Ендрю Бритън
Американецът (13)

11.

Вашингтон

Елегантната, облицована с кафеникав камък къща на Джонатан Харпър се намираше в квартала Дюпон Съркъл на историческата Дженералс Роу. Двуетажните къщи бяха построени в края на 19-и век и били раздадени на генерали на бившата Юнионистка армия вместо пенсия, понеже федералното правителство в онзи момент било в нещо като ликвидна криза. Сградите великолепно бяха устояли на капризите на времето и се издигаха гордо над тясната уличка както преди сто години.

За изненада на Райън, не беше никакъв проблем да намери място за паркиране. Докато се качваше с Кати по стълбите към входа, се запита дали Харпър не е използвал влиянието си, за да се погрижат от полицията мястото до тротоара пред дома му винаги да е свободно. Знаеше, че на негово място би постъпил именно така. На входа ги посрещна топло Джули Харпър — нисичка, възпълна жена, която Райън познаваше и обичаше, откакто познаваше и съпруга й. Той й представи Кати и влязоха в топлата къща. Джонатан ги чакаше в трапезарията.

— Райън… изглеждаш ужасно. — После се обърна към Кати и каза: — Сигурно е много притеснително да ви виждат в неговата компания.

Кати се усмихна, хвана Райън под ръка и игриво се притисна в него.

— Абсолютно. Започнах да ходя една-две крачки зад него, за да не си мислят хората, че сме заедно.

Харпър се засмя, а Кийли унило му се усмихна:

— Джон, това е Кати Донован. Кати, запознай се с Джон Харпър — той е заместник-директор в Лангли, с други думи, ми е началник.

Джонатан се ръкува сърдечно с нея.

— Благодаря ви, че дойдохте. Райън все говори за вас. Това вече започва да се отразява на работата му, не че някога се е скъсвал от работа.

Кати искрено се изсмя, а Джули излезе от кухнята с първите ароматни блюда.

Храната беше превъзходна: леко ястие от печено пиле с лимонов сос, печени картофи, прясна салата, френска франзела — всичко сервирано с добре охладено бяло вино. С напредването на нощта разговорът край масата ставаше все по-непринуден и оживен, а не след дълго бе изпита и втора бутилка вино. След като приключиха с вечерята, двете жени се упътиха към дневната с трета бутилка.

Джонатан усмихнато ги проследи с поглед и поклати глава:

— Е, определено ще се сработят. — Кийли се усмихна в знак на съгласие. Домакинът му взе чашата си и се изправи: — Трябва да обсъдя някои неща с теб. Да се качим горе.

Райън го последва в кабинета му на втория етаж. Стените бяха покрити с махагонова ламперия, а голяма част от пространството бе заета от огромно писалище от полирано дърво, разположено в центъра на светъл персийски килим. Джонатан седна в едно от двете удобни кожени кресла и като видя изражението на своя приятел, се усмихна с разбиране.

— Знам, съвсем различно е от останалата част на къщата. Имам нужда от поне една стая, в която тапетите да не са на рози и да не е пълно с цветя. Може да се сблъскаш със същия проблем, ако не внимаваш.

Райън се изсмя гръмко:

— Знаеш ли… може и да се окажеш прав.

— Първото ми впечатление е, че е страхотно момиче. Доволен съм, че я доведе.

— Е, това беше най-малкото, което можех да направя. Тя долетя от Мейн, за да ме види след бомбата. Само че оттогава минаха четири дни и ми се струва, че започва да й писва да стои денонощно в хотела.

— Това е най-безопасното място за нея, Райън. Не знам дали ти е известно, но отново повишиха нивото на опасност — сега сме „червено“, с други думи, „сериозен риск от терористична дейност“, каквото и да означава това. Май ще е най-добре да я изпратиш у дома.

Кийли сви рамене.

— Приятно ми е да се навърта покрай мен. Всъщност безпокоя се повече, когато е сама у дома. А и тя вече се обади в университета и отмени лекциите си за семестъра. Опитах да я разубедя, но ми каза, че и без това имала нужда от разтоварване. Няма как да я отпратя в Мейн точно сега.

