Ендрю Бритън
Американецът (24)

22.

Ашланд, Вирджиния — Вашингтон, окръг Колумбия

Никол Милбъри се занимаваше с продажба на недвижими имоти от шестнайсет години и не си спомняше да е искала да прави нещо друго. Беше на трийсет и седем години, стройна, средно висока, известна и уважавана от колегите си и в своя бранш. Дългата й до раменете медноруса коса беше обработена в съответствие с последните модни тенденции, а влажните й като на сърна очи не издаваха твърдата решимост и интелигентността, които бяха основната причина за големия й професионален успех. Тя беше единствен собственик на „Милбъри Риълти“ — агенция за недвижима собственост с офис в северните покрайнини на Вирджиния, която разчиташе на клиентела от висшите прослойки на обществото.

Само че мъжът, който седеше в момента пред нея, изобщо не попадаше в тази категория. Той търсеше нещо далеч по-скромно, до 500 декара и под наем. Печалбата й от подобна сделка се очертаваше като минимална, но тя установи, че не й се иска да я приключва набързо. Защото мъжът бе удивително привлекателен. Тъмнокестенявата му коса бе напръскана със злато и тя забеляза, че кичурите падат върху челото и в очите му, които притежаваха най-удивителния зелен цвят, който бе виждала. Пълните му устни бяха идеално центрирани под дългия прав нос, гладко избръснатата челюст бе квадратна и твърда, а кожата му излъчваше здраво сияние.

Беше влязъл в офиса й само преди четирийсет и пет минути. Когато се здрависаха, й се усмихна, разкривайки момчешки трапчинки на бузите си и идеални бели зъби. Дъхът й буквално секна, сърцето й заседна в гърлото и цялата й професионална дистанцираност се изпари без остатък, макар точно тя да й бе нужна сега.

— И така, г-н Никълс — каза тя, използвайки най-съблазнителните интонации, на които бе способна, — мисля, че с вас направихме няколко удачни избора. Кога бихте желали да хвърлите един поглед на въпросните имоти?

Той сложи деликатно ръка на устните си и се прокашля, за да скрие внезапната си усмивка. Само начинът, по който бе изговорила името му, го караше да се засмее. Беше го избрал ей така, по прищявка, преди три години и като се замислеше, бе готов да признае, че е грешка. Самото име привличаше внимание, а това бе последното, от което имаше нужда.

И все пак… беше забавно.

Свали ръката си и отговори с очарователна усмивка:

— Колкото е възможно по-скоро, Никол. Може и днес, ако имаш време. И моля те, наричай ме Тим.

 

 

Третата къща, която посетиха, го устройваше идеално.

Беше по-скоро ферма, с общо 400 декара площ, разположена на земя, по която сега щяха да се полюшват нивя от златна зимна пшеница, ако беше засята през септември. Но понеже това не бе направено, дъждовете бяха измили значителна част от най-горния слой почва, оставяйки след себе си нещо, което не можеше да бъде наречено иначе, освен „кално езеро“.

Имотът граничеше с Чембърлейн Роуд, северно от Ричмънд. Районът бе земеделски и най-близката къща отстоеше на около километър, но междущатска магистрала 1–295, минаваща в посока изток — запад, се намираше на по-малко от пет километра, а I-95, опъната северно от Вашингтон, минаваше на около шест и половина километра западно от тук. Слязоха от форда на Милбъри и той отново насочи вниманието си към едноетажната тухлена постройка в края на алеята за коли.

— Както виждаш — разказваше му тя, — самата къща е скромна, но посвоему прекрасна. Знам, че ти изглежда малка, но сутеренът е завършен и доста просторен. Бих казала, че най-хубавото при този имот е уединеността. — Вече се намираха вътре и бавно разглеждаха малката постройка. — Това тук е кабинетът… навсякъде има паркет. — И тя удари с токче, за да му докаже. — Има и една малка камина за студените нощи. Идеално за теб и за… г-жа Никълс?

Уил Вандервеен вдигна лявата си ръка, на чийто среден пръст нямаше венчален пръстен. Намигна й, а тя се изчерви и веднага извърна лице.

