Ендрю Бритън
Американецът (25)

23.

Норфък — Вашингтон, окръг Колумбия

Когато по-късно следобеда Уил Вандервеен пристигна в международния терминал на Норфък, за да вземе пратката си, суматохата към края на смяната го направи напълно незабележим за работниците, които се суетяха из периметъра на терминала.

Всъщност той бе планирал това съзнателно. Застъпването на новата смяна му позволяваше да се слее с тълпата и съвсем не бе случайно, че морскосиният му комбинезон, обувките със стоманен нос и плетеното вълнено кепе наподобяваха работното облекло на служителите на НМТ.

По мокрия от дъжда цимент имаше стотици 6- или 12-метрови контейнери, подредени по четири на височина и седем в дълбочина — в съответствие с изискванията на пристанищните власти. Над безкрайните редици с контейнери сновяха движещи се по релси мостови кранове и неуморно вземаха контейнер след контейнер и ги разтоварваха на истинска процесия от товарни платформи.

Вандервеен прекоси откритото пространство и се приближи до трима мъже, застанали до една от редиците контейнери. Единият държеше бележник с щипка и пластмасова чаша с кафе, а облеклото му го идентифицираше като капитан в пристанищната управа на Порт Вирджиния.

Вандервеен го огледа изучаващо — възрастен мъж с ниско подстригана стоманеносива коса и дълбоки бръчки. Бледосините му очи изглеждаха неестествено ясни. Вандервеен бе почти сигурен, че това е бивш морски пехотинец, най-вероятно подофицер.

— Извинете — каза той, докато се приближаваше. Никой не му обърна внимание и той изчака минута, преди да почука с пръст по рамото на мъжа: — Извинете, сър.

Капитанът се обърна с досада.

— Да, какво мога да направя за вас?

Вандервеен стисна челюст, присви леко очи и внимателно добави щедра доза южняшки акцент в гласа си.

— Извинявам се, че се намесвам. — Бръкна в джоба си, извади някакви документи и дари капитана с искрена усмивка, в която обаче нямаше и грам извинение. — Трябва да си получа пратката, но съм в НМТ за първи път. Мога ли да докарам тук камиона си?

— Съжалявам, синко, няма начин — изръмжа мъжът. После помисли и каза: — Я почакай… За непълен контейнер ли става дума?

— Да, сър, сигурен съм, че става дума за точно това.

— Е, това е по-различно. Може и да те пуснат да влезеш с камион. — И той посочи бариерата в далечината: — От другата страна на тази ограда има път към дока за непълни контейнери. Покажи им някаква идентификация и товарителницата и няма да имаш проблем.

Вандервеен кимна.

— Благодаря ви, сър. А откъде мога да си взема малко от това? — И той посочи димящата чаша кафе в ръката му.

Капитанът се изсмя и звучно се изплю на земята.

— Синко, повярвай ми, че точно това не ти трябва. Освен ако не обичаш вкуса на лайно.

 

 

Десет минути по-късно Вандервеен беше вече на бариерата на дока за непълни контейнери. Така наричаха пратки, чийто обем бе недостатъчен, за да напълни цял контейнер, поради което се комбинираха по няколко. Това бе отличен начин малките компании да икономисат транспортни разходи.

И прекрасна възможност за хора с други намерения.

Вандервеен спря вана и пазачът подаде глава от прозорчето.

— Казвай?

— Идвам да прибера няколко сандъка. — Играеше ролята си на безцеремонен южняк перфектно. — Искаш ли шофьорската ми книжка?

— И товарителница.

Вандервеен се намръщи.

— Това го нямам, приятел. Но имам опаковъчен лист. Казаха, че повече не ми трябва.

— Давай го, ще свърши работа. Я да видя…

Когато се увери, че всичко е наред, пазачът се обърна към компютъра си и отвори програмата за справки. После върна на Вандервеен шофьорската му книжка и опаковъчния лист, които го идентифицираха като Тимоти Никълс.

