Ендрю Бритън
Американецът (33)

31.

„Тайсънс Корнър“, Вирджиния

Патрик Ландрьо седеше начело на масата и оглеждаше хората от двете страни на лакирания дървен плот. Макар да бе с най-висок ранг от всички в стаята, той по никакъв начин не налагаше служебното си положение над групата, която се бе събрала. Комбинацията от индивидуалните им его и амбиции превъзхождаше по всички линии неговата титла и той чудесно съзнаваше, че те ще го смачкат в мига, в който засегне личните им интереси.

Ландрьо бе възнисък с голям нос, вече оредяваща сива коса и бузи, който най-често бяха розови от лекарството за сърце, което вземаше два пъти дневно или когато секретарката му го подсетеше. Фактът, че работеше по 16 часа в денонощието, се отразяваше на занемарения му външен вид. Кариерата му обаче по никакъв начин не бе пострадала от невзрачната му физика. Беше започнал службата си за правителството още преди 23 години като аналитик по въпросите на тероризма, а издигането му в служебната йерархия бе просто забележително. Беше работил като началник на кабинета на Директора на централното разузнаване, а по-късно като заместник-изпълнителен директор, за да бъде издигнат от ДЦР на текущия му пост.

Той разглеждаше морето от лица пред себе си и констатираше, че хората на свой ред го оглеждат преценяващо. Може би не бяха малко онези сред тях, които се питаха колко още ще продължи властването на Ландрьо. Публична тайна бе, че той се намираше под сериозен критика за разузнавателните провали, довели до неотдавнашните катастрофални събития във Вашингтон, както и за отсъствието на напредък в усилията да бъде заловен човекът, смятан за отговорен и за двете терористични атаки.

Освен Ландрьо в стаята се намираха още седем души. До него от дясната му страна беше заместник-директор Емили Съскайнд от ФБР. До Съскайнд седеше помощник-директор Джошуа Маккейб от Сикрет Сървис и командира на специалния отряд Джоди Ривърс.

Сред присъстващите бе и полковник Стивън Плеси — директор на щатската полиция във Вирджиния. Плеси бе пристигнал само преди десетина минути с хеликоптер от административната централа на полицията в Ричмънд. Беше облечен в парадната си униформа въпреки ранния час, а лицето му бе все още зачервено от зимния вятър, появил се преди няколко часа, който и сега свиреше около сградата, в която се намираха.

Останалите трима присъстващи в стаята седяха отляво на Плеси. Това бяха Джонатан Харпър, Райън Кийли и Наоми Хармай.

— Е — започна Ландрьо, — мисля, че всички сте наясно с предмета на тази среща. Затова предлагам да преминем направо по същество, още повече, че нямаме никакво време за губене.

— Всъщност знае ли се изобщо с колко време разполагаме? — попита Ривърс. Тя нямаше никакво желание да присъства на оперативката и считаше, че мястото й е на брега, за да контролира въвеждането на мерките за сигурност. Дори да искаше, нямаше никакъв начин да задели ресурси, каквото и да имаха предвид другите присъстващи тук.

Директорът огледа стаята и спря поглед върху Джонатан Харпър.

— Има ли някой отговор на това?

— Графикът зависи от оръжието, което той смята да използва, а това на свой ред се свежда до типа на колата, която ще кара — отговори Харпър. — Очевидно е, че ще му трябва по-голям прозорец във времето ако иска да вкара бомба в града. Не мисля, че по този въпрос имаме нещо конкретно. Емили?

Съскайнд вдигна поглед от чашата си с кафе и се поколеба за секунда, барабанейки с пръсти по ръба й.