Той се огледа. Всъщност обстановката беше направо потискаща. Каква дупка, помисли си. Никога не би избрал да живее на такова място, но понеже ставаше дума за само месец, трябваше да издържи тук в тишина. Освен това имението го бе заинтересувало по друга причина.

— Никол, дали не бихме могли да видим и хамбара?

Хамбарът беше далеч по-впечатляващ от къщата: масивна постройка с шахматно разположени етажи, следващи контурите на полегатия хълм. Вандервеен се огледа, доволен от видяното. От шосето се виждаше само върхът на хамбара, понеже бе скрит от къщата. Вътре бе сухо и топло. Можеше да се влезе само от едно място, където имаше масивна плъзгаща се врата с грамадна ключалка. Най-важното бе, че единственият вход бе достатъчно голям, за да позволи минаването на ван. Уил ритна сламата и под нея се разкри твърд циментов под.

Просто нямаше как да бъде по-добре.

Обърна се да попита нещо и видя, че Никол се е навела да махне сламка от обувката си. Възхити се на удачно избрания от нея момент. Погледът му огледа задника й, видимо стегнат под късата червена пола, и се плъзна по дългите крака в обувки с високи токчета.

Тя махна непокорната сламка и бързо се изправи. Обърна се към него и видя, че я оглежда. На блестящите й устни се появи усмивка.

— Хареса ли ти? — Трепереше в очакване. — Мястото, имам предвид.

Но той изобщо не беше притеснен. Задържа погледа й и много тихо отговори:

— Онова, което видях, е прекрасно.

— Значи ще го вземеш, така ли?

— Мисля, че може да се каже така, Никол. — Той вече вървеше към нея, бавно разкопчавайки ризата си. — Определено може да се каже така.

 

 

Бяха изминали два дни след срещата при директор Андрюс. Райън прекарваше сутрините си в Централата, но следобедите му бяха само за Кати. Обикаляха и разглеждаха витрините из Джорджтаун, разхождаха се из парка „Рок Крийк“, възхищавайки се на зимните контрасти в него. Отбиваха се в безумно скъпите ресторанти на Хълма и дори отидоха да гледат постановка на пиеса в театъра „Форд“ — нещо, за което тя мечтаеше от години.

Късно вечерта на третия ден влязоха в „Кепитал Грил“ — малък елегантен ресторант на ъгъла на 6-а и Пенсилвания Авеню. Както винаги Райън трепна, щом мъжете се извърнаха да проследят минаването на Кати през пълния салон. Тя бе избрала икономична черна рокля до средата на бедрата, която идеално подчертаваше дългите й стройни крака. Обичайният й блестящ лак за нокти бе сменен с прозрачен, а косата й бе прибрана в невъзможен кок, който бе съумяла някак да задържи с помощта на сребърни щипки за коса. Райън реши, че никога не е била толкова хубава.

Храната бе прекрасна, а интериорът — неповторим. Кати се смая, когато в ресторанта влезе сенатор Джон Маккейн, следван плътно от цяла фаланга помощници. Райън едва я спря да не скочи, да го посочи с ръка и да запищи като възбудена ученичка. Тя следеше политиката със същия ентусиазъм, с който колегите й се отнасяха към музиканти и знаменитости.

Той се запита как ли би реагирала, ако знаеше, че след по-малко от седмица му предстои среща с президента Бренеман, но реши, че сдържаната атмосфера в ресторанта не е подходящо място за експерименти. Представи си вероятната й реакция: „Майтапиш се, нали? Стига с твоите глупости, Райън!“. И всичко това на толкова висок глас, че да ужаси сервитьорите. Тази картина го накара да се изсмее на глас и после още веднъж заради въпросителния поглед, който тя му отправи през масата.

Когато се върнаха в „Хей Адамс“ малко след полунощ, топлината в апартамента им беше особено приятна след мокрия сняг, който се сипеше над целия град. Кати рухна в леглото, без да си събуе обувките, все още в облаците след изживяното в компанията на конгресмени и отличното калифорнийско шардоне, което бяха избрали.

— Господи, какво блаженство! Този хотел е страхотен. Защо не се преместим да живеем тук? И без това в Мейн няма какво да се прави. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че според мен не говориш сериозно. Освен това в Мейн има много неща за вършене. Защо не се заловиш с риболовство, например?