— Окей, сър. Вече сте минали през митницата. Сандъците ви са в склад номер три. Но в дока не може да се влиза с лични коли.

— Оо… хайде сега! — Акцентът му просто бликаше от думите. — И как се очаква да ги изнеса?

Пазачът кимна мъдро.

— Знам. Не си първият. Всички се изненадват. — Поколеба се и каза: — Виж к’во… Я минавай. На моя отговорност.

Вандервеен позволи на лицето му да се появи изражение на облекчение.

— Благодарско, приятел. Само кажи накъде…

— Карай направо. След втората редица завий наляво. Няма как да го пропуснеш.

— Ясно.

Тънката дървена бариера се вдигна и той мина под нея, следвайки указанията на пазача. След малко спря пред огромния метален склад, скочи от колата и влезе в ярко осветената вътрешност на сграда.

Почти веднага към него се приближи възпълна неприветлива жена на средна възраст с каска. Вандервеен я погледна бегло и прочете табелката върху чистата й блуза: Боби Уокър, „Управител на склад“.

— Сър, не може да влизате тук без каска. Мога ли да ви помогна?

Беше повече от ясно, че не е южнячка, но той не можеше да се превъплъщава сега. Не беше ясно колко добре познава капитана и пазача на портала. Изгледа я извинително и леко потисна южняшкия са говор.

— Извинете, мадам. На бариерата ми казаха, че мога да вляза и да си прибера стоката. Не споменаха за каски.

Изражението й стана малко по-милостиво.

— Добре, няма нищо. — Тя се отдалечи и извади каска от горната полица в шкафче за дрехи. — Сложете я, моля. Сега, ако обичате, документацията ви, господин…

— Никълс, мадам, Тим Никълс. Само за момент… — И той й подаде шофьорската си книжка и опаковъчния лист. Тя направи справка с данните в своя списък и го поведе към натрупани един върху друг по-малки дървени сандъци.

— Ето, за това става дума: четирийсет сандъка всеки по трийсет и пет килограма. Доста тежък товар. — Тя го изгледа с любопитство: — Какво има в тях?

— Май някакви компютърни части — изрече той без притеснение. — Ама, честно казано, не знам. От компанията сложиха името ми, за да няма проблеми с освобождаването. Правя каквото ми наредят, г-це Уокър. Нищо повече.

Тя се засмя и малките й сини очи развеселено проблеснаха.

— Всички работим за някого, г-н Никълс.

Вандервеен огледа склада. Нямаше странични лица, но, от друга страна, хората тук сигурно вършеха работата си, без да се натрапват. Ако бяха надушили следите му, следващите няколко минути бяха критични.

— Разбрах, че вече са минали през митница, нали?

Опита се това да прозвучи като обикновен въпрос, но реакцията й го интересуваше.

— Да, но те и без това правят инспекция на случаен принцип.

— Значи не са ги отваряли. — „Ще те излъже. Ако те излъже, убий я. Носиш ли ножа? — Ръката му неволно се плъзна към закачения на колана му предмет. — Тук е. Използвай го сега. Сега. СЕГА. СЕГА. СЕГА. СЕГА. СЕГА…“

Тя поклати глава.

— Напоследък тук цари абсолютен хаос с терористичните им тревоги и така нататък. Не можем да се разминем от инспектори и митничари. Създават повече проблеми, отколкото решават, мен да питате. Слава богу, не се занимават много с нас. Губят си времето да оглеждат насипните товари и контейнерите без капак на кей номер две. Правителството няма време да инспектира всичко, което минава през нашия малък док.

Звучеше му искрено. Изпусна прикрита въздишка на облекчение и кимна в знак на съгласие.

— От тях само неприятности чакай. Г-жо Уокър, може ли да вкарам вана тук, за да ви отърва от тези сандъци? Двайсет минути най-много, обещавам.

Тя не беше сигурна.

— Не знам… Правилата не позволяват…

— Хайде, моля ви! Мен не можете да заблудите — видя ли жена началник, веднага я познавам. Тук правилата са каквито вие кажете, нали?