— Единственото превозно средство, регистрирано на името на Тимоти Никълс в щата Вирджиния, е четиригодишен мотоциклет „Хонда“. За нещастие това не означава нищо — той спокойно може да е купил друго превозно средство под друго име, а може и да е откраднал кола… няма начин да узнаем… Има обаче нещо, което трябва да отчетем: когато научихме алтернативното му име, веднага успяхме да открием връзката между Вандервеен и Тереза Барзан. За съжаление все още не знаем нейното истинско име, но знаем, че използвайки името от саудитския си паспорт, тя му е превела през последните няколко седмици над 35 000 долара. Средствата са били прекарани през Каймановите острови и островите Кук, което допълнително затруднява проследяването им. Подобна сума е малка за възнаграждение, но е предостатъчна за закупуването на много, много оборудване. — Тя замълча и тихо прочисти гърлото си. — Оборудване от вида, който му е нужен, за да създаде и скрие голямо експлозивно устройство.

В стаята се възцари тягостна тишина, докато присъстващите обмисляха чутото. Джонатан Харпър наруши мълчанието с няколко добре премерени думи:

— Съществува шансът да се е върнал при източника, въпреки засилените мерки за сигурност, предприети след рухването на „Кенеди-Уорън“. Проверена ли е тази възможност в информационните масиви в Норфък?

— Имам хора, които работят над това — отговори Съскайнд. — Не можахме да се свържем нито с директора по оперативните въпроси, нито с началника на терминала. Най-високото ниво, до което се добрахме, е заместник-началникът на отдела за контейнери, само че той не е образец за сътрудничество.

В отговор се разнесе кънтящият глас на директора на полицията:

— Аз бих могъл да помогна с това — каза той. — Ние работим доста с тях. Мога да ви спестя много време, ако се свържете с Гари Томсън и споменете името ми. Той е главният мениджър на НМТ.

Съскайнд си записа името и кимна на едрия полковник.

— Документите в тяхното деловодство може да се окажат от решаващо значение — обади се Харпър. — Ако Вандервеен е използвал терминала за втори път, явно е успял да заобиколи митницата, защото иначе сега нямаше да се чудим какво да предприемем. От друга страна, някъде там трябва да са записани видът и теглото на пратката, която е освободил. А това може да ни подскаже как възнамерява да транспортира взривното устройство.

— Достъпът до тези данни явно трябва да стане с най-висок приоритет — съгласи се Ландрьо. — Трябва да демонстрираме малко власт. Алтернативата да получим заповед за претърсване ще ни загуби недопустимо много време. — Той се обърна към заместник-директора на ФБР. — Искам в Норфък да разберат какви неприятности ги чакат, ако продължават да се правят на велики. Ще ги затворим, ако се наложи. Как стоят нещата с фермата?

— Обектът е под наблюдение — отговори Съскайнд. — Отговорният оперативен агент контролира всичко на място. Разбира се, присъстват и хора на щатската полиция. Армията е блокирала двата края на Чембърлейн Роуд, а периметърът около къщата е отцепен в радиус от половин километър. Мястото се намира на около километър навътре по локалния път — тази част на щата е дълбока провинция, което в някои отношения значително облекчава нещата за нас, в други — доста ги затруднява. Например не можем да използваме хеликоптери, без това да се разбере от всички.

— Знае ли се дали е там? — попита Маккейб.

— Нямаме никаква представа. Осветлението е изгасено, но това не означава нищо, понеже по това време на денонощието той вероятно спи.

— Не използвате ли средства за нощно виждане?

— Опитахме, но прозорците са прекалено тесни, което не ни позволява да сканираме цялата къща.

Маккейб кимна бавно.

— Има ли някакви превозни средства в района на фермата?

— Има голям хамбар — отговори Съскайнд. — Но вратите му са затворени, а ние не можем да се приближим достатъчно, за да надникнем вътре, без да рискуваме да ни забележат. Когато предприемем нещо, трябва да сме сигурни.

Плеси се изкашля предупредително.

— Има ли пътни бариери? Струва ми се, че като предпазна мярка…

— Няма начин — прекъсна го Маккейб от другата страна на масата. — Този район на Вирджиния е на по-малко от два часа път от Вашингтон. Ще ни трябва най-малко час, за да поставим контролни пунктове по основните пътища.

