Ендрю Бритън
Американецът (29)

27.

Вашингтон, окръг Колумбия

Наоми се събуди, но връщането й към реалността стана постепенно. Първото й усещане бе за някакви сенки, разпрострели се по тавана, разделяни от тънки ивици жълта светлина. Бавно осъзна къде се намира — в болница? — и светлината като че ли се разпредели на светли и тъмни петна, които след няколко секунди се избистриха до надвесени над нея човешки лица. Тя внимателно ги огледа, докато зрението й продължаваше да се фокусира. Видя в тях загриженост, но не и тревога, и усети вълна от облекчение.

Райън взе ръката й, а Харпър отиде да повика сестра.

— Наоми, чуваш ли ме?

Опита се да проговори, но гърлото й беше сухо, а и още не бе дошла напълно на себе си.

— Ммм…

— Ще се оправиш — увери я той. — Два куршума са те улучили, но бронежилетката ги е поела. Все пак на твое място не бих се движил известно време. Ще те боли, да знаеш.

Нямаше защо да й го казва — усети смазваща болка в гърдите в мига, в който опита да се изправи в седнало положение. Райън отпусна главата й на възглавницата и приглади косата й.

— Господи, нали точно това ти казвах: не мърдай! — ядоса се той. — Честно казано, вече не ти вярвам. Струва ми се, че дори да ти кажа да не заставаш пред кола, нарочно ще скочиш в най-гъстия трафик само за да бъде твоето.

Тя мъчително се усмихна.

— Колко време не бях на себе си?

— Около три часа. Как се чувстваш?

Тя размърда крайниците си и се намръщи.

— Боли. Може ли малко вода?

Райън се обърна да й налее чаша вода и тя попита:

— Кога ще мога да се прибера у дома?

— Ще видим — тихо отговори той. Подаде й чашата. — Сега опитай да си починеш. — И окуражително стисна ръката й, докато тя отпиваше. В стаята се върна Харпър, следван от обезпокоена сестра. Младата жена провери жизнените й показатели, а Райън дръпна заместник-директора към вратата.

Когато се озоваха в коридора, той изгледа ядосано Харпър.

— Какво, по дяволите, е правила тя в операцията, Джон?

— Тя е зряла жена — хладнокръвно отговори Харпър. — Искаше да й се даде възможност и аз й я дадох. Освен това не си в положение да ми държиш сметка. Най-малко след кашата, която забърка с Елгин.

Райън отклони поглед и си наложи да се успокои. Гневът беше най-лошият съветник и той добре съзнаваше това.

— Какво имаше в апартамента? — попита след малко.

— Не много, но още е рано да се каже окончателно. Мъчим се да идентифицираме наемателите. Хазяйката, естествено, разполага с някакви имена, но те се оказаха измислени. Щеше да е чудесно, ако поне един беше попаднал в ръцете ни жив. Бюрото намери мобилен телефон… цял, но клониран. Много е вероятно да не получим нищо използваемо. Изходящите позвънявания са били изтрити. Има и лаптоп, но някой е забил дузина куршуми в него, когато започнала престрелката. — Харпър се подпря на стената и разтри очи. — Лоша сделка, Райън: екипът за освобождаване на заложници загуби четирима вътре и един на път за болницата. Отговорният оперативен агент също е ранен. И в замяна не получихме нищо. В Бюрото са настръхнали — двама от висшите им служители по Източното крайбрежие са мъртви за по-малко от месец, единственото положително нещо е, че успяхме да заблудим пресата. За тях случилото се остава рискована операция по арест на престъпник, която се е развила неблагополучно.

— Нима в апартамента не е намерена никаква документация? Трудно ми е да го повярвам.

— Ще трябва да го повярваш — каза уморено Харпър. Хората знаят какво правят. — На лицето му се появи замислено изражение. — За мен особено интересна е жената. Знаеш, предполагам, какво е най-общо отношението на иранските хардлайнери към жените. Убеден съм, че биха използвали жена само ако е било абсолютно наложително. Така че каквото и да е правила за тях, със сигурност е било много специално. Хазяйката каза, че двамата цъфнали на прага й преди около половин година, така че ще пуснем проверка в имиграционните служби за влезли в страната в началото на годината. Ако задачата им е била да станат „къртици“, сигурно веднага са се покрили. Възможно е да са пътували от Техеран до Западна Европа, за да прекъснат следата, и едва след това до Вашингтон. Има някакъв шанс рано или късно да разберем кои са били.

Райън вдигна поглед.

— А защо си сигурен, че са били иранци?

— Наоми спомена, че ги е чула да си говорят на фарси, преди да започне пукотевицата.

— Това само стеснява възможностите, Джон. Фарси се говори в Афганистан, Ирак, Бахрейн… Биха могли да са откъдето и да е в Близкия изток.

Заместник-директорът по оперативните въпроси се смръщи нетърпеливо.

— С оглед последното развитие на нещата, за мен е напълно основателно да предположим, че не са иракчани. Да не забравяме, че цялата линия на разследване започна от Шакиб, нали?

— Да… — тежко въздъхна Кийли. — Прав си.

Харпър го погледна заинтригувано.

— Какво става с теб?

— Нищо. — Той осъзна, че въпросът го е изтръгнал от мислите му. — И какво ще правим сега?

Но Харпър продължаваше да го гледа внимателно.

— Ще изпишат Наоми след час-два — каза накрая. — Бюрото ще изпрати в Лангли инвентарен списък на намереното в апартамента, така че искам да се върнете и да хвърлите око. Ще можеш ли да я изчакаш?

— Да, ще почакам. — Райън разтри изморено лицето си. Усещаше умора и никак не му се искаше да виси тук час-два, потънал в мисли за Кати, но нямаше как да остави Наоми сама в болницата. — Няма проблем. И без това трябва да помисля за някои неща.

Харпър кимна и леко го потупа по рамото. Вече се отдалечаваше, когато Райън извика след него:

— Онази жена, дето е стреляла в Наоми…

Харпър леко поклати глава.

— Не я е застреляла Наоми. Наоми успяла да стреля няколко пъти, но не я е улучила. Убил я е един от хората на Бюрото.

— Добре… благодаря.

— Няма за какво.

Харпър си тръгна и Райън усети как от плещите му пада някаква тежест. Последното, от което Наоми имаше нужда сега, бе да живее с подобно бреме.

После зачака.