Тя поруменя и докосна ръката му:

— Ама и вие сте чаровник. Добре, вкарайте го. Но наистина двайсет минути, разбрахме ли се?

— Вкарвам го и го изкарвам, преди да сте ме усетили.

Многозначителността на израза я накара да се изкиска като гимназистка.

— Е, само това няма как да стане, г-н Никълс. — Лицето й беше аленочервено. — Не мога да ви опиша колко се съмнявам, че е възможно.

 

 

Двайсет и пет минути по-късно Вандервеен напусна склада. В държача за чаши пред него имаше студена кутия кока-кола — прощален дар от все още изчервената Боби Уокър. Махна на пазача на портала и излезе на Терминал Булевард, за да вземе завоя надясно за Хемптън. На лицето му имаше усмивка, а в товарното отделение на наетия ван зад гърба му — почти хиляда и четиристотин килограма „Семтекс-Н“.

Осем дни, напомни си той. След осем дни щеше да промени света.

 

 

Дейвид Бренеман съзерцаваше лекия дъжд, сипещ се по моравата. Беше седнал на прост стол в Синята стая и отпиваше димящо кафе от крехка порцеланова чашка. По изключение беше сам и се възползваше от това, за да се възхити на красотата на заобикалящата го обстановка.

Знаеше, че много от предшествениците му рано или късно са изпитали умора от орнаментите и интериора на Белия дом, възприемайки го повече като музей, отколкото като място за живеене, но при него, колкото повече време минаваше, толкова повече го запленяваше обкръжаващата го история. А Синята стая несъмнено бе неговият фаворит — просторно помещение с овална форма и панорамен изглед към Южната морава. В центъра на килима в кралско синьо стоеше мраморната маса, закупена от Джеймс Монро през 1817-а. Над нея висеше сложно изработен френски полилей от ранния 19-и век. Затвореше ли очи, с наслаждение се вслушваше в ромолящия по первазите на прозорците дъжд.

Този кратък миг на разтуха обаче щеше да е много по-приятен, ако не го очакваше потапяне в ситуацията, набираща сила буквално на прага на вратата му.

Преди седмица отделът по експлозиви на ФБР бе завършил анализа си на остатъчните съединения, събрани на мястото на жилищния блок „Кенеди-Уорън“. Експлозивът беше идентифициран като „Семтекс-Н“, произведен в Чехия. Когато тези резултати съвпаднаха с резултатите, получени от независима лаборатория, бе станало пределно ясно, че основният заряд е бил контрабандно вкаран в страната, а това означаваше, че някой в митниците трябва да отговаря.

Разбира се, беше останала предостатъчно вина и за човека, който в крайна сметка отговаряше за всичко. Анкетите бяха показали спад в рейтинга му с шест пункта само за една седмица и до него бе достигнал слухът, че новият лидер на мнозинството в Сената вече сондира за настроенията в полза на оттегляне на подкрепата към него през наближаващата изборна година. Бренеман вярваше, че слухът не е безпочвен, и бе изумен и гневен от бързината, с която собствената му партия бе оценила като недостатъчен шанса му да бъде преизбран.

От мислите му го изтръгна агент на Сикрет Сървис, който се появи на една от вратите.

— Извинете, г-н президент. Заместник-директор Харпър е тук за среща с вас.

Бренеман разсеяно махна с ръка.

— Благодаря, Дан. Въведи го. О… и би ли се обадил в кухнята да изпратят още кафе?

— Разбира се, сър.

Агентът се скри, а Бренеман се изправи в мига, в който Харпър влезе в стаята.

— Джон, радвам се да те видя. Как е Джули?

— Прекрасно, сър. Благодаря за интереса. — Харпър продължаваше да се изненадва от невероятната памет на Бренеман и на неизменното внимание, с което се отнасяше към околните, особено при напрежението, под което се намираше точно сега.

Бренеман направи знак към стола срещу себе си и си погледна часовника.