— Да, ясно… — Изведнъж Харпър се почувства неловко. Райън се запита защо, но неговият домакин смени темата: — Виж, нужно ми е твоето мнение за нещо. Какво ще кажеш да добавим Марч към списъка „Най-търсени терористи“ на ФБР? Тази идея се предлага непрекъснато.

Райън поклати глава отрицателно.

— Ти сам го каза, Джон. Това би взривило медиите, без да ни приближи ни най-малко до залавянето му. Просто няма как да се направи тихо и кротко.

Харпър отпи от виното и кимна замислено.

— И президентът мисли така. — Райън рязко вдигна глава и Джонатан продължи: — Директорът беше помолен — разбирай, че му беше заповядано — да се яви пред Съвета за национална сигурност преди два дни. Вероятно се досещаш, че не го потупаха по гърба.

— Обзалагам се.

Харпър сви рамене.

— За да бъдем справедливи, ще кажа, че на същото ледено отношение бяха подложени ръководствата на митническата служба, Министерството на вътрешната сигурност и Бюрото, разбира се. Въпреки това ситуацията е такава, че нашият мандат ни поставя в светлината на прожектора.

Райън обмисли думите му и каза:

— Не виждам как. Фактът, че Марч е съумял да се промъкне в страната с 20 килограма „Семтекс“, няма как да се припише на Управлението.

— Пропускаш най-важното, Райън. Откриването на връзката между Марч, „Ал Кайда“ и Иран беше наша работа и на Хълма надделява становището, че е трябвало да се справим по-бързо. Както и да е, СНС е на мнение да поемем отговорността за откриване и проследяване на Джейсън Марч. Нещо повече… искат да го направим, без да се вдига шум.

— О, добре, отлично… — сухо коментира Кийли. — Мислех, че ще искат нещо по-трудно.

Харпър игнорира сарказма му.

— От известно време с директор Андрюс разменяме някои идеи. Единственото, с което и двамата сме съгласни, е, че Марч е слабото им звено, ако изобщо приемем, че организацията им има такова. В крайна сметка той единствен пътува насам-натам и оставя следа с всяка стъпка, която предприема…

— Следа, която не съумяваме да надушим — напомни му Райън.

Харпър наклони глава, сякаш бе готов да се съгласи със забележката.

— Това обаче не е съвсем вярно. Доколкото става дума за сенатор Леви, наистина не разполагаме с нищо. Колата, естествено, е била наета под фалшиво име, а ФБР не успяват да изровят нищо за гранатомета, захвърлен от Марч в „Хаупт Гардън“. Оказа се, че дъждът е измил всякакви пръстови отпечатъци по него, поради което не успяхме да установим със сигурност самоличността на лицето, което го е използвало. Но с бомбата нещата стоят малко по-различно. Тази сутрин ми се обадиха от Вирджиния. Някакъв агент на Агенцията за борба с наркотиците, базиран в Норфък, се опитвал да разбие престъпна група, действаща от крайбрежен бар, която търгува наркотици срещу оръжие. Та неговият информатор видял по Си Ен Ен лицето на Майкъл Шакиб и му казал, че го е виждал да се среща с някого в бара преди две седмици. Обяснил, че си го спомнил, защото двамата се скарали и собственикът им наредил да се разберат навън.

— И с кого е разговарял Шакиб?

— С тип на име Елгин, Томас Елгин — истински боклук, с доста дълго досие. Регистриран е за сексуални престъпления: изнасилил е 13-годишно момиче още през 1990-а, след което излежал 10 годишна присъда в „Марион“. Странно е, че Марч би се занимавал с подобен човек.

— Ако търсиш някой да внесе експлозиви в страната, не може да си много придирчив — напомни Райън.

Харпър бе забелязал изражението му при споменаване на изнасилването. Знаеше какво е отношението на Райън към такива хора.

— Марч трябва да се е чувствал доста уверен. Чудя се защо не се е опитал сам да внесе експлозивите.

