Ендрю Бритън
Американецът (10)

8.

Вашингтон

„Кънектикът Авеню представляваше сцена на опустошение тази сутрин, когато мощна експлозия унищожи източната фасада на жилищния блок «Кенеди-Уорън». Сградата бе евакуирана преди експлозията, но властите се страхуват, че броят на жертвите ще продължи да расте, защото за много от обитателите на сградата още не се знае нищо. Експлозията изглежда като терористичен акт и се смята, че е станала в апартамент на осмия етаж, собственост на Майкъл Шакиб — човека, за когото се смята, че е предоставил информацията, довела до атентата срещу сенатор Даниел Леви преди две седмици. Очакваме уточнения. Аз съм Сюзън Уоткинс за Си Ен Ен.“

Кати Донован мина бързо покрай смаяната тълпа пред телевизора в Терминал А на летище „Дълес Интернешънъл“ и хвърли само бегъл поглед на разрушената сграда на екрана. Полет 213 на „Юнайтед Еърлайнс“ бе пристигнал току-що от Бангор, откъдето бе излетял преди деветдесет минути. По време на целия полет Кати се мъчеше да запази самообладание, което упорито не й се удаваше, откакто чу за експлозията сутринта. Часовете минаваха, но страхът в гърдите й отказваше да я напусне.

Райън й бе дал номер на мобилен телефон, на който да се обажда в случай на спешна нужда, но отговаряше само гласовата му поща. Беше позвънила направо в Лангли, но от там отказаха да й дадат каквато и да е информация и я препратиха към горещата линия, открита за обаждания на приятели и роднини на жертвите. Жертви. Думата отекваше в главата й. Беше й трудно да си представи Райън като жертва, но въпреки това не можеше да се отърси от страха. Ако не беше пострадал, защо не се обаждаше? Уверена беше, че би й се обадил. Когато застана пред бюрото на „Ейвис“, едва се сдържаше да не закрещи.

Четирийсет и пет минути по-късно наетият от Кати таурус спря със свистене на гуми пред университетската болница на Джорджтаун. Един полицай й се развика, когато тя изтича през тълпата от репортери и влезе в сградата, като остави колата отключена. Угрижена медицинска сестра разсеяно й махна да върви към хирургията. Там се озова в просторна чакалня, обзаведена в неуспешен опит да внушава бодрост и оптимизъм. Всъщност Кати не можеше да си представи по-потискаща гледка. Залата бе претъпкана с изплашени хора.

С омекнали колене тя стигна до бюрото на регистратурата и опита да заговори, но буцата в гърлото й попречи.

— Добре ли сте? — попита сестрата с искрена загриженост. Кати изглеждаше ужасно, сплъстената й коса бе полепнала по лицето й, а кожата около очите й беше зачервена и подпухнала. — Не бързай, миличка. Всичко ще се оправи.

Кати успя да поеме дълбоко дъх и опря разтрепераните си ръце върху бюрото.

— Търся годеника си, Райън Кийли… Райън Томас Кийли.

Сестрата прегледа списъка пред себе си и поклати глава.

— Не виждам лице с това име. — Кати посърна, но изведнъж видя лъч надежда. Може би той не е бил до „Кенеди-Уорън“. Но ако му нямаше нищо, защо не й се обаждаше? Това просто беше нелогично… — Почакай, мила, ще проверя пак. — Сестрата се обърна, за да попита минаващия наблизо разтревожен хирург, а Кати стисна очи и потърси сили, за да може да си поеме дъх.

— Кати…?

Тя вдигна поглед и го видя на вратата с огромна превръзка, скриваща лявата половина на лицето му. После забеляза разкъсаното му кожено яке, следите от засъхнала кръв по джинсите и ръцете му. Не се бе обадил… Имаше ли значение, щом беше жив! Тя вдигна ръка до устата си и протегна другата към него. По бузите й потекоха сълзи.

— Значи и двамата сте добре? — попита Харпър отново.

Райън бе в тясна телефонна кабина точно срещу болницата и притискаше телефонната слушалка до ухото си. Беше почувствал нужда да излезе на чист въздух. Тънката преградна стена на кабината търкаше болезнено ожулената кожа на лявата му ръка, но болката в комбинация със студения въздух му напомняше, че все още е жив.

— Ние оцеляхме, но много други не успяха — отговори той. — Дясната ръка на Наоми е контузена доста сериозно. Бях сигурен, че е счупена, но рентгеновата снимка не го потвърди. Дадоха й успокоителни и сега спи… поне така мисля. Атентатори самоубийци във Вашингтон! Не мога да повярвам на дързостта на тези хора. Джон… просто не знам как да се боря с тях.

— Вече имаме първоначална статистика. — Харпър направи пауза. Тишината в слушалката сякаш пулсираше. — Към 17,00 часа имаме 64 мъртви, 121 ранени. Явно бройката ще се увеличава с разчистване на развалините. — Райън не отговори. Нямаше какво да каже. — Виж… имахте тежък ден. Ще говорим сутринта. — Този път паузата бе по-дълга. Харпър звучеше изморен. Изморен и слаб. И това стовари още едно бреме на плещите на Райън — бремето на несигурността. Запита се колко ще издържи, преди да рухне под тежестта. — Радвам се, че чух гласа ти, Кийли. Честно казано, безпокоях се за вас. Предай поздрави на Наоми… хората тук вече изпратиха цветя в стаята й.

— Добре си се сетил, Джон. До утре…

Окачи слушалката и се облегна на студената тухлена стена срещу болницата, загледан в мрака. Забеляза, че ръцете му продължават да треперят, но беше неспособен да ги спре. Бе преживявал ужасни неща, но знаеше, че никога няма да забрави онова, което видя в стелещия се задушаващ прах, след като изтегли Наоми от смачкания бус.

Тези ужасяващи сцени му напомниха за други такива и той побърза да ги прогони от мислите си. Отчаяно потърси нещо друго, върху което да се фокусира, но установи, че мисли за онова, което бе чул Кати да казва: Моят годеник… търся годеника си, Райън Кийли.

Не бяха говорили за брак и на пръв поглед идеята му изглеждаше неправдоподобна. Та те се познаваха само от шест месеца и той дори още не се бе запознал с родителите й. Всъщност едва сега осъзна, че тя не му беше споменавала за тях. Истината обаче беше, че бе повече от готов да зареже този си живот и да започне нов — със свое семейство. В миналото му имаше доста жени, разбира се, но на никоя не бе държал особено. И сам не знаеше защо.

Кати бе изключително интелигентна, но беше подвластна на емоциите — факт, който Райън намираше едновременно за очарователен и за трудно поносим. Но в Кати Донован нямаше незначителни неща — за нея чувствата бяха решаващи, те бяха реални и на тях можеше да се осланя. Само че понякога бликащата от нея страст беше малко страшна. Когато държеше на нещо, тя се отдаваше с цялото си сърце. Сега разбираше, че такова е отношението й и към него. За жена, която можеше да скочи на самолета и да прелети стотици километри само за да бъде до него… за такава жена би дал всичко.

Той се върна през удължаващите се сенки по улицата при жената, която бе спасил, и при другата… която може би щеше да го спаси.