Ендрю Бритън
Американецът (16)

14.

Иран — Норфък

Югоизточен Иран, Макранското крайбрежие с изглед към Арабско море.

Далече на север върховете на Заргос се извисяваха над пустинния пейзаж. Но ако се изключеше размерът им, и планината, и земята под тях бяха почти незабележими.

Той стоеше на покрита с асфалт макадамена пътна настилка. Беше началото на ноември, но температурата надвишаваше 35 градуса и беше задушно. Тревогата му се засилваше от хората наблизо — изпратения от Мазахери полковник от военновъздушните сили и помощниците му, които арогантно се хилеха, доволни да се къпят в светлината на властта му. Присъстваха и вездесъщите представители на „Комите“ — в случая двама младши членове, преметнали ремъците на калашниците през гърдите си. Хасан Хамза тихо разговаряше с полковника, а очите му оглеждаха с нескривано презрение младите хора, заобиколили началника си. Разговаряха вече над 20 минути, явно без особен напредък.

Нетърпението, което започваше да изпитва, не можеше да се забележи нито по лицето на Марч, нито в позата му. Стоеше мълчалив и загледан в морето, а спорът зад гърба му продължаваше.

Намираха се в пристанищния град Бандар Бехещи, на 150 километра от границата с Пакистан. Мъжете стояха в сянката на един от отворените складове. Самото пристанище не бе голямо и разполагаше само с четири дока и четири пристана, на всеки от които имаше по два самоходни крана. Имаше и електрически евакуатор, използван за разтоварване на зърнени култури от трюмовете, и други два крана на верижно задвижване, изтеглени по-навътре. Два стари повдигача, изоставени на черната асфалтова повърхност, оформяха картината.

Зад четирите отворени склада имаше навеси и се виждаше офисът на началника на пристанището — обикновена барака от ръждясала ламарина. Пристанището бе заградено с навита на спирала бодлива тел, а зад оградата започваше пустош.

Гласовете се повишиха и той се обърна към групата. Хамза гневно вървеше към него, а полковникът крещеше зад гърба му. Египтянинът избърса потта от челото си и се приближи, свил устни под гъстите си мустаци.

— Негодници! — изсъска той. — Нищо не разбират. В Техеран всичко се оправя с едно обаждане по телефона. Тук обаче не е толкова лесно.

— Какъв е проблемът? — поинтересува се Марч.

— Нямало камион. Няма начин да превозим каргото, а не можем да си позволим да го оставим, дори и в заключените складове. До Арак е далече, чака ни преминаване през планински проход… Без камион е невъзможно!

— Говори ли с началника на пристанището?

Хамза вдигна ръце в жест на безсилие.

— Попитах го има ли камион в някой от охраняваните складове. Той обаче не пожела да ми каже…

Хамза замлъкна. Подчинените на полковника гръмко се изсмяха. Блестящите очи на Марч се преместиха от лицето му в посока на офиса, който сякаш трептеше в маранята.

 

 

Не бяха изтекли и пет минути, когато Джейсън Марч излезе от ламаринената барака. На лицето му играеше лека усмивка. Между пръстите на дясната му ръка блестеше сребрист предмет.

— Ключ…!? Значи имат камион — каза Хамза, присъединявайки се към него. Марч застана пред заключената плъзгаща се врата на втория склад.

— Ако нямаше камион, щеше да ми го каже — бе късият отговор.

Хамза погледна към бараката и забеляза, че полковникът и подчинените му правят същото. Смехът бе заглъхнал, а хората на иранския офицер се бяха скупчили плътно до него като сгълчани деца. Вдигнаха тежката врата и зад нея се показа „Интернешънал 4900 4К2“. Марч се качи леко в кабината и започна да разкъсва опаковката около волана. Няколко минути по-късно двигателят басово изрева.

— За нещастие той имаше само ключ за склада — обясни Марч. — Това ще ни причини известно неудобство, но няма да ни спре.

Хамза не отговори, само погледна към бараката, която продължаваше да трепти като пустинен мираж.

Към групата се бе присъединил техник — бивш работник на дока с опит в работата със самоходния кран. Шестметровият контейнер кротко чакаше на втори пристан, а корабът бе отплавал преди много часове. Вкараха на заден ход крана до пристана и натовариха контейнера. Престоеше им дълго пътуване, но никой не ги чакаше по-рано от поне няколко дни. Разполагаха с всичкото време на света.