— Доста е рисковано, ако решиш да правиш всичко сам — обясни Кийли. — Първо, трябва да намериш онова, което търсиш, в количествата, които ти трябват. Ако искаш С4, най-добрият избор е да се насочиш към военните или склад на фирма за строителни работи. И в двата случая охраната ще е сериозна, а евентуалната кражба ще бъде моментално съобщена. Ако се опиташ да закупиш чрез трета страна, може да се натъкнеш на операция под прикритие на Бюрото по алкохола, тютюневите изделия и оръжията. От друга страна, в страните от Западна Африка мерките за безопасност по пристанищата са чиста формалност. Остава ти да се безпокоиш само за митницата и крайбрежната охрана откъм нашата страна на гьола. Това ограничава риска само до част от цялата операция. Не, смятам, че не е имал друг избор.

— Както и да е, този Елгин може да каже нещо интересно. Той е карго-мастър в Норфъкския международен терминал и се занимава изключително с карго, пристигащо на контейнеровози. И е единствената следа, за която можем да се хванем.

— Не звучи много окуражително. Какво означава „да каже нещо интересно“?

— Означава, че искам да заминеш за Вирджиния — каза Харпър. Райън понечи да отговори нещо, но домакинът му вдигна ръка, за да го спре: — Знам, знам. Нека ти обясня нещо. Президентът няма избор. ООН няма да подкрепят въздушен удар, а обществото иска да реагираме. Поставен е в неприятна ситуация, така че беше доста възприемчив по отношение на новите идеи, когато директорът му показа досието ти. Райън… Президентът е притеснен от Джейсън Марч. Изплашен е от възможностите на този човек, от връзките му и от готовността му да убива американци. Бренеман се нуждае от някой, който да действа бързо и да постига резултати. Да, известно ми е, че тази логика е грешна, но той си е внушил, че ако открием Марч, оперативните възможности на „Ал Кайда“ ще бъдат сериозно възпрепятствани. Освен това мисли, че Марч може да те отведе право в змийската дупка. Не е реалистично, знам, но Андрюс не е в положение да се противопостави. С две думи, искат да тръгнеш след него. — Кийли не отговори. Лицето му остана безизразно, дори когато Харпър го погледна за някаква реакция. — Райън…

— Помня, когато ме помоли да погледна някакви видеозаписи, Джон.

Беше ред на Харпър да замълчи, вперил поглед в празната си винена чаша. Чуваше смеха на жените на долния етаж, но му се струваше, че иде от много по-далече.

— Виж…

— Не, ти ме чуй. Знаеш, че ще го направя, нали затова съм тук. Познаваме се отдавна — откакто съм в службата, все изпълнявам задачи за твоя отдел. Така че няма защо да си хвърляме прах в очите. Трябваше още в началото да ми кажеш как стоят нещата. Ако не… Джон, да си говорим откровено. Не е възможно да не ти е хрумвало, че ще се досетя за какво става дума. Това, което не ми харесва, е, че се опитваш да ме заблудиш. Не искам много и смятам, че заслужавам по-добро отношение.

— Прав си… — къса пауза. — Наистина си прав. Налага ми се да общувам с много хора, Райън. И повечето от тях работят без желание. Трябва всичко да им сдъвчеш и поднесеш… Понякога забравям с кого имам работа. Извини ме.

Кийли махна с ръка на извинението — не искаше да задълбочава нещата, но трябваше да каже мнението си.

— Забрави. Просто искам да си прям с мен. Нищо повече.

Харпър се усмихна.

— Щом държиш да говорим прямо… искам да работиш с Наоми Хармай. — Изненада се, че Кийли не отказа веднага.

— А какво ще прави тя?

— Не искам да размахва пистолет, ако това те безпокои. Тя е способна, Райън. Нейният арабски е по-добър от твоя, а доколкото знам, ти изобщо не говориш фарси. Освен това тя е… — Харпър се замисли за точната дума, но явно му убягваше: — … по-приемлив представител на Управлението. Искам да кажа, че може да отвори повече врати, които биха останали затворени за теб.