— Разполагай се. По график трябва да бъда на среща с Патерсън от Министерство на финансите, през следващите двайсет минути можеш да разчиташ на пълното ми внимание.

— Тогава да не губим време, сър. — И Харпър седна на махагоновия стол. — Вие, разбира се, помните досието на Джейсън Марч? — Получи кимване в отговор и продължи: — Тогава вероятно ви е известно, че истинското му име не е Марч. Двама мои агенти току-що се върнаха от Претория, където успели да разкрият действителната му самоличност.

— И…? — с видим интерес се наклони напред президентът.

— Казва се Уилям Паулин Вандервеен, южноафриканец по националност, на възраст 39 години. — Заместник-директорът подаде папка с данните, която президентът веднага разтвори. Първото, попаднало пред погледа му, бяха снимки. — Южноафриканските власти смятат, че той стои зад убийството на някой си Джозеф Собукве през 1975-а. Вандервеен бил на 11 години, когато Собукве бил убит. Сестрата на Вандервеен също намерила смъртта си при доста необичайни обстоятелства, но не разполагаме с данни, които го свързват с това.

— Боже мой! — прошепна Бренеман, облегна се назад и продължи да прелиства папката. Няколко минути по-късно картината започна да се прояснява: Франсис Вандервеен, южноафрикански генерал, по-жесток дори от политиката, която бе провеждал; Уилям, гениален, но заблуден син на генерала, изцяло посветен на баща си; нарушено американско обещание за помощ и пари; изпепеляваща катастрофа на хеликоптер в една топла декемврийска утрин. Президентът бе така вглъбен в папката, че не обърна внимание на филипинския камериер, който влезе безшумно в стаята и наля кафе. После излезе, притвори вратата зад себе си и стаята отново притихна.

— Добре, значи този… Уилям Вандервеен… ни обвинява за случилото се със семейството му, така ли?

— Изглежда точно така, сър. Намерихме доказателства в Южна Африка — основно писма, — които навеждат на мисълта, че Уилям Вандервеен е знаел за антипатията на генерала към нас през последните дни на анголската военна кампания. Към това трябва да добавим смъртта на сестра му и самоубийството на майка му. Не се изисква голямо въображение, за да си представим в каква посока са се развили нещата.

— И ние сме го обучили.

— Да, сър.

— Мили Боже! — Президентът се облегна в стола си и затвори папката. — Добре, в каква ситуация се напираме в такъв случай и как бихме могли да използваме тази информация?

— Честно казано, сър, тази информация може да бъде полезна, за да проведем процес срещу него, когато го заловим и… толкова. Има обаче причина, поради която Министерството на транспорта не може да открие нищо на входните точки в страната. Вандервеен вероятно разполага поне с две железни самоличности и притежава всичко, като се започне от шофьорски книжки и се стигне до актове за раждане. Това е единственият начин да си обясним лекотата, с която влиза и излиза от страната.

Президентът кимна бавно и вдигна чашката си.

— Не може да не ти е известно, че съветниците ми ме притискат да преосмисля използването на военната опция. Според тях намесата на Техеран е достатъчно ясна, за да оправдае нанасянето на въздушни атаки.

Харпър вдигна ръце.

— Сър, ние знаем кой е пряко виновен за тези атаки и знаем, че той не се крие в тренировъчен лагер. Би било…

— Къде е тогава? — прекъсна го Бренеман. — Какво е мнението на хората ти по въпроса? Онзи… — Бренеман потърси с поглед в папката — Кийли? Той ли беше?

— Да, сър. Той е един от участниците.

— И какво мисли той?

— Според него…

Бренеман въпросително повдигна вежда.

— Хайде, Джон, изплюй камъчето.

— Той смята, че целта на Вандервеен сте вие, сър.

Дъждът ромолеше по прозорците, но в стаята не се чуваше друг звук. Президентът се намести на стола си, но изражението му не се промени.

— И мога ли да попитам как е стигнал до подобно заключение?