 

 

Райън Кийли се събуди от звъна на телефона на нощното шкафче. Разтри очи с една ръка, за да прогони съня, и взе слушалката с другата. Погледна през прозореца, видя надвиснали над залива облаци и чу глухия тътен на гръмотевица в далечината.

— Райън, Харпър е. Ще ви чакам с Хармай пред хотела в десет. Имайте готовност да летите — научихме нещо. Струва ми се, че ще ти хареса.

— Окей, ще бъда долу. — Той затвори телефона и влезе в банята. Снощи бе заспал почти веднага след като легна, но не и преди да вземе душ и да се избръсне, за да се почувства отново човек. На вратата се почука точно когато се бе облякъл.

В коридора го чакаше Наоми. Лицето й изразяваше разкаяние… а може би не. Изглеждаше все така изумително: беше облечена с тънък кашмирен пуловер и официални панталони, които скриваха превръзката на бедрото й. Лицето й обаче бе изопнато, а под очите й имаше сенки, сякаш не бе спала добре. Понечи да каже нещо, но се поколеба.

— Гладен ли си? — попита тя. — Хайде, закуската е от мен.

Не беше съвсем сигурен дали това е своеобразна форма на извинение, затова сви рамене и я последва на партера. Ресторантът изглеждаше сносен и той се изненада, че е почти безлюден. Седнаха максимално далеч от другите гости и не след дълго пред него бе сервирана обилна закуска от яйца, бекон, препечен хляб и кафе. Наоми си поръча само боровинково кексче и той се усмихна.

— Не ме гледай — обади се тя. — На диета съм.

Той поклати глава.

— Диетата е последното, от което имаш нужда. Чувствам се неловко да ти кажа това. Все пак съм сгоден, ако ме разбираш.

Тя се усмихна и бутна чинията от себе си. Наведе се напред в стола си и заговори. Пръстите й бяха притесняващо близо до ръката му.

— Виж… извинявам се за снощи, но само донякъде. Не мисля, че с мен се отнасят както заслужавам. Отне ми доста време да изровя информацията, с която ти и заместник-директорът трябваше да ме запознаете в самото начало. — Той не отговори и тя продължи: — Идеята на всичко това е да се открие Джейсън Марч, но вие не ми казахте основни неща за него. Знам, че си бил войник, Райън. Знам какво е причинил той на теб и твоите хора.

Той затвори очи и направи усилие да се овладее. Как е научила? Първото заключение, което се налагаше, бе, че не е оценил по достойнство качествата на Наоми Хармай. Въпросът сега бе как да постъпи в създалата се ситуация. Реши, че е най-разумно да опита сдобряване.

— Е, както изглежда, вече знаеш всичко — каза той. Удиви се какво усилие му струва да звучи спокойно. — Какво друго бих могъл да ти кажа?

Наоми вярваше в способността си да преценява настроенията на другите и почувства, че моментът не е удачен да споменава Босна. Сви рамене и посегна към чашата с портокалов сок.

— Ами… бих искала да зная какво се опитваме да достигнем. Пределно ясно е, че Марч е свързан с иранците и „Ал Кайда“, от което следва, че те действат в съдружие. Знаем какво се опитват да постигнат иранците. Що се отнася до „Ал Кайда“… Мислиш ли, че те преследват същата цел?

Райън поклати глава и отпи от кафето.

— Ако посмеят да използват ядрено оръжие или дори успеят някак да се снабдят с такова, това ще бъде краят им. Ща загубят цялата държавна помощ заради страха от санкции, наложени от ООН, или по-лошо — американски военен отговор. Сигурен съм, че подобни мисли не биха хрумнали на никой от водачите на „Ал Кайда“, но трябва да се съобразяваме с реалната ситуация. Тези хора вече са направили голям брой противоречиви изказвания за желанието и опитите си да си набавят ядрен материал.

— А Иран?

— Ако някога разберем, че Иран има такова оръжие, те просто ще заявят, че им трябва за отбранителни цели. После ще направят някои дребни отстъпки, за да го преглътнем по-лесно. На Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и на ООН няма да им хареса — още по-малко на нас, — но севернокорейците вече разбраха, че сме готови да си затворим очите за много неща, стига да не се пречи на другите. Точно затова Бренеман иска да ги спре, преди да стигнали твърде далече. Защото сдобият ли се с ядрено оръжие, възможностите ни за действие значително се ограничават.