— Интересна формулировка — засмя се Райън и Харпър се присъедини към него. — Аз също мога да бъда приемлив. Дай ми костюм и значка, и гледай какво става.

— Е, това ще бъде интересно — отговори Харпър. Усмивката му беше широка, но при следващите му думи се стопи: — Има и още нещо, Райън… Чисто технически погледнато, ти продължаваш да си в оставка. За нуждите на конкретната ситуация ще работиш като независим сътрудник. Това е изрично искане на директора.

— Опитва да се подсигури… — Смръщи се и добави: — Това да не е заради…

— Не — отговори Харпър. После се поколеба: — Може би. Възможно е Босна да има нещо общо. Знаеш какво се изсипа върху нас във връзка с изтезанията на затворниците в Ирак. Андрюс отчаяно се пази да не се опари отново. — Кийли отвори уста, но Джонатан вдигна ръка: — Но не става дума за него, разбери. Аз те моля да го направиш и знам, че не е нужно да те уговарям.

Кийли не каза нищо. След много дълга пауза кимна почти незабележимо.

Харпър въздъхна с облекчение.

— Чудесно. Благодаря ти, Райън. Мразя да те поставям в такива ситуации, но повярвай ми — искрено съм ти признателен. И ако щеш вярвай, но и директорът ти благодари.

— Аз пък ти благодаря за вечерята. Джули се справи страхотно. — Станаха и се отправиха към вратата. — А… още нещо — Харпър се обърна към него. — Когато това приключи, излизам от играта. Окончателно. Нещата с Кати стават сериозни, но тя не би понесла, ако остана в Управлението. Освен това смятам, че заслужава повече. Знам колко ще се ядоса, когато разбере, че трябва да замина за Вирджиния. Повярвай ми, не искам да насилвам късмета си.

На лицето на Джонатан Харпър се появи разбиране. Самият той достатъчно дълго бе изпълнявал оперативна работа и знаеше какво иска да му каже Райън.

— Ти вече си направил достатъчно, Райън. Повече от достатъчно. Но да ти призная — не съм си представял, че един ден ще си седнеш на задника.

— Аз също — отговори Кийли и тръгнаха по стълбите. Долу хвана Кати под ръка и се отправиха към вратата.

— Благодаря за вечерята. Беше ми много приятно да се запознаем — каза тя.

Златистокестенявата й коса блестеше под топлата светлина във фоайето. Райън не можеше да откъсне поглед от нея.

Джули я прегърна топло.

— И на нас, Кати. Доведи я пак, Райън, чуваш ли?

Той се усмихна и бързо целуна Джули по бузата.

— Разбира се. — После хвърли поглед към Джонатан: — Наоми се връща на работа утре, нали?

— Надявам се.

— Ще говорим сутринта. Вероятно ще тръгнем за Норфък следобеда.

— Чудесно. Е, радвам се, че се запознахме, Кати. — И Харпър се наведе да я целуне по бузата.

— Внимавай, Джон — шеговито го предупреди Кийли.

Всички се разсмяха и заслизаха по каменните стъпала в мразовитата нощ. Но в колата беше студено не само в буквалния смисъл, когато Райън завъртя ключа и двигателят замърка.

Бяха преполовили пътя до хотела, когато той най-сетне се осмели да направи опит за разговор.

— Стори ми се, че добре се погаждате с Джули.

— Тя е страхотна — отвърна Кати малко остро.

— Какво има?

— Райън, ако наистина трябва да ти кажа…

— Кати, повярвай ми, нямам нужда от това…

— А ти знаеш ли от какво нямам нужда аз? Нямам нужда да бъда плашена до смърт всеки път, когато излезеш от къщата. Да, нямам никаква нужда от това. Само преди четири дни ти едва не загина. Всъщност аз мислех, че си загинал. И да бъда в ситуация да не знам… Имаш ли някаква представа какво означава това? Не, нямаш, разбира се. Но ето че пак си готов да тръгнеш, и то точно когато зарязах лекциите си, за да можем да… — Тя прехапа устни, но Райън знаеше какво премълча: За да можем да прекарваме повече време заедно. Той въздъхна тихо, но тя го усети. — И коя, за бога, е Наоми?