Харпър отново се поколеба.

— Вандервеен още не се е провалял тук. Кийли смята, че си е поставил максимално висока цел.

— Само това ли? — скептично попита Бренеман.

— Не, сър. — И Харпър му разказа за последните думи на Грей и мозайката от факти, която Райън бе сглобил при неотдавнашната му среща с директора Андрюс.

— И къде е Кийли сега?

— Изникна нещо неотложно, за което трябваше да се погрижи точно той и точно сега. Наоми Хармай, единственият друг работещ с него агент, го придружава, ако не се лъжа.

Бренеман игнорира уклончивия отговор.

— И какво точно искаш от мен, Джон?

— Сър, по случая работят най-добрите ми хора, в това число и Бюрото. Въпрос на време е да се справим, но дори най-малките промени, които биха подобрили охраната и безопасността ви, биха били…

— Искаш да ме скриеш зад ъгъла, така ли?

Харпър се поколеба, неуверен как да тълкува реакцията му.

— Като чисто предпазна мярка, сър, смятам — впрочем такова е мнението и на директора, — че ще бъде разумно да се отменят всякакви големи мероприятия през следващите няколко седмици. Особено онези, които са вече обявени от прессекретариата на Белия дом.

— Ако съм те разбрал правилно, основните ти аргументи се основават на инстинктите на въпросния Кийли. Ти сигурно много му вярваш.

Харпър се наведе напред. Усещаше задаващия се провал на мисията му, но не желаеше да се предаде без борба.

— Сър, Райън Кийли е рискувал живота си няколко пъти през последните седмици в опит да бъде открит Уилям Вандервеен. Познавам го от осем години и напълно се доверявам на преценката му. Всъщност само благодарение на него и на другия агент, Хармай, сме в състояние да свържем лицето с име. Повярвайте ми, знам, че не разполагаме с много в момента, но малко по малко кръгът се затваря, а междувременно заплахата е напълно реална. Вандервеен има сериозна подкрепа и финансова поддръжка от „Ал Кайда“, а освен това има солидни индикации, че са намесени и иранците. Те имат ясен мотив, сър. Кийли познава този човек и е най-добрият ни шанс да го открием. Ако се замислите, не искаме чак толкова много. Причината за промяната в графика ви дори не е нужно да бъде споменавана пред пресата.

Бренеман галеше чашката си с кафе, загледан в дъждовните облаци, носещи се над моравата. Изминаха няколко минути, преди да проговори.

— Джон, уважавам преценката ти… Винаги съм я уважавал. Нищо от онова, което току-що ми каза, не може да ме разубеди. В същото време не мога да си позволя да променя графика си, без да имам нещо конкретно. Не се заблуждавай, че опитвам да докажа някому нещо — изобщо не става дума за акт на безразсъдна смелост. В началото на следващата седмица ми предстои среща с президента Ширак и министър-председателя Берлускони. Ако стигнем до някакво споразумение за компенсация във връзка със загубените петролни договори, тази среща ще се превърне в начало на разбиването на иранската програма за въоръжение, без това да налага стъпването и на един американски войник там. Ще бъде историческо събитие, Джон — най-хубавото нещо, което съм постигнал за четири години в кабинета. Разбери ме, няма начин да отменя тази среща без основателна причина.

Президентът стана, показвайки, че разговорът е приключил. Харпър също стана и няколко секунда се гледаха в очите, докато дъждът миеше високите прозорци на Синята стая.

— Съжалявам, че гледате по този начин на нещата сър, но уважавам решението ви.

Бренеман здраво стисна ръката му. През главата му мина образът на стоманения кофраж, стърчащ от отломките на блока „Кенеди-Уорън“, сменен от смачканите коли по Индипендънс Авеню, които можеха да се видят дори месец по-късно.

— Намерете мръсника, Джон — тихо каза Бренеман, но гневът в гласа му не можеше да бъде сбъркан. — Намерете го и отървете света от него.

— Имате думата ми, г-н президент.