Тя нацупи устни и го погледна скептично.

— Приличам ли ти на рибар?

Той се усмихна, легна до нея в леглото, подпря се на лакът и започна да сваля сребърните щипки от косата й.

— Не, не ми приличаш на рибар. Което, впрочем, е добре… никога не съм ги намирал за особено привлекателни. — Тя се засмя на думите му. Когато заговори отново, гласът му беше сериозен: — Докато си омъжена за мен, можем да правим каквото пожелаеш, Кати.

Тя го погледна удивено. В същия момент той свали и последната щипка и косата й се спусна на медноруси вълни по лицето й.

— Ти… сериозно ли говориш?

Къса пауза, след това той се усмихна.

— Не-е… стори ми се романтично да го кажа.

Тя го плесна силно по ръката.

— Ама наистина те мразя, да знаеш.

Но когато той се опита да си открадне целувка, тя му отвърна с истинска страст. Няколко минути по-късно вече сваляше презрамките на роклята си, а той започна да изследва тялото й, като прекарваше пръсти по извивките на гърба й.

Когато устните му намериха зърната на гърдите й, тя изстена. Той започна да разкопчава сутиена й с опитни движения, а тя задърпа слиповете му надолу. Плъзгащият се ръб на сутиена й се задържа за миг във втвърдените й зърна. Роклята й падна на леглото и пръстите й се вкопчиха в чаршафите, когато усети устата му върху плоския си корем. После пое дълбоко дъх и сластно започна да се извива, усещайки го да слиза още по-надолу…

Сред вълните на удоволствие се промъкна звук и й трябваха няколко секунди, преди да осъзнае, че се разнася от мобилния телефон на Райън. Той стана и посегна към него. Тя прошепна нещо изразително, а той натисна бутона за разговор и се извърна от нея.

— Кийли на телефона… Добре, беше време. Окей, това ме устройва. В такъв случай ще се видим там.

Кати седеше на леглото, завита с чаршафите. Когато той прекъсна разговора, тя го гледаше напрегнато.

— Кой беше?

Той се поколеба и това й каза всичко.

— О… ясно. — Лицето й се промени: — Беше Наоми, нали?

— Да, тя беше. Виж, утре трябва да изляза рано. Когато се събудиш може да ме няма.

— Защо? — погледна го тя обезпокоено. — Къде отиваш?

— Просто в Лангли. Но предчувствам, че ще бъде дълъг ден. Възможно е да не успея да се върна вечерта. — Той остави телефона и се върна при нея в леглото. Но когато се наведе да я целуне, тя се извърна. — Какво има?

— Нищо — отговори тя. — Нищо ми няма. — Но Райън не можеше да види лицето й или да прочете мислите й, затова не разбра колко тежко е възприела думите му: Възможно е да не успея да се върна вечерта.

Злощастният двоен смисъл в това изречение й напомни за страха, с който живееше през последните няколко седмици. Поначало щеше да й е трудно да го понесе, но сега, когато бяха сгодени, й се струваше, че може да загуби много повече, защото ситуацията предполагаше обещание за семейство и съвместен живот, които й изглеждаха така реални, сякаш можеше да ги докосне.

Искаше да му разкаже какво чувства, да се опита да го накара да разбере. Едновременно с това не желаеше да бъде бреме. Усещаше, че онова, с което Райън се занимава, е много по-опасно, отколкото той издава, затова си мислеше, че не бива да го обременява със своите грижи.

Райън бе объркан от внезапната промяна в настроението й и автоматично прие, че е свързана с Наоми. „Господи, помисли си той. Колко пъти трябва да говорим за едно и също?“ Тя продължаваше да лежи с гръб към него. А може би не искаше компанията му? Той стана и безцелно отиде до френската врата на балкона. Отвори я и излезе по боксерки в студената нощ. Панорамата бе невероятна: апартаментът гледаше към площад „Лафайет“ и катедралата „Сейнт Джон“, а светлините озаряваха чистия бял пух, скрил улиците.

Но дори тази гледка не можеше да го разсее. В този момент той си спомни нещо, което се бе случило преди повече от пет месеца.