— Освен това какво да кажем на хората, които ще дежурят по тях? — риторично попита Ландрьо. — Нека ви напомня, че президентът настоява да не привличаме ненужно внимание към ситуацията. Създаването на нещо като бариера или кордон около столицата, означава да посветим в тайната стотици хора, а това е неприемливо.

— Сър, позволете ми да отбележа, че вече нямаме лукса да се безпокоим за публичността. Полагането на толкова много усилия да не се разчуе дава на Вандервеен огромно предимство.

Райън трепна при избухването на Наоми и изчака неизбежната реакция.

Патрик Ландрьо се поизправи на стола си и прикова поглед върху младата жена в другия край на масата.

— Извинете ме, госпожице, не съм сигурен, че запомних името ви.

— Наоми Хармай, сър. Аз съм от…

— ЦРУ — знам това. Аз самият съм работил за това ведомство над двайсет години. Не се обиждам, но смятам, че сериозността на ситуацията е малко извън обхвата на ограничения ви опит. — И той веднага отмести поглед от нея. — Така… има ли някой друг някакви разумни идеи…

Райън изключи думите му от съзнанието си и погледна Наоми. Видя, че се бе отпуснала съкрушено на стола. Погледът й беше сведен, а бузите й бяха аленочервени.

— Извинете ме, г-н директор.

Ландрьо се сепна и погледна към него с нескривано раздразнение.

— Да?

— Знаете ли кой съм аз, сър?

Ландрьо се поколеба за миг и този факт не остана незабелязан от присъстващите.

— Познавам ви, г-н Кийли.

— Бих искал да изтъкна, че усилията на Наоми в проследяването на това име са единствената причина да седим тук сега. И ако тя има да каже нещо, струва ми се, че няма да си загубите времето, ако я изслушате.

Ако беше човек на компромиса, склонен да понесе лек укор в интерес на създаването на приемлива работна атмосфера, директорът можеше да премълчи. Но тъй като изобщо не бе такъв тип човек, той се ядоса:

— Сигурен съм, че всички трябва да благодарим на г-ца Хармай за усилията, но не мисля, че имаме време за…

— Г-н директор.

Ландрьо установи, че гледа във възможно най-студения чифт очи, които някога бе виждал. Едва не отвори уста, за да каже още нещо, но размисли. За част от секундата през главата му мина мисълта, че онова, което бе съзрял в лицето на Кийли, е по-скоро плод на собственото му въображение. Като бивш заместник-ДЦР, той все още разполагаше с връзки на най-високите нива в Управлението и знаеше всичко за човека пред него.

Патрик Ландрьо преглътна гордостта си и прочисти гърлото си. Когато проговори, думите му едва се чуваха, макар в стаята да се бе възцарила възможно най-дълбоката тишина.

— Разбира се, г-це Хармай, ако имате някакви идеи ще бъдем щастливи да ги чуем.

Самата Наоми бе шокирана от случилото се, но бързо дойде на себе си и се поизправи на стола.

— Благодаря ви, г-н директор. Съзнавам, че политическите последици от евентуален нов терористичен акт, особено такъв, извършен по време на официално посещение на двама чужди държавници, са много над моята сфера на компетентност. Но не можем да не отчетем факта, че президентът не е единственият изложен на риск. Не бива да има съмнение, че ако Вандервеен успее да постигне онова, което си е поставил за цел, много хора ще загубят живота си. Както сигурно сте забелязали от шофьорската книжка, Вандервеен е направил само козметични промени в представянето си като Тимоти Никълс. Трябва да приемем, че вече е захвърлил тази самоличност и е предприел по-драматични стъпки в промяната на външността си за финалната фаза на операцията… ако това наистина е финалната фаза. — Последното изречение бе посрещнато от смут. — Ако Вандервеен все още е там, тогава е ясно, че не можем да загубим нищо, като атакуваме в този момент. От друга страна, ако вече е напуснал базата си, трябва да разберем това колкото може по-рано. Ако обектът се обработи с максимално внимание и ако там има веществени доказателства, съществува шанс да научим нещо полезно — нещо, което би ни подсказало как изглежда той сега. В този момент сме безсилни да предприемем друго и аз смятам, че трябва да концентрираме усилията си.