Тя се усмихна и отхапа от кекса.

— Разбирам, че не си експерт по външната политика.

— Така е — усмихна се той. — Но неоспорим е фактът, че „Ал Кайда“ е на път да възстанови подкрепата си, а заедно с това и потока от оръжие и финансови постъпления, стига да не посягат към ядрено и биологично оръжие. Другото би означавало да си търсят белята. Ако трябва да правя предположения, бих казал, че те по-скоро се опитват да помогнат на ядрените амбиции на Иран.

— В замяна на…?

— Е, трудно е да се каже. Напълно възможно е още да не са стигнали до споразумение — отговори той. — Възможно е да опира до пари, политическо убежище, въоръжение… може дори да става дума за още по-прости неща, като безопасно минаване през страната. За подобна помощ биха очаквали доста в отговор.

— Звучи логично. — Наоми допи сока и си погледна часовника. Беше почти десет. — Каква е ролята на Марч, според теб?

Райън не отговори, понеже видя приближаващия се със сметката сервитьор. Изчака да платят и да вземат палтата си, преди да подхване темата:

— Прочела си папката, така че знаеш какво представлява той. — Тя не беше прочела нищо, но не го поправи. — Външният вид и обучението му позволяват да се слее с обществото тук. Възможно е дори да успее да привлече някои свои международни връзки. Няма съмнение, че за операция, имаща за цел обект на наша територия, Марч е най-силният им коз. Да не говорим на колко неща може да научи новите постъпления в редиците им. Според мен те не биха го използвали, ако не вярваха, че шансът му да се измъкне жив е значителен. Повярвай ми, когато ти казвам, че докато е част от тях, „Ал Кайда“ става все по-силна всеки ден.

— Това е страшна мисъл — прошепна тя.

Райън кимна.

— Знам това.

 

 

Черният събърбън беше паркиран до тротоара, а над тях падаше фина дъждовна мъгла. Бързаха да се доберат от входа на хотела в топлия уют на вана. Харпър чакаше на седалката до шофьора. Тежката кола се включи в трафика в мига, в който затвориха вратите. Райън подаде на заместник-директора кафе в стиропорена чаша, взета от ресторанта, и възрастният мъж кимна благодарно.

— Ударихме джакпота с „Наталия“, Райън — започна той. — Оказа се, че е собственост на някой си Стивън Грей. Това говори ли ти нещо?

— Съвсем смътно… — отговори Кийли. — Притежава корабна компания, нали? Беше се забъркал в някакви неприятности, когато задържаха в Северно море един от корабите му, пълен с оръжие.

Харпър хвърли папка в скута му.

— Същият. И не „неприятности“, а големи проблеми, защото се оказа, че оръжието е първокласно: хиляда 40-милиметрови автоматични гранатомета все още с фабрична грес, осем хиляди единици муниции, сандъци, пълни с монтирани на тринога 7,62-милиметрови картечници „Вектор“. Всичко това произведено от поделение на „Динел Армс“, в което правителството притежава мажоритарен дял. Както можеше да се очаква, британците се вбесиха. Имаше слухове, че Грей трупа оръжие, което да продаде на онзи, който предложи най-висока цена, но в крайна сметка адвокатът му го измъкна за процедурни нарушения.

Наоми отвори широко очи, а Райън рязко вдигна поглед.

— Това е проблем — каза той. — Защото, ако се окаже истина, е доста вероятно „Ал Кайда“ да има достъп до сериозна огнева мощ.

— Повече от вероятно — намеси се Наоми. — Да разгледаме фактите все пак. Грей притежава корабна компания, използвана за контрабанда на оръжие. Един от корабите му докарва в Щатите експлозиви, които са използвани за терористична операция от „Ал Кайда“. Трябва да има някаква пряка връзка.

Харпър кимаше бавно.

— И аз съм готов да се обзаложа, че тази връзка се казва Джейсън Марч. — Той вдигна втора папка от пода до краката си. Беше тъмнокафява, без надписи. Подаде й я: — Време е вече да видиш това, Хармай. — Кийли я погледна въпросително, но тя игнорира погледа му и започна да прелиства съдържанието на папката, докато заместник-директорът обясняваше: — Това е пълната житейска история на Марч… или по-точно казано, всичко, което ни е известно за него. — Не че е нещо повече от 201^[1]. Данните за него бяха достатъчно добри, за да бъде приет на военна служба, а след това вече никой не рови дълбоко.