Тогава още се опознаваха и се наслаждаваха на тръпката, на новата и възбуждаща връзка, прекалено вглъбени един в друг, за да забелязват някакви недостатъци. Тя често оставаше да спи в къщата му в Кейп Елизабет, но още не се бе разделила с малкия си апартамент в Ороно. Една нощ им гостуваха приятели на Кати, дошли на — както тя невинно обясни — „коктейл маргарита и филм“. Изглежда, понаблегнаха на маргаритите, защото след около четири леденостудени питиета, най-добрата й приятелка от Ороно направи някои доста откровени коментари относно новия приятел на Кати. Райън се оказа наблизо и чу всичко.

Кати се бе опитала да обърне всичко на шега, но след като приятелите й си тръгнаха, стана ясно, че не се чувства много комфортно. Когато я бе попитал какво има, тя отказа да говори за това. Накрая, след дълго и внимателно подпитване, тя със сълзи на очи призна, че не вижда как би могла да се бори с точно тази своя приятелка за вниманието му.

Незначителният инцидент сумираше в себе си всичко, заради което той я обичаше: тя просто не съзнаваше колко е красива. Приятелката й, забележителна жена, бледнееше в сравнение с нея. Колкото и странно да бе, значителна част от притегателната сила на Кати бе в пълната й незаинтересованост от собствената й външност — той можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато я бе виждал да се задържи пред огледало за повече от няколко секунди. Онова, което правеше скромността й забележителна, бе фактът, че за нея липсваха всякакви основания. Тя бе богиня във всеки смисъл на думата, но кажеше ли й го, тя се нацупваше и му казваше да престане да я дразни.

Обичаше всеки сантиметър от тялото й, от нежните пръстчета на краката й до златните кичури на косата й, особено когато рядкото за Мейн слънце ги хванеше в лъчите си. Обожаваше докосването на пълните й устни и начина, по който бузите й бяха поруменели, когато намери тетрадката й с поезия и напълно откровено обяви стихотворенията й за много добри.

Обаче от всичко най-много харесваше очите й. Вяха във възможно най-прекрасния оттенък на лазурносиньото, издължени под дългите тъмни мигли и драматично променящи се с настроението й. Бяха по-светли, когато бе весела или щастлива, но потъмняваха в мигове на безпокойство, на гняв и… на оргазъм.

По дяволите! Райън гневно разтърси глава. Защо тя толкова се впрягаше, когато станеше дума за Наоми или за която и да е друга жена? Той изплува от мислите си и сцената пред очите му бавно влезе във фокус. Под мъждивата светлина снегът се завихряше около статуите на Андрю Джексън и граф Рошамбо, сякаш се мъчеше някак да вдъхне живот на мраморните фигури. Гледката наистина бе зашеметяваща.

Но не можеше да се сравнява с гледката, която го очакваше в стаята. Жената, която той обожаваше, продължаваше да стои с гръб към него, но това нямаше значение — тя бе красива от всякакъв ъгъл. Беше невъзможно да не се възхити на начина, по който кожата й сияеше на меката светлина в апартамента, а изумителните извивки на тялото й идеално се съчетаваха с елегантната атмосфера около тях.

Без сам да знае защо, Райън изведнъж осъзна нещо. Можеше да приеме тези й изблици на раздразнителност. Пет пари не даваше дали тя някога ще се промени. Ако това бе цената да я познава, тогава тази цена бе незначителна и той бе готов да я плати.

Бяха изминали няколко минути. Кати се опитваше да се отърси от безпокойството и някак да заспи, но продължаваше да усеща върху кожата си нежното му докосване. Погледът й се спусна върху диаманта, блещукащ на средния пръст на лявата й ръка, и последните остатъци от решимостта й да заспи изчезнаха. Тя се обърна към него и се изненада на начина, по който я гледаше. Повече не й трябваше.

— Ела — каза тя с престорено нетърпение и свенлива усмивка. — Виждам, че не си готов да се откажеш толкова лесно.

Усмивката му озари стаята. Три крачки и беше отгоре й, а тя изпищя от щастие. След малко онова, което правеше с нея, изцяло я погълна, а виковете й преминаха в стонове на екстаз.