Ендрю Бритън
Американецът (19)

17.

Кейптаун

Започнаха наблюдението на склада малко преди изгрев на третия ден.

Беше невъзможно само двамата да следят Грей при напусканията му на сградата. Кийли отлично знаеше колко бързо лицата им ще станат познати, а щом ги забележеха, охраната около бизнесмена щеше драматично да се засили. Той повече държеше на шанса да изолират Грей, ако това изобщо бе възможно. „Дупките“ в графика му дразнеха Райън, но беше доволен от условията за наблюдението на склада. Мястото беше усамотено и тихо. Приближаващите коли се чуваха много преди да завият в тясната уличка в лабиринта от индустриални постройки в този забравен от времето район на Кейптаун.

Предишния ден магазините по „Странд“ бяха дали на Райън възможност да закупи по-добри неща, отколкото се бе надявал. В малко магазинче за спортни стоки бе намерил добър бинокъл за нощно виждане. Купи го, разбира се, заедно с чифт спални чували и раница. Беше се отбил в местния магазин, за да купи кашон бутилирана вода. За другите неща се наложи да се обади в Претория. Оттам препратиха искането до Лангли, откъдето дадоха одобрение. Малко след три часа следобед, когато Райън и Наоми привършваха обеда си в неловко мълчание на същата тераса, доставката бе направена с дипломатически куриер. Отвориха пакета в стаята на Райън. В него бяха две ръчни радиостанции „Тайт Орка“ с шифрована връзва и слушалки за тях.

Имаше и още нещо — пистолет „Валтер Р22“ с 12-сантиметрова модифицирана цев и дуло с резба за тежкия заглушител „Далфон“, който лежеше редом с него.

Засега нямаха нужда нито от радиостанциите, нито от пистолета. Бяха паркирали нисана на няколкостотин метра и се бяха приближили откъм север през лабиринта от сгради, за да стигнат до пожарната алуминиева стълба към сградата пред тази на Грей. Наоми силно трепереше през цялото време, докато се качваха и настаняваха на покрива, търсейки място с най-добра видимост към склада. Слънцето едва надникваше над хоризонта, когато до тротоара спря сребристият мерцедес. Райън погледна часовника си — 7:15. Грей, изглежда, бе човек на навика.

Шофьорът слезе и заобиколи колата, оглеждайки улицата в двете посоки. Беше едър бял мъж с бръсната глава и къса брада. Беше по-скоро дебел, отколкото мускулест. Лошо скроеният му костюм буквално се пръскаше по шевовете и дори от разстояние Райън различи издатината под лявата му мишница. После мъжът отвори вратата от другата страна на колата и от там слезе Грей.

Грей беше дребен, спретнат, със силен загар и късо подстригана сива коса — личеше, че е богат. Райън проследи с поглед шофьора, който тръгна пред шефа си с ръка под сакото и без да спира да оглежда съседните сгради. Входната врата на склада се отвори с плъзгане и едрият мъж поспря зад прага, явно за да изключи охранителната система. Личеше си, че си знае работата. Щеше да бъде по-добре, ако бе зле обучен, но можеше да бъде и по-лошо. Утешително бе, че Грей не пътуваше с голям антураж, какъвто е навикът на богатите.

Вратата се затвори зад тях и през следващите часове не се появи никой. През малките прозорци с метални решетки на склада не се забелязваше движение. Слънцето се изкачваше в небосвода и започваше да припича безмилостно над посипаната с камъчета повърхност на покрива. Наоми се размърда неспокойно и на няколко пъти погледна многозначително Райън. Накрая бавно припълзя до него.

— Може ли да говорим?

— Тихо — предупреди я той.

— Колко ще останем тук? — Тялото й бе притесняващо близо до неговото.

— До залез.