Тя го погледна заинтригувано. Райън се бе загледал в дъжда навън.

— И какво означава това?

— Означава, че не е съществувал, преди да влезе в армията — отговори Харпър. Тя го гледаше с отворена уста.

— Това не може да бъде. Военните се интересуват от акта за раждане, шофьорската ти книжка, та дори от дипломата ти за средно образование. Как е могъл…

— Всички представени от него документи се оказаха фалшификати — отговори Райън и тя се обърна към него. — Най-рискованата за него част е била попълването на документите за постъпване на служба, но дори тази опасност е само привидна — армията винаги изпитва недостиг от свежа кръв. А веднъж влязъл в системата, е бил възприеман като даденост. Въздушнодесантни части, школа за рейнджъри, снайперска школа, курс по ОИСБ — това означава оцеляване, измъкване, съпротива и бягство, оценка и подбор на кандидати за специалните сили… Всичко това е получил на база военното си досие и е преуспял във всичко, до което се е докоснал. Беше образцов войник. Генералите, подписвали решенията за постоянното му обучение и усъвършенстване, не са имали никакъв повод за съмнение на база някакви данни от предвоенната му биография.

Наоми долови горчивина в думите на Райън и в съзнанието й изникна споменът за разговора с генерал Хейл: Малко си развалих мнението за Кийли. Струваше ми се параноично… Оказа се прав… Трябваше да се вслушам… Продължаваше да преглежда папката. Доколкото това изобщо бе възможно, резултатите на Марч бяха по-добри от тези на неговия командир. Още първата страница показваше военната му специалност като „18 Чарли“ — кодово наименование за „инженер-сержант от специалните сили“. В допълнение към споменатото от Райън обучение, сержант Марч беше завършил ОЕ („Обезвреждане на експлозиви“) и беше квалифициран както в леководолазна дейност, така и в СОНОП („Скокове отвисоко с ниско отваряне на парашута“), известно още като свободно падане.

Но списъкът му с награди и отличия в т.н. DD214^[2] беше доста невзрачен. Най-високото отличие, което му бяха присъждали, бе „Медал за отлична служба“. С изключение на това… нямаше нищо значимо.

— Като е бил такъв страхотен войник, защо не е бил награждаван?

Райън се замисли, защото въпросът бе добър.

— Мисля, че беше добър и получи всички стандартни медали, които се дават с повишенията, а и всеки свестен подофицер получава МОС. Работата е в това, че просто дразнеше офицерите, които стоят зад раздаването на медали и отличия. Странеше от колегите си и не обичаше да бъде в екип. На много хора не им харесваше как се държи… караше ги да се чувстват неспокойни в неговата компания.

„Включително и ти самият“, помисли си тя. Но Райън Кийли бе проникнал по-дълбоко в съзнанието на Марч и бе видял онова, което се таеше там, много преди да го видят другите. Той не можеше да бъде обвинен за направеното от Марч преди седем години, още по-малко за престъпленията му след това. Тя върна папката на заместник-директора.

— Е, сега вече имаш представа кого преследвате — каза Харпър.

Тя не се издаде, но зърна как ъгълчетата на устните на Райън се повдигат. Харпър явно нямаше представа за качествата на анализатора, който бе привлякъл.

— Искам да заминете за Кейптаун и да видите какво може да каже Грей. Той използва там един ремонтиран склад за офис и база на операциите си. Има бизнес още в Дърбан и Ричардс Бей, но Кейптаун му е базата. — След това посочи папката в скута на Кийли: — Това би трябвало да съдържа цялата информация, от която имате нужда. Стивън Грей не е смятан за образцов гражданин след онова измъкване от съда. Имаме неофициалната подкрепа на южноафриканските власти да разследваме операциите му. Преведено на прост език, това означава, че са склонни да не забелязват някои неща… но не всичко. Надявам се този път да си ме разбрал правилно, Райън! — каза той твърдо и погледна младия си подчинен. Кийли кимна уважително, което развесели Хармай, но Харпър я прониза със същия отрезвяващ поглед. — Искам да сте наясно, че местната полиция не знае нищо и скоро няма да узнае. Добре е да го помните. Защото това означава, че няма да се поколебаят да стрелят срещу вас, ако им дадете основание. Най-близкото до Кейптаун посолство на Съединените щати е в Претория, което означава на 1000 километра. Това не ви оставя място за грешки, така че гледайте да не стане издънка, защото няма на кого да разчитате.