— Кати…

— Красива е, нали? Уверена съм, че е… Не ми отговаряй, ако обичаш.

Райън я погледна. Осветлението на уличните лампи се врязваше периодично в мрака на колата. При поредното проблясване той забеляза емоциите, които я разкъсваха. За миг зърна очите й, плувнали в сълзи, но гневът и подозрението, които бе очаквал да види, не бяха там. Лицето й изглеждаше забулено от страх.

Следващият изход от магистралата беше за парка „Рок Крийк“ и той рязко завъртя волана към уличката вдясно. Пътят тихо засвистя под гумите, но това не бе пътят за хотела.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ще видиш.

Продължиха така още няколко минути и той паркира беемвето до парка. Слезе от колата, отвори вратата от нейната страна, помогна й да слезе и задържа палтото, за да го облече. Тя тръгна редом с него, но няколко крачки встрани. Навлязоха в парка. Разстоянието между тях беше като зейнала пропаст, а дърветата над главите им се извисяваха като пазачи.

Кати се подхлъзна два пъти, но Райън успя да я улови, преди да падне. След второто подхлъзване той не се сдържа и коментира:

— Малко си пийнала.

Тя се усмихна несигурно.

— Май си прав.

Приближаваха къс мост над частично замръзнала вода. Тук лампите бяха доста по-нарядко, но луната хвърляше призрачно сияние над парка, което се отразяваше в леда по ниските каменни стени. В ясното небе светеха ярки звезди. По средата на мостчето Райън внезапно спря. Беше забелязал, че Кати трепери, затова я притегли до себе си и разтри тънките й ръце в ръкавите на зимното й палто.

— Замръзнала си… Съжалявам, че те доведох тук, но исках да ти кажа нещо. Не в колата, а още по-малко в хотела. — Тя го погледна в очите и той продължи: — Разбирам, наистина разбирам какво чувстваш. Загубил съм доста хора, с които съм бил близък. Някой ден ще ти разкажа за тях, но не сега. Не тази нощ… Попита ме за Наоми. Почти не я познавам, Кати, но нека ти кажа какво зная: тя е пряма до грубост, саркастична и неблагодарна. Не означава нищо за мен. Ще ти го повторя: тя не означава нищо за мен и това няма да се промени. Спасих живота й при „Кенеди-Уорън“, а тя дори не ми благодари. И сега съм вързан за нея за следващите две седмици, макар че искам да бъда тук с теб. Искам да ми вярваш, защото аз не вярвам на никого така, както на теб. — Тя отвори уста да каже нещо, но той я спря: — Нека довърша. Знам, че те е страх. Тази вечер казах на Джон, че изпълнявам последната си задача за Управлението, и наистина го мисля. Още няколко седмици и всичко ще свърши. Това за мен е просто работа. Важно е да го разбереш. Има много неща, които искам да правя, когато всичко приключи, и искам… не, желая от цялото си сърце да бъдеш редом с мен… Кати, обичам те повече от всичко и затова трябва да знам: ще се омъжиш ли за мен?

Той извади малка червена кутийка от джоба си и я отвори. Беше изплашен до смърт, но Кати изумено отвори уста, а очите й заблестяха от изненада и щастие. Тя разпери ръце, прегърна го силно и кутийката падна от ръката му. Той се засмя и страстно се целунаха. Беше се опасявал, че тя ще му откаже, но сега, вдишвайки свежия й аромат, знаеше, че никога няма да съжали за решението си. И затова му бе двойно по-неприятно, че на следващия ден трябва да замине.

— Да приема ли това за „да“?

Вместо отговор Кати го целуна отново. Останаха прегърнати още дълго, докато Райън най-сетне не се откъсна от нея.

— Добре — каза той с усмивка, — хайде сега да намерим пръстена.