зърнал човек с тъмнозелено яке.

През цялото време от вана до фоайето, от фоайето до ескалатора и от ескалатора дотук — през всичките тези 45 секунди — мислеше само за сензацията, която щеше да гръмне. Представяше си как разказва за случилото се на верандата на стария… Никакъв тих гласец не му казваше да забави, защото има опасност да не разкаже нищо никому. Той продължаваше да тича едва ли не слепешката напред. В края на коридора светлината се изливаше отляво надясно, зад гърба му се чуваше шумът на тълпата. Тичаше напред. Мина покрай асансьорната шахта, заградена със стоманена мрежа, заобиколи някакъв пластмасов контейнер, пълен с боклуци, и попадна в мазето миг преди да осъзнае фаталната си грешка, състояща се в това, че подведен от ъгъла на падащата светлина, бе погледнал първо наляво.

Нямаше предупреждение. Нямаше гръм, нямаше дори звук, нямаше тунел от светлина, нямаше и болка. Усети някакво жилване по тила и после настъпи тъмнината.

 

 

Райън се движеше с двайсет крачки и седем секунди закъснение. Видя проснатото тяло на полицая в мига, в който попадна в тази ремонтирана част, и се опита да не поглежда зейналата в тила му рана, нито струйката кръв по плочките пред него. Просто се наведе и освободи от безжизнените му пръсти служебния глок.

Усещаше, че Вандервеен няма да рискува да го чака в засада, и знаеше, че трябва да се движи бързо, за да го настигне. Пристъпи в осветената част, държейки пистолета в позата, в която го бе държал и младежът. Някакви хора тичаха към него откъм „Сутерена на Файлийн“ — единствения магазин на долното ниво. Хукна нагоре по стълбите, вземайки по няколко стъпала наведнъж, подмина кошове с кашмирени пуловери и щандове с намалени дрехи на „Прада“, проби си път през изпадналата в паника тълпа, разбирайки прекрасно, че това може да е последният му шанс да се добере до Вандервеен.

 

 

Вандервеен имаше аванс от трийсет секунди пред Кийли, когато мина през стъклената врата, извеждаща на улица F. Вървеше бързо, но без да тича. В позата му отсъстваше и намек за напрежение, а спокойствието му бе такова, че никой от онези, с които се размина, не погледна какво държи в дясната си ръка.

Трябваха му няколко секунди, за да огледа улицата. Нямаше нито полицейски коли, нито събърбъни без отличителни знаци, така предпочитани от някои федерални институции. Изобщо не мислеше в какво се бе издънил — за това щеше да има достатъчно време по-късно. В момента единствената му цел бе да се измъкне от града възможно най-бързо.

Стъпи на платното и още на първата лента очукана камри, движеща се на запад, наби спирачки със скърцане. Докато стреснатият и едновременно с това възмутен шофьор натискаше клаксона, Вандервеен заобиколи откъм неговата врата.

Водачът беше пушил и въпреки студа стъклото му бе спуснато наполовина. Понечи да каже нещо гневно по адрес на Вандервеен, но така и не успя. Вандервеен вдигна пистолета с дясната си ръка, заби дулото в ухото на мъжа и натисна спусъка.

Без да обръща внимание на разкрещелите се минувачи, той отвори вратата, дръпна навън безжизненото тяло и го хвърли на платното.

Седна зад волана и потегли рязко, без да затвори вратата. Дръпна я едва когато превключи два пъти на по-висока скорост. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя стъклените врати да се разтварят, а през тях да изскача мъж.

 

 

Кийли изхвръкна на улица F навреме, за да види отдалечаващата се червена камри. Вдигна глока и стреля два пъти, целейки се в гумите, но улучи бронята.

Колата зави на ъгъла с 14-а и се скри от поглед. Кийли изруга, видя безжизненото тяло на платното и застана на пътя, за да спре друга кола. Няколко секунди по-късно два черни събърбъна с включени светлини заковаха зад него на 13-а улица и от тях се посипаха мъже, с прицелени в главата му карабини МР5.

— ФБР! Хвърли пистолета! Хвърли веднага пистолета!

Кийли се обърна и изкрещя може би за десети път през последните десет минути:

— Аз съм федерален служител! Съскайнд ме познава, за бога! Онзи, когото търсите, зави на ъгъла, ей там… — Той едва не посочи, когато видя, че все още държи пистолета. — Червена камри. Видях номера…

— Остави пистолета на земята! Веднага!

Мъжете, които бавно се приближаваха към него, не изглеждаха от услужливите. Райън беше сложил лявата си ръка на дръжката на вратата на сребрист мерцедес. Зад волана седеше жена на средна възраст, която го гледаше с ужас. Райън пусна дръжката, хвана с палец и показалец пистолета, изруга от сърце и го остави на улицата. След това отстъпи назад и агентите го наобиколиха.

Това беше краят. Вандервеен се беше измъкнал.