Джонатан Харпър се обърна в седалката си, за да покаже на шофьора нещо, докато приближаваха терминала за заминаващи на международното летище на Норфък. Небето сякаш се бе продънило и от него се сипеше пороен дъжд.

— А, едва не забравих. — Харпър отново се обърна към тях и им подаде по една папка: — Това са паспортите и шофьорските ви книжки. Поздравления, вече сте на работа в Силициевата долина. Което означава голямо увеличение на заплатите ви… поне на хартия — усмихнато допълни той. — Разноските ще отчетете като командировъчни, но не забравяйте кой трябва да ги подписва, окей? — Усмивката от лицето му изчезна и изражението му отново стана делово: — Има причина сега да седя тук, вместо в уютния си малък кабинет в Лангли. Тази ситуация се наблюдава с пълно внимание от директора и президента, така че изисква и нашето пълно внимание. Разчитам на вас.

 

 

Малкият транспортен конвой бе пътувал на северозапад вече осем часа. Прекосяваха Дащ-е Лут — голямото солено езеро, простиращо се до безкрая във всички посоки. Когато в далечината най-сетне се появиха полите на Заргос, гледката вдъхнови младия полицай на седалката до шофьора във втория ленд роувър да прошепне къса молитва на благодарност. Пред тях се движеше колата с мъжа от „Ал Кайда“, полковника от военновъздушните сили и двамата му адютанти. Зад тях тежко се клатеше управляваният от американеца камион, натоварен с контейнера, който трябваше да пристигне в завода в Арак.

Зад гърба им останаха градовете Никшар и Бампур, където малки групички деца възбудено ги приветстваха с махане на ръце, докато машините си пробиваха път по тесните улички. Четири часа по-късно на север се показаха очертанията на град Бам, което бе накарало един от пътуващите на задната седалка да възкликне развълнувано. Осемдесет километра по-късно силуетът на града отново се бе размил на хоризонта.

Още по-рано Али Ахмеди, който бе прекарал целия си живот по улиците на Техеран, бе забелязал изненадващия контраст на пустинята. Представата му за ирански пейзаж се изчерпваше със зъберите на връх Демаванд — най-високата точка в Иран, северно от столицата. Не бе виждал пустиня, преди пътуването си до Бехещи, и затова остана поразен от гледката на белите облаци, увиснали в ослепителната синева на небето и докосващи назъбените очертания на хоризонта, където започваха пясък, камъни и засъхвалата кал на кавира^[3].

Сега въздухът беше по-хладен и Ахмеди свали стъклото на прозореца. Полъхна го бриз. Звездите вече се наместваха над главите им. Скоро щяха да спрат, понеже пътуването през мляскащата кал на солените блата в кавира беше опасно и през деня, когато пътят се виждаше.

Колата се шофираше от неговия приятел и офицер от „Комите“. На задната седалка бяха трима от адютантите на полковника. Времето минаваше и Ахмеди развеселено бе слушал разговора им… поне в началото. После започнаха да изразяват растящото си нетърпение, а накрая и досадата си.

Говореха само за американеца.

Чуха се всякакви предположения и теории: американецът изобщо не бил американец, а европейски наемник; американецът бил шпионин за Големия сатана; американецът бил изключителен убиец, нямащ равен на себе си.

„Това поне е истина“, помисли си той.

Ахмеди бе наблюдавал как американецът омая човека на „Ал Кайда“ със змийските си очи и красивата си като на холивудска звезда външност, и как после невъзмутимо тръгна към офиса на началника на пристанището. Спомни си, че малко преди това началникът бе изкрещял, че складът не може да се отключва и ако им трябва камион, да го търсят другаде. Американецът бе влязъл в ламаринената барака… след което никой повече не видя началника.

Никой не посмя да влезе в офиса след това. Ахмеди бе готов да се закълне, че човекът от „Ал Кайда“ се страхува от американеца и полковникът и хората му споделят този страх.

Следващият ги камион примигна с фарове и тяхната кола примигна на свой ред. Конвоят спря и двигателите замлъкнаха. Извадиха изпод седалките спални чували, защото вятърът вече вдигаше пясък в черната пустинна нощ. До Арак имаше още 12 часа път. Щяха да потеглят на зазоряване.