Тихият коментар постепенно премина в общо съгласие. Въпреки това Наоми се изненада, когато Ландрьо побърза да се съгласи:

— Това ми звучи доста разумно. Да се въздържим от поставянето на пътни барикади засега. И без това мобилизирането на нужния човешки ресурс толкова рано сутринта би изисквало огромно усилие. Емили, предлагам да помислиш кой съдия да събудим по това време. Кога ще си готова да действаш?

Заместник-директор Съскайнд си погледна бързо часовника.

— Повечето от хората ми вече са на позиция. Получим ли заповедта… да кажем 5:00 сутринта.

— Прекрасно. — Ландрьо дръпна маншета на ризата си и за всеки случай погледна своя часовник. — Значи след три часа. Уведомете ме, когато нанесете удара. Няма смисъл да будим президента. Да видим ще има ли нещо полезно, което да му съобщим. Всички, които нямат задачи на друго място, да са при мен в седем… Президентът Ширак и министър-председателят Берлускони пристигнаха вчера, дами и господа. За девет е планирана екскурзия с яхта. Това ни оставя шест часа да открием човека, който ни се изплъзва в продължение на седем години. Предлагам да се залавяте за работа.

 

 

Пет минути по-късно стаята бе почти празна. Райън бе сред последните напускащи и когато се озова навън и се огледа, видя Наоми да се отдалечава по един от коридорите. Тя почти тичаше и той побърза да я настигне.

— Ей, къде си се… — Млъкна, защото видя изражението й. — Какво има?

— Какво има ли? Прекрасно знаеш какво има.

— Не, нямам представа. — Тя продължаваше да бърза, а той недоумяваше. — Наоми, опасявам се, че ме смяташ за прекалено умен. Нека ти го кажа съвсем официално: в действителност съм доста тъп и нямам представа какво искаш да кажеш.

Тя обаче не се усмихна.

— Не трябваше да правиш това геройско изпълнение там, Райън. Представяш ли си в колко унизителна ситуация ме постави? Повярвай ми, мога сама да се боря за себе си.

— Знам… Наоми, моля те, спри за секунда. — Когато за негова изненада тя го послуша, той трябваше да отстъпи една-две крачки, за да я вижда по-добре. — Къде отиваш?

— Имам запазено място в следващия хеликоптер за Ричмънд.

Това го изненада напълно.

— С кого?

— С директора на полицията Плеси и заместник-директора.

— Кой заместник-директор?

— Съскайнд.

Райън вдигна вежда.

— И Харпър е одобрил това?

— Идеята беше негова. — Наоми скръсти ръце на гърдите си и го изгледа предизвикателно. Бузите й бяха пламнали, а косата й се бе пръснала непокорно около лицето.

Райън си помисли, че за първи път му се струва толкова красива.

— И аз идвам.

Тя бавно поклати глава.

— Харпър изрично нареди да останеш тук.

— Нямаш представа колко ми е безразлично какво е наредил.

Изражението й леко омекна, а също и тонът й.

— Райън, не сме сигурни, че той още е там, а е наложително да покриваме всички места. Аз ли да ти го напомням?

Той се поколеба, но знаеше, че е права. Когато тя се обърна, за да се отдалечи, я улови за ръката.

— Виж… съжалявам за онова, което казах вътре. Трябваше да си държа устата затворена. Но Ландрьо понякога е такъв задник, че…

— Няма нищо. И аз мисля като теб.

И двамата замълчаха и се гледаха. Райън импулсивно се наведе и я целуна по бузата.

— Пази се, Наоми.

— Нищо няма да ми се случи — каза тя. — В края на краищата този път няма да си там, за да ме простреляш. — Тя се извърна, преди той да отговори, и продължи към стълбището в края на коридора. Когато излезе под мразовития вятър и закрачи към чакащия хеликоптер, на лицето й имаше широка усмивка, а в сърцето й се разливаше топлина.