Наоми измърмори нещо под нос и той се обърна да я погледне. Тя пиеше вода и няколко капки покапаха на гърдите й. Погледът му неволно проследи пътя им по грациозната извивка на шията и по малките, но стегнати гърди, опъващи влажната й тениска. После се сепна и бързо отмести поглед, насилвайки се да се съсредоточи върху склада под тях. Гневно избърса потта от очите си и отпи от своята бутилка.

Наоми го наблюдаваше внимателно. Примъкна се по-близо и сега краката им се докосваха, а рамото й бе плътно прилепено до неговото.

— Виж… — прошепна тя, — съжалявам за случилото се онази вечер. Държах се неподходящо, а и май пих повече… Това не означава нищо, окей? И обещавам, че няма да се повтори.

Само че в тона й имаше всичко друго, но не и извинение. Райън леко се отдръпна от нея.

— Вината е колкото твоя, толкова и моя… Съжалявам, че съм те оставил с погрешно впечатление. — И погледна лицето й. — Права си, не означава нищо и няма да доведе доникъде.

Тя задържа погледа му, сякаш за да прецени дали е искрен, и издърпа чувала си обратно. Райън отново насочи вниманието си надолу.

Малко след един часа очукан бял мотор се зададе с рев по уличката и спря пред склада. Млад африканец скочи от седалката и силно почука по вратата. Тя се открехна леко. В пролуката бе подадена голяма чанта и африканецът получи пачка рандове. Напъха парите под колана на мръсните си джинси и отпраши.

Часовете отново се заточиха мъчително бавно. Над покривите от изток се носеше глъчката на Малайския квартал. Бяха разменили само няколко думи през следобеда и Райън погледна на два пъти към Наоми. На лицето й се четеше само гняв и болка. Вече започваше да съжалява, че лесно бе капитулирал пред настояванията й да дойде на тази мисия.

Най-сетне захладня. Над изморения град се спускаше здрач. Десет минути след като включиха уличното осветление, тежката врата на склада се отвори. Едрият мъжага излезе пръв, отново мушнал ръка под сакото. Огледа бавно улицата в двете посоки и кимна на Грей да го последва. Преди да го пусне обаче, спря, за да включи охранителната система. Райън си погледна часовника — беше малко след осем. Изчака пет минути след потеглянето на мерцедеса и клекна, за да протегне схванатите си мускули.

— Е, поне си прекарахме времето адски ползотворно — обади се Наоми и ритна бутилката си с вода. Проследи я с поглед как се търкаля по покрива и разпилява по-малките камъчета по пътя си. След това се наведе и разтри бедрото си.

Сарказмът й не се понрави на Райън, но той не реагира. Нави чувала и грижливо го намести в раницата.

— Права си. Беше ползотворно — отговори той спокойно. Тя го изгледа унищожително. — Сега имаме някаква представа какво наблюдаваме. Грей има само един бодигард, но той е професионалист. Видя ли го как слезе от колата? Остави вратата си отворена и не изключи двигателя, докато оглеждаше улицата. Очите му не спряха да се въртят, докато стигнат до сградата, което бе около петнайсет секунди. — Наоми вече не изглеждаше толкова сигурна в себе си. Той продължи да говори повече на себе си, отколкото на нея. — Не забравиха да включат отново алармата. Така няма да можем да влезем вътре през нощта и да ги изчакаме там, освен ако не помоля Харпър да прати някой от техническата служба. Но нещо ми подсказва, че тази идея няма да го въодушеви.

— Какво ще правим тогава? — попита го тя.

Той разсеяно поклати глава, събра вещите й и ги прибра в раницата.

— Засега продължаваме да наблюдаваме. Времето безспорно е фактор, но нямаме право на грешен опит. Рано или късно ще се отвори възможност.

Той стана и се отправи към пожарната стълба. Наоми го последва, мислейки си за дните под жаркото слънце с единствено развлечение — гледката на тухли и мазилка. Не видя тънката усмивка на лицето му, когато прехвърли крак през покрива.

— Знаеш ли…? — неочаквано каза той. — Иска ми се да видя какво има от другата страна на онази сграда.